Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (9)

Dolce е salata — сладко и солено, защото според мен такъв е вкусът на живота

— Защото вече всичко е различно, затова — едва ли не ми се сопва Флориана, надвиквайки непоправимия октомврийския тембър. — Повече от двайсет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли колко тона праскови, сливи, домати, зелен боб и червени чушки съм обрала, изчистила, затворила в буркани и сварила за зимнина в живота си? И сега искаш пак да се захвана, така ли? Не си го и помисляй — отсича тя, докато обираме последните сини сливи от дърветата в моя двор, надпреварвайки се с бурята, която ни заплашва в гръб.

— Ами, имах предвид само да спасим тези — отвръщам й, размахвайки ръце над реколтата, струпана в кошници навсякъде около нас. — Няма начин да ги изядем всичките, преди да се развалят, а пък и ходих до Четона тази сутрин, купих две щайги с домати и си мислех дали не може да поседим няколко часа заедно, за да ми покажеш как да ги обработя. После може да довърша останалото сама. Само трябва да започна — казвам, знаейки, че искам твърде много.

— Никога не става така — отвръща тя, докато се прибираме към къщата. — Да затваряш буркани, е, като да се целуваш. Едно нещо води до друго и преди да се усетим, ще сме заобиколени от стотици буркани и шишета, няма да има място къде да ги приберем, а в моя случай, няма и кой да яде лакомствата, които са в тях. Като толкова много други неща, които правехме, за да оцелеем, приготвянето на зимнина вече няма кой знае какъв смисъл.

Замълчавам си, просто гледам към нея от стъпалата на терасата, където съм седнала и си мисля колко малко знам за Флори. Колко малко желае да ми разкаже тя и все пак то изглежда достатъчно. Вдовица е повече от двайсет години, няма деца, икономка и готвачка е, работи четири дни в седмицата за едно семейство в Чита дела Пиеве. Домът й е малък, хубав апартамент — мансарда, на покрив — в жилищна сграда близо до църквата. Родена, отгледана и прекарала целия си живот тук, в това село, тя се отнася с топлота и угажда на съседите си, въпреки че често изглежда отделена от тях — червенокоса непозната, обградена със съчувствие от доброжелателна тълпа. Като мадона на Рафаело, тя вероятно е най-красивата жена, която изобщо съм виждала. Лицето й е овал от лунен камък, кожата й — прозрачна като криле на пеперуда, лесно поруменява, става на тъмноалени петна и Флори заприличва на момиче. От закачките между нея и Барлоцо, на които съм ставала свидетел, трябва да е с около десет години по-млада от него, вероятно към шейсетте. Той винаги я споменава като момиченцето, а тя го нарича vecio mio, „татенце“ на диалект.

От първия ден, в който пристигнахме, когато Флориана застана насред градината с ръце на ханша и предложи да ни помогне да се нанесем, между нас има нещо прекрасно. Нещо, изваяно от доволство. Често мисля за тази част от юлската вечер, която прекарахме с крака, натопени в топлите извори, и ядохме бишкоти на лунна светлина. Оттогава, през някои от почивните си дни, късно сутрин идва на гости и ми дава по едно рамо с готвенето и печенето или остава отвън, за да помогне на Фернандо, докато заравнява с греблото или мете. Флори винаги трябва да прави нещо. Да заслужи пътя си през живота, минута по минута. Докато аз и Фернандо се размотаваме с едно-друго, понякога тя сяда горе в малката стая срещу антрето и се захваща да кърпи до прозореца. Там, на едната стена, има голямо табло, пълно с десетки фотографии на моите деца, снимки от сватбата ни, от пътешествията ни. Казва, че иска да се запознае с децата ми, и винаги дълго съзерцава снимките им, взема някоя, после друга и друга, като се усмихва и цъка с език. Казва, че Лайза прилича на Одри Хепбърн, че трябва да забрави университета и просто да иде в Холивуд. Харесва очите на Ерик.

— Той е твърде нежен да живее сред лисици — коментира тя.

Според Фернандо това е нейният начин да каже, че Ерик изглежда мил. Особено много обича една от сватбените ни снимки, на която съм с гръб към фотоапарата, а Фернандо ми помага да сляза от гондолата на пристана. Занася я до прозореца, където може по-добре да разгледа подробностите. Винаги се взира в тази снимка много дълго време.

