Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (11)

Тосканците на всяко ядене ли пият вино?

Пронизващ ноемврийски дъжд разтреперва пайетите на маслиновите дървета и помрачава сутрешното небе. Облягам се на жълтите брокатени завеси пред високите прозорци на вратите на конюшнята и гледам как мъжът ми изкатерва хълма покрай кокошарника, покрай кошарите с овце и се качва в градината ни. Въпреки че по шосето сигурно е било по-сухо, той е избрал по-красивия път, за да гледа нагоре и около себе си, докато гази през подгизналите полета, без да го е грижа за водата, която се стича от косата му — сега тъмна и хлъзгава като козината на бобър. Пазаруваше в селото, докато аз пишех. Шапката му сигурно е в джоба, а чадърът — подпрян на някоя стена в бара. Колко обичам да го гледам така непринуден! Сега мога да го правя по-често, защото напоследък остава все така непринуден и в компания; този нов живот на сушата някак си е отхлабил деспотичното правило за добро впечатление. Той цъфти и преминава през свое собствено скромно възраждане. Мисля, че дори започва да признава красотата си — красотата на истинския Фернандо, а не на измисления.

— Здравей, момичето ми — казва той и ме притиска към себе си, а пуловерът му се процежда в моя. Разказва куп истории от сутринта, докато сваля ботушите си, разпалва огъня и топли ръцете си. Вършее из стаята, кацва за няколко секунди на дивана, пак се втурва към камината и всеки път целува или косата ми, или рамото ми, докато аз седя на компютъра. Иска да говори.

— Тъкмо се канех да приключвам за сутринта. Да направя ли чай? — питам го.

— Не, обядът е съвсем скоро. А и вече два пъти пих капучино и едно еспресо за из път. Има нещо, което искам да ти покажа — казва той и отваря гардероба със сила, която би разклатила сто кристални чаши за вино. Издърпва едно чекмедже и изважда записките, по които работи последните няколко вечери.

Като част от нашия план за възстановяване, който обсъждаме вече от месеци, идеята ни е да приемаме малки групи туристи на екскурзия през районите около нас. Разговаряхме за това надълго и нашироко много нощи поред, а сутрин, още щом се събудехме, подхващахме беседите от там, от където ги бяхме прекъснали. Щом изчерпахме лъскавите пътеводители, които открихме в книжарниците на Флоренция и Рим, Барлоцо се намеси и ни заведе да се срещнем с един господин, преподавател, който живее в Сиена. Барлоцо е работил за него преди години, когато човекът още държал провинциална къща в Сан Кашано. Той ни даде назаем текстове от чудесната си колекция от исторически справки — и кулинарни, и художествени. Оттогава Барлоцо, Фернандо и аз, а понякога и Флори се редуваме да четем на глас вечер. Херцогът е по-търпелив с мен от останалите, когато се запъна на някой откъс или прекъсна четенето, защото не разбирам текста. Изчитаме тези книги бавно и задълбочено. Най-прекрасната награда за работата ни е осъзнаването, че това, което четем, се намира пред вратата ни. Нито го гледаме по телевизията, удобно седнали на дивана, нито се готвим да пътуваме до някакво далечно място — ние живеем тук.

Чертаем маршрути, организираме срещи с винопроизводители, готвачи и майстори на кулинарията и търсим сътрудничество. Изучаваме и най-затънтените кътчета и откриваме съкровища. Хлебопекар, който ползва пшеница, смляна в стара воденица, и разбунтувала се майсторка на сирене, чийто син е овчар. Извън стандартите на Здравното министерство, тя е принудена да продава стоката си от камион, паркиран зад църквата в нейното село, или понякога да раздава своите меки маслени пити от килограм, увити в кухненски кърпи, между пейките на сутрешната литургия, а обратно към нея мълчаливо се предават малки пликове. Енорийските свещеници гледат благосклонно на тази търговия, толкова са доволни от нейното марцолино — прясно овче сирене, — което за тях е гратис.

Често посещаваме етруския музей в Киуси, както и един в Тарквиния, която се намира зад регионалната граница на Лацио, и още един — в Орвието, Умбрия. Изучаваме изкуството в църквите, изкуството по алеите, изобщо навсякъде. На места е запазено като свещена реликва, другаде — като онези фрески от десети век върху стената в двора на зъболекарски кабинет. Всичко се приема за даденост, за домашно, всекидневно притежание по наследство. Изучаваме предложенията на екскурзоводи, посещаваме кулинарни училища навсякъде из Кианти, подреждаме предложенията за „нощувка и закуска“ на малки хотели и къщи за гости. Целта ни е да съставим маршрут — гастрономически и културен — през провинциална Тоскана и Умбрия. Маршрут за запалени, които биха искали да си накалят обувките и да затворят очи, смели и непрограмирани, докато профучаваме край разпродажбата на „Гучи“.

