Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (15)

Ние така или иначе цял живот постим

Came vale буквално значи „месото е разрешено“. Яденето на месо от край време се е разрешавало от църквата по време на празници, които предшестват четиридесетте дни на пречистване чрез строг пост и въздържание. „Карнавал“ става общо название за всички подобни преджертвени събития, включително и за онези другите, плътските, които се случвали отвъд — а може би и под — масата, между разлудуваните потни тела, освободени под маската. Някога карнавалът във Венеция е продължавал повече от половин година и е бил една безкрайна, безсрамна мазурка, а каноничните празнични храни — само хапки, с които са преяждали между другите удоволствия. Но тук, сред хълмовете на Южна Тоскана, карнавалът е заел от Венеция само един-единствен пържен и захаросан мъничък грях — le frittelle.

Тези дребни, подобни на бухтички изделия са натрупани на прелестни пирамиди зад витрината на всяка сладкарница и стоят, мило приканващи, във всеки бар. Пълнени са с рикота, с мармалад или гладка сметана с ром, или единствено с въздишки, натопени в топъл мед или в захар, или пък в алкермес — древна билкова смес, използвана за аромат и цвят. Една, може би две хапки, и мимолетното удоволствие се превръща в спомен, запечатан върху напълнелите бедра. Бухтите започват да се появяват някъде в края на януари или в началото на февруари, в зависимост от това кога точно е Великден през годината. И на martedi grasso — последният ден на карнавала преди Великите пости, Месни заговезни — поднасят бухтичките за последен път и повече не се раздават чак до следващия карнавал. Мисля, че тъкмо техният кратък, ограничен сезон — също като на местните ягоди или аспержи — ги прави толкова желани. Милост за забранената храна.

Тук ядем бухтички много повече, отколкото във Венеция, Организираме си „дегустации“ като носим вкъщи по четири от всеки вид в сладкарницата на селото и дълбокомислено ги класираме по хрупкавост, изтънченост и вкус. Тези мостри са твърде малко за сериозно изследване, затова разширяваме обсега и натискаме спирачки пред всяко изписано на ръка послание, обещаващо „днес бухтички“ пред барове и сладкарници от Киузи, Четона, Чита дела Пиеве, Фикуле, Сартеано, Кианчано Терме. Понякога занасяме и вкъщи, за Барлоцо, щом дойде в четири часа, или носим на Флориана. Тогава и двамата клатят глави над малките хапки и се вайкат какво минава за бухтички в наши дни. Барлоцо и Флориана сигурно са сключили заговор по тази тема, защото един ден и двамата пристигат в четири — пазарската торба на Флориана е пълна и виси от рамото на Барлоцо.

— Здравейте, милички — казва Флориана — Какво ще кажете да направим една партида бухтички по моя начин?

Фернандо я прегръща, аз се опитвам да й съблека палтото, а херцогът вече кладе огъня и нарежда:

— Аз пък ще загрея виното, ако имаш малко свястна канела.

Налага се да замесим бухтичките на масата във всекидневната, защото двете с Флориана не можем да се сместим в кухнята едновременно. Барлоцо постоянно ни обърква — прекъсва всеки етап от операцията и се кълне, че майка му винаги е постъпвала по-различно. Фернандо усмирява тълпата, като напомня, че е единственият венецианец в помещението и че бухтичките фрителе принадлежат най-вече на неговата кулинарна традиция. Заявява, че венецианците не търпят стафиди в бухтичките. Флориана му казва, че й е пределно ясно кой няма да търпи стафиди — Фернандо — и че не може да отрича горкичките плодове от името на цялото водно царство.

— Освен това — добавя тя, — имам бели стафиди, които се киснат в тъмен ром вече половин година. Само да ги опиташ, и ще ме молиш за целия буркан.

Имаме брашно и картофено нишесте, яйца и захар, масло, сочни лимонови и портокалови корички, ванилени шушулки, дебели и меки, които Барлоцо разцепва и настъргва с най-тънкото острие на джобния си нож. Бъркаме, гребваме с лъжица и пържим прелестни лакомства, после ги пускаме горещи в торбичка с пудра захар и ги струпваме в чиния с крачета, точно както се прави в сладкарниците. После ги изяждаме и пийваме от греяното вино на херцога. Този следобед в конюшнята ни има парти, наша домашна версия на карнавал.

Един след друг Барлоцо и Флори ни разказват истории за някогашните Велики пости, как освен за покаяние на вярващите, са имали и смисъл за тялото.