Флори никога не остава прекалено дълго, само около час, и не иска и да чуе за обяд заедно с нас или пък да хапне или пийне нещо. Според мен просто иска да бъде тук. От време на време се разхождаме по свечеряване, като се срещаме по-скоро по изчислена случайност, отколкото по план, на пътя за Челе. Флори не е разговорлива, да се усмихва и да преплита ръката си в моята, докато вървим, й е по-спокойно, отколкото да говори. Обръщаме лица срещу вятъра — и двете харесваме бурното време във всичките му форми. Някоя вечер аз нося торбичка лакрицови бонбони, две узрели круши или портокал, но най-често Флори носи в джобовете на пуловера си малки шоколадчета, увити в син станиол. Поделяме си ги като диаманти. Възприемам нейния навик — и на мен не ми трябват много думи. Ако никога не бяхме узнали нещо повече една за друга от онова, което посъбрахме първия ден, мисля, че пак щяхме да сме приятелки. Въпреки че всяка от нас може вежливо да любопитства за другата и понякога съвсем свободно си задаваме въпроси. Тя иска да научи повече за Америка, по-специално за Сан Франциско, където много години съм работила. Казва, че мечтае някой ден да се разходи по моста „Голдън гейт“ и да се качи на ферибота за Саусалито, да остане отвън на палубата в мъглата, както е видяла една актриса да го прави във филм.

Харесва й историята за нашето запознанство с Фернандо, все иска да й я разказвам и винаги ме моли да повтарям една или друга част от нея. Веднъж я попитах за Барлоцо, откога са двойка, и тя ми отговори, че всъщност никога не са били двойка в сантименталния смисъл, че цял живот са били приятели и винаги ще бъдат. Друг път каза, че била луда по него още от малко момиче, но той никога не й обръщал голямо внимание. Казва, че винаги е бил lupo solitario — вълк единак. Разбирам, че когато отговорите й са сравнително кратки, не е, понеже въпросът я обижда, а по-скоро според мен я обърква, защото дори и тя не знае отговора. Огряна от слънцето, бързо забулена в сенките, ту мога да я видя, ту не мога. Трик, който всички използваме. А може би при нея изобщо няма никакъв трик. Може би става така, просто защото Флори е тосканка.

— О, Шу. Аз не съм някакъв склад с традиции, на който можеш да почукаш така, както при Барлоцо. Той никога няма да ти го каже, но наистина много му харесва да ви хваща двамата за ръчичките и да се разхождате в миналото. По един или друг начин се опитва да прави същото с колкото се може повече хора, които ще му позволят. Но на вас двамата, и особено на Фернандо, явно мисли, че оставя завещанието си, предава нататък историите и някак си обезпечава значимостта на живота си. Вие тримата сте съучастници. А съучастничеството е вид обич, не мислиш ли? По някакъв начин той се държи като влюбен човек. Просто толкова дълго е бил около всички нас. Онези от нас, които са по-възрастни от него, мислят, че има още много да учи, а ние, по-младите, мислим, че искаме нещо повече — или е по-малко? — от миналото. По-стари или по-млади обаче, всички сме уморени по свой си начин. Свежестта, която носите вие двамата, му замайва главата.

Прекъсвайки размишленията си, тя закачливо подмята:

— Колко лошо, че не можеш да помолиш него да ти помогне със сливите и доматите. Консервирането вероятно е единственото кулинарно изкуство, в което Барлоцо не е експерт. Той може да намушка прасе и да го заколи, да нареже бутовете така точно, че прошутото да изсъхне стегнато и сладко. Може да прави саламе, кървавица и пача, може да маринова ушите и опашката и да свари мазнините, за да направи пръжки. Виждала съм го как набожда сърцето на клон с листа на градински чай, пече това нещо на огън, а после го оглозгва и го нарича вечеря. Понякога е звяр, друг път — принц. Но винаги е добър, Шу. Барлоцо е добър като хляб.

Тя дава всичко от себе си, за да ме разсее, но не се получава. Цялата тази реклама на Барлоцовите таланти и добродетели е излишна, пилее се при мен. Аз вече съм убедена, че е паднал ангел с неолитно, римско, средновековно и ренесансово минало. Знам, че знае всичко. Освен как да затваря сливи и домати в буркани.

— Чао, скъпа моя, трябва да тръгвам. И знаеш ли от какво имаш нужда? От фризер, много голям. С него можеш да спасиш всички сливи в Тоскана.

За момент помислям, че говори сериозно, и се каня да я обвиня в богохулство, но виждам, че се смее от сърце, затова се разсмивам и аз. Слиза надолу по хълма, самотна фигура, която ме изостави сред камара гниещи плодове.

 

 

Барлоцо и Фернандо седят на масата за хранене и рисуват. Този път ще зидат огнеупорна стена, вдъхновени от една такава в градината на Федерико, която видяхме на празничната вечеря след гроздобера. Проектът се нуждае само от камъни и заравнен, изолиран терен, където пламъците няма да застрашават дърветата. Ще бъде примитивен барбекю трап, над който ще можем да печем и с едно от приспособленията на Барлоцо, да закачим гърне и да задушаваме всичко — от птици до боб, така казва той. За разлика от пещта на дърва, огънят на открито е практичен не само за готвене, но и за собствената ни телесна топлина.