Решаваме, че на всяко пътешествие с продължителност една седмица ще приемаме не повече от шестима гости и че всяка програма ще бъде в съзвучие със сезона. През септември ще берем грозде и ще седим на масите с бели покривки между редовете лозя, осветени от фенери в ливадата на Федерико. През октомври ще тръгваме по пътя за Амиата в издирване на кестени и манатарки, и ще вечеряме с Аделе и Исолина, две стари приятелки на Барлоцо, които той посети по време на кестеновите фестивали, а може би ще каним гостите ни да готвят с нас в кухнята на Аделе. През декември ще се катерим по извивките на маслиновите дървета или ще търсим черни диаманти, въоръжени с кучета — търсачи на трюфели, и шишенце грапа в сумрачните преди изгрев гори на Норчия. Знаем колко малко знаем. От тази истина се утешаваме само при вида на купчината книги, които още не сме прочели. Окуражават ни нашето любопитство, апетитът да се учим и нарастващият списък с експерти, на които сега можем да разчитаме като на колеги. На професори по история на изкуството от Перуджа и Флоренция, и дори от Урбино, който се намира зад хълмовете на Ле Марке. На куратори в музеи, селски летописци, на пазители на църковни предмети за литургия. На готвачи, пекари и винари. Приемаме в обкръжението на нашия проект онези, които са симпатични, приятелски настроени, а всеки от тях ревностно защитава по своя си начин великолепието на този район.

Разбираме, че за да изучим дори в най-малка степен тези земи и техните истории, се искат трийсет живота. Но вече сме започнали. Важното е, че сме започнали.

Аз съм сангвиник, който може да се движи из тълпи от сангвиници. Ако бях сама в този живот, може би щях да рискувам да си изкарвам прехраната с писане. Или да отворя някаква селска кръчма, за да мога да готвя и пека всеки ден за неколцина местни хора и за случайни пътници. Но ние сме двама, а Фернандо трудно обядва със символи. И затова чувствам, че този проект е за добро. Че е правилният път. Но има и моменти, в които изглежда сякаш е дреболия, сякаш сме в Тоскана на излет. Връщам се в миналото към някои от персонажите в живота ми — към онези, които преминаха деликатно, и към онези, които го потъпкаха. Пред някои от последната група нашите планове биха хвръкнали като пепел от четвъртитите рамене на луксозните им костюми или с лекота да отскочат от върха на ръчно ушита мокасина „Хоган“. Щяха да кажат, че си купуваме доживотни билети за театъра на абсурда. Но няма нищо. Междувременно ме чака консултантската работа, да редактирам първата готварска книга, да напиша втората готварска книга. Банкерът у Фернандо прави подробен отчет за всяка лира, която харчим, и обявява от време на време, че животът тук — така, както го живеем, — не струва и една пета от живота, който водехме във Венеция. Въпреки че не се къпем в изобилие, имаме достатъчно, за да си дадем малко време.

— Добре, покажи ми — казвам аз може би малко несериозно за него.

— Седни и се концентрирай — смъмря ме той, разстилайки листовете си.

Прокарва пръсти по маршрутите, които е съставил за три различни едноседмични обиколки.

Отделил е градовете, които ще посетим, траториите^[1], енотеките и кръчмите, където ще се храним, вилите и къщите за гости, в които ще се настаняваме. Обмислил е и е измерил разстоянията, които трябва да се изминават всеки ден от пътуването, балансирал е културните и гастрономическите посещения, хармонично е съчетал земеделски и селски събития, отбелязал е къде и кога ще разчитаме на нашите експерти. Фернандо вече не чака турската фея да му разчисти пътечката, той сам я проправя.

 

 

Гледам програмите — всичките очертани, сходни по форма, отсети от сламата, ползата от тях — очевидна, прозрачна като току-що обелено от ципата грозде.

— Браво, Фернандо — казвам му.

