Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (9)

Седма глава

Когато Иван Постивич напусна покоите на принцесата, оставаше още цял час до изгрев-слънце. Щурците изпълваха нощния въздух със страстните си песни, излъчвайки енергия, която беше заразна дори и за онези, лишени от нормален сън.

Все още не му се лягаше. Предпочете да се разходи из уханните градини на двореца.

Мислеше си, че досега щеше да е чул множество разкази, изпълнени с ужас — за пороците и греховете на принцесата, която търси успокоение чрез изповедта, преструвайки се на разкаяна. Вместо това разказите й се оказаха почти невинни и го запознаха с едно чувствително, макар и разглезено дете, предпочитано пред всички останали деца от покойния султан Абдул Хамид.

Но кога ще му разкаже за това, как съблазнява и убива християнските си любовници? Какво общо има историята за една робиня, образована в царския дворец, с последвалите убийства? Приказките й му се струваха без каквато и да било връзка със смъртта на толкова много мъже.

Като че ли една османска принцеса би могла изобщо да бъде невинна — или невинността на младостта вече имаше някакво значение… Започваше да му писва от момичешки истории, разказвани от една убийца.

Не можеше да не се запита обаче дали не е съществувала и някаква кръвосмесителна любовна връзка между управляващия Махмуд Втори и неговата полусестра Есма, въпреки че подобни отношения бяха стриктно забранени от ислямския закон. Или може би просто любовта на баща им Абдул Хамид към Есма Султан да е успяла да убеди Махмуд да я обожава и да угажда на всяка нейна прищявка.

И ако някога Махмуд Втори е обичал сестра си плътски, интересно беше дали все още го прави. Принцесата безсъмнено беше по-стара от всичките му съпруги и от момченцата, които той държеше като любовници. И въпреки това Постивич долавяше у Есма Султан нещо могъщо и неустоимо, което я правеше привлекателна — при това не само като жена, а и като управник. Махмуд очевидно също си даваше сметка за това и се прекланяше пред царствената осанка на сестра си, както и пред позицията й на любимка на техния баща.

Докато разсъждаваше върху политиката на османския двор, Постивич чу изсъскване откъм близкия храст. Измъкна веднага камата си и мускулите му се напрегнаха в готовност.

— Кой шпионира Ахмед Кадир? — извика.

— Не съм шпионин — прошепна нечий глас и иззад храстите се показа руса глава. — Аз съм Абдул Реджид, от еничарската стража. Трябва да обсъдя нещо с теб. Прибери камата си, аз съм от твоите братя!

Еничарят свали шапката си и я пъхна под мишница. Постивич веднага позна в него войника, който бе отказал да се подчини на призива на мюезина и бе хъркал по време на цялата молитва.

— От корпуса искат да знаят дали си с тях или не — започна Реджид. — Новите гвардейци — онези неверници, натруфени с клоунските костюми на западните лекета, вече тренират на полигоните на „Ат Мейдан“. Онова псе — султанът, хвърли велик позор както върху нас, така и върху свещената мюсюлманска държава на Мохамед! Кълне се, че ще ни реформира по образ и подобие на европейските свине и че еничарите ще престанат да съществуват!

Иван Постивич го изслуша внимателно, но тъй като знаеше, че в двореца със сигурност има шпиони, изрече на висок глас:

— Това, което говориш, е държавна измяна, еничарю! — а после, много тихо, прошепна: — Сигурен ли си за онова, което твърдиш?

— Видях ученията им с очите си тази сутрин! Кълна се в Аллах, че това е първата стъпка към унищожението на еничарския корпус. Из кръчмите вече се говори за бунт. Султанът е обявил, че промените в униформите ни били одобрени чрез фатва на мюфтията, но нашите братя отказват да ги облекат. Чуват се призиви за нахлуване в Топкапъ…

— Млъкни, войнико! — изсъска Постивич. — Не забравяй къде се намираш! Това е дворецът на любимата сестра на султана. Говориш за бунт така, сякаш само на две крачки от нас не се намират стотина солака! Ще изгубиш главата си за подобни приказки.

— Няма да мълча само защото ме е страх. Сигурен съм, че твоята орта ще отдаде кръвта си в защита на традициите на еничарите и няма да позволи да бъде превърната в марионетка на султана — стига момчетата да знаят, че ти ще ги водиш. Но ако Капъкулу се поколебаят и застанат срещу корпуса, работата ни е свършена. Хайде, Ахмед, присъедини се към нас!

Сърцето на Иван Постивич претупа при споменаването на неговата орта. В ума му връхлетяха обратно спомени от битки в защита на Османската империя. Точно това е каузата, за която еничарят дава живота си — за честта на битката в името на Аллах. А не да се прави на бавачка на една болна принцеса.

— Всички ли еничарски орти са готови на бунт? — попита тихо.

— Само няколко ще останат верни на султана. Сред тях, разбира се, че самите солаци в двореца. Останалите от нас, които в Константинопол сме над трийсет хиляди, ще принудят султана да се откаже от плановете си да нанесе позор върху еничарския корпус с тези труфила на неверниците.

Постивич го изслуша внимателно, но дори само представата за касапницата, която би последвала, го накара да потръпне от отвращение. Еничар срещу еничар, поредният заклан султан. Това щеше да бъде третата смърт на султан, откакто той бе тук, и това бе достатъчно, за да накара сърцето му да се свие от ужас.

— Трябва да обмисля думите ти. Пътят със сигурност е кървав. Ще умрат стотици и хиляди.

— Както ти е угодно, чорбаджи Кадир. Но помни, че ако не си с нас, значи си против нас, което ще рече, че главата ти скоро може да се озърта за раменете ти! Ще се върна след няколко нощи, за да чуя решението ти, защото държим да знаем кой е враг на османските еничари и кой — приятел!

— Благодаря, че си поел риска да дойдеш — рече Постивич. — А сега се връщай в казармите, докато не са забелязали отсъствието ти!

— И още едно нещо — добави войникът и придърпа Постивич към себе си. — Пази се от белия евнух, който те обслужва! Много по-хитър и подъл е, отколкото допускаш!

Иван усети веднага вонята на риба и чесън в дъха на войника, но думите му бяха толкова искрени, че той не се отдръпна.

— Имай едно наум за него! — предупреди го русият войник, докосна за поздрав слепоочието си и изчезна в гъсталака. Цветовете на жасмина потрепнаха, затваряйки се след него, и изпълниха въздуха с благоухание.

Иван Постивич остана сам насред ароматните цветя в градината на Есма Султан, дълбоко замислен. Само преди пет години, по време на потушаването на бунта на гърците, улиците на Константинопол бяха изпълнени с трупове и кръв. Тогава бяха убити мнозина, които не бяха нито войници, нито предатели на империята, а просто лесно разпознаваеми мишени и жертви на гнева на еничарите. Постивич бе видял гръцки жени и дори момиченца и момченца обезчестявани от мародерстващите войници, жадни за кръв и за плячките на победата. Иван ненавиждаше низостта на мъжете, които изнасилваха и убиваха невинни. В такива моменти многовековната османска армия бе сведена до животинска бруталност, не по-различна от тази на глутниците кучета, които обикаляха по улиците на Истанбул.

Човек изяждаше човека.

А държани в леност, без война, без цел и без чест, еничарите като нищо можеха да се обърнат срещу собствения си господар и да разкъсат трупа му.

* * *

Безмиалем обикаляше около градината с надеждата да зърне палача, докато напуска двореца. И така съвсем неволно забеляза нещо крайно необичайно. Един русокос мъж прекоси бързо полянката и се скри зад огромните розови храсти и калиите, където луната не го достигаше. Безмиалем се престори, че не го е видяла. Спря и макар с разтуптяно сърце, се приведе уж да помирише розите. После се отдръпна назад към харема с бавни, премерени стъпки, докато накрая остана извън обсега на нежелателни погледи. И от там заобиколи приведена в мрака и зачака чорбаджията да излезе от двореца.

Когато великанът излезе в градината, русият изсъска и прошепна името му. Безмиалем се прокрадна по-близо и приклекна зад един счупен шадраван. И въпреки че не можа да чуе целия им разговор, чу по-голямата част от думите на русокосия.

Той говореше за предателство, за бунт, за убийството на султана. Точно такава клюка носеха в последните дни и кухненските помощници от пазара — за нов бунт на еничарите като онзи, който завърши с убийството на братовчеда на Есма Султан — Селим Трети. Значи този голобрад мъж беше участник в завера и си търсеше съюзници.

И смяташе да привлече в заговора и чорбаджията.

Безмиалем опря буза о хладния изгладен камък и се заслуша. Вонята на гниещи водни лилии и неподвижната вода я изпълни със страх от джиновете, които обитаваха пространствата с неподвижна вода, но тя се насили да преодолее страха си.