— Иначе скоро ще почнеш да говориш, че да се стои навън, е прекалено студено и ще пропуснеш най-красивите вечери от цялата година. Задава се дълга, тежка зима и ще трябва да живееш до вътрешното огнище, но защо да пришпорваш нещата? И ако искаш веднъж да се откажеш от всичките си ленени покривки и свещи, можеш да седнеш направо на земята, близо до огъня, да си готвиш и да ядеш под звездите, като овчар — казва Барлоцо.

Знаеше, че образът на овчаря ще ми подейства. Наистина е влюбен в нас, мисля си, докато го слушам как се впуска да говори за чудните есенни нощи и свинските пържоли, от които капе чеснов сок. Продължава да се запъва, когато използва „ние“, и го променя на „вие“, защото не иска да се натрапва в тези съблазнителни фантазии. Иска ми се да разбираше, че „ние“ е съвсем на място. Барлоцо вече означава толкова много за нас двамата, но според мен той и Фернандо са си по-близки, макар и по техния си пестелив начин. Мисля, че всеки вижда себе си в другия. Фернандо усеща, че с напредване на възрастта би могъл да стане като онази страна на Барлоцо, която е — или пък беше? — твърде самотна и винаги готова да се разгневи. В посещенията на Барлоцо за него има нещо от Дикенс. Като Духа на коледното бъдеще. И мисля, че херцогът вижда у съпруга ми себе си като по-млад, по-специално, когато Фернандо показва упоритата сърцевина на волята си. Сигурно това е причината, поради която по шест пъти на ден повтаря колко е хубаво, че Фернандо scappato dalla banca — е избягал от банката. Не знам защо, но ми се струва, че много отдавна Барлоцо е искал да избяга от нещо или от някого. И понеже не го е сторил, херцогът тържествува, че Фернандо е успял.

На няколко километра надолу по пътя за Пиаце има каменоломна. Според Фернандо там можем да намерим достатъчно камъни, за да издигнем колизеум, но Барлоцо му казва, че някой със сигурност ще ни види да копаем, ще се зачуди какво строим, а после ще намине да ни уведоми, че правим всичко неправилно. Ясно ни е, това удоволствие Барлоцо иска да запази само за себе си.

— Ще се навъртат наоколо, както и когато строяхме фурната, и ще трябва да изслушаме около трийсет мнения за това кой е най-добрият начин да се трупат камъни. Знам едно място в Умбрия, където Тибър е плитък по това време от годината, и за няколко часа можем да вземем от дъното на реката каквото ни е нужно. А и пътят дотам е живописен — казва той.

И така, една ясна привечер натоварваме количката и торба със сечивата на херцога от каменната епоха в каросерията на камиона. Потегляме. Фернандо открива своя репертоар с парчета на Коул Портър^[1]:

„Така ми действаш, просто ме замайваш.“

Понякога, когато седим вечер горе, в бара, с Фернандо пеем с часове, а Барлоцо и неговите стари приятели ни слушат захласнати, сякаш сме пътуващите музиканти на Жак Брел^[2], аплодират ни и викат bravi, bravi дори и когато спираме, за да си спомним текста. Херцогът е научил една-две фрази и се включва с Фернандо.

— „Кажиии мии защоо да еее такааа, защоо да имаш сииилатааа да ме хипнотизираааш?“

Обръщам се да го погледна — суров е като палач, устните му повтарят думите точно както ги е чул да ги пеем. С фонетично попадение. Като произнася всяка гласна и отделя всяка съгласна, той е на три и половина такта от Фернандо — тосканското ехо на венецианец, пеещ американски любовни песни — и се получава прекрасен ефект.

Барлоцо ме смушква с лакът и аз да пея. Гласовете ни сякаш тласкат напред старата камионетка, понасят я над шосето, чак до Понтичели, по автострадата, а после по виещия се път към Тоди. Независимо каква песен пеем двамата с Фернандо, Барлоцо пее своя единствен запаметен стих, напасвайки думите по различните мелодии, и винаги провлачва последната нота, докато остане без дъх. Пеенето изглежда окуражава херцога, разпалва любопитството му.

— И как наричаш тази рокля, с която си облечена? Прилича на модел от хиляда и осемстотната година — казва ми той, като извива вежди по посока на есенния ми костюм, наскоро възприет от мен за сметка на роклята с оранжеви и розови рози. Обута съм с гумени ботуши и широка черна пола на „Камали“ от мека вълна, набрана в талията, която е откривала поне петнайсет пъти есенен сезон.

— Може би е вярно, че и аз, и дрехите ми сме оцелели от някоя друга епоха.