Знам, че само това е достатъчно. Седим до късно следобед на нераздигнатата маса, а обядът ни още не е сготвен. Обсъждаме канала, по който да започнем програмата си. Понеже ще разработваме специфичен маршрут за всяка група, която посрещаме, знаем, че броят маршрути трябва да бъде много ограничен. Десет седмици в годината като начало. Но коя е нашата публика, кои са хората, които ще се вдъхновят и освежат, идвайки тук, при нас? Може би са по-скоро авантюристи, отколкото пътешественици или хора, които вече са следвали предсказуемите пътища и сега искат да бъдат в Италия, а не да препускат из нея. Ще видим.

 

 

По-късно отиваме с колата до хълмовете на Сартеано. Правим си екскурзия, за да погледаме как небето се променя в края на деня. Точно след възвишението на пътя забелязвам шубрак от къпинови храсти. Плодчетата, измити от дъжда, лъщят на гаснещата светлина.

— Може ли да спрем и да си наберем малко? — питам аз.

Спускаме се в кална канавка. Попадаме в къпинно зловоние. Клони и филизи, оплетени и усукани едни в други и заклещени от тръни, къпините презрели, от тях се процежда сок и при най-лекото докосване. Почваме да берем, отначало внимателно, като слагаме къпина по къпина в кошницата, която държим в багажника за такива случаи. Но после опитваме една и тя се оказва изключително сладка — шеметно сладка, като никоя друга къпина преди. Затова пускаме кошницата и почваме направо да берем и да ядем, все по-бързо и по-бързо. Вече не обръщаме внимание на шиповете, смеем се и сокът изтича от устите ни, плъзва се на струйки по брадичките ни и се смесва с кръвта на убодените ни от тръните пръсти.

Връхлита буря. Стоварва се тежко отгоре ни. Дъждовни капки. Едри, разплискващи се или лековити, които усещаш като нежност. Изкатерваме се от канавката, побягваме към колата, защото усещаме, че имаме шанс да изпреварим бурята. Не искам сухото убежище на колата. Искам дъжда. Искам да се изкъпя в тази вода, която мирише на трева, на земя и надежда. Искам да подгизна от нея, да се размекна като сбръчкан плод в топло вино. Искам да стоя тук, докато се уверя, че тялото и сърцето ми ще запомнят привилегията на този живот. Без значение, че целите сме мокри и ни е студено, ние крачим през фучащата ярост на бурята и пак си мисля колко много искам това, което вече имам.

— Обичам те — виквам на Фернандо, който бере в поредното дере, но гласът ми не може да надвие неговия фалцет, който пее: „Чай за трима и трима на чай.“ Макар добре да знае, че е „двама“, предпочита „трима“ заради по-голямото благозвучие.

 

 

„Oggi sono belligerante. Lasciatemi in pace.“ Днес съм войнствено настроен. Оставете ме на мира — изписано с дебели, полегати букви върху плътна бяла хартия, забодена на ризата му, това е посланието, което Барлоцо носи една сутрин в бара. Синьора Вера поклаща глава, стридите в очите й се хлъзват нагоре и почти се изгубват.

— Получава кризи два пъти в годината и е точен като швейцарски часовник — обяснява тя. Извинение, изпъстрено с възхищение.

Но тъй като още не сме се сблъсквали с това поведение на херцога, ние стоим мълчаливо до него, отпиваме, разменяме си крадешком усмивки през плота и копнеем една от тях да кацне в недостъпните му владения. Нищо подобно. Тайно поглеждам Барлоцо, а после приковавам тежко очи в моя мъж с мисълта, че това настроение на херцога е същото като състоянията на Фернандо, макар те да не вървят с подобна услужлива предупредителна бележка. Въртим се на столовете си, поръчваме по още едно капучино и чакаме моментачио, лошият момент, да отмине. Започваме да мислим, че това сигурно е някаква нелепа преструвка. Но моментачио няма край. Когато го подминаваме по шосето същия ден, херцогът едва забавя крачка, а предупредителната бележка още си стои. На другия ден изобщо не го виждаме, нито на по-следващия. Минава почти цяла седмица и накрая в четири часа на вратата на конюшнята се почуква. Херцогът пристъпва през прага. Изглежда дрипав, опустошен и ми се приисква да го прегърна и да го нахраня. Искам да го измия. Сяда на масата, а аз слагам пред него чашка с бренди и заставам наблизо. Никой от нас дори не е въздъхнал.

