Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (8)

Шеста глава

В полунощ Иван Постивич бе приет във външните апартаменти на харема, където се намираше принцесата. Изписаните й с къна ръце оправяха нервно завесите на огромния прозорец, който гледаше към Босфора.

— Викали сте ме, ваше височество — изрече той и спокойно тръгна напред, като само маркира поклон, доближавайки неспокойната принцеса.

— Разбира се, че съм те викала, глупако! — сряза го тя, махвайки с ръка. Гривните с тежки рубини тръпнеха на ръцете й. От спокойствието и непринудеността, с които я бе оставил сутринта, не бе останала и следа. — Никой мъж не би посмял да влезе в царския харем без изричното съгласие на султане.

— Не знам за другите мъже, които са били приемани в харема ви.

Тя се завъртя рязко на пети и го погледна право в очите.

— Чист ли си? — попита властно. Иван забеляза капчици пот по бледото й чело. — Шафран, кажи ми, еничарят беше ли измит внимателно?

— Смарагд извърши лично необходимото ритуално измиване — отговори главният евнух.

Тя подуши въздуха и отсече:

— Около него се носи някаква крайно неприятна миризма на мъж, която мърси харема с вонята си!

— Мога да го отведа лично обратно в хамама, ваше височество…

— Не, остави го тук! Ще изтърпя присъствието му и отвратителната му миризма. Запалете благовония и ни донесете ментов чай, за да прочистя гърлото си. Седни, еничарю!

Иван Постивич приседна върху огромна копринена възглавница и кръстоса крака.

— Отново имах кошмари и отново усетих смрадта на загниваща плът — каза тя, притиснала белите си ръце до бузите си. — Зейнали мъжки челюсти, разкриващи жълти зъби, които се рушат и ми пищят, но от вонящите им усти не излиза и звук.

Султане въздъхна и покри носа и устата си с ленена кърпичка, напоена с лавандулово масло.

— Не я ли усещаш? Отвратителната смрад на гнилост?

Иван Постивич постави ръце върху бедрата си и подуши демонстративно въздуха. После театрално си пое дълбоко дъх, издувайки големите си гърди. Накрая издиша бавно, като се усмихваше.

— Не усещам нищо друго, освен сладките женски аромати на талк и жасмин. Може би и малко мускус. Топлото ухание на къпани жени, жадни за мъж между краката си.

— Безочието ти не познава граници — отбеляза султане, но веднага след това й се повдигна и тя скри лице с ръцете си.

— Не мога да понасям и минута повече тази отблъскваща воня! Извърши християнските си чудеса, които направи снощи! Прогони веднага демоните, еничарю, заповядвам ти!

Иван Постивич погледна слисано османската принцеса. Вече знаеше, че никога няма да забрави този момент — сестрата на султана да моли за помощ от човек, взет в робство още като невинно момче. Една мюсюлманска по рождение османска принцеса да търси утехата на изповедта, свещения ритуал на християнството!

— Аз не върша чудеса и вече не съм християнин. Бях обрязан и помохамеданчен изцяло още като момче, принуден да се откажа от вярата си, от родината си и от семейството си. А снощи просто седях, както правя и сега, и ви слушах любезно — като верен слуга на една османска принцеса. Ако се е случило чудо, което ви е изцелило, то тогава то е дар от Аллах, защото аз не съм способен на подобно дело.

Султане свали ръце от лицето си и изпъна гръб. Никога повече нямаше да си позволи да показва слабост.

В този момент на вратата почука главният евнух и влезе, следван от две черкезки робини. Златните им къдрици бяха сплетени на плитки и вдигнати на главите им, покрити с малки алени шапчици.

Едната сервира чай със замах, изливайки го от голяма височина в чашата. Другата поднесе чашата на султане, преди което я опита лично за отрова.

— Не! — отсече раздразнено принцесата. — Първо сервирайте на госта ми!

Изненаданата робиня отнесе чашата на еничаря, който огледа красивото й лице с гладния поглед на мъж.

— Тя май ти харесва — отбеляза принцесата, забелязвайки прикования му в момичето поглед.

— Разбира се — кимна Постивич, без да отлепя очи от красивото й лице и голия й врат. — Аз съм мъж. Как тогава да не се впечатля от една красива жена? Особено от такава без яшмак, който да скрива красотата й!

Робинята се изчерви, но показа удоволствието си от вниманието, което й беше оказано от почетния гост на султане с една сладка усмивка, която разкри и трапчинките й.

— Воалът е измислица на мъжа, за да пази онова, което смята за своя собственост. Никоя от моите робини не носи яшмак — ние показваме лицата си на Аллах без никакъв свян.

Еничарят все още съзерцаваше прехласнато момичето.

— Това е достатъчно, Лейла! Свободна си за тази вечер! — отсече султане. — Искаме уединение!

— „Лейла“ означава „черна“. Защо я наричате така, когато е толкова бяла и руса?

— „Черна и изобилна като нощта“ ми се стори подходящо име за една руса черкезка. И ние в харема си имаме нашите приумици и капризи.

Иван Постивич сви рамене. Той не разбираше глупавите забавления на жените, нито имаше желание да ги обсъжда. Мислеше си само дали би имал възможността да положи грубите си ръце върху сметановата кожа на младата жена и да я обладае. Иначе изобщо не го интересуваше какво правят жените в свободното си време.