Барлоцо спира камиона край пътя, на мека поляна до борова горичка. Сваляме инструментите и количката и пресичаме пътя до плитчините на реката. Оставям ботушите си на брега. Надиплям полата, завързвам дебел възел над бедрото и нагазвам боса в Тибър. Слънцето слабо напича гърба ми, водата вледенява краката ми. Сякаш цял живот съм газила в Тибър, аз шляпам и плискам във водата — толкова ми се струва познато. Когато преодолявам всичките осем метра до другия бряг на реката, у мен се надига мъничко божество и пак си спомням колко много обичам този живот. Чувствам, че някак си съм го откраднала или че съм го получила като награда. Първа награда за отказ да чакам. За това, че не чакам да нагазя в реката, че не си обещавам някой ден да нагазя в реката, а за това, че го правя сега, тъкмо сега, преди съдбата или някой друг натрапник да се отбие и да ме уведоми, че има промяна в плана.

Мъжете разклащат камъните с железни лостове, повдигат ги от плитката бучаща вода и ги нареждат в количката. Един курс до камиона. Още един. Изобщо не помагам, освен че им пея и викам, за да ги окуража. Развеселявам ги с възхитителен напев какво ще сготвим, когато запалим първия огън.

Изстисквам речната вода от краищата на полата си, оставям капките да измият пръстите ми и отивам да седна на брега. Гледам мъжете как работят, после се разхождам из горичката и отчупвам клонки с оранжеви плодчета, които приличат на целаструс. Когато ме извикват, защото е време да си вървим, вече съм се размекнала като кадифе. Караме нагоре по хълма до Тоди и спираме да си вземем еспресо за из път, правим кратка разходка и сядаме, отпивайки по глътка просеко. Всички сме съгласни, че ни е налегнал мъчителен глад. Едва седем часът е — неприлично рано да си мечтаем за вечеря, затова тръгваме към камиона.

— Може да погледаме залеза, а после да идем да хапнем риба в някой ресторант на път за вкъщи — предлага Барлоцо.

Спираме на друго място край брега на реката и си помагаме да облечем якета и пуловери, които да ни защитят от усилващия се вятър. Златна светлина обгръща кайсиевите облаци и залязващото слънце обагря Тибър като в кръв — пурпурна следа в сърцето на настъпващата нощ. Препъвайки се, стигаме до водата и сядаме. Неочаквано чувам собствения си глас:

— Мисля, че е време да си купим дом.

— Къде? — пита Барлоцо.

— Колкото се може по-близо до Сан Кашано — отговаря му Фернандо.

— Мислех, че само временно ще живеете тук. Мислех, че за вас това е само антракт, приключение, забавление; че в един момент ще се върнете във Венеция или в Щатите — казва Барлоцо, макар вече да знае, че не търсим забавление. И после още по-дълбоко вкарва пръст в раната. — Какво ще правите тук? Разбирам, че искате място за почивка, като всички други по света. Но повечето хора, които купуват нещо тук, имат друг живот, друг дом, работа. Имат си място някъде другаде. Е, тук много им харесва или поне им харесват онези страни от живота, с които си правят труда да се запознаят, но най-доброто, което мога да кажа за повечето от тях, е, че са едновременно на две места — единият, крак е тук, а другият — здраво стъпил на онова място. В края на краищата така и никъде не заживяват истински. Залагат на сигурно. Но вие двамата май не говорите за сигурност. Защо искате да живеете тук?

Нищичко не казвам, но с брадичка посочвам реката и боровете.

— Заради това — обяснявам му. — И заради това, което виждаме всеки ден в Сан Кашано. Искам да живея сред розовите хълмове с кошарите и листата на маслините, обръщани от ветровете със сребърното нагоре, както и сред гласа на камбаните, които бият в мъглите. Ето затова искам да живея тук.

Обръщам се към него и добавям:

— И заради теб.

Той е слисан и очите му потъмняват.

— Искам да живея тук заради теб. Искам ти да ми бъдеш учител. Харесва ми, че ни предаваш дори и малка част от онова, което си видял, което знаеш и умееш. И чувстваш.

Само реката шумоли, а после се чуват глухи, провлачени стъпки, идващи от близкия склон, тук-там бродиран с няколко редици лозя. Светлината има сила, колкото да ни покаже фигурата на древна жена с коса, увита в кърпа, а вместо наметало — с мъжка жилетка. Вероятно е стопанката на селската къща над реката, дошла е да нагледа царството си. С раздалечени крака, здраво стъпила на дървените си обувки пред лозите, тя откъсва останалите тук-там чепки грозде, подминати от ножиците на берачите. Изяжда ги от дланта си, сякаш ги е откраднала, защото е гладна. И още дъвче, а ръцете й шумолят като ранена птица в храстите — търси в попарените листа поредния скрит дар. Омагьосва ме, сякаш е богинята Венера — вече остаряла и непохватна. Като че ли съм надникнала през ключалка, за да погледна каква ще бъда някой ден — това съм аз. Седим на сто-двеста метра разстояние, но тя не ни забелязва. Или не ни обръща внимание. Знае истината — че всичко е спорно, че и нещастията, и победите са само временни и в повечето случаи нямат значение. Знае, че нито едното, нито другото не е такова, каквото изглежда, и че ако има разлика между тях, тя е само, че големите празници отшумяват по-бързо, отколкото зарастват раните.