— Хората, особено тези, които живеят на малки общности като нас, представляват нещо като хор — всички пеят една и съща песен, макар и в различни тоналности. Тук всеки преглежда мислите на другия. И това в голяма степен осуетява всяка надежда човек да се срещне със себе си, да не говорим за спокойствието, което е нужно, за да утоли някой свой особен глад. Да си в интимни отношения с причината за страданието си, е единственият начин да го убиеш, да задушиш натрапчивото му присъствие. Това е най-трудното нещо.

И всеки от нас трябва сам да го направи. Голяма част от болката в живота ни е причинена от упоритите ни твърдения, че тя не съществува. Има моменти, в които просто трябва да оставам сам. Тогава не мога да понасям и минута повече бъбренето на някой друг, още по-малко неговата непогрешимост — нарежда Барлоцо в собствената си трескава непогрешимост и обезпокоява едноседмичната брада по лицето си.

Когато говори, Барлоцо рисува. Подготвя платното, плисва боя, а понякога хвърля четките и избира по-плътната фактура, която се постига с шпакла. Така става и сега.

— През последните дни просто вървях из миналото, сякаш беше селски рът, и преглеждах историята си част по част.

— И?

— И ето ме, гол и уязвим, сякаш съм загубил торбата си с хитрости, сякаш се събудих от някакъв дълъг сън. Но мисля, че сънят беше моят живот. Все едно съм заспал във влака и изведнъж пристигам на своята гара, без да съм видял нищо от пътя. Вътре в мен всичко бушува, но не съм сигурен дали още чувствам нещо. Мислиш ли, че съм един побъркан старец?

— Е, разбира се, че си побъркан старец, който страда от есенната си криза, точно както Вера ни обясни. Ти си един побъркан старец, херцог и учител, дете и сатир. Защо да искаш да си нещо по-малко от това?

Той не отговаря. Барлоцо никога не отговаря, освен в случаите, когато въпросът му допада. Отмества кокалите си, сякаш новата му позиция ще го направи по-невидим за мен. Знае, че усещам, дори виждам, че има и друго за разказване. Но повече иска да приключи, отколкото да продължи. Отпива от брендито.

Поглеждам навън и виждам как денят се предава на нощта, бълвайки последната жупел. Гледката ми вдъхва смелост. Ще рискувам с настъпление.

— Какво друго те тревожи в момента?

— Не какво, а кой. Този подлец времето, Шу. Дори не бях забелязал колко съм остарял, докато не се заехме с това скромно възраждане на миналото. Когато се вдигнете и заминете — а вие ще се вдигнете и ще заминете, — пак ли ще прекарвам следобедите си в игра на карти с овчаря бразилец на капака на неговия „Сааб“? От години не бях си спомнял колко хубав е вкусът на кастаначото, а откога не бях седял в полето да гледам нощното небе. Не знаех, че съм изоставил всичките си съкровени неща и почти изцяло съм се отказал от неподчинението. Знаеш ли, че неподчинението държи човека оптимистично настроен? Без тайните си, без бунтовете и малките си отмъщения срещу някой друг или срещу дивия заек, който му се изплъзва вече трети ден, срещу глада, срещу самото време — ако изгуби това, човек губи своя глас. Повяхнал съм и похабен, но въпреки това съм млад и нетърпелив. Или това е само спомен? Бях роден и отгледан за един живот, който вече не съществува. Не, не че напълно е изчезнал. Част от копнежа към живота такъв, какъвто беше, е оцелял, но не е същото. Не може да е същото. Има една празнота, която идва с изобилието. Същото това безхаберие, равнодушие, за което говорихме по-рано. Чувствам се кух и затъпял през повечето време, сякаш мога да намеря себе си само в миналото. Сам съм си предшественик. Пълен съм с история, но нямам настояще. Имам чувството, че съм се задържал прекалено много, а другите не са имали достатъчно голяма трайност.

Не съм наясно кои са тези с недостатъчно голямата трайност. Но знам, че той имаше нужда да изрече всичко това, да го извади от мухлясалата дупка в себе си и да го изложи на светло, дори и само за минута. Все пак херцогът се е вкопчил здраво в една част от него, в най-тежката. Той седи на нещо, точно както сардинец на камък, сложен върху стената до огнището, където се готви вечерята. Досещам се, че засега монологът приключва.

— Какво стана от последния път, когато се видяхме? Пречертахте ли границите на Тоскана? — пита той с широка, фалшива усмивка.