Не й беше много ясно дали великанът одобрява бунта или не, макар че той си имаше много повече причини от всички останали да мрази султана. Но Безмиалем знаеше също така, че еничарите изискват вярност от събратята си и да им се опълчиш, беше точно толкова опасно, колкото и измяната към султана. Но не ставаше много ясно кой стои в основата на бунта. Еничарският корпус беше като здраво навита около себе си гигантска змия. Главата й се виждаше изключително трудно.

Робинята бързо намрази русокосия непознат в тъмнината. Той искаше да върне чорбаджията обратно в мелето, в смъртоносния план, който ще подпечата веднъж завинаги съдбата му. И ако изречеше дори само една предателска дума, султанът най-сетне щеше да разполага със съвсем законна причина да го издири и убие. Може пък този рус човек да е бил изпратен от Топкапъ, за да въвлекат Ахмед Кадир в заговора. А после той ще бъде хванат от солаците и обесен на големия чинар на Хиподрума — като предупреждение към всички еничари.

Призляваше й от призива за война, от мисълта за смъртта. В тази империя щеше ли да има дори и един миг живот без миризмата на ужаса и на смъртта? Цялата империя вонеше на смърт, на омраза и отмъщение, на хора, жадуващи кръвта на останалите. Земята се бе разтворила, зейнала в червено от смърт след смърт. Жените плачеха и не виждаха нито полза, нито чест в смъртта на близките си — само пропастта на болезненото отсъствие, което продължаваше цял един живот.

На момичето от харема му се искаше да защити този великан, който стоеше в мрака и който сигурно щеше да бъде привлечен към заговора и в замяна на това — убит.

Тогава се сети за суфистите бекташи. Те говореха за мир и за единение на вярващите с Аллах, но същевременно бяха неразривна част от Корпуса. Ако еничарите действително планираха бунт, бекташите нямаше как да не знаят. Освен това, като съветници и духовни водачи на еничарите, те също щяха да бъдат изложени на огромна опасност.

В мрака преди зазоряване Безмиалем си обеща да се посъветва със суфистите. Може би те биха могли да се намесят в късмета на палача край Босфора.

* * *

Следващият ден беше петък и по-голямата част от Истанбул беше в джамиите за петъчната молитва. Иван Постивич се отправи към червеникавото кубе на „Ая София“, издигащо се високо над града.

Днес султанът бе решил да присъства на молитвата в „Ая София“, а не в предпочитаната от него джамия „Фатих“. За тази специална визита агата на еничарите повика подкрепления. Пред джамията щяха да застанат не по-малко от две хиляди еничари като част от царската процесия. Изпратиха заповед и на Иван Постивич да се върне в поделението си. При официални случаи задължително го поставяха в първата редица на строя — импозантната му фигура даваше престиж на събитието и неизменно впечатляваше местните и чуждестранни величия.

Призивът на мюезина отекна из улиците на Истанбул.

Бог е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах.

Свидетелствам, че Мохамед е Пророк на Аллах. Елате на молитва! Елате, за да се спасите! Няма друг бог, освен Аллах!

Постивич зае мястото си сред редиците на еничарите пред джамията в очакване пристигането на царското семейство. Застанал точно пред вратите на „Ая София“, той съвсем скоро видя колоните солаци — личната охрана на султана, които го предшестваха на крак. Никой нямаше право да влезе в джамията, докато султанът и неговият двор не влезеха и не заемеха запазените си места.

Селямлъкът — царската религиозна процесия към джамията, представляваше публичен спектакъл, който се разиграваше всеки петък. Предвид нарастващото недоволство сред редиците на еничарите точно този селямлък беше изпълнен с напрежение — еничарите стояха неподвижни като камъни пред джамията, мълчаливи и мрачни.

Солаците огледаха тревожно редиците на еничарите — вече бяха чули слуховете за брожения сред армията извън стените на Топкапъ сарай. Бяха наясно, че зад свещените стени на „Ая София“ не се допускаше никакво насилие, тъй като светостта на Аллах бе над всичко, но въпреки това очите на солаците се стрелкаха неспокойно изпод шапките им с бели пера, ръцете им стояха в готовност върху кинжалите.

Султанът беше предшестван от двайсет коне, водени от спахиите на феодалната кавалерия, защото в този момент никой друг нямаше право да язди, освен Сянката на Бога на Земята. Конете имаха наочници, инкрустирани с диаманти, сапфири, тюркоази и перли, кожените им седла бяха покрити с пищно алено кадифе. Двама пажове тичаха напред, понесли златна бутилка ароматизирана вода и купа със скъпоценни камъни, за да може султанът да се измие преди влизане в джамията.

Постивич се загледа в единствения ездач в далечината — юздите от злато и сребро проблясваха под слънцето. За султана беше крайно необичайно да язди нещо друго, освен чисто бял жребец, но този път бе яхнал петнист кон. Иван ококори изумено очи срещу яркото турско слънце.

Султанът яздеше неговия кон, неговата Пери!

Постивич се спусна напред, но една силна ръка веднага хвана неговата, а след нея още една, и още една. Някой го сграбчи за кръста и прошепна строго в ухото му:

— Да не си мръднал! Султанът нали на това се надява — да те предизвика към предателство, за да се отърве от теб! Не попадай сам в клопката му! Когато настъпи моментът, ще застанем рамо до рамо! Но сега не е моментът, братко!

Иван Постивич кимна бавно и ръцете една по една го пуснаха. Той преглътна жлъчта си и се загледа в султана как приближава към джамията.

— Но този момент ще дойде съвсем скоро! — довърши шептящият глас в ухото му.

Преди да слезе от коня, султан Махмуд Втори огледа фалангата от еничари. После дръпна юздите на кобилата толкова силно, че Пери се вдигна на задни крака и едва не го изхвърли назад. Възвръщайки самообладанието си, той чу смях откъм турците, които обичаха неочакваното, особено от страна на владетелите си. Вдигна камшика си и удари кобилата така, че тя заподскача и започна да рита недоволно, разчиствайки широко пространство около султана и предизвиквайки мърморене сред тълпата. След това султанът отиде право при Постивич и каза:

— О, великане, виждам, че не си обучил тази кобила достатъчно добре за един султан. Старият господар на конете щеше да те гледа със срам, ако беше още жив! Но да знаеш, че тя или ще се подчинява на ездача си, или ще се превърне в закуска за кучетата на града!

Еничарят отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори.

— Какво ти става, Кадир? Да не би да си загубил управлението над езика си? Може би така, както изгуби управлението на кавалерийската си орта?

Кобилата се разцвили и започна да се озърта, търсейки останалите коне от ортата Капъкулу.

— Не, султане мой — отвърна еничарят. — Но докато съм на пост, ми е забранено да говоря. Простете ми, ако изпълнявам покорно дълга си да ви пазя от враговете!

Султанът го огледа с надеждата да забележи наглост в изражението му, но той стоеше неподвижен и безразличен като самата „Ая София“. Махмуд Втори изсумтя и насочи кобилата към центъра на еничарския корпус, за да направи обръщението си.

— Мои лоялни еничари — изкрещя, — защитници на Османската империя, Корана и на самия султан, днес сме дошли, за да се помолим на Аллах за благословията му! Заповядайте, влезте в свещената джамия „Ая София“, в храма, който Мехмед Завоевателя изтръгна от неверниците и превърна в свещен за Аллах! Молим се, за да подсилим нашата свещена Османска империя с една обща кауза — да се преклоним заедно пред Аллах в мир и в братството на нашата вяра! Да бъде проклет онзи, който предаде доверието на Бога и божественото право на султана и се осмели да подбуди бунт сред сенките на свещените стени на Аллах.

И изгледа Иван Постивич, свил презрително устни под мустаците си.

Накрая слезе от коня си и остави неспокойната кобила на един коняр. Извърши задължителното измиване с помощта на пажовете, които изливаха ароматизираната вода от тежката гарафа над ръцете и краката му. След това влезе в специалното място за преклонение, отредено за него — високо над пода на джамията, оградено с паравани с решетки. След като той се настани, долу започнаха да влизат и останалите вярващи.

Иван Постивич напусна за момент редицата си и се насочи към коняря, който държеше кобилата.

— Назад, Ахмед Кадир! — извика му един солак от Топкапъ.

— Искам да видя кобилата си!

— Тази кобила принадлежи на Топкапъ сарай! Султанът е заповядал изрично да не се приближаваш до нея!

Иван подвикна няколко успокояващи думи на сръбски. Кобилата изви глава, погледна го с ококорени очи и изцвили щастливо.