— Иска й се нещо сладко, преди да угасне светлината. Не копнеем ли всички за същото? — пита Барлоцо. — Но преди да стигна дотам, искам солената хрупкава коричка на купчина пържена риба — допълва той и става, изтупвайки най-новия прахоляк от вече изцапаните си жълтеникавокафяви панталони.

Хапваме пържени латерини в ресторант на име „Лучано“. Мънички сладководни рибки — носят ни цял поднос от тях на масата. Мисля, че са твърде много за нас, но след това пристигат още два подноса със същите размери, заедно с кана изстудено бяло вино. Нищо друго. Наблюдавам херцога. Взема една рибка и слага част от нея в устата си, сякаш нагъва и ликвидира цялата миниатюрна структура с две сдъвквания и едно преглътване. Правя същото и усещам вкуса на горещата, хрупкава, сладка рибка, но искам още две-три, хапнати набързо и още по-бързо, докато почувствам плътния, богат вкус да изпълва устата ми. Отпивам от студеното вино и се отпускам.

 

 

Построяват каменния кръг за един ден и върху тлеещата жар на първия ни огън опичаме тлъсти наденици, дълги цял метър, приготвени от месаря с брадвичката, която виси от неговия колан „Долче и Габана“. Обръщаме ги, докато почнат да се разпукват, а после ги полагаме върху копанки от хубав хляб и ги изяждаме между бавни, жадни глътки вино, седнали направо върху червеникавата земя на Сиена, както ни бе посъветвал Барлоцо. Пак разпалваме огъня и гледаме как пламъците прогарят дупки в мрака с чувството, че нощта се увива около нас и ни обгръща като безмълвна сапфирена вълна.

— Защо седиш толкова близо до огъня? Искаш да се превърнеш в печено жертвоприношение ли? — пита ме Фернандо.

— Трябва да открия точното местоположение. Обичам да стоя до ръба. Не прекалено близо, но и не прекалено далеч. Въпреки че май предпочитам да съм по-близо, отколкото по-далеч.

— Не се доверяваш на комфорта повече от мен, Шу — обажда се Барлоцо.

— Защото ми харесва да стоя близо до огъня ли?

— Не, не само. Това е само символ на факта, че не се доверяваш на комфорта. Повече се доверяваш на риска, отколкото на комфорта. И аз винаги съм се страхувал от комфорта. Навличам си болка, защото в онези моменти, когато не мога нито да я видя, нито да я усетя, когато ми е спокойно, знам, че всъщност няма никакво спокойствие. По-добре да остана с болката, за да мога да я държа под око. В комфорта има риск. Има комфорт в риска. Рискът. Той добавя пикантност, така е. Потиска апетита. Отстъпва пред апетита. Стой близо до ръба. Стой далеч от ръба.

— Е, кое от двете?

— Всичко накуп. Всичко в премерени дози, поето в добре премислен момент. В живота е нужна хитрост. Иначе човек преждевременно загнива.

Мрачен е тази вечер херцогът. Фернандо вторачено го гледа, объркан, струва ми се, че простичкото му предупреждение към мен да седна по-назад от огъня е отприщило тирада за рисковете, които крие комфортът, за премерените дози хитрост и преждевременното загниване. И двамата знаем, че тук няма какво да направим, затова слушаме.

— Да започнем с началото, свети Августин го е казал най-ясно: „Ние, всеки един от нас, ще умре.“ Всички неща са тленни. Дървото, сиренето, сърцето, цялото човешко тяло. И като знаем това, като го разбираме, животът започва да изглежда по-маловажен от представата как искаш да го живееш. Съгласни ли сте?

Поглеждам Фернандо, кимваме си в знак на съгласие един на друг, а после Фернандо кимва към Барлоцо.

— Така че животът по дефиниция е нетраен. След цялата енергия, която хвърляме в опит да го уредим, да го осигурим, спасим, предпазим, ни остава страшно малко време за живеене. Болката, смъртта или някое друго нещастие не ни подминават, защото сме внимателни, или защото имаме застраховка, или да прости господ, защото имаме достатъчно пари. Добре. Е, как човек разбира точно как иска да живее? Как да изразходва времето си?

Фернандо, изглежда, се справя със сприхаво поднесения монолог, но аз съм заклещена назад, някъде между Свети Августин и гниещото сирене. Въпреки това разбирам, че за Барлоцо най-краткото разстояние между две точки е спираловидната извивка, затова не се изненадвам, когато казва:

— Ако искате, ще ви помогна да си потърсите къща.

Флориана беше права. Ние тримата сме съучастници.