Фернандо изважда папката си с програмите и ги подава на Барлоцо, който ги прочита бавно, без коментар и внимателно ги прибира отново в папката. Затваря я. Поглежда Фернандо, поглежда мен и пак Фернандо. Усмихва се с очи и клати глава, без да казва нито думичка.

— Е? — пита Фернандо.

И този въпрос не му харесва. Пробвам друго.

— Слушай, защо не дойдеш с нас следващата седмица до Вал д’Орча? Ще тестваме една от програмите, ще я изпробваме ден по ден, да видим как се вмества във времето.

— Не и ако трябва да нося същите бели гуменки като американците. Обадих се на Пупа и тя пече фазани. Страшно съм гладен. Не сте ли гладни и вие, деца? — пита той, сякаш хлябът, виното и птичето месо могат да запълват празнини. — Аперитиви в бара към седем и половина?

 

 

Тази вечер се чувствам по-скоро тапицирана, отколкото облечена — с нова пола съм, уших я с останалата дължина от пердето в калифорнийския ми дом. Полата е червена, амарантовочервена, кадифена, на места тъмна като бургундско вино, а после прелива в кафяво. Имаше само четиридесет и пет сантиметра ширина там, където бях рязала подгъвите на твърде дългите завеси в спалнята ми, затова скалъпих пола на волани — широки, припокриващи се набори от кадифе, пришити към подплата от тафта. Полата е тежка и топла и се съчетава добре с тънък ръждивочервен пуловер. Ботушите, шалът и парфюмът „Опиум“ допълват зимния ми костюм и ето ни, седнали на една от дългите маси на Пупа, рамо до рамо с група холандци. Казват ни, че вече от двайсет години всеки ноември месец наемат една и съща селска къща в Палацоне, но дори и без това предисловие, според мен пак щяхме да се чувстваме непринудено заедно. Минаваме през купчина брускети, а после през голяма купа акуакота — сготвена вода — хубава супа, приготвена от манатарки, домати и диви подправки, които Джанджакомо щедро поръсва в чинията на всеки върху препечен хляб и съвършено забулено яйце. През топлия дъх на манатарки и изпаренията от истинско червено вино долита плътният германски акцент на един от холандците:

— Тосканците на всяко ядене ли пият вино?

Точно тогава, вдигнал нависоко два гигантски подноса, влиза Джанджакомо, следван по петите от Пупа — бузите й са поруменели от триумфа, сипе клетви, че ще скъси живота на внука си, ако разлее и една капчица сос. Тълпата пищи. И ние пищим, ставаме на крака и ръкопляскаме също като другите, а херцогът остава на мястото си и се смее, но леко. Холандците са изискана кулинарна публика и разпитват Пупа за всичко около приготвянето на фазаните. Тя им обяснява, че е пекла птиците завити в зелеви листа, всяка е увита в дебел резен бекон; глазирани са със собствения им оскъден великолепен сос. Но под фазаните откриваме печени ябълки, още цели, коричката им се разпуква, а ароматите от меката им плът омайват въздуха.

— Зелето и ябълката — обяснява Пупа — позволяват на сухото месо на птиците да се овлажнява по време на печенето. Това е стар номер за печене на зайци, на пъдпъдъци или други дивечови птици. Вкусът на месото се подсилва от сладкия сок на ябълките, върху които е сложено, а опушеният аромат на бекона се процежда отгоре. Хубаво, нали?

— Хубаво, да — отвръщат заедно холандците.

И докато ние се заемаме с фазаните, Барлоцо, по-склонен да отвлича вниманието, отколкото да яде дивечови птици, повтаря въпроса, зададен по-рано:

— Значи, искате да знаете дали тосканците пият вино на всяко ядене. Ами, да видим как Шу — посочва той през масата към мен — ще отговори на този въпрос, понеже също е чужденка.

Понеже е заобиколен от такава прехласната публика, щедростта да ми даде думата е изненадващ жест от страна на херцога и аз с удоволствие го приемам.

— Бих казала, че е трудно да се говори как пие един тосканец, без да говорим за това, как яде.

Холандците харесват въведението ми — още един повод за наздравица и звън на чаши.