— Махай се, Капъкулу! — заповяда солакът, като вдигна ятагана си. — Твоят дяволски християнски език е светотатство за околията на свещената джамия!

— Нали именно християнски ръце са изградили този Божи храм, невеж и тъп турчино! — изръмжа Постивич. — Не си достоен даже да събираш изпражненията на кобилата ми! Дано вгорчи максимално дежурството ти с фъшкиите си! — с тези думи Иван изгледа презрително солака от висотата на ръста си и видя, че стражът се изчервява от срам. За да го довърши, добави: — Да знаеш, солак, че изобщо не смятам да се моля за мизерната ти душица!

Обърна се и се насочи към двора на джамията.

Преди да влязат в свещения дом на Аллах, войниците събуха обувките си. В двора на джамията имаше редици шадравани, където всички измиха вмирисаните си крака и прашните си ръце, за да се подготвят за сутрешната молитва. От другата страна на шадраваните се долавяше миризмата на курбана от месо и зеленчуци, който се сервираше на бедните и болните в Истанбул. Тълпи от бедняци се стичаха в тези безплатни кухни — турците никога не забравяха съгражданите си с по-малък късмет и всеки ден им поднасяха хиляди порции храна.

Дори пристъпването в „Ая София“ си бе само по себе си истинско преживяване. Тълпи вярващи мюсюлмани бяха коленичили рамо до рамо под покрива й, а вселената под огромното й кубе представляваше истински водовъртеж от светлина, безсъмнено идваща от самия Аллах.

Но докато коленичеше и се простираше напред за молитва, Иван Постивич не можеше да не огледа стените и да не види джамията такава, каквато всъщност бе — великият византийски храм „Света София“ в Константинопол. Погледът му обгърна обширното пространство под купола. Въпреки че по-ниските стени бяха изрисувани отдавна, почти веднага след падането на Константинопол в ръцете на турците, мюсюлманските майстори бяха оставили един съвсем дребен фрагмент от оригиналните рисунки високо горе на сводестия таван.

Две малки крилати ангелчета, поднасящи нещо на фигура, която Иван си представяше като Богородица — но от нея се виждаше само един протегнат пръст и част от златния ореол, останалото беше обилно покрито с пластове бяла боя. Свеждайки глава към пода, еничарят се замисли над това.

Коранът и законите на исляма не позволяваха изобразяването на хора и животни в изкуството, а какво остава в джамиите. Но незнайно защо турските майстори не бяха заличили тези две ангелчета в това място на поклонение пред Бога.

Иван Постивич се замисли за поколенията християни, които бяха коленичили на същия този под, прекланяйки се пред своя бог. Стори му се чудно как едно свещено място може да бъде плячкосано и завоювано и на същото място, между същите стени с един замах да бъде осветено друго свещено място, само че този път със сурите на Корана.

Дали призраците и светците на миналото не се носят над главите на османските турци и в този момент? Дали тези духове не проклинат мюсюлманите? Или пък не ги закачат, тъй като, макар и на друг език и чрез друга религия те също продължават традицията на преклонението пред Бога?

Нали самият Коран наричаше Дева Мария „жена светица“? Нали и там наричаха Исус пророк? Може би мощите и реликвите на светците почиваха спокойно въпреки арабските и турските думи, изричани над прашните им останки.

От друга страна, дори византийците някога бяха включили езическо изкуство в катедралите си, посветени на християнския бог. Точно до еничаря се издигаше древната колона от Храма на слънцето в Атина. Юстиниан Завоевателя очевидно не е имал никакви угризения относно включването на това съкровище в храма си, коронясвайки го с особено изящен капител, за да поддържа християнските стени със слава, някога принадлежала на Древна Гърция.

Но Иван Постивич се чувстваше в странен мир със смесицата на култури и религии в този храм. И въпреки това, докато съзерцаваше онова, което си представяше, че е било изображение на Богородица, почувства дълбоко в себе си някакво ново вълнение, което нямаше нищо общо с напевните молитви от Корана.

Зачуди се какво ли се е случило със сестра му.

От еничари, изпратени да служат във външните провинции, знаеше, че майка му бе починала скоро след обрязването му — въпреки че новините достигнаха до него две години след смъртта й. По думите на техен съсед била умряла от мъка. Иван се чудеше дали сестра му е жива и ако е така, каква е съдбата й. И не усети как очите му се насълзиха.

Без да си дава сметка какво прави, той вдигна лице от земята, върна се обратно на колене, вдигна очи към двата ангела под купола и се прекръсти.

Когато си даде сметка какво бе направил, вече беше прекалено късно. Морето от мъже, вълна след вълна, бе перфектно синхронизирано в преклонението си, докато той стърчеше над всички и пръстите му докосваха устните му, извършвайки прекръстването, което бе най-естественото нещо за него, преди да бъде отвлечен от селото си.

Еничарят вдясно на него го погледна. Дари го с неразгадаем поглед, после затвори очи и притисна чело о мраморния под, обърнат към Мека.

Постивич побърза и той да сведе глава към земята — великан, опитващ се да поправи грешката си, опирайки длани о пода — един езичник сред хиляди правоверни.

* * *

Есма Султан изгледа с унищожителен поглед Безмиалем. Тъмните й очи сякаш пълзяха по лицето на младата жена. Момичето от харема вирна брадичка и задържа смело погледа на господарката си, отказвайки да се поддаде на съжаление за стореното или чувство на унижение.

— От къде на къде ти хрумна да ходиш в Бекташи теке^[1], Безмиалем? Да не би да се плете някакъв заговор?

— Просто искам да се консултирам с някой деде. Нали винаги сте казвали, че суфите проповядват вселенска любов и към мъжете, и към жените? Че признават, че жените са равни на мъжете и могат да се прекланят на бога редом с тях? Искам да видя този орден, да чуя молитвите им. Искам да разбера с какво се различават от сунитите и шиитите.

— Няма да ти го позволят. Пазят зорко ритуалите си от външни лица. И нищо няма да разбереш.

— Но някой деде може да се съгласи да говори с мен. Особено ако ме придружите и вие като сестра на султана! Не биха ми отказали също така, ако отида с вашата благословия, нали така?

Есма се усмихна като човек, който знае много повече, отколкото казва — почти като майка, която винаги угажда на детето си, дори когато го кори за нещо.

— Безмиалем, не ми казваш истината! Търсиш нещо друго, а не просто познание за бекташите и техните ритуали!

— Свързано е с чорбаджията — призна си накрая момичето.

Есма Султан си пое дълбоко дъх, издиша бавно и отвърна:

— Така и подозирах. Казвай, слушам те!

— Рано тази сутрин някакъв друг еничар го причака във вашите градини и започна да му говори за… бунт срещу Топкапъ!

Есма Султан повдигна вежди, а после плъзна бавно поглед към прозорците, гледащи към Босфора.

— Разбира се. Беше просто въпрос на време кошмарът отново да се повтори. А и брат ми не прави нищо, за да избегне касапницата. Имам усещането, че очаква с нетърпение този конфликт. Открай време е мразел еничарския корпус. И няма да миряса, докато не види улиците на Константинопол зачервени от кръвта на еничарите!

— В момента еничарите броят съюзническите им орти, които ще се възправят срещу султана. Есма Султан, вие в опасност ли сте?

— Не — отговори тихо господарката й. — Аз съм любимата дъщеря на Абдул Хамид и ако бях мъж, еничарите щяха да убият брат ми и веднага щяха да ме сложат на трона като султан. Но като жена с благородната кръв на османските владетели единственото, с което разполагам, е имунитетът си срещу тлеещата омраза на еничарите към Топкапъ сарай.

Есма Султан почука с нокът върху рубинения си пръстен, а после заразглежда изрисуваните си с къна ръце, обръщайки ги на всички посоки под следобедната светлина на слънцето.

— Добре — изрече накрая. — Имаш благословията ми. Консултирай се с някой деде. Виж какво ще можеш да научиш от бекташите.

— О, благодаря ви, султане! Много благодаря!

— Но при едно условие — допълни принцесата и я изгледа с присвити очи. — Шафран трябва да те придружи, иначе няма да ти разреша да напуснеш двореца ми!

* * *

Шафран седеше с изпънат гръб на седалката срещу Безмиалем. Каретата се поклащаше и подскачаше по черните пътища и те се люлееха мълчаливо в синхрон с движението й. Евнухът избягваше погледа на девойката, взрян в някаква точка право пред себе си.

Главният евнух на Есма Султан бе прочут с безупречните си маниери и с абсолютната си лоялност към нея. Безмиалем беше сигурна, че той не одобрява това пътуване до Бекташи теке. Официалната му задача бе да пази и защитава робинята на Есма Султан, но освен това като представител и довереник на принцесата трябваше да следи момичето да не каже или направи нищо, за което после всички ще съжаляват.