— Тези пости изчистваха вътрешностите, особено черния дроб, подготвяха го за пролетно ободряване и за тежката работа, която предстои. В храненето най-важен е ритъмът, точно както във всичко останало. Тялото не може да издържи, ако всеки ден яде едно и също. Яж според сезоните, пости един зимен месец всяка година и винаги си почивай поне по един час след обяд и вечеря. Някои от нас издържаха и четиридесетте дни на пости без захар, месо, вино или хляб. Ядяхме боб и леща, понякога яйца и каквито зеленчуци се намираха. Разбира се, имаше периоди, в които така или иначе постехме и Велики пости беше само още един начин да се изразиш — обобщава херцогът.

Никой от нас не иска и да чуе за вечеря след бухтичките, затова просто си седим, говорим си и се слушаме един друг. Тогава Флориана обявявя, че е по-добре да си върви. Почти е излязла през вратата, а Барлоцо вече е отвън на терасата, когато тя се обръща и ми казва:

— Знаеш ли, Шу, съжалявам, че те оставих с онези сливи миналата есен. Не можеш да си представиш колко много пъти ми се е искало да бяхме направили онова сладко. Но тогава бях мързелива. Мисля, че само заради това. Но сега изобщо не ме мързи. Лека нощ, деца.

 

 

Днес е първият ден на Великите пости и си мисля колко е странно, че Миша пристига точно когато духовно навлизаме в тъмнината. Двамата с Фернандо пътуваме за Флоренция, за да го посрещнем, и колкото сме доволни, че идва, толкова сме и обезпокоени. Той представлява някакво странно съчетание от заядлив инструктор, любещ еврейски чичо и привърженик на Юнг — последното наистина е вярно, защото той е психиатър по професия. Миша е мой приятел от много години и по време на двете му посещения при нас във Венеция между него и Фернандо прехвърчаха искри на симпатия, макар всеки да остана с ръка на кинжала.

Напъхваме Миша на задната седалка заедно с малката му черна кожена чанта до него — точно където иска да я държи. Поемам дълбоко въздух и мирисът му ме успокоява. Все същият аромат на пансион — съставен е от стара пот в клопката на влажен туид, сладникавата топка тютюн в лулата му и една-единствена нотка на зеле, стояло твърде дълго в тенджерата. Като млад лекар, тъкмо завършил университет в Русия, той емигрирал в Италия и дълги години живял в Рим, преди да му се отвори път за Лос Анджелис. Миша се връща често тъкмо сред тези тоскански хълмове, за да се разхожда, пише и мисли. По пътя към дома ни му е леко и казва на перфектния си италиански колко много му липсва Италия, почти колкото Русия. Нито задава въпроси уловки, нито пита неща, чийто отговор вече знае. Ясно ми е, че засега ги спестява и ще ги изстреля бързо и пронизващо, както безшумна змия езика си. Но аз ще съм готова.

Обхожда къщата с Фернандо, настанява се в гостната стая, докато съм в кухнята, и когато сядаме на масата, виждам, че си е лъснал косата с помада до графитен блясък и е завързал красиво индийско шалче на врата си — бойна окраска, казвам си. Не мога да се сдържа и хващам единия крак на масата, подготвяйки се за първия удар. И той идва:

— Къщата е очарователна и може да стане много по-хубава с няколко промени. Срамота, че не е ваша.

Фернандо скоква.

— Започнахме да търсим къща наоколо, но всъщност не ни трябва спешно. Не изпитваме нужда да вземаме спешно решение за покупка. Или за каквото и да е друго в момента. Освен това, доста се привързахме към мястото и няма голямо значение дали е наше.

— Значи не ви притеснява да живеете като маргинали на обществото? — Погледът му пронизва като меч, но аз го забивам обратно в него.

— Мисля, че „маргинали на обществото“ е субективно състояние и ако за теб животът ни е такъв, тогава добре — отвръщам аз и ставам да му налея още вино.

— Тогава ти дефинирай „маргинали на обществото“ — не отдъхва нито миг, преди сам да даде определение: — Нямате работа, нито вложения. Заравяте професионалната си история и се заселвате сред маслините, застивате в картината на селския живот. Държите се безотговорно в момент от живота си, когато това може да е много опасно.

— Нямаме деца за отглеждане. Нямаме дългове. В момента животът тук и нещата, които правим, ни харесват — обяснявам му.

Фернандо е влязъл в отличен ритъм, точно необходим за разговори с Миша, и застъпва от последната ми дума:

— Колко от твоите пациенти казват, че искат да променят живота си? Колко от тях държат тези мечти заключени в кутия и ги вадят за седмично проветряване, когато дойдат да говорят с теб? Честно казано, чувствам се по-силен от това, че „зарових професионалната си история“, както се изрази ти. Още изпадам в парализа, моменти, в които ми се иска нещата да са по-лесни или по-ясни, но когато седях ден след ден в банковия офис, съм преживявал и по-голям ужас.

— Но тогава поне имаше сигурност. Сега нямаш нищо. Разсъдливите хора си изграждат сигурност, а не я разбиват точно когато може най-много да им трябва. — От очите му вече се стича почти попарващ елей. Слага ръцете си на масата, с дланите надолу, дългите му бели пръсти са на верев.