 

 

Въпреки че го усещам по-скоро като още една стая в нашата къща още от първата ни нощ в Сан Кашано, колкото повече време минава, толкова повече бар „Чентрале“ се превръща за нас във втори дом. Розеалба, Паоло, Тонино, синьора Вера, цялото семейство от редовни клиенти, които надзирават бара, ни приобщава, прави живота ни по-хубав. В ъгъла, на стената до пинбол машините, има телефон. Когато се обаждаме на Лайза, на Ерик, на агента ми в Ню Йорк или на издателите в Калифорния, синьора Вера шътка на децата да не вдигат врява, като им обяснява, че говорим с Бил Клинтън. След като години наред е стояла под автомата за сладолед, една прашна факс машина нежно се почиства с памук, потопен в алкохол, и се поставя на малка масичка зад бара, който съвсем наскоро е станал център за международни комуникации и бар, наистина „Централен“.

Три, четири, понякога повече пъти през деня и вечер можем да бъдем намерени там, до маса на малката тераска. Сутрин, облегнати на бара, обвиваме ръце около чашите си с капучино, а късно следобед крещим в телефонната слушалка. Избърсваме капките кафе и петната вино от получените през деня факсове. В „Чентрале“ се съсредоточава всичко. Той е Холивуд и Виена, Уолстрийт, „Шанз-Елизе“. В бара се разгласяват всички новини, дори и неизопачените. Тук е мястото, на което се залагат съдби, предимно на карти, и на което, щом се утоли жаждата, се възстановява и мирът. Той е нашият офис, салон за чай, военен щаб, светая светих, убежище и временна квартира. Има ли човек, който наистина да има нужда от нещо повече? Започвам да разбирам защо някои италианци ще ти кажат, че предпочитат по-скоро местния бар, отколкото квартала си, че не е такава беда да се настаниш в апартамент, който далеч не отговаря на мечтите ти, след като барът си е съвсем наред. Някои дори ще ви кажат, че техният бар е това, което много отдавна е била кварталната църква за енориашите си — място за утеха.

 

 

И както са постоянни истинските удоволствия на „Чентрале“, така постоянно е желанието на Барлоцо да доставя наслада. Или своята собствена идея за наслада. Той обича да се раздава. Най-често да се раздава отдалеч. Оставя разни неща пред вратата или на още по-голямо разстояние — на пътеката в гората, по която минаваме обикновено. Тази пътека бива украсена например от торбичка на пурпурни петна, пълна с къпини и подпряна на колкото е могъл да носи бели цветя и малък наръч спретнато подредени нацепени дърва, завързани с трева. Когато му благодарим, отвръща, че абсолютно нищо не знае за никакви бели цветя и наръч с дърва. Една сутрин подаръкът представлява бут на звяр с обърнато нагоре копито, с остри, щръкнали четинести черни косми, напъхан в найлонова торба. Изпищявам, затръшвам вратата пред зверското парче и от врявата голият, полузаспал Фернандо слиза долу тичешком.

— Какво има?

С гръб, плътно опрян на вратата, му казвам с очи и леко наклонена глава, че зад мен се спотайва нещо зловещо.

Той възприема беззвучния начин на говорене и само с устни пита:

— Какво стана, кой е?

— Погледни — предизвиквам го аз.

Той леко открехва вратата, насочва едното си око към светлината и прошепва:

— Няма никого.

— Погледни долу.

— Боже. Това е просто крак от глиган — съобщава той и отваря вратата широко, а тъничкото му момчешко тяло се навежда да го вземе. Какво знае моят венецианец за дивите глигани, чудя се аз, докато той пренася крака до кухнята, слага го в мивката и маха обвивката. Пак прошепва „Боже“, а после дълго и бавно издиша.

— Колко е голям! — Фернандо го повдига за глезена, обръща го, върти го, за да направи оглед от всички страни. — Сигурно тежи петнайсет килограма, ако не и повече.

Малко ме вълнува колко килограма тежи. Просто не го искам в кухнята си. С този приток на адреналин, тъкмо се каня да пришпоря Фернандо да изнесе това нещо и да го хвърли някъде отвън, само да е по-далеч от мен, и херцогът надниква през вратата с ухилена физиономия.

— Добро утро, деца. Какъв чудесен ден, а? Браво, намерили сте красивия млад звяр.

Забелязвам, че се старае да гледа само лицата ни и любезно пренебрегва факта, че Фернандо е без дрехи, въпреки че не е изненадан.

— Може ли? — влиза през вратата той, обръща се да я затвори и явно дава време на Фернандо да се качи по стълбите, за да обуе панталона си. Но съпругът ми, който се концентрира най-добре, като мисли само за едно нещо, е забравил за себе си и мисли само за глигана. Как ще го изчистим?

Ощипвам го силно и бързо по задника.

— Ах, извинете — казва той и неохотно излиза.