Порталът на кръглото теке бе отворен от прегърбена старица с непокрита глава. Беше облечена в избеляло синьо, а бялата й коса бе сплетена на дълга плитка на гърба й.

— Мерхаба! За нас е чест да приветстваме с добре дошли представители на Есма Султан в нашето теке! — изрече тя, усмихвайки се през счупените си, почернели зъби.

Показа на гостите мъничката баня за миене на крака на входа, където те събуха обувките си, измиха се и нахлузиха чисти пантофки.

В момента в кръглия двор се провеждаше някакъв ритуал — мъже и жени, всички заедно, се поклащаха като залюлени от вятъра житни класове, водени от ритъма на музикантите, които на свой ред също се движеха. Изглеждаха в пълно неведение един за друг, свързваше ги единствено музиката.

— Какво правят? — обърна се шепнешком Безмиалем към Шафран.

— Общуват с Аллах.

Безмиалем се втренчи като хипнотизирана в гледката. Проследи удивено как телата им се издигат и падат заедно с ритъма и тоновете на мистичната музика.

— Елате, да вървим след домакинята си — дръпна я лекичко евнухът.

Безмиалем обаче не бе в състояние да откъсне очи от този спектакъл. Бе виждала въртящите се дервиши суфи, но този танц тук беше различен. Беше с по-нежни, някак си по-интимни движения и лицата на танцуващите излъчваха блясъка на радостта, а не огнената енергия на дервишите, които бе гледала.

— Ще се срещнете с деде в общата трапезария — изрече старицата, като се поклони. — Приготвили сме ви малка почерпка.

Дългата маса беше отрупана с храна. Печени пилета, агнешки кебап, пилешки пилаф, пълнени патладжани с агнешко, лозови сарми. Върху богатите салати със сирене, пресни домати, сладки краставици и свежи ментови листа проблясваше златистозелен зехтин. Стъклените купи бяха пълни със захаросани бадеми и сушени дюли.

Но блюдото, което прикова автоматично погледа на Безмиалем, беше покритото със стафиди и нар зерде, поставено в голяма медна купа. Зердето бе ястие с ориз, сварен с мед, розова вода и канела, и по принцип се считаше за празнично, обикновено за сватби и други официални празненства. Домакинята суфи се усмихна доволно, а загорялото й лице се покри с килим от бръчици.

— Ние, вярващите, храним всеки ден бедните в трапезарията си. Поднасяме им яхнии и супи, плодове и хляб, но за вас, Безмиалем, сме приготвили специално блюдо!

— За да почетем именитата ни гостенка! — допълни мъжки глас. От съседната стая се появи дребен възрастен мъж със зелена шапчица, избеляла до сребристо. Насочи се към тях, подпирайки се на бастунчето си.

— За нас е голяма чест да ви приветстваме с добре дошла сред нас! — изрече старецът. — Приятно ми е, аз съм деде Мустафа.

— Есма Султан ви изпраща най-сърдечните си поздрави и от нейно име ви благодаря за гостоприемството! — отговори любезно Безмиалем, но после сниши глас и добави: — Дойдох, за да ви задам няколко въпроса насаме, деде!

— Разбира се, както желаете! — кимна той, опирайки пръстите на ръцете си едни към други. — Но не бихме ли могли първо да ви изкушим с някои от деликатесите на бекташите? Може би малко вино?

Безмиалем ахна под воала си и тюлът се залепи за устните й.

Вино?

Вярно, че репутацията на Есма Султан се знаеше в цялата империя, най-вече нейните пороци. Но тук, в текето, в духовната ложа на бекташите беше богохулство да й предлагат упойващи вещества, които Пророкът изрично бе забранил. Този деде очевидно я мислеше за пратеник на самия дявол.

Зад гърба й Шафран направи крачка към нея и прошепна в ухото й:

— За бекташите е нормално да пият вино. С поканата си той не обижда нито теб, нито Есма Султан! Такива са обичаите на суфите.

— Благодаря ви за любезното предложение — изрече Безмиалем, възвърнала самообладанието си. — Но само една чаша ечемичена вода би била напълно достатъчна. И, разбира се, как бихме могли да не почетем такава обилна трапеза!

Безмиалем се отпусна на големите възглавници и бе обслужена от незабулена жена, която й се усмихваше, докато й поднасяше купички пилаф и месо. Момичето от харема рядко ядеше ястия на публични места, тъй като й бе крайно неудобно да набутва храната под воала си. Освен това самият тюл често поемаше от миризмата на ястията и продължаваше да й мирише и часове по-късно.

Ала тя категорично отказваше да го свали.

Деде седна на възглавниците срещу нея, взе си една краставица, започна да си я бели с нож и да я похапва като плод.

— Нашето теке обслужва по четиристотин души на ден — каза. — Никого не връщаме гладен. Никога. И това се дължи на такива благодетели като Есма Султан, които подкрепят ложата ни и дават щедра милостиня, която ни позволява да помагаме на нашите пренебрегнати от съдбата братя и сестри.

Шафран кимна на Безмиалем, когато старата жена й поднесе хладна чаша ечемичена вода.

— Деде, вашият орден помни множество султани, а и бекташите открай време са били братя и духовни водачи на еничарите — започна гостенката.

Шафран се вцепени.

Деде Мустафа изпъна гръб, както си седеше на възглавниците. Спокойното му, усмихнато лице се изпъна и той плесна три пъти с ръце. Старицата се показа тичешком откъм кухнята, бършейки мокрите си ръце.

— Айла, кажи на Абдул да подсигури входовете. Погрижи се никой да не влиза тук и да не ни безпокои! И помоли музикантите да продължат да свирят, докато Безмиалем не си тръгне!

Шафран повдигна одобрително вежди, но тялото му си остана все така напрегнато като преди, а очите — нащрек.

— Прощавайте за прекъсването, Безмиалем, но споменаването на еничарите в подобни напрегнати времена може да бъде твърде опасно!

Безмиалем чуваше ясно дълбокото и равно дишане на Шафран, седнал до нея. Евнухът не помръдваше, приковал очи в ястията пред себе си.

Деде Мустафа поясни, че именно смесицата от култури и религиозни традиции бяха направили бекташите толкова привлекателни за корпуса на еничарите. Чрез данъка девширме в Константинопол прииждаха момчета от всички части на империята — от Египет до земите на Балканите и дори от границите с Русия, за да бъдат обучени за войници и да служат на султана. Някои от тези момчета пристигаха безмълвни и треперещи, други пищяха и плачеха, трети умираха от скръб по семействата си. Но независимо от емоционалното си състояние при пристигането онези, които оживееха, ставаха до един еничари или биваха продавани като роби.

Момчетата бяха откъсвани от техните домове, тяхната култура, език и вяра. И тъй като повечето от тях бяха християни, те копнееха за традициите на Богородица, която да ги обича и защитава така, както някога са ги пазели майките им. Душите им просто плачеха за грижите на жена.

А традицията на бекташите се прекланяше както пред Фатима — дъщерята на Мохамед, така и пред Дева Мария, с което даваше на тези самотни деца утехата на една благословена майка в чужда земя.

— Мнозина от тях биват привлечени от нашия мистицизъм заради приликите му с християнството — каза деде. — Те намират утеха в изповедта на греха, в пиенето на вино и в споделянето на хляба. Освобождаването от задължението на петте молитви също се превръща в привлекателен елемент за онези, които често ходят на война и не могат да коленичат към Мека по пет пъти на ден, призовавайки името на Аллах.

— В такъв случай — осмели се да се намеси Безмиалем — имате ли някакво влияние върху еничарите като техни духовни наставници?

В тъмните очи на деде Мустафа проблесна разбиране.

— Ако имате предвид дали притежаваме властта да се намесим в пътя им към неизбежното и тотално унищожение, то тогава отговорът е не — отговори. — Тук вече става въпрос за техния късмет и за този на султана. Ние не можем да се намесваме в съдбата — допълни и вдигна ръце с длани нагоре към небето. — Дори и това да влече големи страдания за всички нас.

Тихите му думи и жестът му подсказваха на гостите, че разбира напълно мисията им. А те схванаха, че няма никакъв смисъл да продължават с този разговор и по този начин да излагат на излишни рискове деде Мустафа и неговото теке.

— Шафран, би ли предал на лакея, че сме готови да се върнем в двореца? — изрече Безмиалем, като се изправи. После пое в ръцете си ръката на деде. Тя беше топла и мека, много по-мека от нейната.

Този жест й напомни за баща й, който бе починал, когато тя бе още съвсем малка. И оттогава насам никога не бе срещала добър мъж.