Султане изучаваше внимателно реакцията му. Среса кестенявата си коса с натежали от пръстени пръсти и отбеляза:

— Виждам съвсем ясно презрението ти, Ахмед Кадир. Ти ме презираш и ненавиждаш отношението, което получават жените в моя дворец, защото смяташ, че жените са поставени на земята, само за да доставят удоволствие на мъжа. И като мислиш така, си глупак!

Иван Постивич започна да сърба чая си, загледан право в чашата. Беше вярно — Есма Султан си играеше с властта си, преструвайки се, че жените са равни на мъжете. Поведението й беше светотатствено и обида за Аллах, който чрез думите на Мохамед е постановил, че мъжете са силният пол, който трябва да защитава и пази жените.

— Какво желаете да ми разкажете тази нощ, султане? — попита.

Есма Султан се загледа във фината порцеланова чаена чаша и се замисли. Вдигна бавно очи към очите на еничаря — той видя, че под светлината на свещите очите й стават шоколадови. Облиза устни и заговори:

— Ще ти разкажа една приказка, която ще ме успокои. Приказка за детство и невинност.

Иван усети, че нещо го пробожда в сърцето — бързо отлитащ спомен за собственото му кратко детство.

— Ще ти разкажа за едно момиченце, което някога живееше в харема. Името й беше Софи и беше приета в сарая, когато аз бях на девет години.

Есма Султан млъкна внезапно и се огледа, сякаш търсеше шпиони. После плесна с ръце и на вратата се появи Шафран.

— Подсигури вратите и отвори всички шадравани! Не искам никой да чува разговора ни, Шафран!

Главният евнух се поклони дълбоко и заотстъпва назад с все така сведена надолу глава. Не след дълго се чу плясъкът на водата в шадраваните — и вътре, и извън двореца.

— Разказът ми е само за теб, Ахмед Кадир — рече тя. — Султанът има уши навсякъде, а най-много — в моя дворец!

* * *

— Когато пристигна, Софи не можеше да говори нито османски турски, нито арабски, нито персийски — само някакъв гърлен език на една от Северните провинции. Първоначално дори си мислех, че тя изобщо не може да говори, а само мучи, докато търка сините си очи с кокалчетата на ръцете си, за да си изтрие сълзите. Доколкото можех да преценя, тя беше някъде на моята възраст, може би малко по-млада. Майка ми веднъж поясни, че тя била доведена от земи, които са прекалено на север, за да достави удоволствие на баща ми, султана. Затова трябвало да остане под надзора на майка ми и да получи образование като принцеса. Тя беше най-красивото създание, което някога съм виждала!

Султане се замисли, а после продължи:

— Майка ми казваше: „Трябва да бъдеш любезна с нея, Есма. Но гледай да не се сприятеляваш много с нея, защото това само ще те натъжи!“ Тогава не разбирах думите на майка ми. Бях във възторг от мисълта, че това момиче с руса коса ще ми стане другарче в игрите и ще спи в същата стая, в която спим аз и майка ми. Седях до нея, когато тя лежеше в леглото си, изтощена от сълзите, галех златната й глава и тананиках приспивни турски песнички, за да успокоя страховете й. „Не плачи, кючук^[1]!“ — казвах й, защото тя наистина беше по-дребна и по-млада от мен.

И макар тя да не разбираше и дума на турски, вдигна глава и се втренчи в мен. Мисля, че бързо видя, че в харема съществува доброта и че вече няма да бъде опипвана от груби мъжки ръце, чиито пръсти са докосвали детските й гениталии, за да се уверят, че е девица и че може да бъде допусната в светостта на харема ни.

Но тогава беше време на пълна невинност, когато нямах никакво понятие от истинската цел на харема. За мен той беше детски рай, където бях глезена от всички и където всички ми угаждаха. Въпреки предупрежденията на майка ми двете със Софи станахме големи приятелки. За мен тя бе много по-близка, отколкото братовчедка ми Хатидже, сестрата на Селим. За него се говореше, че ще бъде следващият султан след баща ми и аз се наслаждавах на мисълта, че моят добър и мил братовчед някога ще управлява империята. Но тогава това изглеждаше по-скоро като далечна надежда, защото него го държаха затворен в клетката за принцове. Виждахме го само в празнични дни и аз очаквах с нетърпение възможността да го видя седнал вдясно на баща ми. Но сестра му Хатидже беше вечно нацупена и мързелива, затова много повече предпочитах компанията на новата ми руса сестричка.

Моята Софи ме придружаваше навсякъде, функционирайки като моя, макар и често непокорна прислужница. Най-жадуваните ни разходки бяха с имперските карети, ескортирани от евнусите. Беше ни позволено да гледаме през дупките между дъските на каретите игрите на джирит и поло, в които моите братя се състезаваха срещу елитните Капъкулу еничари.