— Още ли вярваш в сигурността? Тя е мит, Миша. Изненадана съм, че още не си го разбрал. Тя е коварна заблуда. Имаме ли нужда от още доказателства, че сигурността нито може да се купи, нито да се изгради, нито да се придобие с дела — добри или лоши? — питам го аз и слагам ръцете си на масата като него. — Стопи сложните неща. Предутаждай, рафинирай, Миша. Свари соковете на сироп. Преследвам по-скоро усещанията, а не нещата. Само загадъчното е вечно. Предпочитам да усещам този живот, а не като глупачка да вярвам, че ми принадлежи. Единственият начин да си в безопасност, е да разбереш, че няма безопасност.

Миша мълчи. Тогава много тихо му напомням:

— А на онзи свят, уви, какво можем да вземем? Нито силата да виждаме, научена тук тъй бавно, нищо, което е станало тук. Нищо.

— А, сега цитираш Рилке.

— Не, цитирам теб, когато цитираше Рилке. Отпреди двайсет години, когато те срещнах за първи път.

— Но цитатът ти е извън контекста. Заравяш си главата в пясъка, Шу. Винаги така си правила. И изглежда, Фернандо е възприел същия маниер — тихо казва той. — За романтиците всички неща са романтични. За тях могат да се случват само романтични неща. Мисля, че у вас като хора поначало има твърде много невинност. Мисля, че сте родени във време, което никак не хармонизира с вашата природа. Но вместо това да е проблем, вие просто прескачате в осемнайсети век, танцувате из него, скитате. Или вече сте в деветнайсети?

— Кого цитираш сега ти? — питам го.

— Не мога да се сетя, може да е и себе си — отвръща той, — но се надявам да не се опираш прекалено много на Фернандо. Надявам се да разбираш, че всеки от нас е сам. — Изрича го, без да трепне, и гледа право в очите на Фернандо.

— Вече не съм сама, Миша, и според мен повечето самотни хора са такива по избор, а не само заради късмета и съдбата си. В любовта има голямо смирение. Преди човек да се откаже от своята самота, някой трябва да стане за него по-важен, отколкото е той самият. — Ставам да отнеса недокоснатите чинии със супа, но първо обгръщам с ръце лицето на Миша. — Моля те, не се тревожи чак толкова. Аз съм добре. Ние сме добре. Ти знаеш по-добре от всички, че повечето хора ги движат все едни и същи желания и страхове. Разделя ни само несъвпадението във времето и пропорциите. Точно сега емоционално сме малко отдалечени от теб.

Миша ни поглежда, първо единия, после другия. Все така седнал, взема ръцете ми и ги целува, после става от стола си и тържествено целува Фернандо по рамото, по руски обичай.

— Да изпържа ли котлетите, или апетитът ви тази вечер се свежда до кръв и вино? — питам аз. Казват, че след тези приветствени речи вече умират от глад. Разтопявам сладко масло на тих огън и добавям капка зехтин, за да не изгори маслото, когато увелича котлона. Плъзвам свинското месо, начукано, за да стане тънко и цялото натрито с изсушени портокалови кори, семена от копър и изронени трохи царевичен хляб. Бързо запържвам парчетата да хванат коричка — от едната и от другата страна, и ги прехвърлям в топла чиния, докато направя соса. Фернандо и Миша са излезли на терасата да пушат и да се помирят и си мисля, че може би бях твърде жестока с нашия приятел. За Миша да изтезаваш, значи да обичаш.

Но той ме познава много добре, знае, че винаги съм се спъвала по стълби — корпоративни, всякакви. Никога не съм виждала смисъла от постоянното катерене нагоре, повече ми е харесвало да се движа през живота на арабески — тук едно леко завъртане, там друго. Понякога може да е изглеждало като пилеене на време, но не беше. Винаги съм довеждала нещата докрай, заглаждала съм ръбовете им, доколкото мога. Не съм препускала, но не съм и спала. Освен това никога не съм преследвала успеха. И разбирам, че Миша не е очарован, че заварва щастието. Болката му е отдавнашна, много по-стара, отколкото е той самият, затова дори хипотетичното щастие му звучи вулгарно. „Щастието е за камъните“, винаги е казвал той. И затова му е по-добре да прекарва времето си в недоволство, той е циник. Човек, който отказва да смъкне товара си. Или поне който още чака щастието си. Някои хора се страхуват от радостта. Ужасени са от това, че не я заслужават или че няма да са в състояние да я изпитат, ако случайно се появи. Но според мен хората най-много се страхуват, че радостта няма да се задържи дълго. Още едно тълкуване на Барлоцовите думи: „Не се доверявай на спокойствието“.

