Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (2)

Пролог

— Се l’abbiamo fatta, Chouchou, ние го направихме, Шушу — извиква той, като ме нарича с името, което сам ми даде. Стиска здраво волана на старото беемве с двете си ръце, лактите му са вирнати настрани като криле, а раменете — повдигнати от ликуване, докато се смее заговорнически.

— Да. Ние го направихме — отвръщам само с лека нотка на надменност, като акцентирам върху „ние“. Отмествам поглед от него и го насочвам през прозореца, към светлините на Понте дела Либерта. Денят още спи. Около бледнеещата луна, която вече се снишава в мъгливото, тъмносиньо като лагуна небе, се дипли мекото сияние на пробуждащото се слънце. Детинската радост и бръмченето, което идва от съприкосновението на колата с пътя под нас, са единствените нарушители на тишината. Плачът ми се отприщва, сълзите рукват горещи и бързи, независимо от желанието ми да ги удържа. Не искам да си тръгвам от Венеция. И все пак се усмихвам на името на моста, което е много уместно. Свобода. Какъв по-добър път за бягство? Но това е неговото бягство, неговото ново начало. Ох, да, знам, че е и моето. Нашето бягство е. И по-голямата част от мен ликува при мисълта да си устроим дом в прелестната тосканска провинция. Освен това ще сме на половин ден път с кола от Венеция. Ще пътуваме дотам и обратно. Знам, че така ще правим. Но сега трябва да призова издръжливата скитница в себе си и да се надявам, че тя ще се съгласи да ми услужи.

Този мой венециански съпруг скъсва всичките си връзки със своя град. След като напусна работата си и продаде дома ни, той накъсва остатъците от миналото си като лист с напечатана на него присъда и разпилява парченцата над морето, което поглъща всичко. Извърши тази умишлена реформа — кога мудно, кога на скокове — през последните хиляда дни, откакто се запознахме. Казва, че всичко е приключило окончателно и вече най-после може да започне отначало. Въпреки че е склонен към меланхолия, Фернандо вярва, че новите начинания са в същността си радостни и обсипани с цветя пътеки, където страданията са невъзможни. Той мисли, че старите призраци няма да ни застигнат до Тоскана.

Щом стигаме до твърда земя и се отправяме, през Маргера към автострадата, той ме стрелва с боровинково сините си очи и докосва сълзите ми с опакото на ръката си. Древни, отнесени очи, изваяни от тъга, изваяни от пакост. Първо очите му обикнах. Очите и свенливата му усмивка като тази на Питър Селърс^[1]. Неочаквана я нарекоха тази наша история, неочаквана, неправдоподобна, едва ли не пълна измислица. Той — вече не толкова млад — седи в дъното на винен бар един бурен венециански вторник и вижда жена — вече не толкова млада, — която променя нещо у него, променя всичко. И то само дни преди той да започне да променя всичко у нея. Готвач, писателка, журналистка, на която плащат, за да пътува из Италия и Франция в търсене на съвършеното ястие и питие, тя събира каквото успява от своя доста прекрасен, доста самотен живот, прегръща своите две пораснали и успели деца и отива да живее с този непознат някъде по крайбрежието на Адриатическо море. Сред пламъчетата на стотици бели свещи и мускусни стълбчета дим от тамян, те се женят в малка каменна църквичка, която гледа към лагуната. Качват се на нощния влак за Париж и хапват сандвичи с шунка и шоколадова торта на горното легло в спално купе. Изживяват тази любов. Карат се и се смеят. Всеки се опитва да научи езика на другия, навиците в живота на другия, но скоро и двамата разбират, че никога няма да им стигне времето да научат всичко, което искат да знаят един за друг. Никога.