Тук Есма Султане се усмихна тъжно на госта и продължи:

— Точно там те видях за първи път, чорбаджи, както и подвизите ти на гърба на конете. Ти беше най-младият от играчите, но господарят на конете те смяташе за много кадърен. А аз бях една от многото турски принцеси, надничащи иззад тежките кадифени завеси на имперските карети, докато млади роби ни вееха с щраусови и паунови пера в нещастен опит да намалят непоносимата горещина около нас. Каретите бяха заобиколени със солаци, а пред вратите им стояха по двама евнуси.

Иван Постивич внезапно изправи гръб и възкликна:

— Гледали сте игрите?

— Да, джирит и поло бяха любимите ни занимания. На света нямаше нищо друго, което да успокои повече душата на скъпото ми другарче от гледката, та дори миризмата на коне. Въпреки че не ни се позволяваше да напускаме пределите на каретите, тя притискаше очи и уста в решетката на лакираната стена и се опиваше от миризмата на тези животни, които очевидно зареждаха духа й. И винаги поддържаше отбора на Капъкулу, което ме вбесяваше, защото безсъмнено беше държавна измяна да предпочетеш някой друг, освен османския двор. Ала въпреки упреците ми тя вдигаше малкия си бял юмрук във въздуха при всяка точка, която отбелязваше вашата орта, а след това дни наред не говореше за нищо друго, освен за коне и за уменията на ездачите. Тогава за първи път я чух да говори за мъж по начин, напълно освободен от страха.

Постепенно осъзнах, че бих могла да я успокоявам с легенди за коне, така че започнах всяка вечер да й разказвам нова приказка за приспиване. Тя предпочиташе истории за жени, затова прерових всички наши библиотеки в Топкапъ за истории за подвизи с коне. Наредих на всичките си учители да преровят целия Константинопол за разкази за жени с коне, с които да радвам малката си приятелка. От Персия, Египет и Афганистан започнаха да пристигат книги и пергаменти — от благородници, надяващи се да получат благоволението на султана, като задоволят един каприз на любимото му дете.

Четях на Софи приказки от нашия велик турски поет Деде Коркут. Любимата приказка на Софи беше историята за принц Бамсъ Бейрек, синът на принц Бай Бюре, който отива да иска ръката на принцеса Чичек. Но не царските особи привличаха вниманието й — всъщност тя ме молеше да прескоча тази част, за да стигнем до мястото, където прислужницата на принцеса Чичек предизвиква принца на три дуела — по стрелба, борба и езда, преди да го пусне да види принцесата за първи път. Аз се опитвах да разигравам конните състезания и тези по стрелба от кон между прислужницата и принца и Софи пляскаше щастливо с ръце. Безименната слугиня държеше юздите на коня със зъби, управлявайки го само със седалищните си части и краката си, докато хвърляше копието в джирит. Според поета жената търпи поражение едва в третото състезание — по борба, когато принцът стисва една от гърдите й и я сваля под себе си, с което побеждава.

Еничарят се разсмя, но после бързо прехапа устни. Есма Султан го изгледа с повдигнати вежди, а после продължи:

— Софи мразеше края на тази приказка, затова аз повтарях после частите, където прислужницата следваше веруюто на древните турци, посветили се изцяло на култа към конете. Исках да я накарам да мисли, че ние, турците, които я бяхме пленили, не сме толкова лоши. И само историите за коне бяха в състояние да прогонят страха и омразата й. „Софи, сигурно си чувала древната турска поговорка, че турчинът се ражда в колиба, живее на свобода и умира на гърба на коня сред полето“ — повтарях често. „Свобода“ — прошепваше тя, отпускаше глава върху възглавницата и заспиваше. Забелязвайки насладата й от древните легенди за конете, аз заповядах на евнусите да потърсят на пазара дървени статуетки на коне, за да може тя да си играе върху плочките в сарая и да изгуби страха си от мъже и от втората си родина. И наистина, докато играеше, всеки евнух вече можеше да се приближи до нея, без да събуди в душата й страх — тя просто го пропъждаше от мислите си, докато пръстите й не преставаха да местят по плочките красивите дървени статуетки на любимите й коне.

Особено голямо внимание й направиха древните приказки на Шехеразада. Разказах й онази за двамата принцове и принцесата, които били пуснати в лодка по реката от завистливите си лели и как тримата пораснали и се превърнали в умели стрелци и ездачи. В крайна сметка именно уменията на принцесата и мъдростта й спасяват живота на братята й и спомагат за успешното им завръщане в двореца на техните родители. Софи обожаваше историите на древността, когато турските, персийските и арабските жени са яздели коне като воини. Често й ги изброявах на пръстите си: Зенобия, съпруга на Оденат, царя на Палмира, която яздела рамо до рамо със съпруга си в битките срещу персийците и готите. Шарифа Фатима — дъщеря на имам, която завоювала Сана. Царете на Персия са наемали за охраната си жени. Великата поетеса Ел-Хаанса, живяла по времето на Мохамед, оставила перото си и спечелила репутация на велик воин. И накрая — най-младата съпруга на Пророка, Айша, която яздела начело на армията си и навлизала в битка със страховити писъци. „Но защо тогава ние седим тук затворени, като животни в клетка? — питаше Софи. — Щом жените могат да яздят и да се бият, защо и ние да не можем? Защо да не яздим конете си през полята и да живеем и умираме свободни, както сестрите ни преди нас?“ Аз не разполагах с отговори на тези нейни въпроси. Затова, преглъщайки, промърморвах: „Такова е желанието на баща ми. Не трябва да поставяш под въпрос желанията на султана, малка сестричке!“