— Дневното и вечерното ядене и пиене обикновено протичат така: когато стане, тосканецът си взема кафе ристрето корето кон грапа, което значи, че с лявата ръка надвесва бутилка алкохол над малката чашка, в която чакат не повече от две супени лъжици гъсто, почти като сироп еспресо, а с дясната ръка прави жест във формата на кръст. Идеалната доза грапа плисва в кафето само с този жест, който служи също и за сутрешни молитви. Горещото мляко и хляб или пълнени с мармалад коронети завършват прекратяването на постите. После, някъде в девет часа, след три часа работа на полето, чаша червено вино повдига духа и е подходяща компания за кръгло, хрупкаво руло, пълнено с мортадела. След това — още едно еспресо. Нищо чак до обяд, когато на човек му се приисква лек аперитив — кампари със сода, „Аперол“, шприцован с бяло вино, или дори чаша просеко набързо. Основното хранене за деня е дълго, разнообразно, но не обременяващо като количество. Чиния с кростини или със салам, или нарязан изстуден пъпеш, кошничка със смокини, хапки задушен копър, лук или патладжан. След това гъста супа или чиния фасул подправен с градински чай, а понякога и двете преди заешка яхния с маслини или телешко с артишок, може би поркета, ако е четвъртък. Печени картофи и спанак или зелените части на цвекло, леко запържени с чесън и люти чушки, винаги присъстват. После — грапина — буквално значи малка чашка грапа, но тъй като тосканците не приемат буквално подобни незначителни неща, наливат питието направо във водна чаша, като я напълват до ръба. Грапината се пие за подпомагане на храносмилането преди il sacro pisolino — свещената дрямка.

Към три и половина — четири часа тосканецът пийва еспресо и се връща на полето или в плевнята за ремонтни или строителни работи до седем часа. Набързо измива лицето си, сресва се с гребена, качва се в камиона и се връща в бара за една-две чаши обикновено бяло вино; чинийка хубави, месести маслини; фокача, хрупкаща от зрънцата морска сол, сервирана с каничка зехтин за поръсване. Приятна прелюдия към вечерята. Но щом пак седне на масата, червеното вино пристига, въпреки че вече е по-малко, защото вечерята е лека в сравнение с изобилната маса за обяд. Сега на нея чакат само няколко изрязани на ръка резенчета прошуто от мандолинообразния бут, който удобно се поклаща провесен в кухненския килер. Може би само скъперническите десет сантиметра сушена наденица. Хлябът е наблизо. После супа от лимец, от леща или нахут с дебели, грубо изрязани ленти паста, наречена малталяти. Наричат такава супа leggera, лека. После пържола, цвъртяща на скара в камината в другия край на стаята, или пилешки гърди, които се задушават в кухнята с червени и жълти чушки и шепа листа градински чай. Няколко стръка дива салата. Най-тъничкото клинче пекорино. Круша с обелена кора — сочното й прозрачно месо се реже на резени, всеки от които се поднася към устата с помощта на върха на ножа. Една или две твърди, сладки бисквити с глътка „Вин санто“. Няколко капки от бутилката с грапа, за да се пийне с последното еспресо за деня. В крайна сметка, скромно празненство.

Много пестеливо, т.е. никак не разкрасих истината в своя разказ. Възнаграждават ме с вежливо ръкопляскане и много пъти повтарят „невероятно“ на холандски. Според мен херцогът ме слушаше с удоволствие как си припомням впечатления на италиански пред холандците, които говорят езика, по неговите думи, в стил оцеляване, след като щеше да ми е много по-лесно да разказвам на английски — те всички го разбират и говорят добре. Разбира се, той го приема като демонстрация на уважение към него и едва ли смята, че предпочитам да говоря на италиански. Утихнали, взрени дълбоко в чашите си, холандците разговарят тихо помежду си, сравнявайки тяхната гастрономическа култура с тосканската. Пупа излиза от кухнята и бърше ръце в престилката си, прави си място между двама от тях и вика Джанджакомо да отвори още вино. Посочва бутилките, скандално струпани в края на масата, и се разсмива. Казва, че обича глухия звук от корковата тапа, докато я извеждат към свободата. Нейната майка някога казвала, че отварянето на виното е като раждането на бебе. На всички им харесва тази метафора, с изключение на една жена в много напреднала бременност с глава, украсена от стегнати руси плитки. Тя скрива потръпването си с усмивка.