Забелязвам, че Фернандо и Миша вече не са на терасата. И понеже не ги виждам в градината, решавам, че сигурно са отишли на разходка до градчето. Забавям приготвянето на вечерята, наливам си чаша вино и сядам до огъня, но те тъкмо тогава се появяват — натоварени с дърва, а бузите им поруменели от зимния студ.

— Бяхме в плевнята, решавахме разни въпроси — казва Фернандо.

— Твоят съпруг е истински Макиавели, Шу. Май си намерих равностоен противник в негово лице. Може да цитира повече пасажи от „Владетелят“ дори и от мен. А и двамата сме съгласни, че единствените истински бандити в живота са тези, които се смятат за безупречни, без нито едно петънце. Съвършените хора ни карат да се чувстваме зле, изолирани и наказани. И тук сме на едно мнение.

Това съгласие, постигнато за половин час, ме кара да се усмихна. Връщам се при соса, но те идват след мен и в кухнята, която е била ясли, става толкова тясно, че само се смеем и си говорим колко е хубаво, че пак сме заедно. Решаваме да ядем на крак, край огъня. Изтиквам ги навън, за да приготвя останалото, и загрявам маслените сокове от котлетите, плисвам малко сухо шери и две капки червен оцет. Когато сосът започва да бълбука, изстисквам сока на хубав червен портокал директно в тигана. Стривам отгоре пипер, пускам бучка масло за блясък и сме готови. Правя в чиниите локвички от соса и слагам леко претоплените котлети отгоре. Миша изнася блюдата, нарежда ги на полицата пред камината, а Фернандо донася купичка с пюре от корени на целина и маскарпоне. И вечеряме.

Празникът на Макиавели продължава с обсъждане на понятията „добро“ и „зло“. Слушам разсеяно, защото съм чувала интерпретациите на Миша много пъти.

— Всички трябва да сме наясно с това доколко сме способни да вършим зло. То е умение, защита, изкуство, спорт. Човек просто го усвоява — както се учи да стреля или да кара велосипед. После го слага настрана и го прилага при необходимост.

— Ама как се упражнява? Тоест, как човек поддържа умението си на ниво? — пита Фернандо, но също като херцога Миша отговаря само на въпросите, които го устройват.

— Човек, който иска винаги да е добър, неизбежно бива съсипван от онези, които не са добри. Мисля, че това стана с теб, нали, Фернандо? Имаше хора, които злоупотребяваха с твоята доброта, бъркаха я със слабост, нали? Но може би ти си най-силният човек, който съм познавал.

— Ще го приема за комплимент — отвръща Фернандо, — но мисля, че за мен вече е късно да се уча на зло. Достатъчно ми е трудно с английския.

Целувам ги, оставям ги на питиетата им и взимам „свещеника“ в леглото.

— Получи се неочаквано чудна вечер, Шу — казва Миша, докато качвам стълбите. Всъщност така е, мисля си и пъхвам „свещеника“ между завивките.

 

 

За половин ден той се превръща в звездата на градчето. Всички жители на Сан Кашано пърхат около Миша, очаровани от неговата свирепост, удивени колко добре владее езика им. Чужденец, който пие, пуши и играе карти, който разказва вицове на диалект, и, най-поразителното, е калифорнийски психиатър. Миша прави много добро впечатление. Стори ли ми се, че повече от една вдовица поотпусна забрадката и набухна косата си? Смъмрям го на път за вкъщи и го питам дали няма да дойде да живее с нас „сред маслините“, но той само килва глава и дори не си позволява да се усмихне.

Петте дни, които беше планирал да остане на гости, се разливат в осем-девет. Според мен на Миша му харесва много и славата, която му отредиха в градчето, и как го глезим. През цялото време запазва намусената си физиономия, освен в случаите, когато успява да подмами Фернандо за поредния двубой на тема Макиавели.

Още в началото Миша и Барлоцо изпитаха взаимна симпатия над чашките грапа по залез в бара или седнали край нашия огън, но двамата не се спогаждат заедно нито за по-дълго, нито безпроблемно. Миша казва, че Барлоцо е спартанец и че прекалено се ограничава в речи на общи теми. Барлоцо показва чувствата си, като просто престава да идва у нас и учтиво се оттегля от бара още щом влезем там с Миша. Фернандо казва, че са като два самеца — бранят своята територия. Твърди, че ревнуват един от друг. Може би е прав. Но въпреки това, когато Миша си тръгва в натовареното „Рено“, наето в Киузи, за да може да попътува още малко, преди да потегли за Рим и да се качи обратно на самолета, според мен по лицето му се чете известна радост. С херцога не е така.