Деде Мустафа не отдръпна ръката си. Тя усети как пръстите му се задвижват предпазливо срещу дланта й, сякаш я изучаваха.

А после очите му се ококориха изненадано. Безмиалем се запита дали бе заради докосването или той е усетил контраста между собствената си мека кожа и нейните мазолести ръце, които изобщо не приличаха на ръце на жена от харем. Сигурно още дълго ще се пита какво е направило ръцете й груби като на селянка и какво я е накарало да му подаде ръка.

Той огледа внимателно лицето зад воала и се взря дълбоко в очите й.

— Виждам, че имате необичаен късмет — изрече бавно. — Знайте, че няма да забравя нито вашето гостуване в нашето теке, нито притесненията ви! Имате думата ми за това! Вървете в мир и нека Аллах ви закриля, бъдете благословена в името на Пророка!

* * *

Тази нощ, когато бе приет в личните покои на принцесата, Постивич моментално долови в настроението й някакъв всепоглъщащ мрак. Спомни си как само преди два дена тя се бе усмихвала и с изненада установи колко копнее да види устните й отново да се извиват в усмивка, за да повдигнат духа му.

Но тази вечер беше различно. Тя се бе втренчила през прозореца, оглеждайки небето за тънкия сърп на новата луна. На влизане еничарят се размина с евнуха Смарагд, по чието лице бяха изобразени неподправена омраза и ярост. Дребосъкът не каза нищо. Без да вдига очи към него, побягна към коридора.

— Това е луната на султана — отбеляза принцесата, когато Постивич се появи. — Тънкото острие на ятагана, което разсича вселената.

Иван остана прав, чакайки поканата й за сядане.

— Какво ще кажеш да прекараме тази нощ в градината? — предложи тя. — Не бих издържала да бъда затворена в тази задушна стая в такава прекрасна вечер!

Солаците се втурнаха напред, за да заемат позиция на равни интервали един от друг около цялата градина. Подсвирнаха на часовите горе по стените, за да ти предупредят, че принцесата е в градината и че сега повече от всякога трябва да бъдат нащрек за убийци.

Две млади момичета се втурнаха напред, носейки запалени факли и фенери. Коридорите се изпълниха със слуги, носещи постелки, шалове и кани с лимонова и ечемичена вода, в случай че на султане й се допие. Диригентката на женския оркестър бе предупредена, че хората й трябва да бъдат в готовност. Лодкарите бяха събудени, защото бе напълно възможно да се проведе среднощно плаване из Босфора.

Целият дворец бе вдигнат на крак заради тази прищявка на султане. В домакинството на османските владетели действително нямаше нищо простичко.

Но Есма Султан отказа с махване на ръка предложенията за музика, освежаващи напитки и прислужници.

— Искам само солаците да бъдат на достатъчно голямо разстояние от мен! — предупреди тя Шафран. — Искам да говоря насаме с Ахмед Кадир!

— Разбира се, ваше височество — изрече евнухът и се поклони. — Но за ваша защита ще ви придружа аз…

— Нищо подобно няма да правиш, Шафран! — сряза го тя.

Високият мъж пак се поклони и отстъпи назад.

— Ако имам нужда от нещо, ще плесна с ръце — допълни тя, но вече доста по-мило. — Моля те, и ти, и останалите да бъдете на разстояние от не по-малко от двайсет крачки от нас! Хайде, еничарю! Не бъди толкова муден!

Постивич се изненада, като видя колко бърза и дълга е крачката й.

Докато слизаха към градините под арката от жасмин и лози, Постивич рече:

— Простете, султане, но ми се виждате притеснена от нещо.

Тя не отговори, докато не стигнаха голям шадраван, осветен от игривия блясък на факлите. Натопи пръсти в посипаната с листенца от рози вода и едва тогава отговори:

— Еничарю Кадир, имам причини да вярвам, че в двореца ми има шпиони. Шпиони от Топкапъ, които желаят смъртта ти!

— Отдавна имам усещането, че османските владетели не ме считат за свой приятел — изрече той, като приседна срещу нея на ръба на шадравана. Загледа се в пръстите й, които гонеха едно листенце от роза, и попита: — А вие защо се притеснявате от онова, което шпионите ще кажат на брат ви?

Принцесата го погледна под меката светлина на фенерите и отговори:

— Обещах ти защита и ще използвам цялата си власт, за да удържа на думата си. Такава е думата на един османец! — поколеба се и допълни: — Не знам какво точно чувствам към теб, Ахмед Кадир. Но знам, че съм ти се доверила, защото в омразата ти към теб има истина. Ти дойде при мен, изпълнен с омраза и отвращение. И в това аз зърнах честност. И все още я виждам в очите ти. В мига, в който решиш да ме предадеш, ще го видя!

— От къде сте толкова сигурна?

— Защото сините ти очи са със същия цвят и дълбочина като на майка ми. По отражението на нейните винаги познавах дали ме лъже, или ми казва истината. Разпознавах лъжата по бързата смяна на цвета, която беше като облак, преминал над сините води на Босфора. Очи като вашите не могат да ме излъжат, дори и да опитват.

Очите й потърсиха неговите в полумрака и той за първи път зърна дълбините им.

Протегна ръка към лицето й със същия импулс, който го бе накарал да се прекръсти тази сутрин. Пръстите му докоснаха кожата й и той хвана нежно брадичката й в дланта си.

Тя не се отдръпна, само затвори очи. По гърба му пролазиха студени тръпки, гърлото му се стегна и той издиша тежко.

— Спри, Ахмед Кадир! Моментално свали ръката си! — прошепна тя.

— Само ако вие ми заповядате — каза той.

Тя извърна глава и остави ръката му увиснала във въздуха зад себе си.

— Да, заповядвам ти, ако ще и само заради теб самия! Не си струва да умираш заради един импулс!

Той свали ръка и се опита да овладее тялото си. Веднъж влязъл в битка, много трудно излизаше психически от нея. Цялото му тяло трепереше и единственото, за което бе в състояние да мисли умът му в момента, бе как притиска меката й гръд с устата си. И в този момент осъзна, че всъщност няма представа как да прави любов с жена — знаеше само как да я грабне и максимално бързо да удовлетвори желанието си.

— Тази вечер искам да ти разкажа какво се случи с малката Софи.

Иван Постивич се загледа в ръцете й, които продължаваха да си играят с розовите листенца във водата. Не му пукаше за момиченцето от харема — тялото му щеше да се пръсне от похот и точно в този момент женските приказки бяха за него като досадни мухи, които го разсейваха от най-важното — физическата му нужда.

Тя вдигна очи, за да се увери, че той я слуша, сякаш изобщо не си даваше сметка за страстта му.

Той допусна, че тя започва да си играе с него, особено след като се премести малко по-назад от него по ръба на шадравана.

— Направих онова, което бях казала, че ще направя — започна. — Помолих баща ми да освободи Софи от харема си, за да остане завинаги моя прислужница.

* * *

— Не можеш да си представиш колко трудно беше да си уредя среща с баща си насаме. Жените от харема са винаги на негово разположение за удоволствие. Ако иска да посети децата си, ще влезе в самия харем. Но една млада жена да поиска лична аудиенция с османския султан — невъзможно!

Ето как започна и познанството ми със Смарагд. Той бе един от множеството млади евнуси, които ни надзираваха и обслужваха. Знаех, че точно той обслужва редовно и мъжкия хамам, което ще рече — моя баща, братята и братовчедите ми. Затова се възползвах от първата предоставила ми се възможност и му казах: „Смарагд, трябва да ти поискам една услуга“. „Желанието ви е заповед за мен“ — отговори той. Той си беше амбициозен още от самото начало, така че благоразположението на баща ми към мен автоматично бе събудило интереса му. „Искам да ми уредиш лична аудиенция с баща ми!“ Той повдигна вежди и дебелите му устни възкликнаха: „Но как да го сторя?“ „Когато обслужваш баща ми в харема, ще го попиташ мило дали има нещо против да си помисли по този въпрос. Кажи му… Кажи му, че имам тайна, която не мога да споделя с него пред майка ми! Мисля, че той ще уважи това или най-малкото — ще събудя любопитството му!“ Смарагд кимна, въпреки че по лицето му се четеше неувереност. „Ами ако ме сметне за твърде безочлив, като му кажа това?“ „Просто ще му отговориш, че си бил принуден да го направиш от моята царствена ръка, от неговата любима дъщеря! И тогава той ще ти прости всичко!“ Евнухът пак кимна, но ме погледна и изрече предпазливо: „Султане, ще изпълня заповедта ви, но е възможно да ви се наложи да научите един болезнен урок.“ „Какво имаш предвид?“ „Че любовта на бащата може и да е безрезервна, но на султана — не!“ С тези думи той се поклони и поиска разрешение да напусне.