Но не можех да позволя духът й да бъде убит напълно. Тя беше непокорна и разглезена като всяка принцеса и аз й угаждах. Рано сутрин тичах след нея из коридорите на сарая и я гонех, а тя се носеше с красивата си нощница — докато я оставеха, разбира се. Презираше издутите шалвари, които жените в харема трябваше да носят през деня. Робите я причакваха и събличаха веднага нощницата й, докато тя риташе и виеше в знак на протест. Една сутрин успя да се измъкне на прислугата, преди да й нахлузят шалварите. Златните й къдрици се вееха зад нея, докато тя обикаляше чисто гола мраморната зала. Аз тичах след нея и се кикотех толкова силно, че по бузите ми се стичаха сълзи. Виках след нея: „Спрете славейчето! Избяга от клетката си и сега отказва да навлече оперението си!“ И докато си тичаше така по коридора, тя се натъкна право на баща ми — султана. Като я видя, той ахна слисано. Аз веднага прегърнах Софи и я избутах зад гърба си. Откакто похитителите й я бяха опипвали така нагло, тя се ужасяваше от мъже. Усещах я как трепери зад мен. „Скъпи татко, прости й, това беше случайно. Софи не е искала да обиди никого!“ Но преди някой друг да каже каквото и да било, до нас застана майка ми, метна завивка около голото тяло на Софи и извика властно: „Есма и Софи, веднага в нашите стаи!“ Баща ми обаче вече бе дошъл на себе си. Усмихна се строго и рече: „Почакайте! Нека огледам това малко славейче, което е дошло да живее в двореца ми!“ Майка ми присви очи и ме дари с поглед, който щях да разбера едва години по-късно. Оттогава нататък тя винаги щеше да вини мен за тази случайна среща, въпреки че малката Софи бе вече собственост на баща ми. „Ела, Софи! — подканих я аз. — Поздрави моя баща, султана!“ Софи се приближи към него с приведена глава. Той докосна русите й къдрици и тя моментално се отдръпна, цялата разтреперана. Баща ми като че ли не забеляза нищо. Само пъхна обсипаната си със скъпоценни камъни ръка под брадичката й и я вдигна. „Каква е възрастта й?“ — попита главния евнух, без да сваля очи от момиченцето. „Малко повече от осем, султане мой. Но не повече от девет.“ „Малко славейче, много се радвам, че те имам в харема си — изрече баща ми, погали нежно брадичката й и свали ръката си. — Ще бъде добре да се научиш да танцуваш.“ После, на тръгване, се обърна към майка ми, но вече далеч по-официално: „И, Салиха, погрижи се принцесата да бъде управлявана с по-твърда ръка, за да не се носи из целия Топкапъ сарай, пищейки с все сили като варварин! Все пак я оставих на грижите ти, за да я научиш да се държи нежно като жена!“ Майка ми сведе поглед към краката си и промърмори: „Разбира се, ваше величество, султане мой. Ще се погрижа това никога повече да не се случва!“ „Но нека кажа и още нещо — допълни баща ми. — Възхищавам се на духа на принцеса Есма! Видно е, че във вените й текат османската сила и огън. Може би ще зареди със същата радост и желание за живот и малката Софи!“ Майка ми сведе още по-ниско глава. „Както заповядате, султане мой!“ Баща ми се обърна, за да продължи по коридора, но внезапно спря и през рамо изрече: „И гледай да хранят по-добре славейчето! Тя наистина прилича на птиче. Малко охранване ще й се отрази добре.“

От този момент нататък животът се промени. Вече не ми позволяваха да играя шумно из дворовете на двореца, а от майка си получих изрична забрана относно проявите на непокорство и независимост. Тя започна да се мръщи постоянно на Софи, защото смяташе, че именно момиченцето е виновно за забележките към нея от страна на султана и за това, че загуби благоволението му. А що се отнася до Софи, с всеки изминал ден тя овладяваше все по-добре и по-добре османския турски език, защото беше умно момиченце. Валиде султан започна да я изпитва лично какво е научила. Забравих да вметна, че майката на султана започна да проявява жив интерес към Софи след сблъсъка на момиченцето със сина й. Тя се погрижи Софи да започне да учи танци и лично следеше всеки неин урок.

Когато станах на десет години, баща ми, султанът, организира в моя чест царско празненство с театър на сенките, жонгльори и актьори. Актьорите — зухури колу, донесоха изрисувани топки, които завързаха за клоните на чинарите в двора. Играеха и мъжките, и женските роли, а брадатите им лица под прозрачните тюлени яшмаци ни караха да се заливаме от смях — крайно неподобаващо за принцеси. Ала най-важното от целия този ден — нещо, което накара всички в двора и сарая да затаят дъх от изумление, беше подаръкът, който ми поднесе моят баща, султанът — мой собствен дворец на Босфора! Това е същият този дворец, в който се намираме сега, и макар че оттогава насам се сдобих с редица други дворци, този си остава любимият ми.