Не знам дали е последица от преплитането на рога с Миша, от нестихналите чувства около болестта на Флориана или е друга мъка, истинска или въображаема, но по лицето му пак са надвиснали сенки. Разяждат кухините в очите на херцога, докато седим същия следобед, в който Миша замина, на плюшения син диван в малката гостна на Флориана. Чакаме да я заведем на пазар в Чита дела Пиеве.

— Искам да ви покажа едно място — казва той.

— Какво място?

— Място. Къща. Или каквото е останало от някогашната селска къща.

— Наблизо ли е?

— Не е много далеч. Помните ли онзи завой на Тибър, на няколко километра преди отбивката за Тоди, където събирахме камъните за огнището? Там е, от другата страна на пътя, на около петстотин метра навътре в гората.

— Искаш да го видим? Тоест, на гости на някого ли ще ни водиш?

— Не, няма да ходим на гости. Не ме питайте, моля. Просто искам Флориана и вие с Фернандо да дойдете с мен. Опитай да се разбереш с нея — кимва той към съседната стая, където Флориана мърмори нещо за някаква ръкавица. — Уговорете се или за утре, или за събота. Може да обядваме в „Лучано“, а после да се отбием на мястото за няколко минути. Знам, че се държа потайно, но просто искам да говоря с вас за нещо, което не мога да кажа, докато не ви заведа в къщата. Ще го направиш ли заради мен?

— Разбира се. Или поне ще опитам — отвръщам аз.

Но Флори изобщо не иска да пътува нататък. Казва, че мрази това шосе не само защото има много извивки и завои, а и заради спомените как всяка седмица го е минавала на път за болницата в Перуджа през последните четири месеца. И сега, след като ужасът е свършил, вече не я интересува ще види ли това шосе отново. Казва, че ще си остане вкъщи, ще ни сготви някаква вечеря и ще ни чака да се върнем.

— Утре ще е идеален ден за яхния с кокошка — казва тя, докато крачи надолу по стълбите към месарницата.

Барлоцо се отнася снизходително към отказа на Флори и казва, че може би е по-добре да идем само тримата. Нарича ни „предния отряд“ и почти се наслаждава на недоумението, което предизвиква.

Минава четири часът, когато слизаме от камиона на херцога сред синкавата светлина. Тръгваме след него по разкаляна пътека, утъпкана от крака на овце и кози. Февруарският вятър свисти с прокобен глас, с писъка на хиляди вълци, прекъсван от пронизителното грачене на самотна птица. Пътеката не е много стръмна, но вече съм останала без дъх от ходенето срещу вятъра, когато Барлоцо спира пред една развалина. Висока и тясна като кула, цялата е покрита с комини, чиито капаци се издигат над плоския покрив като зъби. Тревата е избуяла високо в прозорците без рамки, миналото здраво се е просмукало в камъните. Приближаваме се, бродим из нея, качваме се по някакви стълби, — после слизаме по други. Голяма постройка е, преброявам седем огнища — има може би десет стаи. Има две малки плевни и барака за правене на вино с плесенясала преса и наредени тъмнозелени дамаджани със сламена плетка.

— Няма много земя, освен няколкото хектара запуснати лозя и хубава леха за цветя и подправки — обяснява Барлоцо, сякаш се опитва да ни го продаде. — В онази плевня ето там — сочи той по-далечната, — има лятна кухня с пещ, на която бих могъл да направя нов отдушник и да я превърна във фурна. Внимателно съм я разучил. — Вече съм сигурна, че иска да купим мястото.

— Но на кого е тази къща? — пита го Фернандо.

— Не е на никого от последната война насам. Има шанс да е моя. И на Флори, ако иска. И ваша, ако желаете. Шансът да се купи, на този етап още е малък, но водя разговори със собственика — римлянин, който дори не се е качвал дотук, за да погледне мястото, откакто някакъв чичо или прачичо му го остави миналата година. Роднините му почнаха да умират, получава наследство след наследство от тях и тази къща е една от малкото, с които изглежда склонен да се раздели.

— Защо да се местиш толкова далеч от Сан Кашано? — питам го аз.

— Не че искам да съм толкова далеч, просто мисля, че тук ще ми хареса. Поне за известно време. Преговорите по покупката може да се проточат с години — казва той.

— С години ли? — питаме едновременно с Фернандо.

— Какво? Да не се съмнявате в моето безсмъртие? Казвам, дайте да я вземем, докато можем, а когато си заминем, всемогъщите овце могат да я задържат за себе си. Нямам предвид да става нечие „основно местонахождение“, както се изразяват юристите. Може да е място, на което един от нас или всички да идваме — за да останем насаме или да сме заедно. Дори и когато се събираме едновременно, пак няма да е тясно за уединение. Тази къща ще е символ също като дърветата на Фернандо. Каквото и да се случи, тя пак ще е тук — разсъждава Барлоцо. Запалва две цигари наведнъж и подава едната на Фернандо.

— Ама защо искаш да се захванеш с такъв проект? — питам аз.

