Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (18)

Първите цветове на тиквички цъфнаха

Април се оказа неспокоен. Пустинният вятър сироко духаше необуздан и горещ от юг, а в някои дни с фучене се сблъскваше с трамонтана — дръзкия северен вятър, още неутихнал. И всичко се случи през април. Бури връхлитаха, ветрове свистяха. А през затишията слънцето се упражняваше за август. Черешите вече са узрели, дивите ягоди също. Босилек, пореч, дребните зелени пъпеши са на пазара, в ливадите зрее пшеница. А ние колебливо се готвим да оставим всичко това в първия ден на май.

Точно сега не ми се заминава, на Фернандо също. Мисли, че може да отложим за есента проучването, което трябва да направя за книгата, описваща Южна Италия. Но аз знам, че не мога. Начертала съм работен план и той ми казва, простичко и ясно, че е време да се захващам, иначе крайният срок ще ме смаже. Няма да ни има почти два месеца — ще минем през Кампания, Базиликата, Пулия, Калабрия, ще стигнем до Сицилия и ще се върнем тук само няколко дни преди децата да пристигнат за лятото. Маршрутите са отбелязани на картата, а колегите са подготвили срещи с готвачи, пекари и винари.

— Време е да потегляме.

— Да, да, разбира се, че е време. Просто тук е толкова красиво.

— Тук винаги е красиво. Когато се приберем, красотата още ще си е тук — казвам му аз, опитвайки се да сместя намачканата си дантелена пола в единствения куфар, който определихме за мен. Той обаче се съпротивлява с всички останали поли, сака и шалове, които вероятно изобщо няма да облека сред козите и портокалите. Все пак нека съм подготвена. Куфарът на Фернандо е наполовина празен. Допълвам го с кайсиевата дантела и сандалите с връзки, които се увиват като балетни обувчици. Той винаги избира големия червен куфар за себе си, защото знае, че няма да ми стигне мястото и му харесва, че ще смеся нещата си с неговите.

— Радвам се, че се отказа да разнасяш балната рокля — прегръща ме той и поглажда косата ми.

Поканили сме Барлоцо и Флори на обяд, затова се залавям за работа. Ще направя фритатине — малки омлети, пълнени с нежните, тънки стръкове пресен чесън, сотиран с цветчета пореч — и младо агне, задушено в масло и лук, докато месото не почне да се топи. Салата само от листа босилек, цели и сладки, с горски ягоди. Мъничко зехтин, няколко капки оцет балсамико, пипер. Категорично менюто не е в стила на херцога. Но Флори много ще го хареса.

Звънецът на вратата прекъсва песента ми и Фернандо хуква по стълбите, като взима по две стъпала наведнъж, очаквайки някоя игрива закачка от Барлоцо.

— Станало е рано сутринта, доколкото разбрахме. Барлоцо отишъл да й занесе вестника… свещеникът… лекар… линейка.

Избърсвам ръцете си в престилката и стигам до подножието на стълбите. Не разпознавам гласа на дошлия и чувам само откъслечни думи, но те ме смразяват. Чувам шум, после зад очите ми нещо метално и стържещо се завърта, изгася светлината и знам, че е истина, Флори е починала. Ръцете на Фернандо ме обгръщат, притискат главата ми към гърдите му, скриват ме, залюляват ме.

Следобедът с червените устни и черешовото вино беше преди девет дни. Днес е мъртва. Тичаме надолу по хълма до вдлъбнатината, хукваме нагоре по склона и влизаме в селото, но и там си остава истина. Флори е мъртва. Хората говорят с откъслечни фрази, с мисли, сподавени някъде по средата. Пийваме от водата, която Вера ни дава. Някой казва, че процесията от църквата до гробището ще бъде утре по залез. Сутринта ще има служба. Никой не говори за какво или как. С колосана бяла риза и тъмносив панталон, току-що измитата му коса сресана назад от нажаленото чело, Барлоцо слиза на площада откъм уличката, която се вие зад него. От дома й. Здрависва се и вдървено приема прегръдките. Щом приближава входа на бара, Фернандо пристъпва на няколко крачки от него, а аз вървя след Фернандо. Двамата заговарят и аз се протягам иззад съпруга си да хвана ръката на Барлоцо — съсухрена кожа над дълги кости. Той стисва свитата ми ръка в своята и продължава да говори с Фернандо. Не се поглеждаме.