— „Твоят интелект и обноски са гордост за цялата Османска империя! — обяви пред всички султанът. — Учителите ти и дори паша ефенди непрекъснато повтарят, че никога досега не са имали по-умен ученик по езици, философия, калиграфия и изучаването на Светия Коран. Ти определяш много високи стандарти за роднините ти от мъжки пол, които един ден ще управляват в моя дворец!“ Тези думи оказаха много особено въздействие върху целия двор. Майка ми, разбира се, беше много доволна, че ще си имам собствен дворец и съм най-любимата дъщеря от целия харем, но намекът, че моят интелект и постиженията ми са над тези на братята ми Мустафа и Махмуд, и дори над тези на Селим, беше обида и при това много опасна обида.

Майка ми, от която съм наследила всичкия ум, с който мога да се похваля, се разсмя и подкани всички около нея да сторят същото — да вдигнат белите си ръце и да започнат да ръкопляскат. „О, славни султане! Лееш твърде щедро поощрението си върху принцеса Есма. Твърде мил си, за да споменеш непохватните й пръсти с лирата или как брадичката й се бори с цигулката, на която учителят по музика се мъчи да я научи. А що се отнася до танцуването — е, това е изкуство, в което тя със сигурност няма да стане прима!“ — занарежда майка ми. Гледах как другите се смеят и затворих очи с надеждата, че коментарите на майка ми ще ме защитят от завистта, която ще плъзне като пожар из целия сарай. После си поех дълбоко дъх и вдигнах усмихнато глава. „О, Салиха — отвърна султанът, — очевидно е, че никога няма да ми позволиш да редя възхвали за друга жена в твое присъствие, ако ще и тя да е собствената ти дъщеря!“ Това вече нарани майка ми — не беше викана в покоите на султана вече над два месеца. И въпреки това тя се усмихна сладко, като кученце, което е било сритано, но се влачи обратно по корем, за да спечели любовта на господаря си. А после зачака баща ми да продължи, като сведе почтително глава.

Той ме повика при себе си и повдигна брадичката ми. „Ела тук, кючук — рече. — Сега ще имаш лична аудиенция при султана!“ Аз се изкатерих на коленете му и все още си спомням мекотата на робите му от хермелин и кадифе. Беше голямо събитие някое от децата да бъде поканено в скута му. „Само ако беше мой син — прошепна той в ухото ми, — щеше да имаш много повече от дворец!“ След тези думи вдигна ръка — знак, че ще направи официално обръщение, при което царските писари наточиха перата си, за да записват думите му. „Говоря ви като султан! Тази принцеса е розата на Османската империя и всеки, който дойде след мен, трябва да й демонстрира същата почит, която й оказвам аз, или ще бъде сполетян от моето проклятие, изпратено от гроба!“ Братовчед ми Селим сведе веднага глава при тези думи, сякаш току-що бе говорил самият Пророк, а полубрат ми Махмуд ме погледна в очите и се разтрепери. Тогава той беше много млад и гръмовният декрет на баща ми го беше изплашил, особено като се има предвид, че открай време се е страхувал от джинове и ифрити.

След това баща ми ме остави на земята, за да отида да си играя при другите деца, като направи знак на майка ми, че е приключил с аудиенцията. После обсипа децата със златни монети, които хвърли безгрижно на пода. Ние се втурнахме да си хванем кой колкото може, блъскайки се в коленете на достопочтените големи, което ни накара пак да се залеем от смях. Аз хванах Софи за ръка и двете побягнахме и се скрихме зад дърветата, откъдето с кикот започнахме да хвърляме орехи по тюрбаните на евнусите.

Въпреки че вече си имах собствен дворец, двете с майка ми не прекарвахме много време там. Аз предпочитах да живея в Топкапъ, в нашите царски апартаменти. Макар и много горда с моя нов дом на Босфора, майка ми не обичаше да остава за дълго далече от султана и от харема. Имам чувството, че е смятала отсъствието си от харема за доста подобно на прогонване в Двореца на сълзите, където пращат жените на починалите султани или онези, които са изгубили благоволението им. За двете ни със Софи Топкапъ сарай беше нашият специален свят. Аз бях любимката на султана, а Софи — моята любимка. Двете се гонехме по коридорите и из вътрешните дворове, като понякога успявахме дори да се скрием от непрестанното наблюдение на прислугата. Проучвахме всяко ъгълче и откривахме тайни проходи, някои от които бяха толкова прашни и потънали в паяжини, че бе ясно, че в тях години наред не бе стъпвал никой. Проправяхме си път към места, където знаехме, че не трябва да ходим, и затаявахме дъх от страх да не ни намерят, защото знаехме, че последиците ще бъдат страшни. Това бяха най-специалните мигове за мен и Софи. Обичахме да играем в нашата „тронна зала“ — малко разчистено пространство насред сърцевината на огромен храст, който растеше в градините на двореца. Бяхме го открили по време на една игра на криеница, а после ходехме често там, за да оставаме насаме.

В глинената почва открихме чудни светещи червеи. Тези червеи пулсираха със синя светлина, а ако ги стиснеш, блестящата течност изпълва дланта ти с магическа светлина, която блести в тъмното. Така започнахме да плашим старите кадъни^[2] и евнуси, размахвайки ръце в тъмнината на коридорите из харема. Направо изкарахме акъла на горката валиде султан, която реши, че из Топкапъ вече бродят духчета пери^[3]. А после си натискахме устата с възглавниците, за да не ни чуят как се кикотим и да ни открият.