— Странен въпрос задаваш точно ти. Освен това не го мисля като проект. Ще сменя керемидите на покрива, ще оправя подовете, ще преработя водопровода. Не ми и трябва да мисля за отоплителна система с всички тези огнища. Търся да намеря нещо подобно, още откакто баща ми умря, а това беше преди повече от четиридесет години. Остави ми скромни спестявания, които още не съм докосвал. Мисля, че вече е време. Parva domus magna pax — бедна къща — голямо спокойствие. А Бог знае, това е доста бедна къща — казва той. Просто стои, пуши и чака да кажем нещо.

И двамата с Фернандо сме твърде слисани, за да отвърнем с нещо повече от неловки усмивки и недоверие.

— Трябва само да ми обещаеш нещо, Шу. Трябва да разпределим по-икономично твоите материи и ще те помоля да уважаваш ограниченията, поставени от останалите. Не искам това място да заприлича на някакъв бароков салон за гости. Без пискюли, без ресни, да няма и едно ангелче.

Все още не казваме нищо. Той продължава:

— Искам да направя тук дом, втори дом, алтернативен, ако щете, където всички ще можем да прекарваме известно време заедно. Толкова, колкото желаем. Мотивите ми са чисто егоистични. Домът ми в Сам Кашано прилича повече на бърлога, отколкото на къща, и такъв ще си остане. Апартаментът на Флориана е чудесен, но се намира точно в центъра на селото и особено откакто се разболя, според мен често се чувства прекалено на показ, сякаш не може да се разходи, без да събере антураж от добронамерени нашественици. И на последно място, не ми харесва особено, че единственото място, което наричате свой дом, е собственост на Лучи. Това е чувство, породено от много стара вражда, която нищо и никой не може да смекчи. Напълно осъзнавам, че сте в период на непостоянство и че догодина по това време спокойно може да живеете на Елба или в Сицилия, или някъде в Южна Франция. Но където и да сте, аз, Флориана и това място ще можем да ви чакаме тук. Така, сега няма за какво да се съгласявате, освен че, когато дойде времето, ще вземете връзка ключове и ще се чувствате като у дома си. Няма да възразявам, ако ми помагате в работата, но всички необходими разходи, както и какво ще струва да се поддържа къщата, са за моя сметка.

Той се навежда да събира клонки и ги струпва на купчина.

— Да изпробваме малкото огнище. Много е студено тук, навън. Имам няколко цепеници в камиона и две бутилки.

Двамата с Фернандо отиват да вземат дървата и виното, а аз обхождам къщата. Когато се връщат, Фернандо се заема да стъкне огъня, а херцогът отваря виното, налива го в хартиени чашки и ги раздава. С него сядаме на диван, покрит с одеяло, което предпазливо потупвам, за да го оправя, но не го вдигам, от страх да не видя какво живее отдолу.

— Защо остави някой друг да се ожени за Флориана? — питам го аз, без да вдигам поглед от одеялото. Фернандо се обръща към мен, както се беше привел над огъня, и ме пронизва с боровинково черните си очи. Но аз продължавам: — Някога вие с Флориана сте били влюбени един в друг, нали? И още сте. Какво стана с вас? Защо не се ожени за нея?

— Вече ти казах, че отговорът е много дълъг — започва Барлоцо. — Историята започна години преди да има нещо между мен и Флориана. И я знаят почти всички в градчето, освен вас двамата, дори и да не са я научили лично от мен. Но искам аз да ви я разкажа. Поисках го много преди да започнеш да ме разпитваш. И сега ще го направя.

Пламъците подскачат, близват старите опушени стени на камината и хвърлят жълтеникава светлина около нас. Херцогът става от дивана и отстъпва мястото си на Фернандо. Отива да седне на купчина парцали, които някога са били възглавници, и прегърбен в призрачната сянка на огъня, започва своя разказ:

— Вече знаете доста за майка ми, но не помня да съм ви казвал името й. Казваше се Нина. А баща ми — Паци. Патрицио. Тъй като не съм си припомнял точно тези събития на глас, не знам откъде да тръгна, но сигурно тази част от историята е започнала, когато Нина е казала на Паци за войника. Да, сигурно е започнала, когато му е казала за войника. Просто повече не е издържала да не му каже. И сякаш е нямало какво друго да се направи, Паци я застрелял. Застрелял я в съня й. Изкопал гроб на няколко метра от къщата, къщата, в която сега вие живеете, и я погребал, майсторски прикривайки деянието си.

Беше ранна пролет и той ме прати при прачичо ми за един ден и една нощ, под предлог да му помогна да засади доматите, чушките и фасула. И когато се върнах вкъщи, ми каза, че Нина е заминала, че е събрала някои свои вещи и е хванала влака за Рим да си търси работа. Каза, че ще получим вест от нея, когато намери време да се обади. Но разбира се, тя никога не се обади. По това време бях шестнайсетгодишен. Три години по-късно, когато умираше, той ми каза истината.