Въпреки предупреждението си към мен, Смарагд все пак предаде моето съобщение на баща ми, докато бяха в хамама. Първоначално султанът, разбира се, се разгневил много и Смарагд се уплашил не на шега за главата си. Но малко по-късно султанът се възрадвал, че искам да се срещна с него, за да му поискам — според неговите представи — съвет. „От нея щеше да излезе великолепен принц! — рекъл на везира, при това пред евнуха. — Тя е наясно какви клюкарки са жените в харема и затова идва при мен, за да я даря с мъдростта си! Ако беше родена момче, щеше да управлява империята с железен юмрук!“ Та затова, когато чу молбата ми, султанът се изпълни с объркване и разочарование. А аз вече бях твърде голяма, за да се качвам в скута му. Затова останах права и му се поклоних ниско, както ме е учила майка ми. „Говори, дъще моя! — кимна той. — Удостоена си с лична аудиенция!“ „Но солаците са тук! — възкликнах негодуващо. — И великият везир също! А аз исках да говоря с теб насаме!“ „Колко малко знаеш за царските дела! — разсмя се искрено баща ми. А после направи знак на великия везир, който кимна, за да му угоди, макар да се виждаше ясно, че везирът не е никак доволен от моето присъствие в тронната зала, която по принцип е територия само за мъже. — Говори, Есма! — заповяда баща ми. — Имай предвид, че днес съм много зает с посланиците на Франция и Русия и не мога да ги карам да ме чакат още дълго, без да изложа империята на риск от война!“ „Султане, татко мой, моля те да освободиш Софи!“ — изстрелях, без да се замислям. „Какво?!“ „Ако не точно да я освободиш, да ми я подариш за лична прислужница!“ Баща ми си пое дълбоко дъх и за момент се уплаших, че няма да успее да издиша. Накрая обаче той се усмихна и ме погледна така, както ме бе гледал винаги. За него аз бях само едно очарователно, крехко дете. Просто едно момиченце, подобно на красив талисман върху гривна. Очите му изглеждаха стари, но щастливи, че откриват невинност в моите очи. „Не съм ли ти дал достатъчно подаръци, дъще моя? — попита меко. — Софи е част от моя харем, Есма. Нямаш право да отправяш към мен молба, която не мога да удовлетворя!“ „Но тя е моя приятелка! — казах. — И е ужасена от това място.“ „Тогава трябва да й помогнеш да се отпусне. Вие, жените от харема, трябва да я успокоите, защото аз държа в моя харем да цари хармония! Ще говоря с майка ти за това.“ Но това беше последното нещо, което исках да се случи, затова продължих да опитвам: „Но ти си султанът! Само в твоя власт е да освободиш Софи! Моля те да помислиш по този въпрос! Ако трябва, бих могла да я откупя от теб, татко!“

Тогава бях само на тринайсет и въпреки предупреждението на Смарагд наистина не правех разлика между султана и бащата, който би ми у годил за всичко. Та през онзи знаменателен ден наистина получих много важен урок — че моят баща ми бе угаждал толкова, само за да угоди на себе си. Подарил ми е дворец, празненства и красиви дрехи, защото така му е харесвало. Но очевидно нямаше никак да му хареса да изгуби красива девица от харема си. „Есма, време е да пораснеш! Дъще моя, разбери, че харемът не е нещо, за което съм готов на размяна, дори и с хора от собствената ми кръв! В името на Мохамед, аз съм се клел да се грижа за тези жени! Гарантирам ти, че нищо лошо няма да се случи на Софи. За нея ще се грижат много добре, а някой ден ще се радва на богатствата и престижа, на които днес се радва майка ти. Тук бъдещето й е далеч по-добро, отколкото би било в дивите региони на Севера! А сега се върни веднага в харема! Смарагд, придружи Есма Султан обратно в апартамента й!“

През същата нощ Софи беше преместена от нашите апартаменти в крилото на валиде султан. „Така ще бъде по-добре“ — опита се да ме успокои майка ми. Аз погледнах в ясните й сини очи и зърнах сянка да преминава в дълбините им. И разбрах, че тя лъже. Но разбрах също така, че и тя бе обикнала Софи въпреки усилията й да не се обвързва.

Седмица по-късно в харема бе организирано специално празненство. Аз трябваше да седя вдясно на баща си, заедно с всички останали принцеси и валиде, а брат ми Махмуд и братовчед ми Селим щяха да стоят вляво на султана. Няколко жени от харема започнаха да свирят старата турска музика, която днес не може да се чуе почти никъде. Пръстите им извличаха от струните на ситарите нежни мелодии, които бяха толкова прочувствени, че очите на повечето присъстващи се изпълниха със сълзи. После дойдоха танцьорките. В двореца се говореше, че баща ми би предпочел да гледа по-скоро страстните танци на момченца, отколкото на жени от харема си, но както скоро щях да науча, той бе почитател и на двата пола и въпреки напредналата си възраст никога не се отказваше от нови завоевания. Той беше султан, който обичаше изкуствата, танците, музиката — въобще всичко, което съдържаше грация и красота. Надзирателка на танцьорките беше старата валиде султан — моя баба и майка на султана. Тя имаше безупречни стандарти. Именно тя избираше коприната и бюстиетата, които те трябваше да носят, и душеше всички парфюми, докато попаднеше на най-чувствения. Посещаваше всеки ден обучението по танци и не пестеше гнева си за онези от момичетата, които не даваха всичко от себе си. Така момичетата се трудеха час след час. Най-добрите вече можеха да поклащат леко гърдите си едновременно с пулсациите на коремите си и сложните извивки на бедрата си.

Изживях истински шок, когато видях колко много бе научила Софи. Въпреки хилавото си момичешко тяло тя бе овладяла турския танц със свой собствен стил, който изуми всички ни. Може би именно защото бедрата й бяха толкова тънки, тя бе в състояние да ги движи насам-натам, поклащайки ги с невинност, която на по-големите момичета просто не се отдаваше. Бюстието й беше натъпкано с памук, драпиран дискретно с коприна, защото гърдите й бяха не по-големи от орехчета. Тази нощ очевидно тя бе предвидена да покаже какво обещава за бъдеще, когато ще стане жена. Най-пищната танцьорка бе една черкезка красавица на име Рушда с виолетови очи и повдигнати, твърди гърди. Тя беше на осемнайсет и танцуваше с поглед, който подсказваше, че вече знае всичко — ясен и директен поглед даже над яшмака. В края на танца го свали съблазняващо пред султана и задържа погледа му чак до вратата на стаята.

Валиде султан гледаше с гордост танцьорките си, като от време на време поглеждаше крадешком към сина си. Нейната главна задача беше да осигури колкото е възможно повече наследници на трона. Не й беше трудно да забележи как малкият ми брат Махмуд гледа Софи, която доскоро му беше другарче в игрите — до обрязването му. Валиде султан се засмя щастливо на интереса на своя внук, защото виждаше, че взискателността й се отплаща — това малко селянче бе на път да се превърне в красива жена с обноските на знатна наложница и може би дори на съпруга. Но пък по онова време Махмуд беше все още момче и едва трети в линията на унаследяване на трона. Първи беше братовчед му Селим, а после неговият полубрат Мустафа. Та тогава валиде прецени като крайно невероятно младият Махмуд някой ден да се установи за постоянно в Топкапъ сарай и да се радва на такъв приказен харем.

Да, в онази паметна нощ и аз, и валиде сгрешихме. Много. Тя сгреши за Махмуд, а аз — за баща ми и любовните му импулси. „Хатидже! Ела при мен, дъще моя! — извика султанът, въпреки че тя всъщност не беше негова дъщеря. Беше моя братовчедка, сестра на Селим. — Сега е твой ред да играеш моя любимка!“ Аз се вцепених. Не можех да помръдна дори ръцете си, за да скрия устата си и изражението си на изумление и истински ужас. Нали аз щях да бъда негова любимка завинаги? От друга страна, Хатидже беше моя братовчедка, а баща ми винаги се бе отнасял любезно с племенниците и племенничките си, нищо че Селим почти през цялото време се намираше в клетката за принцове. Дори баща ми, който обичаше искрено сина на мъртвия си брат, не би позволил каквито и да било бунтове, затова държеше племенника си на сигурно място в този своеобразен затвор, като го пускаше само за специални случаи. Той знаеше отлично как да управлява империята си и как да контролира семейството си — точно затова сега бе решил да ми даде урок за смисъла на любовта и значението на властта.

