Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (15)

Тринайсета глава

Когато Иван Постивич се появи в конюшните на Есма Султан, момчетата възторжено се втурнаха да го посрещнат, а старият главен коняр закърши ръце.

— Турнирът започва след по-малко от час!

— Идеално! — възкликна Постивич. — Виж ги само какви красиви дрехи носят нашите войничета!

Беше напълно вярно. Мръсните, парцаливи хлапета бяха трансформирани в чисто новите си бели туники и кожени ботуши — униформи, които не бяха чак толкова изящни като на кавалерията Капъкулу, но все пак дрехи, които караха очите им да блеснат от гордост.

Когато зърнаха изцапаните дрехи на великана, момчетата започнаха да крещят едно след друго:

— Но какво се е случило с теб? Изглеждаш така, сякаш си се бил, чорбаджи!

— Приличаш на просяк! Виж се само какви дрипи носиш! — обади се сръбското момче Николас и вирна отвратено брадичка.

— Затваряй си устата! — скастри го най-малкото — циганче. — Не забравяй, че говориш с Ахмед Кадир!

— Не съм се обидил — отговори Постивич. — Всъщност поласкан съм. Защото желанието на султана е да изглеждам като просяк. Разкъсани панталони, разкъсана риза, покрита с мръсотия — многоцветно, като циганин.

— Но той защо ме обижда? — промърмори циганчето.

Постивич го чу, протегна голямата си ръка и разроши сплъстените къдрици на момчето.

— Не, това е почит към теб! Всички ще изглеждаме като цигани, монголи, турци, сърби, босняни и татари, които са побеждавали и са били побеждавани в тази империя и й придават железния гръбнак, за който целият свят ни завижда! Имам план за днес, моя невръстна кавалерия! Съберете се сега около мен и слушайте как един отбор от помияри може да победи елитната кавалерия на султана!

* * *

Барабаните забиха, обявявайки на хилядите насъбрали се на игрището за джирит, че турнирът започва. Онези, на които не беше позволено да влизат, висяха по клоните на близките чинари или се изкатерваха по стените наоколо всеки път, когато солаците и конните спахии им обърнеха гръб.

Есма Султан надникна през шпионката на каретата си и не зърна никъде Постивич и отбора му.

— Но къде е той? — прошепна на забулената Ирина.

Очите над воала светнаха ярко, за да успокоят тревогата в погледа на султане.

— Ще дойде — прошепна Безмиалем.

Султанът и великият везир седяха на дивани под сянката на огромните сенници, поставени точно в центъра срещу терена. Отпиваха шампанско от кристални чаши от Виена — градът, който бяха обсаждали два пъти.

— Излез от каретата си, скъпа ми сестро, сърце на моето сърце! — провикна се внезапно султанът. — Или искаш да се оттеглиш незабелязано, след като твоят любим палач не се появи?

— Не го наричай така, братко! — провикна се принцесата, показвайки се от каретата. — Кълна се, че той никога повече няма да удави човек по моя заповед! И ще се появи!

Султанът се засмя и кимна на пажа да му налее още шампанско. Но не миряса.

— Може би няма куража да се изправи срещу старата си орта, а? — подвикна. — Или е наясно, че легендата за живия великан е само това — легенда, която децата обичат да си разказват?

Есма Султан примигна срещу слънцето, от което изящната кожа около слепоочията й се сбръчка. Протегна ръка към лакея си, който побърза да й помогне да слезе от каретата.

— Легенда за децата, така ли? — изрече, внезапно усмихната. — Да, напълно си прав. Ето и децата, които го придружават!

Тълпите са разделиха като море, когато на терена се появи Ахмед Кадир в пълен галоп на гърба на мощен черен жребец. Хиляди гласове започнаха да мърморят, докато цял Константинопол оглеждаше разпокъсаната му туника и униформата с цветовете на дъгата.

— Но с какво е облечен, за бога? — промърмори султанът.

След него се появиха момчетата и застаряващият коняр. По-скоро влетяха на Хиподрума, притиснали гърди към главите на кобилите си, размахващи умело камшици. Те не яздеха изправени и неподвижни като обучените кавалеристи — галопираха като волни деца, яздили коне през целия си кратък живот.

Тълпите зареваха, поздравявайки шумно босоногите деца в дрипи, които започнаха да обикалят игрището като диваци — свободни воини от степите на гърбовете на изящните коне на Есма Султан.