Един ден, отново в нашия храст, ние започнахме да копаем за заровено византийско съкровище. Направихме го със златните лъжици, които бяхме откраднали от подносите си за вечеря. За изчезването им беше набит един евнух, обаче никой не смееше да обвини, в каквото и да е любимата дъщеря на султана. Обаче златните лъжици се огънаха. Оказаха се безполезни за копаене. Софи започна да рови в пръстта като куче, докато пръстите й не напипаха стара изгнила дъска. После се присъединих и аз и така с изрисуваните си с къна ръце ние копаехме, събирайки черна пръст под ноктите си, докато не открихме тайна вратичка. Дръпнахме дружно халката и я вдигнахме. Дупката отдолу се оказа дълбока и мрачна, а стълбата, която отвеждаше надолу, изглеждаше готова да се разпадне. Изминаха няколко дена, докато успеем да се подготвим за спускането — всяка вечер събирахме остатъци от свещи, за да осветяваме мрачния тунел, когато най-сетне се втурнем в приключението си.

„Искам да мина първа!“ — изписка Софи, когато настъпи моментът, и предпазливо смъкна единия си крак върху първата пръчка на изгнилата стълба. „Не! — отсякох аз. — Аз съм османката, аз ще водя!“ Изтеглих я за колосаната яка на блузата й — беше лека като колибри. А тя ме наруга на някакъв селски език, когато се просна в храстите. „Престани с тези варварски приказки! — заповядах. — Солаците ей сега ще пристигнат!“ Това беше единственият начин да я накарам да млъкне. Тя знаеше, че заплахите ми са безобидни, но дори самата мисъл, че стражите могат да я хванат, я накара да напъха мръсните си пръсти в устата. После аз заслизах по стълбата със затворени очи. Не смеех да запаля свещта, докато не усетя твърда земя под краката си. Когато стъпих и запалих свещта, плъховете около мен се разбягаха и се скриха върху изгнилите греди, опасващи коридора. Софи вървеше точно зад мен с ококорени очи, макар и не от страх. Даже на няколко пъти се опита да мине пред мен, но аз не я пуснах. Накрая проходът зави нагоре и се стесни. Стените, покрай които минавахме, вече не бяха от пръст, а от гладък камък. Накрая забелязах миниатюрна точица светлина пред нас. Запътих се бързо към нея, следвана от Софи. Проходът завършваше с една гола стена. А точицата светлина се оказа дупчица, не по-голяма от пръста ми. Притиснах око към дупчицата и осъзнах, че гледам право в спалнята на баща ми.

Гледката, която зърнах, ме накара да се вцепеня от ужас: баща ми, гол, застанал на четири крака над една чернокоса красавица от нашия харем — съблазнителната, но празноглава Рушда. Бледата кожа на баща ми беше увиснала на корема, а гънките на бедрата му приличаха на гънките на слона в зоологическата градина на нашия дворец. Над него стоеше главният евнух със златен поднос и ленена кърпа. „Може ли вече да ви обслужа, о, султане?“ — прошепна евнухът. Баща ми се заклати назад, бутовете му се залюляха над тънките му като пръчки пищяли и органът му излезе спаружен и изхабен измежду краката на Рушда. Евнухът бързо протегна под него златния поднос и от члена на баща ми паднаха няколко капки гъста течност. Евнухът направи знак и от нищото изскочи паж със стъклена купа вода, в която плуваха листенца от рози. Баща ми започна да грухти доволно, когато евнухът топна една гъба във водата и започна да почиства тялото му. А Рушда вдигна високо краката си и ги изви назад, отчаяно опитвайки се да съхрани семето на баща ми, за да зачене османски принц.

Насилих се да се дръпна от дупката в стената, отчаяно мечтаейки си да не бях видяла гледката, която се бе запечатала завинаги в съзнанието ми. „Какво видя?“ — прошепна Софи. „Нищо, което трябва да виждаш — отговорих. — И никога повече не ме питай за това, иначе ще накарам да те набият с пръчка!“ После двете безмълвно се върнахме обратно по коридора и излязохме от нашата дупка, и чухме, че Смарагд ни вика за молитва.