Каза: „Знаеш ли, синко, човек може да умре от срам, тя умираше от срам, под една или друга форма, през цялото време, в което я познавах. Беше fidanzata на брат ми, приятелка. Той я обичаше или поне за известно време, докато не срещна друго момиче, което смяташе, че обича повече. Но не беше напълно готов да се раздели с Нина.

Брат ми най-накрая реши коя от двете иска, когато Нина му каза, че е бременна. Нина изгуби. Аз гледах всичко това, почти го бях предсказал, бях готов да действам — кавалер. Обичах я още от десетгодишна, още откакто за първи път я видях да седи в църквата. Помня, че носеше бяла барета. Беше я нахлупила ниско над челото си, затова можах да видя само очите й. Тези бездънни черни очи. Също като твоите. Но аз бях голямо момче, четиринайсетгодишно, много по-голям, че да мисля за хлапета като нея. Още малко пораснахме и двамата с брат ми се влюбиха и така, сега вече можеш да подредиш парчетата сам. Разбираш ли, че проблемите й започнаха много преди да вкара този мъж, този германец в леглото си? След като не можа да получи брат ми, взе мен. Втори избор бях аз и много рядко имаше дни, в които не усещах болезнено този факт. Тя беше добра жена, покорна, коректна, често дори мила, но старите мечти постоянно се сипеха от разбитото й сърце и тя предимно се занимаваше с това да събира парчетата, подреждаше ги безкрайно в различни конфигурации, без да знае точно какво да прави с тях. Затова, когато ми каза какво се е случило, докато ме е нямало, това не беше шок, какъвто един мъж може да преживее, ако двамата с жена си са били лудо влюбени един в друг или дори са били сравнително удовлетворени един от друг. Тя винаги ми е изневерявала. Изневярата в чувствата по-малко реална ли е от плътската? Така че за мен това, другото предателство, не беше съвсем неочаквано. Но беше повече, отколкото можех да понеса. Бях изтощен да й прощавам, че не ме обича. Изтощен да я обичам с всяко свое дихание и да оцелявам само на милостивата й доброжелателност. Дори ти не беше мой. Дори ти беше на някой друг. Бях се съгласил да заема мястото на брат си, когато той се махна, но този договор не включваше да изстрадам и още един мъж.“

Барлоцо говореше всичко това с глас, различен от неговия. С по-старчески, по-немощен глас и вероятно по начина, по който баща му е говорил за себе си. Но неговият се връща.

— Това, което Паци извърши, в онези дни беше познато като un delitto d’onore — престъпление на честта. Щом един мъж е бил оскърбен, сложили са му рога, значи е обществено и морално приемливо да защити себе си. Нещо като издънка на дуелите според мен. Държавата мълчаливо отминаваше подобни действия, а майката Църква поклащате глава и я извръщаше. До петдесетте години така беше по цяла Италия и до много по-късно в южните райони, където кодексът на мълчанието още господства. Със сигурност в селото се е знаело за тези събития; знаели са какво е направила Нина и какво — Паци. Разбира се, никой никога не пристъпи границата и не заговори на тази тема с мен. И никой никога няма да го направи. То просто се е случило. Факт от местната история.

Помните ли какво казах на бдението? „Баща ми винаги казваше, че адът е там, където нищо не се готви и никой не чака“. За първи път споменавах за баща ми пред някого след деня на смъртта му. И определено избрах доста странен цитат от него. Но някак ми се изплъзна, нецензуриран. Това беше причината хората да се смълчат онази вечер. Заради всичко това или предимно заради това останах сам. Разбирате ли, страхувах се да обичам жена така изцяло, както Паци обичаше майка ми, но повече ме беше страх, че ще обичам по-малко от това. И двете врати се отваряха в леговището на лъва. Може да кажете, че тогава съм отблъснал Флори. Вярвах, че чувствата, които съм изпитвал към нея, са преходни, като леко замайване, от което скоро ще се събудя. Никога не го нарекох любов. Но вместо чувствата минаваше само времето. Години, през които увековечавах наследството си. Или поне му помагах да остане живо.

Флориана прекара двайсет години със своя втори избор. А аз прекарах моя безкрайно дълго de profundis^[1]. Всъщност се отказах от правото си на живот. Оставих живота на Нина и на Паци да нахлуе в моя и да го просмуче с болката им. И сякаш беше не разруха, а спасение, се бях вкопчил за тази болка като в упование, толкова здраво я притисках към гърдите си, че нямаше място да държа нищо друго или никой друг. Под тежестта на по-малък или по-голям късмет, според мен така става с повечето от нас, че всъщност не знаем какво искаме или с кого искаме да го имаме. Нищо не изглежда истинско, докато не изчезне. Докато не се запечата в миналото и не стане недосегаемо. Докато не умре. Независимо дали е човек, или мечта. А после идва просветлението и почваме да скърбим.