— Ти не им ли даде ботуши, Есма? — обърна се към нея султанът. — Как ще играят без обувки? Казах ти да ги снабдиш със съответните униформи! Та това е позор! Посланиците и величията на цяла Европа ни гледат от другата страна на трибуната! Ще си помислят, че Османската империя е съставена от диваци! Та тези момчета изглеждат като хуни!

Принцесата поклати изумено глава и отговори:

— Дадох им всичко — ботуши, чисто нови бели туники и колосани тюрбани — и притисна хладната си ръка към горещата си буза.

— Глутница диви просяци! — продължи да нарежда султанът. — Погледни им само дрехите! Какво, по дяволите, имат по туниките си? Какви са тези цветни сажди?

Барабаните вече биеха толкова силно, че тълпата започна да ги усеща със стомасите си. Иван Постивич направи знак на момчетата да се подредят — първа линия, втора и трета. Той застана на първата.

— Че каква е тази стратегия? — извика султанът и махна презрително с ръка. — Най-слабите играчи трябва да бъдат най-отпред! Той да не би да си е изгубил ума?

Есма Султан сведе очи и по устните й премина сянка от усмивка.

— Но той е луд! — изкрещя султанът. — Да не би да си му давала опиум? Какво е това поведение?!

Чавушът^[1] излезе с коня си в центъра на игрището и първо обяви ортата Капъкулу. Работата му беше да запознае тълпата с всички почести, ранг и подвизи на всеки един от играчите.

Един по един представи всеки от офицерите Капъкулу и изброи битките и победите, почестите и наградите, които всеки от тях бе спечелил от Египет през Македония, та чак до портите на Виена.

Когато се обърна, за да обяви Ахмед Кадир, се поколеба, но започна да рецитира:

— Ахмед Кадир е почитаемият чорбаджия на елитната султанска кавалерия Капъкулу!

— Спрете го! — провикна се султанът, скачайки на крака. Направи знак на един от спахиите и допълни: — Този човек не е член на нашата кавалерия Капъкулу! Накарайте чавуша да си върне думите назад!

Конникът се отправи в галоп към центъра на игрището.

— Защо трябва да го унижаваш така? — обади се Есма Султан, като затвори очи.

— Защото той… — започна Махмуд и се обърна към нея с трепереща от ярост уста — той е предател, еничарско куче!

Сред тълпата се надигна жужене, когато стражът на султана прекъсна чавуша.

Спахията прошепна нещо на чавуша, който кимна притеснено и извика:

— Султанът държи да поправя казаното от мен. Ахмед Кадир е само еничар, който вече не е част от елитните Капъкулу! Съжалявам за грешката си и моля султанът да ми прости невежеството!

След тези думи чавушът отправи един нещастен поглед към великана. Иван Постивич се усмихна мрачно и рече:

— Не ме обиждаш, чавуш! Само ми позволи да говоря!

След това извиси глас и се обърна към тълпата:

— Тъй като това са специални обстоятелства и тъй като почитаемият чавуш не знае нищо за репутацията на моите съотборници, имам честта да ги представя лично на цял Константинопол!

Постивич посочи своите играчи, подредени на подскачащите си коне, нервни като самите тях.

— Първо, с циганска кръв и леки пръсти…

Циганчето зяпна.

— … извинете, с най-леките пръсти върху юздите и с вродено усещане за природата на коня, представям Абдул!

Тълпата зарева, когато момчето направи в галоп един кръг около Постивич и отбора му, размахвайки гордо камшика си във въздуха.

— Хамид, от помиярско потекло, ще играе втори!

Момчето се вцепени и промърмори:

— Ще го убия! И после пак ще продължа да забивам ножа си в трупа му отново и отново!

— О, „помиярско“ ли казах? — провикна се Постивич. — Не, в името на Аллах, от монголско потекло — най-свирепите войни на коне и кръвна линия, от която османците черпят с пълни шепи! Хамид!

Момчето се усмихна неуверено, но другите ездачи започнаха да го пляскат весело по гърба и накрая то извика гръмко: „Аллах!“ и се втурна в буен галоп покрай едната страна на трибуните, а после се върна покрай другата. Вдигнал юмрук във въздуха, той скочи на гърба на коня и остана там през цялото време като цирков играч.

А тълпите, които вече си бяха дали сметка, че този път ще станат свидетели на нещо много повече от обикновена игра на джирит, размахаха кърпички и започнаха да крещят, приветствайки ездача.

— А кой би могъл да забрави легендарните анадолски ездачи, които са дали кръвта си за удоволствията на нашия султан!