* * *

— А сега слушай внимателно, еничарю, защото ще ти разкажа тайни от харема, които никой мъж не трябва да знае! Баните на сарая бяха място за събиране и клюки. Жените прекарваха часове наред в хамама, отпускайки се в пълните с пара зали или охлаждайки се в тепидариума. Водеха и любимите си слугини, за да решат косите им и да масажират телата им с етерични масла. Имаше и множество масички и подноси с лакомства, както и домашни любимци, които да ни развличат в безкрайните протяжни часове. Но не всичко в хамама беше удоволствие. Лично валиде султан държеше да се увери, че спазваме свещеното слово на Корана и традициите по нашето очистване. Затова помощничките ни старателно премахваха всички косъмчета от телата ни, при това ежеседмично. Бастунът на валиде се насочваше често към мишницата на някоя наложница или към интимните й части, за да бъде сигурна, че нито едно косъмче не е останало неоскубано. Когато посещавах стаите за депилация, ми се искаше и Софи да е с мен. Но засега тя нямаше абсолютно никакви признаци за влизане в пубертет. Беше станала по-висока, но тялото й си оставаше детско. Както бе заповядал султанът, тънките й бедра вече се учеха да се въртят и тресат под звуците на персийски и турски любовни песни, но жените се смееха, когато виждаха едно хилаво дете да имитира движенията на жена. Когато се връщах от баните, Софи ме молеше да й позволя да погали чистата ми кожа — розова и без нито едно косъмче. „Кожата ти е като на новородено! — дивеше се тя. — Някой ден аз също ще бъда в хамама и ще ми махат космите като на моята сестра Есма!“ Аз се смеех и пощипвах бузите й с думите: „Ти си още дете, Софи! И няма да станеш жена още дълго време! Нали така, майко?“ Обърнах се, за да включа и майка ми в тази шега, но тя само сбърчи вежди и ми обърна гръб, фокусирайки се върху бродерията си. Но се разсея и се убоде с острата игла и голяма капка кръв обагри бялото ленено платно, което бродираше.

Някъде по това време започнах да научавам тайните на харема. Като дете бях сляпа за интригите и клюките, защото предпочитах да тичам из градините и да се катеря по чинарите в двора. Но когато поотраснах, майка ми прецени, че е време да започна да разбирам от политика, и така бавно, но редовно започна да ми разкрива истината за харема. До този момент не си бях давала сметка колко важна задача изпълнява главният евнух, когато гласът му гръмне из целия харем със съобщението, че султанът идва. Като малка си спомнях, че майка ми ме грабваше на ръце при този вик и бързаше да се прибере в нашите апартаменти, където седяхме, докато султанът не напуснеше харема. Тогава си представях, че той проверява жилищата, защото иска да се увери, че всичко в харема му е наред и всички са здрави. А сега разбрах, че целта на тези негови визити е да посети някоя от наложниците или жените си в нейните покои. „Какво прави баща ми там? — попитах майка ми. — Може ли да отидем да го видим и ние?“ Майка ми се усмихна тъжно и отговори: „Тези аудиенции са съвсем лични, дете. Баща ти ще побеснее, ако се появиш неочаквано. Никоя жена, та била тя и принцеса, не би могла да отиде при султана, без той да я повика!“

Разбрах също така, че евнусите не са така непорочни, колкото би му се искало на султана. Веднъж видях как един евнух бе притиснал към колона в хамама една дебела наложница. Намираха се в сенките на хладната зала и не знаеха, че някой ги наблюдава. Тогава изучих много внимателно анатомията на евнуха. Вече бях виждала мъжките части на малките ми братовчеди, но те бяха миниатюрни и безобидни. Не бяха и като сгърчения пенис на баща ми, който бях зърнала през онзи ден в тайния проход със Софи. Обаче този етиопски евнух имаше огромен пенис, върху който белезите от кастрацията му изпъкваха съвсем ясно в бледорозово. И въпреки кастрацията органът му беше изправен и твърд и той го тласкаше отново и отново между бедрата на наложницата. Евнухът очевидно се наслаждаваше на преживяването, а наложницата му шептеше думи на поощрение и наслада. Търкаха влажните си тела едно о друго, докато накрая по бедрата на жената не потече нещо.

Потърсих майка си, за да обсъдя с някого видяното. Когато ме чу, тя постави ръка на устата си и се разсмя. „Бях чувала за този евнух — каза после. — Говори се, че въпреки кастрацията си можел да прави любов като бик! Сигурна ли си за онова, което си видяла?“ „Разбира се“ — отговорих, раздразнена, че тя поставя под въпрос достоверността на разказа ми. Защото в онези години това бяха за мен чисто научни наблюдения — нали се смятах за велик млад учен! Освен това, въпреки че никога не бих си признала пред нея, това не бе първият, а вторият път, в който ставах свидетел на правене на любов. На следващия ден хамамът жужеше от смях и дебелата наложница ни напусна рано, изчервена като рак от срам. Не мина и седмица и я омъжиха за един стар паша, и тя напусна харема завинаги, макар че по-късно научих, че се оплаквала непрекъснато от сексуалните способности на мъжа си в сравнение с тези на евнуха и затова бързо й дали развод.