 

 

Флориана е всички жени, които някога съм обичал или съм искал да обичам; да обичам, ако само знаех как, или щях да обичам, ако само бях успял да ги намеря. И когато помислих, че може би умира, почувствах, че няма да загубя само нея, а всички. Флориана е всички. Въпреки че никога не сме били заедно в нищо повече от най-публичните събития, преди да се разболее, тя винаги беше наблизо. През по-голямата част от живота си сме живели на двеста метра разстояние един от друг. И аз убедих себе си да се настаня толкова близо, да го объркам с някаква форма на интимност. Повтарях си безброй пъти, че толкова близо е достатъчно. Но когато тя се върна от Чита дела Пиеве, единственото, което исках, е да заживея тази любов към Флориана. Най-после щях да се подчиня на тази любов, да й се отдам, да й се доверя, а също на себе си и на Флориана с цялото си сърце. Изглеждаше естествено и правилно аз да съм този, който ще се погрижи за нея. Сигурно и на нея й се е сторило естествено, въпреки че никога не сме го обсъждали. Никога не сме го решавали. Дори не знам дали ще ме остави близо до себе си, след като си възвърне силите. Но мисля, че тази къща ще ни помогне. Сега вече ще обезумея, ако се опитам да живея, без да съм свързан с нея. Нали ви казах, че мотивите ми са изцяло егоистични?

Херцогът има навик да се движи много по-бързо от мен. А аз имам нужда да разбера още неща и го питам:

— Защо не разказа на баща си за войника?

— Бях единайсетгодишен, когато стана всичко това, Шу. А майка ми се отнасяше към присъствието му в нашия дом и в живота ни толкова спокойно, че и аз възприех същото отношение. Никога не ми е казвала да пазя нещо в тайна от баща ми, но някак сигурно е знаела, че няма да обеля и дума. Била е убедена, че знам как това би наранило и него, и нея. Знаела е, че ще предпазя и нея, и баща ми, без да ме моли за това. Просто следвах примера й през тези няколко седмици, докато той беше с нас. Приех го, радвах му се. Чувах как майка ми се смее и това ми харесваше. Заприлича на момиче и аз си помислих, че мога да престана да се правя на мъж. Той се казваше Петер.

Доколкото мога да сглобя всичко сега, сигурно е бил дезертьор от войските, разположени при Ла Фоче — именията Ориго, които се намират между Пиенца и Кианчано. Мисля, че един ден просто си е тръгнал и се е спуснал през гората, по планинските пътеки. Сигурно просто се е появил на вратата. Понеже се намира извън града, нашата къща — вашата къща — вероятно е изглеждала относително безопасно място, на което да помоли за вода и да преспи. Може би тя е била отвън, в градината, простирала е прането и той я е видял. Беше красива. С огромна, тъмна коса, събрана на главата й, с очи като на кошута. Сигурно за него е била неустоима. Тази част от историята не е рядкост.

А може би останалото, макар и в не толкова зловещ вариант, също не е рядкост. Жертви на войната. Нина беше на двайсет и осем, а според мен Петер е бил още по-млад, сигурно на не повече от двайсет години. Ние и тримата бяхме деца, така е. Изплашени, гладни, в неведение какво следва и кога може да стане.

— Намрази ли баща си? — пита го Фернандо.

— Не. Ужасна мисъл е, но всеки от нас е отговорен за собствените си решения. Никой друг не знае това, което ние знаем за себе си. Дори когато се намеси държавата, в края на краищата пак си остава личен въпрос. Освен това, мисля, че майка ми изживя целия си живот през тези трийсет и три години. Понякога ми се струва, че вече го е била изживяла целия, докато баща ми се върне от войната, и че тези години промеждутък сигурно са били истинска смърт за нея. И така, затворих очите на баща си, запалих свещ, измих го със зехтин, пожелах му да почива в мир. Уредих Нина да бъде погребана, както е редът, но не на същото място, където погребах баща си. Просто не можех да причиня това на нито един от тях.

Мълчим, а огънят догаря и се превръща в пепел. Навън е пълен мрак и студ, докато крачим по пътеката в нощта, беззвездна, очакваща луната. В селото, на раздяла, херцогът пита:

— Не ви ли се струва странно, че от всички къщи в Тоскана вие двамата избрахте да дойдете и да заживеете в тази, в която аз съм живял? Тоест, наясно съм, че това не ви е било известно, нито пък сте познавали мен. Но ако се вгледате внимателно, ще видите неясното очертание на кръг около нас. Абсолютно нищо в живота не е случайно.