Едва вдигнал ципа си и закопчал копчетата, и вече се връща, а аз още не съм имала шанс да порицая херцога за ужаса, който ми причини. Просто стоя и ги гледам как постилат вестници на терасата, вземат ножове, изнасят бута и се заемат да го остъргват. Барлоцо разправя, че глиганът е бил издебнат и свален от ловци в Пиаце преди три седмици, че двегодишният мъжкар е бил изчистен, после провесен в мазето на селската поща и накрая заколен и разпродаден тази сутрин. Отдавна свързан с трофеите на тази ловна дружинка, херцогът бил направил заявка за левия заден крак…

— Това е най-добрата част за яхния с червено вино — чувам го да казва на Фернандо, докато изсипвам брашно в купата за хляб.

Приключили с работата си, двамата влизат обратно с вече анонимна маса месо и кокали. Барлоцо иска най-големия съд за готвене от кухненския ми комплект. Старият дълбок меден тиган не го удовлетворява.

— Ей сега се връщам — казва той и пристига, натоварен с винени бутилки и керамично гърне, по-голямо от Питсбърг. От задния му джоб висят подправки с корените и пръстта по тях. Моли ме да загрея три бутилки вино, докато той слага подправките на дъното на гърнето, нарежда парчетата от глигана, посолява ги и ги поръсва със смлян пипер. Излива върху тях топло вино, покрива гърнето и го изнася отвън на терасата. Слага три тухли върху капака и казва да го оставим да почива три-четири, може би пет дни и само по веднъж на ден да повдигаме капака, за да разбъркваме месото. Всяка сутрин гледам как Фернандо изпълнява ритуала с разбъркването на месото с две големи вилици. Прилежно изважда всяко парче от маринатата, после пак го потапя и го побутва на сигурно място в червените дълбини. Захлупва гърнето, нарежда отгоре тухлите и се изправя, вторачен в гърнето, сякаш очаква то да помръдне или да му заговори. След стриктното изпълнение на Фернандо, всеки следобед идва Барлоцо. Маха тухлите и капака, разбутва месото и навежда глава, за да го подуши.

— Още не — казва той след три поредни следобеда. На седмия ден заявява, че е готово за готвене.

Решен да започне да го готви, независимо какво е казал херцогът, след обяда Фернандо запалва огъня във външното каменно огнище. Вече е изгорял достатъчно до точната смес от червена и бяла жарава, че да угоди на херцога. Но първо иска глиганът заедно с виното да заври върху печката. Това трае сякаш цяла вечност и ние, като механични играчки, постоянно влизаме и излизаме от кухнята. Най-после се появяват първите мехурчета и Барлоцо изнася гърнето на външното огнище. Струпал е жарта на купчина и заравя гърнето така, че керамичните му стени отвсякъде да са плътно обградени с жар, почти до капака. После повдига капака, слага го обърнат върху гърнето и напълва и вдлъбнатината с жарава. Последните му инструкции са да не правим нищо, докато не дойде той утре сутринта. За Фернандо това си е пасивно задължение и той остава да наглежда гърнето, заравнява жаравата, наръсва още върху капака, връща се в конюшнята, прави пълна обиколка на дивана, а после пак излиза навън, за да провери дали нещо не се е променило. Опасявам се, че нощта ще му се стори много дълга.

Когато на следващата сутрин херцогът пристига да вдигне капака, виждаме, че месото се е задушило до тъмно махагоново кафяво, а виното, соковете и подправките са се сгъстили. Ароматите ни карат да преглъщаме силно и с копнеж.

— Сега трябва да си почива до утре — заръчва ни Барлоцо. И двамата с Фернандо не можем да повярваме, че продуктът още не е завършен. Подчинението си има граници. Още щом Барлоцо си тръгва, сипваме от ястието в супени чинии, наливаме вино и с малко вчерашен хляб сядаме на необичайна закуска. Месото е толкова меко, че можем да го ядем с лъжица, а вкусът му е и по-сладникав, и по-натрапчив от този на свинското.

Оставя фина диря от аромат на лешници върху небцето. Изливам малко от изобилния сос в малък тиган. Добавям половин чаша вино, за да освежа дълго задушаваните сокове, една чаена лъжичка доматена паста и хубаво смесвам всичко на бавен огън. Посипвам зрънца морска сол и резултатът е чудесен. Изваждаме още няколко парчета от глигана, пробваме го с пригодения сос и решаваме, че от него ще стане хубаво допълнение към паста.

Ето така го поднасям на херцога на следващия ден за обяд, а след това, като второ ястие, купа с глиганско месо направо от гърнето, в което се е задушавало. Изяждаме сервираното, сипваме си още, но когато поглеждам какво е останало, мога да се закълна, че месото е пораснало отново. А изобилието поражда нов ритуал.