— Чао — казва той. — Чао — натоварвайки думата с всички останали думи, които не може да изрече.

Когато се прибираме вкъщи, Фернандо веднага сяда на бюрото и започва да пише бележки на хората, които ще ни очакват на първите ни срещи, и казва, че ще прати съобщенията по-късно от факса на бара. Няма да заминаваме. Отваряме всички врати и прозорци в къщата, искаме вятърът да ни връхлети, да зашуми, да заглуши шума. Сваляме дрехите си и се качваме в неоправеното си легло.

— Беше изпълнена с желание да умре. Преди един месец, може би по-малко, когато отиде на контролния преглед, скенерът показа нови разсейки. Докторът й обясняваше следващите процедури, а тя вече посягаше към чантата и жилетката си. Благодари му. Усмихна се така, сякаш посещението е било много приятно. Тогава и двамата с лекаря разбрахме, че е решила да умре.

Тъкмо се стъмни, седим на пода на терасата. Фернандо и аз сме облегнати на каменната стена на конюшнята, а херцогът е с лице към нас.

— Не много след това тя ви извика у тях да се забавлявате. Мисля, че вече е чувала онази врява, онова бръмчене, което идва с умирането. Хората знаят. И тя го е знаела. Но чак след като е видяла онези призрачни снимки, закачени на бялата светлина, е започнала да се вслушва в това, което е знаела. Бях наясно, че за нея дългото й, бавно умиране не е било най-добрият начин да ме обича и затова никога не я помолих, нито веднъж. Нито веднъж не й се ядосах, не я попитах защо. И тя си отиде колкото можа по-бързо. Без страх. Без надежда. Древен начин да погледнеш в лицето живота, да погледнеш смъртта. Но в тези последни дни нямаше и следа от отчаяние. Не съм плакал пред нея. И ако Флори изобщо е плакала, плакала е сама. Поиска да измием стените, всички стени в дома й и го направихме. Тя работеше по ниските части, после се изправяше, поглеждаше, където бършех аз, и ми показваше местата, които съм пропуснал. Отне ни цял ден и когато я попитах защо е толкова загрижена дали са чисти стените, каза: „Защото е нещо, което мога да реша.“ Каза, че не иска вече да има петна по стените, както и по красотата на тези няколко последни месеца заедно. Мисля, че беше удовлетворена. Тя заживя живота, за който е мечтала още от момиче, и за нея нямаше голямо значение колко е продължил този живот, след като най-после стана реалност. Но аз бях сигурен, че имаме време. Почнах да мисля за месеци напред, дори година. Понякога дръзвах да мисля и за повече. Но когато и да беше настъпила, никога нямаше да съм готов за тази сутрин. И тя го разбра преди мен. Все ми повтаряше колко много ме обича. Казваше го постоянно, сякаш изпробваше думите с всичките си гласове, с момичешкия си глас, с гласа си на млада жена. С този, отпреди да се разболее. Мисля, че болката и удоволствието накрая излязоха поравно за Флори. Оставила ми е бележка. — Той вади от джоба на бялата си риза малък плик, като онези, които идват с букет, и издърпва картичката. — Оставила ми е седем думи:

„Исках смъртта да ме намери, докато танцувам“.

Небето обещава звезди и първите дори просветват още докато червеното слънце залива тосканските хълмове. Всеки от нас държи свещ. Свещеникът чака в своята червена роба, църковните прислужници палят кадилницата. Никой друг вече не се задава откъм селото и свещеникът чете литанията. Над гроба потрепва мъглица от тамян, цветята падат вътре и първите шумно се удрят в метала, а останалите сякаш шепнат.

Когато се прибираме у дома, отваряме бутилка вино и разменяме няколко думи. Казвам на Фернандо, че Барлоцо тази вечер ми е приличал на дете.

— Искаше ми се да го вдигна, да го гушна с цялата му дължина в ръцете си и да му кажа, че болката ще отмине.

— Той знае, че няма. Но поне си е неговата болка. Най-накрая е неговата, а не на баща му или на майка му. Точно както херцогът каза за Флори, според мен и за него болката и удоволствието ще излязат поравно.

Сядаме край нашия огън и си напомняме един на друг, че този е последният за сезона. Казваме си го всяка вечер, когато не палим огън отвън в каменния кръг, без да искаме да се откажем от ритуала на единия огън или другия.

— Чакаме ли херцога? — питам аз.