„Есма, веднага си затвори устата! — просъска майка ми. — Приличаш на глупачка!“ „Ела, Хатидже, седни до мен — продължи баща ми. — Ще изгледаме още един танц и заедно ще изберем най-добрата танцьорка, нали?“ Хатидже беше глупаво момиче и това безпрецедентно внимание я замая. И както можеше да се очаква от глупачка като нея, тя изобщо не се сети, че решението, което вземе, ще реши съдбата на наложниците и благоволението на султана. Мислеше си, че това е само игра и събитие, което е предвидено изцяло за нейно удоволствие. И изобщо не разбра, че с решението си ще определи коя танцьорка ще спи в леглото на баща ми. Главната кадън на танцьорките плесна с ръце и събра отново трупата си. Само след броени секунди музиката започна отново и танцьорките се завъртяха по пода. Хатидже започна да пляска с ръце в такт с музиката, а баща ми — да кима с глава. „Приближете се! — даде знак на танцьорките, защото с възрастта очите му бяха започнали да отслабват. — Искам да видя грациозните ви движения отблизо!“ Танцьорките закръжиха точно пред него, така че той да може да огледа стегнатите им тела и да види капчиците пот по коремите им. Черкезката Рушда владееше мускулите си толкова добре, че само с едно движение на бедрата запрати потта си право в лицето на баща ми. Нахалството й беше възнаградено от бавна усмивка, когато султанът извади бялата си носна кърпичка, плъзна я сластно по лицето си и я поднесе към носа си. А после пусна кърпичката си в краката й, с което й даде знак за желанието си тази нощ тя да сподели леглото му. Хатидже го погледна възмутено и извика: „Нали аз щях да решавам коя е най-красивата танцьорка, чичо?“ — изписка тя. „Прости ми, дъще, забравих за обещанието си“ — рече той и махна на слугата си да му даде друга кърпичка, която връчи на глупавата ми братовчедка. „Вярно е, че те лиших от удоволствието да избираш, но така пък ще удвоиш удоволствието ми!“ — разсмя се баща ми и кимна към принцовете Селим и Махмуд, за да им покаже как трябва да се държи един султан.

Хатидже прие кърпичката с огромен ентусиазъм и огледа стаята и двайсетината танцьорки. Да бъдеш предпочетена от султана, бе най-голямото желание на всяка от жените в харема. Да бъдеш пренебрегвана продължително време, почти със сигурност означаваше прокуждане от Топкапъ и неизвестна съдба. Забелязах как всички жени започнаха да умоляват с очи принцесата. „Моля те, моля те“ — сякаш напяваха и тази молба зазвуча сякаш като напев на мюезина от минарето. Възможността да доставят наслада на султана в леглото му би могла да реши завинаги съдбата и бъдещето им. Но ако не бъдат предпочетени, повечето момичета щяха да станат прислужници, перачки или просто да сервират храна до края на живота си.

Хатидже обаче захвърли кърпичката надалече в стаята. И тя падна върху задната редица танцьорки, точно в краката на Софи. „Тя е най-добрата, татко — каза братовчедка ми. — Нито една от другите жени няма нейната грация!“ Сред харема настана истинско брожение и главният евнух трябваше да удари два пъти с жезъла си по земята, за да въдвори ред и тишина. Султанът кимна. „Ще се вслушам в мъдростта на принцеса Хатидже — рече. — Софи, вдигни кърпичката си, дете!“ Софи остана неподвижна като камък, загледана в бялото парче плат в краката си така, сякаш беше отровна змия. „Направи каквото ти се казва!“ — заповяда й валиде султан със зачервено от гняв лице. Софи се приведе и вдигна кърпичката с треперещи ръце. После я пъхна в бюстието си и ми хвърли един поглед — таен и изпълнен с неподправен ужас. А аз стоях втрещена и сърцето ми биеше в гърлото ми. Майка ми направи знак да не казвам нищо и за първи път през живота си я послушах. Но в главата ми закръжи мисълта: „Не, татко, не и тя! Недей!“, ала не можех да сторя нищо. В мечтите си я спасих. Спасих Софи, преди баща ми да е успял да я докосне, и я доведох в този дворец, където сме сега, където тя и всички останали като нея няма да бъдат опипвани и позорени от похотливите мъжки ръце. Но онова бяха само детски мечти и след онази нощ аз бях принудена много бързо да порасна.

Майка ми започна да ме гали и се опита да се усмихне, макар че и тя бе разтърсена до дъното на душата си. И тя също смяташе, че на десет години Софи е все още твърде малка, за да забавлява баща ми. Реакциите в харема бяха различни.

Жените, особено по-старите, бяха виждали какво ли не през годините, затова въпросният избор за тях не бе нищо особено и скоро беше забравен. Всяка беше на различно мнение: „Но бедрата на Софи са твърде тесни, за да дадат удоволствие на който и да било мъж, а гърдите й са като розови пъпки. Няма да му бъде приятно с нея!“. „Напротив, султанът ще се зарадва. Той взема за любовници момченца, даже по-малки от Софи. Сигурно дребните гърди и бедра му харесват.“ „Но тя още няма мензис! По-добре е да остави това цвете да разцъфти и тогава да се радва на нектара му!“ „Да де, но нали и светицата Айша, съпругата на Пророка, е била омъжена още на шест! Мохамед я е приел в леглото си, когато е била едва на девет. Щом това е правилно според онзи, който ни е дал Корана и Божието слово, защо да не е пример за султана? Кой има право да критикува Пророка?“ Майка ми се опита да отговори на някои от въпросите, но после стисна здраво устни. Очите й потърсиха тези на Накшидил. И двете жени си предадоха някакво тайно съобщение, въпреки че нито една от тях не изрече и думица. И така, разговорът утихна и аз не чух нищо повече.

Останах сама в нашите царски апартаменти, в леглото, в което доскоро бях спала с доведената си сестра. Лежах и плачех под възглавниците, когато най-неочаквано на вратата ми почука Смарагд и рече: „Ваше царско височество, нося ви писмо! Излагам се на голям риск, като идвам тук, но изпълнявам специалната молба на принц Махмуд, който ме помоли да изчакам отговора ви!“ Пуснах Смарагд и отворих сгънатата и запечатана италианска хартия с печата на принца.

„Скъпа моя сестричке,

Аз също съм ужасен от съдбата на Софи, както и майка ми, която нарича решението на султана варварско. Тя отказва да се утеши от историята на Айша и казва, че онова, което е направил Пророка, не е никакво извинение за нашия баща!

Говори такива светотатства, че не смея да ги напиша от страх да не я обвинят в неверница. За разлика от мнозина други в харема тя продължава да пази езическата си вяра, макар да знае и редица пасажи от Корана, да си казва молитвите по пет пъти на ден и въобще във всяко друго отношение да се държи като вярна на исляма. Тя е много добре образована в редица отношения, но във верността си към своята езическа вяра се държи като дете.

Чух за твоята молба към нашия баща и ти се възхищавам за куража! Знам, че Софи ти е като сестра. Майка ми веднъж сподели с мен една тайна сура, която ни е забранена да четем в часовете по Коран. Тя я нарича «Забраненият стих за жените», въпреки че идва от устата на самия Мохамед. Казва, че Мохамед е обичал доброто както у мъжете, така и у жените и не той, а амбициозните му последователи са разрушили баланса между мъжете и жените. Тези нейни думи ме тревожат почти толкова, колкото и предаността й към Богородица, защото сигурно ще я завлекат в ада.

«Това са високопоставените жени и трябва да се надяваме на тяхното застъпничество.» Това е стихът, който тя е избродирала на кърпичката, която прилагам тук и която тя те моли да предадеш на Софи.

Не мога да й откажа нищичко. Обичам я с цялото си сърце!

Твой обожаващ брат:

Махмуд.“

Аз знаех, че Махмуд е тайничко влюбен в Софи. Младото му сърце го болеше от любов и той се чувстваше съсипан, когато си представяше, че баща му ще докосва обекта на обожанието му. И въпреки това не можеше да стори нищичко.

Тогава все още не знаех, че брат ми ще бъде прокълнат да бъде обсебен от Софи до края на живота си.