Става ни обичай всеки петък да носим в бара кошница за вечеря. Така, съвсем непринудено, обогатяваме социалния си живот и споделяме, каквото имаме, с тези, които са наоколо. След като три седмици сме носили задушен глиган под една или друга форма, този път слагаме в кошницата пита от картофено пюре с коричка от пекорино и гърненце сос, приготвен със зелени маслини, намачкани с листа пресен риган. Има порция дребни червени чушки, пълнени с наденички и с копър и опечени в пещта за хляб, а за по-късно — поднос с хрупкави царевични бисквити, оваляни в захар. Вера ни налива вино, донася хляб, слага стол за себе си на нашата маса и само след пет минути имаме чувството, че точно тук трябва да прекарваме петъчните вечери. Вера яде много малко, много бавно и аз не съм сигурна дали е заради необичайната храна, или просто така повеляват патрицианските й маниери. Все пак изглежда доволна, когато ни пожелава приятна вечер и се качва горе вкъщи, при семейството си и телевизора. Тонино поема нощната смяна. Щом пристигне някой за еспресо или за хранене, той излиза иззад бара, придружава човека до нашата маса, увещава го да опита, да хапне и го кани да седне с нас.

След няколко вечери насаме с Вера, при нас идват и други хора и накрая славата на петъците се разнася — не заради това, което ядем, а заради спомена, който общите вечери извикват у жителите на Сан Кашано. Скоро и те почват да носят петъчните си ястия в бара, увили гърнетата и купите в бели кърпи, скътали вътре и историите си. Разказват как са споделяли храната през войната, спомнят си всяка подробност от най-хубавите ястия и най-високо ценените сладкиши на баби и прабаби. Понеже иска да завързваме приятелство без неговото натрапчиво присъствие, Барлоцо идва късно и души наоколо за десерт, преди да си поръча грапа. Понякога си сипва да хапне от останалото по съдовете.

— Ама защо ястията ти винаги са и сладки, и солени? — пита той една вечер, прокарвайки кора хляб през сосовете в тигана, останали от патица, задушена с круши в мускат.

— Защото според мен такъв е вкусът на живота.

 

 

Задушено свинско с вкус на див глиган

За 6 порции

10 плодчета хвойна, 10 цели скилидки чесън и 10 зърна черен пипер

2 чаени лъжички фина морска сол

1 1/2 кг свински бут или плешка, изчистени от излишните тлъстини и нарязани на около 5–7 сантиметрови парчета

2 супени лъжици зехтин екстра върджин

3 средни глави стар лук, обелени и нарязани

3 големи скилидки чесън, обелени и смачкани

1 малка изсушена люта чушка, натрошена

1 1/2 чаени лъжички фина морска сол

2 бутилки силно червено вино

1 чаша гъсто доматено пюре

1 чаша червено вино

2 големи скилидки чесън, обелени, смачкани и ситно нарязани

2 чаени лъжички хубав оцет от червено вино

1 супена лъжица листа пресен розмарин, стрити напрах.

Намачкайте в хаванче плодчетата хвойна, скилидките чесън и зърната пипер, докато сместа придобие консистенцията на едър пясък, и я прехвърлете в малка купа. Добавете морската сол и разбъркайте добре. Втрийте тази смес от подправки в подготвеното свинско по цялата му повърхност. Сложете подправеното свинско в неутрален съд и плътно го похлупете. Оставете свинското да престои три дни в хладилника, като веднъж дневно обръщате парчетата.

Загрейте мазнината в голям, дълбок тиган на средносилен огън. Внимателно подсушете подправеното свинско с кухненски салфетки и го прехвърлете в тигана — сложете толкова парчета, колкото е необходимо, като внимавайте да не се застъпват. Позволете на месото да хване коричка и тогава го обърнете, като го оставите да се зачерви отвсякъде. След като парчетата хванат коричка, прехвърлете ги в чиния за съхранение и по същия начин, докато опържите всичкото месо, като добавяте по няколко капки мазнина, ако тиганът почне да засъхва.

Прибавете лука, чесъна, стритата чушка и солта в тигана и ги бъркайте на средносилен огън, само докато лукът стане прозрачен, като внимавате той или чесънът да не добият цвят. Изсипете една бутилка вино и докато то се загрява, остържете парченцата, които са залепнали за тигана. Добавете доматеното пюре и оставете сместа само да заври. Прибавете изпърженото свинско и излейте част от втората бутилка вино, колкото е необходимо да покрие парчетата. Отново загрейте сместа само до завиране, похлупете тигана, като оставите капака леко открехнат, и задушавайте свинското на много бавен огън. От време на време разбърквайте сместа, за да поддържате месото влажно, и задушавайте още 2 часа. Опитайте дали месото е станало крехко. Продължете да задушавате, докато парченцата не станат изключително меки и почнат да се разпадат на конци при допир с вилицата.

С решетеста лъжица извадете свинското в чиния за съхранение. Прибавете към соковете в тигана последната чаша вино и оставете да заври. Добавете чесъна, оцета и розмарина, за да освежат соса, върнете месото обратно, разбъркайте добре, похлупете и оставете всичко да си почине няколко минути. Сервирайте част от соса с паста като първо ястие, а месото — като основно, гарнирано само с хляб, няколко листа салата и същото хубаво червено вино, с което сте го сготвили.