Фернандо кимва на мен и Барлоцо да ставаме и след като пожелаваме лека нощ, ни повежда към камиона. Калаена на цвят мъглица обгръща луната. Лаят кучета и шумолят ненужни, спаружени листа в ноемврийската нощ. И сякаш довършва изречение, което е започнал преди минута, херцогът казва:

— Това, което трябва да правиш, е това, което вече правиш. Трябва да готвиш за хората. Също като Пупа. Много по-добре е, отколкото да се влачиш из целия регион с непознати на буксир и да им разказваш неща, които няма да запомнят, да ги водиш на места, които ще избледнеят скоро след онзи круиз до Косумел или вършеенето из Дисниленд. Всеки със сърце и дори най-смътната страст към приключения ще намери пътя си до Тоскана. Пиши. Готви. Това обичаш да правиш.

— Обсъждаме да си купим наше местенце. Говорим за това през цялото време — казва Фернандо.

— Мога да ви помогна да се договорите със семейство Лучи за ремонт на една от пристройките, за изграждане на кухня и място за няколко маси. А разрешителните няма да са проблем, понеже къщата ви вече е включена в програмата за агротуризъм. Ще е нужно съвсем малко да се пригоди.

— Как така нашата къща официално е включена в програмата за агротуризъм? — иска да знае Фернандо.

— Поредната изтънчена формалност, прокарана за аристократите от местните власти. Синьора Лучи кандидатства за субсидия, за да покрие разходите по преустройство на къщата ви, и подписа документи, в които се казва, че мястото ще се ползва, за да привлича туристи и да извършва културни дейности. Така стана, че взе държавен заем, а ще връща по-малко. Системата се нарича териториално поощрение или заеми, които изискват само частична възвръщаемост. Никога ли не сте се, чудили защо всеки месец иска да се подписвате под различно име в регистъра й за наеми? Застрахова се, в случай че някой дойде да провери документите й. По закон вие живеете в селски хотел. Но да поддържаш хотел или да организираш концерти в градината, ще носи само грижи, затова тя просто прибира наема си от вас — в брой и под масата — за изоставена сграда, за която правителството плати част от разходите по ремонта и привеждането й в изправност. Или донякъде в изправност. Тази схема е обичайна практика в региона.

Сега си спомням първия ден, в който Барлоцо ни посети, и какво каза за синьора Лучи — че е направила всичко колкото се може по-евтино с държавните пари.

— И искаш човек като нея да ни е шеф в бизнеса, а също и наша хазяйка? — пита го Фернандо.

— Нейните благороднически нрави няма да пречат на вашата не толкова алчна етика. Можете да ръководите бизнеса си както намерите за добре, стига всеки месец да й плащате по начина, по който тя иска. С дебел, запечатан, ненадписан плик. Просто искам да вложите енергията си в нещо, което ще проработи, което ще ви донесе удовлетворение. Направете нещо скромно, сдържано и с най-малката вероятност за провал. Искам да останете тук, да преуспеете тук. Не искате ли и вие същото? Едва ли желаете да ме пратите пак да играя карти с бразилеца. Единствено ви моля да си помислите.

Уловено от вятъра, едно трошливо листо бързо перва предното стъкло.

Да си помислим ли? Вече знам как ще изглежда, как ще мирише, какво ще е чувството. Ще бъде таверна — малко помещение някъде в малко градче. Стените ще са груби, боядисани в цвета на узрели райски ябълки, цялото ще се осветява от грамаден черен полилей от ковано желязо с четиридесет свещи, а също и от пламъците от огнището. Пред камината ще има една-единствена дълга маса. И дванайсет стола, може би петнайсет. Това е всичко. Ще предлагам вечеря, по едно ястие за всяка вечер, приготвено от това, което е хубаво и току-що набрано. Да, вечеря, съставена от супа и хляб, някаква винена яхния с дивеч или агнешко, силно подправена с диви треви, и радостта ми от поднасянето. Ще сложа на масата овчарско сирене, а после хубавичък резен пай — може би такъв с горски плодове или с великолепни покафенели круши, и още топлите им сокове ще се разливат върху жълта царевична коричка и ще се процеждат към битата сметана отстрани. Да помислим ли? Да, обещавам, ще го направя. Но сега е моментът с Фернандо да изобретим нещо заедно. Фантазията с таверната е моя. Проектът за туристическите маршрути е на двама ни.

Казваме на Барлоцо да ни остави до „Чентрале“, за да можем да се покатерим по хълма. Целуваме го за лека нощ, молим го да престане да се тревожи и да проповядва какво трябва и какво не трябва да правим, че ще решим всичко по свой начин и когато му дойде времето. С наскърбен поглед той помахва и потегля. И двамата с Фернандо усещаме тъгата на стария херцог и знаем, че монологът му за нашето бъдеще, макар и искрен, тази вечер се изпари като дим. Страданието му е вкоренено дълбоко като плевел в стена.