— Мисля, че да, макар да знаем, че няма да дойде.

Приготвяме вечерята си край камината, покриваме супника с една чиния и го слагаме на полицата. Закуска за Дядо Коледа, мисля си аз. Фернандо си мисли същото и се разсмиваме. Приятно ни е, че се смеем. Както глътката силен алкохол прави място за още от вечерята, така и смехът изглежда прави място за останалите сълзи. На двамата с Фернандо пак ни хрумва еднаква мисъл.

Завързваме пуловери около раменете и няма защо да се чудим къде да търсим херцога. Отиваме до гробището. Не е трудно да намерим гроба, понеже е единственият осветен от фенер и един човек копае на светлината му.

— Помислих, че ще й хареса да спи под нарове — казва той, облягайки се на лопатата. Дървото, което засажда, е високо около един метър, но клоните му вече са дебели и усукани, а кората на стъблото му — черна и груба. Дърво, на което обръщаш внимание. Херцогът изобщо не се изненадва, че ни вижда, и продължава да работи, изсипва пръст от един найлонов чувал, нежно я притиска към корените, запълва пролуките и пак потупва пръстта. В количката му има дамаджана с вода и полива дървото, изчаква земята и корените да я попият и налива още. Носи две миниатюрни нарови дървета, засадени в глинени саксии, и ги премества от двете страни на голямото дърво. Готов е. Поне засега, мисля си и се чудя дали не е планирал маслина и една-две лози. Със сигурност ще засади рози. Сяда на остриганата трева, коленете му опират в брадичката, пали две цигари и дава едната на Фернандо.

— И аз искам цигара тази вечер — казвам и той ми предлага една от пакета си, без да задава въпроси. Мъжът ми я пали от неговото огънче и я слага между устните ми. Всички седим и пушим и никой не се разплаква, докато не се връща у дома.

На следващата сутрин по пътя за бара срещаме херцога, който идва от другата страна. Под едната мишница носи любимата си синя пластмасова щайга, пълна с цветя.

— Първите цветове на тиквички цъфнаха, деца. Много са красиви. Всичките женски.

— Това значи ли, че ще готвя за обяд? — питам го аз.

— Не и за мен. За известно време не. Може би, като се върнете от юг.

Това е неговият начин да каже, че трябва да тръгваме, да не отлагаме повече плановете си.

— Съвсем скоро потегляме — казва Фернандо, давайки на своя приятел шанс да промени решението си.

— Но тези щяха да са подарък от мен за вашето заминаване — отвръща херцогът и слага щайгата в ръцете на Фернандо.

— Добре тогава. Ще се върнем при теб в началото на юли — двамата с Фернандо вече се уговориха.

Връчвам ключовете за къщата ни на херцога. За Палацо Барлоцо.

— В случай че ти домъчнее за плюша и броката — надигам се на пръсти аз и придърпвам лицето му да го целуна. Хрумва ми, че може би ще му е приятно някои сутрини да сяда на стола на Флори под прозореца в горния салон и да чете. Фернандо не желае херцогът да види сълзите му и тръгва право напред към къщата. Аз вече плача толкова силно, че не ме е грижа кой ме вижда, и като обвивам ръце около гърдите на херцога докъдето мога да го стигна, силно го притискам към себе си. Държа го колкото мога по-здраво и той не ме отблъсква. Поглеждам го.

— Чао, голямо чудовище. Помни колко те обичам.

— Чао, малката ми — той вдига глава към слънцето и извръщайки лице от мен, остава така, докато стигам къщата и влизам вътре.

Пак стягаме багажа, проверяваме го за последно и изнасяме чантите до колата. Ще тръгнем по изгрев. Вечеряме с последните остатъци в шкафовете — вечеря от камъни. Една наденичка, прорастнал картоф и три парчета агнешко, опечени върху огъня отвън. Колата е натоварена както подобава и ние се връщаме в градината с останалото от виното. Изобщо не ни се иска да се прибираме вътре. Фернандо ме придърпва към себе си, така че облягам гръб на гърдите му и сядаме на твърдата майска земя. Здрачът е жена. Тя дълго се сбогува. Като шлейфа на сватбена рокля, влачи розови облаци по притъмняващото небе, без да обръща внимание на тъмносинята нощ в краката си. Дъждът бликва като благословия, ръми нежно, без изобщо да смущава огъня. Новата луна извива сърпа си, полирайки звездите, а аз седя с лице, вдигнато към дъжда, към светлината и оставям порива на вятъра да ме целуне като неверен любовник на път към някоя друга. Това исках да правя и така исках да стане. В мислите ми няма нищо суетно. Скромният ми живот трудно би могъл да се разтегне, за да пасне на нуждите и желанията на много други хора. Все пак искам това, което вече имам. Но знам, няма как да задържиш морската вода в шепите си, няма как да приковеш луната. Животът е ни повече, ни по-малко няколко кратки разходки из парка, една-две обиколки около огъня.