Софи ме помоли да й разкажа историята за евнуха и жената в най-малки подробности. Очите й се ококориха, когато й казах за дължината и дебелината на мъжкия пенис и как го е набутвал отново и отново между бедрата на жената. „Но защо тя е търпяла това?!“ — възкликна Софи и лицето й се сгърчи като на стара смокиня. „Изглеждаше доволна — отвърнах замислено. — Дори го окуражаваше.“ „Не може да бъде!“ „Софи!“ Тя се спусна към градината и се изкатери на най-високия чинар във вътрешния двор, достигайки клони, където дори аз се страхувах да я последвам. Започнах да обикалям дървото, без да свалям очи от нея. „Софи, слез веднага!“ „Не и докато не признаеш, че си лъжкиня!“ „Аз не съм лъжкиня! — провикнах се нагоре през листата. — Аз съм османска принцеса и се подчинявам на истината и честта според думите на Корана!“ „Само мюсюлмани биха се държали толкова отвратително! — провикна се в отговор тя. Обърна се и се загледа в Босфора, а после в обратната посока — към родината си. — Знам, че нашите мъже никога не биха се държали по този начин! Виждала съм брат си гол и пенисът му изобщо не нарасна! Всички турци са зверове, диви и мръсни животни!“ В този момент осъзнах, че като нищо ще ни чуят, и затова изсъсках отдолу: „Софи, заповядвам ти като твоя принцеса Есма Султан да слезеш моментално от дървото! Ако не го направиш веднага, ще извикам някой от солаците да те хване! И няма да бъде много мил с теб, обещавам ти!“ Очите на Софи се разшириха от ужас. Освен на игра, никога досега не я бях заплашвала така, но тя отлично си даваше сметка, че аз съм любимото дете на султана. И тъй като дори самата мисъл за мъж, който я докосва, я ужасяваше, тя се разтрепери толкова, че и листата около нея се разклатиха. После заслиза бавно, клон след клон, докато накрая не се озова обратно на калдъръма в двора. Сведе очи към босите си крака — беше свалила пантофките си, за да се изкатери на дървото. „Ето ти пантофките, глупачка такава! — извиках и ги захвърлих по нея. — Вие, неверниците, сте невежи глупаци! Всичките!“ Една от червените пантофки я удари по бузата и тя моментално се хвана за нея. Очите й се напълниха със сълзи и аз се втурнах да я прегърна. „Не плачи, малка сестричке! — занареждах, галейки русата й коса. — Не исках да те нараня!“ „Не е заради пантофката — изхълца тя. — Плача заради жестокостта на мъжете и безпомощността на жените!“

Замислих се над този въпрос. Вдигнах очи към стените около харема, завиждайки й за гледката към Босфора, която току-що бе видяла. „Сетих се! — възкликнах и я бутнах леко назад, за да я виждам по-добре. — Вече знам какво ще направя! Ще помоля баща ми да те освободи от харема и ще дойдеш да живееш с мен в новия ми дворец!“ „Какво?“ — извика Софи, търкайки зачервените си очи. „Ти и аз ще живеем в двореца и няма да допускаме нито един мъж, който да ни пречи! Ще си подбираме внимателно гостите, а аз ще си имам собствен харем!“ „Жените нямат хареми. Те са само за мъжете. Това го знам дори и аз, така че не ме залъгвай излишно!“ „Чуй ме сега, Софи! Аз ще си имам собствен харем и жените ще живеят с радост зад стените на моя дворец! Познавам много добре Корана и ти гарантирам, че в него няма нищо, което да забранява на една жена да си има харем, сигурна съм! Просто трябва да говоря с баща ми. И ще го направя в петък, преди обедната молитва. Ще бъде прекрасно, не мислиш ли? Ще си имам собствен харем и най-добрата библиотека в цялата огромна империя на баща ми! Ще напълня двореца си с терариуми, аквариуми, телескопи и книги! Ще го превърна в убежище за нас, жените, и в място на науките и познанието! Единствените мъже, които ще допускаме около себе си, ще бъдат само онези, които ни прислужват!“ „Ами коне?“ — подсмръкна с надежда Софи. „Задължително! Ще си имам собствени конюшни, най-добрите в цял Константинопол!“

* * *

Небето, което се виждаше през прозорците на двореца, бе започнало да поруменява. Есма Султан си пое дъх и изгледа строго Постивич.

— Ти ми се смееш, Капъкулу! — рече. — Имаш варварската наглост да се подиграваш на една османска принцеса, сръбско животно такова!

— Не съм се смял — отвърна Иван Постивич. — Просто не мога да си представя, че една османска принцеса може да бъде толкова невинна, колкото я описвате.

— Но вътрешно се смееш, знам го! Какво си мислиш, а? Две невежи момиченца как да разберат, че мъжете са по-силният пол с тяхното великолепно оръжие, превърнато в свещено в очите на Аллах чрез обрязването?!

Великанът замълча.

— Такова е мнението ти, защото си мъж! Но забравяш, че съм отгледана в харем, където ласките и интимните докосвания се ограничават само до други жени! Ръцете ти редовно докосват гениталиите ти и ти им се възхищаваш и наслаждаваш. Защо тогава на една принцеса, любимата дъщеря на султана, да й е отказана подобна чест?!

С тези думи Есма Султан повика със звънчето Назип, за да й донесе тютюн и опиум. Робинята смеси черния като катран наркотик с тютюна, напълни лулата и я запали. После дръпна първа, тъй като всичко, което докосваше устните на османски турчин, трябваше да бъде пробвано от някой друг. След няколко секунди подаде лулата на господарката си. Есма Султан пое дълбоко дима и притвори очи.

— И успяхте ли в крайна сметка да спасите младата Софи от ужасите, които причиняват мъжете? — обади се Постивич.

— В известен смисъл — отговори султанката и очите й започнаха да се затварят. — А сега ме остави, Бисквитко. Мисля, че в крайна сметка ще бъда благословена със сън.

Огромният мъж се вцепени, когато чу омразния си прякор от първите дни в Топкапъ сарай. А тя добави:

— Върни се довечера и ще ти доразкажа цялата история.