 

 

Тъй като Барлоцо избра да не ни придружава на пробния тур, решаваме да не чакаме края на седмицата. На следващата сутрин ставаме по изгрев и прибираме в багажа пуловери, книги и няколко необходими лични вещи. И двамата сме развълнувани от това пътуване. Заключваме къщата и потегляме на обиколка из най-удивителните пътища в цяла Тоскана. Първата ни спирка ще е селото с топли извори Баньо Виньони, после ще продължим към Пиенца и Монтичело, Сан Кирико д’Орча, Монталчино, Монтепулчано. Точно на изхода от Пиенца тръгваме по път със серпентини и голям наклон нагоре, обрамчен от двете страни с дървета като отряд благовъзпитани войници — черни и неизбежни. Женските кипариси израстват по-кичести с годините, с по-закръглени и тучни корони, а мъжките остават тънки и сухи. И едните, и другите стоят на пост.

Направена от безжалостна земя, която е опитомена, такава е тази Тоскана, милион ръце са я приучили на подчинение. Владение, цялото от коприна и кадифе, пръстта й — зелена, розова, светлокафява — яхнала извивката на земята, опъната като нова кожа, хълмиста, вълниста, а после дълбоко хлътва без посока, безразсъдно се скрива от слънцето, почива си, преди да се издигне по склонове, задушени от диви рози. Високо на един стръмен скат стада овце и тук-там варовикови зъбери накъсват вълната на хълмовете, прекъсвайки шарката на зелената трева, която преобладава дори и през зимата. Тосканската светлина се заиграва с отблясъци в маслиновите листа и те танцуват. През лятото танцуват като маковете и като житото, когато узрее — всичко е в един ритъм с вятъра и с пулса на птичите криле. Но днес клоните са натежали от плод и листата забавят танца в такт с песента на декември. Преброждаме всяко село, вечеряме като бойци и пием скромни вина, поразителни вина. Спим.

Обаждаме се по телефона в бара всяка вечер, когато наближи седем, защото знаем, че всички ще се съберат за аперитив. Сякаш звъним от Патагония, а не от петдесет километра нагоре по пътя, те застават на опашка и всеки на свой ред се провиква с новините от деня, предимно какво готвят, кой е хванал грип или колко е студено по изгрев и винаги питат дали има нещо, което си струва да се яде толкова далеч от дома. Предупреждават ни да се пазим. И винаги Вера е тази, която ни чете факсовете. Рецитира английските думи с ясен, официален тон, както смята, че би трябвало да звучат, прави паузи за препинателните знаци и при желание, за блясък. Мога да чуя колко изправени държи раменете си, колко високо — брадичката. Не разбираме нищо, но въпреки това се вслушваме в нейната отдаденост. Ще разшифрова послания за две агнета в дивата пустош, пустош, за която е убедена, че съществува навсякъде отвъд собствения й праг.

Една вечер херцогът вдига слушалката и без поздрав, на фона на странна тишина, казва:

— Връщайте се бързо. Брането на маслините започна.

 

 

Кастаначо

1/2 килограм кестеново брашно (на разположение в специализираните магазини и във всяка италианска бакалия)

1 чаена лъжичка фина морска сол

студена вода

1/2 чаена лъжичка морска сол

1 чаена лъжичка зехтин екстра върджин

1/2 чаша борови ядки (по желание)

2 чаени лъжички листа розмарин, ситно накълцани

Загрейте предварително фурната на 200 градуса. Леко намаслете форма за торта с диаметър 25 сантиметра. Изсипете брашното и морската сол в голяма купа и на тънка струя започнете да добавяте студената вода, като разбивате с вилица или с дървена лъжица, докато тестото не стане с консистенция на гъста сметана. Добавете зехтина и разбивайте още половин минута. Ако използвате незадължителните борови ядки и розмарина, добавете ги заедно със зехтина. Изсипете тестото в тавичката за торта и печете 30 минути или докато придобие тъмния цвят на шоколадов кейк с напукана коричка. Сервирайте кастаначото топло, нарязано на триъгълни парчета, както е, или с лъжица леко подсладена рикота и няколко печени ореха. Както и да е сервирано, много му върви малка чашка „Вин санто“.