— За какво мислиш? — пита Фернандо.

— Че животът е чудна и ужасяваща мистерия.

— Един път няма ли да помислиш за нещо голямо? — той ме прегръща по-силно и целува косата ми.

Седя в топлината на тялото му, сърцето му бие през моето, тупти в него. И се чудя защо става така, че от всички хиляди хора, които минават през живота на човек, повечето не оставят следа. Потъват в мъглата и забравата, сякаш никога не ги е имало. Но по-чудно е защо само неколцина, една шепа хора, остават неизменно и въпреки че умират, то никога не е напълно, а оставят в сърцето ти меки, дълбоки следи? Кос поглед, чувствено предизвикателство, деликатна фраза, глас като шоколад точно преди да се разтопи, смях като сребърни лъжички, които се разсипват по мраморен под. Море, което се разбива на хладни локвички шампанско зад него, докато те целува. Ръка, отпусната на ханша ти. Един хипнотичен поглед, кафяви очи или черни, зелени, топазени. Боровинково черни.

Дъждът се засилва без предупреждение. Втурваме се да събираме чиниите, чашите и остатъците от вечерята. Всеки прави по два курса, а после затръшваме вратата на конюшнята срещу прииждащата вода. Електричеството е спряло, но ние пак се смеем, докато паля свещите в стенните аплици от двете страни на огледалото, а Фернандо запалва тези на масата.

— Спасени сме — казва той, наливайки бренди в тумбеста кристална чаша, и ми я подава с две ръце. Отпивам първа, после и той, точно когато бог Еол с писък блъсва вратата на конюшнята, тръшва я в стената и ударът премазва пантите, а яростният порив набраздява свещите на стената и канеленият восък се разлива от техните рани, а пламъчетата подскачат и танцуват като казаци. Успяваме да затворим вратата само донякъде. Щом почваме да дърпаме мебели, за да я подпрем, вятърът се укротява, а дъждът стихва до замиращо дихание. Решаваме да оставим за малко вратата да виси, както си е, да оставим тази странна вечер да влезе вътре. Трополим из стаята и с крайчеца на окото си зървам двама ни в огледалото.

Очертани в рамката на вече укротените пламъчета, влезли сме в портрет. Но ние ли сме тези двама души? Свещите озаряват дъждовните капки, светнали като корони с кехлибарени мъниста в мокрите ни коси. Узрели, непокътнати сме ние, целите от кадифе, излезли от добра реколта — износени и все пак сияещи, посърнали като раздърпани августовски рози, загорели до бронзово. Фернандо не вижда портрета и постоянно влиза и излиза от картината. Спирам го, придърпвам го една стъпка назад, прегръщам го през кръста, за да можем да се погледнем.

— Виждаш ли? Стой неподвижно за малко и ни виж.

Той се втренчва в нас, взира се малко озадачено, сякаш не може да реши спомен ли сме, или сън. Казва ми го и аз отвръщам, че според мен сме и спомен, и сън. И че освен това сме истински. Той дълго ни съзерцава. Изчервява се, сякаш огледалото е фотоапарат. Гледаме, докато оживлението изчезва, проблясъкът изгасва и двамата ставаме някак стеснителни, смутени. А дали е, защото сме зърнали тайната си същност, есенцията на най-доброто от нас, застинала за момент, изплъзващ се момент, който се разтваря, просмуква се, разлива се върху следващия, точно както винаги се движи времето и никога не чака да го настигнем. Барлоцо го каза. „Времето е подлец, Шу.“ И разбира се, че е прав. Времето минава, диво препуска, поглежда назад към нас, присмива ни се, докато непохватно се мъчим да го съхраним в буркан. Опитваме се да го напъхаме завинаги под леглото, да го въдворим и плътно да го затворим в червена сатенена кутийка. Да го нанижем в гердан от перли. Достатъчно перли, за да стигнат за един живот.