На следващата сутрин се събудих от птичите песни пред прозореца ми. Въздухът ухаеше от свежестта на пролетта и си помислих, че баща ми може би е размислил през нощта и ще благоволи да позволи на Софи да съзрее и да отложи появата й в неговото легло. Но когато наближих хамама, веднага проумях, че съм се лъгала. Софи бе отведена там лично от валиде, която щеше да надзирава продължаващия цял ден ритуал по ритуално измиване, депилация и татуиране с къна, който беше задължителен преди поява в покоите на султана. Лицето й беше изрисувано, а веждите й бяха издължени над носа й, за да изглеждат като сключени — каквито бяха стандартите за красота в харема. Докато прислужниците къпеха Софи, валиде заговори на майка ми: „Това е просто каприз от страна на сина ми. Позволи ми да приседна до теб, защото старите ми крака ме болят. Твърде стара съм вече за подобни глупости.“ С тези думи валиде султан се отпусна на мраморната пейка до майка ми, а прислужниците поднесоха ечемичена вода с лед и лимон на двете дами. „Бях на тринайсет, когато султанът ме взе за първи път в леглото си — продължи старата жена. — Но онова беше различно. По онова време вече имах за четвърти път менструация. А Софи е само на десет и още не е станала жена. Което ще рече, че това е абсолютна загуба на семето на сина ми! Това момиче не може да зачене дете! Това е само каприз от негова страна! — повтори. — Не бях ли най-добрата майка, като му осигурявах най-хубавите жени на империята? Защо сега реши да вземе това сукалче в леглото си?! Онова, което се излее на чаршафите, би могло да бъде употребено по-добре за по-зрелите момичета! А това момиче просто ще открадне мъжествеността на сина ми, ще ми открадне внуците!“ Тук валиде се почеса съсухрените си ръце. „Говорихте ли вече със Софи за поведението, което се очаква от нея тази вечер?“ — обади се майка ми. „Не — отговори валиде. — Моля те ти да изпълниш тази задача. Опасявам се, че може да я уплаша с приказки за задълженията й в спалнята. Вие с Есма сте й като семейство, затова може би ще бъде най-добре ти да й кажеш. Само й напомни да не докосва белега на дясното му бедро! Все още го боли от време на време. Но всъщност май ти казвам нещо, което ти знаеш по-добре от мен. Ето, виждаш ли? Вече съм твърде стара, за да надзиравам харема на сина си!“ Майка ми се поклони. Да, тя щеше да подготви Софи.

* * *

През този ден Иван Постивич не успя да мигне. Беше изпълнен с някаква странна тревожност, като червей, дълбаещ в душата му — тревожност, която не позволяваше на ума му да се успокои и да се отпусне за сън. Обвини момчетата, които метяха стаите, сякаш те бяха виновни за неспособността му да заспи. Проклинаше сламеника, проклинаше горещината. Потта избиваше непрекъснато по челото му и се стичаше на вадички към очите му.

Не бе в състояние да спре да мисли за Софи. Затова на вечерта пристигна по-рано в покоите на Есма Султан и зачака да бъде повикан.

Принцесата забеляза измъченото му изражение още в мига, в който той пристъпи прага й. Гостът въздъхна и коленичи на четири крака, за да се приближи към нея.

— Изправи се, чорбаджи Кадир! Няма да понеса да те гледам как пълзиш към мен като насекомо!

Иван Постивич кимна и се изправи на крака.

— Днес имах много работа във връзка с подготовката на празненствата по случай рождения ден на брат ми, султана. Тържеството няма да има равно на себе си! А джиритът…

— Джирит ли? — ококори се веднага Иван.

— Ето че привлякох вниманието ти. Да, една игра на джирит сред кавалерията Капъкулу, с нея ще положим началото на тържествата!

Есма Султан видя как лицето на нейния палач посърна, когато осъзна, че той няма да може да участва.

— Какво би дал, за да можеш пак да играеш джирит? — попита го тя.

— Простете, султане, но вие си играете с мен като котка с мишка!

— Всичко е възможно, ако аз го поискам! — отговори тя, загледана в лицето му. А после извърна глава към картината на персийската принцеса и момичетата, играещи поло. — Отегчавам ли те с историите си за момиченца? — попита.

— Не — отговори тихо той. — Ни най-малко.

Есма Султан си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Радвам се — рече. — Не мога да кажа защо, но докато облекчавам паметта си от подобни болезнени спомени, вече дишам по-спокойно и пак започнах да спя като дете.

После отпи от ечемичената си вода и продължи да разказва за Софи.

* * *

— Когато Софи се появи от хамама, китките и ръцете й бяха покрити с красиви извиващи се линии и точици къна. Облякохме я в коприна и сплетохме дългата й руса коса с перли, след което я вдигнахме с щипки с диаманти и сапфири. От време на време тя потреперваше и перлите звънваха. Да, тя беше красива, но все още беше дете.

„Есма, отпрати прислугата и включи шадравана! — заповяда майка ми. — Трябва да говоря с нея насаме!“ Заповядах на евнуха и на слугите, които ни обслужваха, да излязат. И тъй като те вече знаеха, че майка ми трябва да говори с момичето за ложето на султана, се изпариха по най-бързия начин. А аз лично отворих тръбите на шадравана, за да не може никой да ни подслушва. И веднага след това реших да връча на майка ми бродираната кърпичка. Тя я притисна до сърцето си и благодари мислено на Накшидил, сякаш бяха сестри. „Това ще дари сили на всички ни“ — промърмори, докато проследяваше с пръсти фините извивки на бродерията. После седна до Софи и започна: „Успокой се, дъще! Изобщо не е толкова лошо, а и старият султан не се бави много с изпълнението на задачата си. Ще свърши, преди да си успяла да свършиш броеницата!“ „Майко! — възкликнах ужасено. — Какво светотатство! Бързо кажи една молитва към Аллах, преди завинаги да бъдеш прокълната!“ Очите на майка ми проблеснаха така, че зърнах дълбините им. Как бе възможно да съм живяла цял живот с тази жена и да не я познавам?! Тя се усмихна тъжно, но и като че ли с облекчение, че най-сетне може да разкрие тайната си: „Есма, аз бях прокълната, когато бях отвлечена от дома си в Черкезко, когато бях на твоята възраст! Отгледала съм те като добра мюсюлманка и османска принцеса, но те моля сега да ми позволиш утехата на моята собствена религия! А това момиче сега е принудено да стане жена преди времето си, което е грях в очите на всеки бог, независимо какво е правел неговият Пророк! Така че тя или ще се въоръжи дълбоко в себе си със своята религия, за да намери утеха, или ще умре от срам! Ако ме обичаш и ако обичаш и нея, ще ни позволиш да си говорим за нашия Бог по рождение и по кръщение!“

И така аз, която бях възпитана да рецитирам сура след сура от Корана наизуст, просто зяпнах. Разкъсвах се между любовта си към Софи и религията, която вече бе станала част от мен, подобно на костите и плътта ми. Не можех да повярвам, че майка ми все още се държи за своята езическа вяра и се почувствах смутена заради невежеството й, но същевременно жадувах да науча тайните, които тя бе държала толкова дълго в сърцето си. „Но, майко, няма да те приемат в рая!“ — проплаках. „И какъв рай предлага на една жена турската вяра, а? Аз ще умра християнка, каквато съм се родила, и друга жена — Богородица, пък била тя девица или не, ще ме утеши в смъртта ми така, както никой досега не е успял!“ и без повече колебание майка ми хвана ръката на Софи и занарежда: „Когато влезеш в покоите на султана, трябва да започнеш да се събличаш бавно и грациозно, за да може той да те огледа добре. Очите му са слаби, затова стой близо до него, но не достатъчно близо, така че да те хване! Когато накрая си напълно съблечена, поклони се и целуни краката му. Позадръж се там, защото той много обича това докосване и като нищо ще свършиш набързо работата по възбудата му. Той може да започне да те моли да тръгнеш нагоре по тялото му, но не му обръщай внимание, докато не те сграбчи за косата.“ После майка ми продължи да обяснява на Софи какво да прави по-нататък в ложето на султана. Обясняваше тайни, които никое дете не би трябвало да чува. Чух я да казва например: „Трябва да го поемеш в устата си“. Застинах на мястото си, едновременно отвратена и прехласната. „Оттам нататък трябва да започнеш да го движиш между устните си така, сякаш ближеш сорбет. Това ще го възбуди много бързо, така че и най-грозната част ще свърши бързо.“ Софи беше пребледняла като платно, но слушаше внимателно, без да мига. Гледах я ужасено, дивейки се на самообладанието й и на вниманието й към думите на майка ми. „Знам, че това ще те отврати, дори ужаси — продължи майка ми. — В този момент започни да казваш наум молитвата по броеницата. Само това е силата, която ще ти помогне да преживееш този кошмар! Представи си, че Светата майка е над теб, че ти прощава и те благославя, защото тя обича най-много жените в отчаяна нужда! И ще издържиш, Софи. Всички издържаме. Когато се върнеш, обещавам ти, че лично ще те изкъпя!“

Аз покрих с ръка устните си. Прошепнах „Аллах“, но в този момент стомахът ми се преобърна и аз се вторачих отчаяно в собственото ми повърнато върху мраморния под.