Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (2)

Пролог

Май 1826 година

Светлината от фенера хвърляше чудати сенки по корпуса на царската баржа, докато лодкарят я оттласкваше към най-дълбоките води на Босфора, на средата на пътя между Азия и Европа.

Откъм протока Дарданели нахлуваше топъл западен вятър, който се плъзгаше над водите на Босфора право към имперския град Константинопол, където любимата сестра на султан Махмуд Втори спеше блажено, изпратила поредния си любовник на смърт.

Баржата, боядисана в яркосиньо против уроки, имаше по-високи стени от всички останали султански лодки кайък^[1], защото беше предназначена да пренася товари през Босфора, да снове между Европа и Азия. Тази нощ нейният товар се състоеше от трима души — лодкарят, един осъден мъж и еничарят, който трябваше да го убие.

Страховитият ръст на еничаря — той беше великанът на Османската армия — означаваше, че не му бяха необходими никакви помощници, за да прекрати съпротивата на своята жертва. Ахмед Кадир бе прочут с чистата си и ефективна работа, защото никой не бе в състояние да го надвие. Освен лодкаря, други свидетели на екзекуцията нямаше.

Но дори и в този ранен час преди зазоряване две души бяха забелязали как баржата се отблъсква от доковете на Златния рог, насочвайки се към най-дълбокото място на Босфора с един пребит от бой затворник и един войник великан. Продавачът на кестени отправи беззвучна молитва към Аллах и нахрани скимтящото от глад псе в краката си с прегорял кестен от почернялата си ръка, просто за да усети искрица живот насред мрачната утроба на нощта.

Водата се плискаше в корпуса на полюляващата се баржа. Вонящият на урина и страх затворник започна да моли за пощада, повтаряйки името на Богородица, за да облекчи последните мигове от живота си.

Еничарят плъзна поглед по източните води, нахлуващи откъм Черно море, и зърна на хоризонта кървавата ивица на зората. Ядоса се на себе си, че бе позволил времето да му се изплъзне така бързо, докато слушаше обречения да нарежда молитвите си към своя християнски бог. Предпочиташе да върши работата си в малките часове на нощта, за да се върне после незабелязано на пристанището на Златния рог.

— Не мога да те пощадя — изрече сега великанът. — Обречен си да умреш по заповед на принцеса Есма Султан! Неизпълнението на заповедта би ми донесло сигурна смърт.

Затворникът изви покрития си с жестоки ухапвания и рани врат, за да погледне еничаря, който се извисяваше високо над него. Войникът забеляза по гърба на мъжа дълги червени възпалени линии — белези от брутално бичуване.

— В името на Исус Христос — прошепна нещастникът, — чуй изповедта ми и ме дари с бърза смърт! Казват, че ти душиш жертвите си, за да ги спасиш от бавното и болезнено удавяне в чувал. Прояви тази милост и към мен, моля те!

Еничарят хвърли един бърз поглед към лодкаря, чието лице бе станало пепеляво от ужас. Това беше любимият му лодкар — човек, който определено мразеше работата си.

— Аз съм от единствената права вяра на исляма — изрече високо еничарят и неочакван порив на вятъра грабна думите му и ги понесе напред. — Как бих могъл да ти опростя твоите християнски грехове, когато аз се моля на Бога на нашия пророк Мохамед?!

Мъжът примигна. Повдигна му се и отвори уста. Еничарят го сграбчи за раменете и наклони главата му през борда, докато затворникът повръщаше парчета кремав на цвят плод с набръчкана тъмновиолетова коричка, която все още бе прикрепена към плода.

— Не й доставих никакво удоволствие — изхъхри мъжът през капещата си слюнка. — Точно затова бях пребит, сигурен съм. Умирам девствен, както би трябвало да бъда като свещеник на Светата православна църква.

Еничарят усети тежестта на главата на мъжа в ръцете си. Държеше го като изтощено дете, докато човекът повърна за последен път в солената вода. Осъденият очевидно идваше от вътрешните провинции на империята и сега виждаше морето за първи път — за пръв и за последен.

— Какво е християнското ти име? — прошепна човекът с лице, само на няколко сантиметра над водата. — Преди да ме пратиш в гроба, кажи ми името си!

— Роден съм като Иван Постивич — отвърна еничарят, сложил уста до ухото на затворника. — Мога да ти простя греховете само ако ти ми простиш онова, което съм длъжен да направя. Но Аллах никога няма да ми прости. А твоята Богородица ще плюе върху душата ми!

С тези думи еничарят топна пръсти в солената вода и направи знака на кръста върху челото на осъдения нещастник. Гледайки го право в очите, Иван Постивич обгърна с огромните си ръце врата на затворника, постави палци от двете страни на адамовата му ябълка и го скърши така, сякаш беше крехко клонче.

Без да отрони и думица, Постивич хвърли вече безжизненото тяло в средата на лодката и го натъпка в предварително приготвения чувал с камъни. Силните му ръце завързаха възел от краищата на чувала и го метнаха леко през борда. Водата с цвят на чай се разтвори и го погълна. И докато повърхността на водата бързо се събираше, чувалът изчезна в дълбините. Еничарят направи знак на лодкаря да потегля обратно.

Когато наближиха Златния рог, видяха, че на имперските докове ги чака миниатюрен евнух. Както винаги, така и сега той остана на почетно разстояние от баржата, сякаш се страхуваше да не бъде омърсен от мисията й. Постивич така и не бе успял да запомни чертите на дребосъка — разпознаваше евнуха само по яркочервената му туника, колосания бял тюрбан и неестествено бледата кожа.

— Какви новини да нося на султане^[2]? — провикна се евнухът. Еничарят изруга под носа си, но плискащите се в пилоните на доковете вълни бързо погълнаха ругатнята му.

— Кажи й — извика, — че този беше различен. Не продума и думица, преди да умре!