Махмуд се изправи гневно.

— Но какво прави той, Есма? Какви са тези глупости?

Есма Султан се усмихна, но не отговори. Просто не откъсваше очи от великана.

— Ами старият? — продължаваше Постивич. — Дали войникът спира да мечтае за война и за полето за джирит, когато се е сдобил с повече бръчки и от слонски хобот? Не и ако има благородно сърце и е турчин!

Тълпата избухна в див рев. Главният коняр излезе в лек тръс към център-линията, спря коня и се поклони дълбоко на всички.

Отборът на Капъкулу чакаха, нетърпеливи да се състезават, но горди с куража на своя чорбаджия. По лицата на всички бяха разцъфтели усмивки и те, заедно с публиката, поздравяваха шумно пъстрия отбор срещу себе си.

— Игрите да започнат! — изкрещя султанът. — Игрите да започнат!

Изтри чело с бродираната кърпичка на нова наложница и просъска:

— Този човек е решил да изкара султана си глупак! Ще уредя главата му да кацне на кол в моя двор още преди слънцето да е залязло!

— Не, няма!

— Ще правя каквото си искам, Есма! Аз съм султанът на Османската империя и ако ми е угодно, мога да раздам трупа му на парчета на всички кучета в Константинопол!

Сега беше неин ред да се наведе към него и да просъска:

— Тогава ще се наложи да те предизвикам в името на нашите предци и на османската чест и да видим тогава кого ще изберат еничарите, скъпи ми малък братко! Нали знаеш, че си търсят султан, който да ги подкрепи?

— Турците никога няма да направят една жена техен султан!

— Не… но ако съм омъжена?! — попита тя. — Независимо за кого ще се омъжа! — отсече. — А аз имам точно толкова османска кръв, колкото и ти!

— Няма да посмееш!

— Да проверим ли? Да проверим ли дали любимата дъщеря на нашия баща и нейният съпруг няма да бъдат преценени за достойни да управляват — точно както шиитите са избрали Али, съпруга на дъщерята на Мохамед — Фатима, за приемник на Пророка?! Да проверим ли дали няма да те удушат, точно както стана с брат ни и братовчед ни? Да проверим ли всичко това, скъпи ми братко?

— Започнете игрите! — изкрещя за трети път султанът, избягвайки погледа й.

— Започнете игрите! — повтори чавушът.

Пръв излезе напред циганчето Абдул и хвърли копието си към гърдите на кавалериста отсреща. Алтуг татаринът го избегна лесно и се изсмя презрително на слабия опит. Пришпори коня си и се втурна в галоп след момчето.

Но момчето бе запомнило добре инструкциите на Ахмед Кадир и увисна откъм дясната страна на коня като маймунка. Копието на кавалериста отзад прелетя над главата на коня и се приземи пред него.

Напред излезе Иван Постивич. Жребецът му буквално изрина настилката с копитата си. И той хвърли копието си толкова бързо, че отстъпващият ездач бе закован на място.

Тълпите се разкрещяха от радост, а съдиите отбелязаха точка.

Дойде ред на отбора на Капъкулу. След великана се спусна албанецът. Постивич закова коня си на място насред галопа и се гмурна под него, а после пресече линията, далече от копието на противника.

Играчът от Капъкулу се обърна, за да бяга към своята територия, но не бе изминал и две крачки, когато почувства острието на копието отзад в лявото си рамо.

Постивич, който най-неочаквано се бе върнал в нападение, се обърна пак, галопира обратно до център-линията и се втурна към своите съотборници.

— Фал! Прекратете играта! — изкрещя султанът. — Нечуван фал!

Съдията наду рога си, за да прекрати играта.

— Дайте ми моя кон! — заповяда султанът. Избута конярите, метна се на коня си и се насочи в галоп към центъра на игрището.

— Какво е това предателство? — изкрещя. — Правилата на джирита не са такива! Ти позориш този спорт с измамата си!

В този момент откъм трибуните към него се понесе друг кон. Ездачката му беше обгърната с летящи коприни, които се издуваха и спадаха около нея като небесни криле.

— Есма — скръцна със зъби султанът.

Тя дръпна юздите на коня си, вдигна ръка и извика високо, така че всички да я чуят:

— Моят ангелски брат говори грешно!

Всичко замлъкна изведнъж. Изумлението от чутото изпълни цялото игрище с невъзможна тишина. Принцесата вдигна предизвикателно брадичка и заговори бавно и ясно на тълпата:

— Правилата на джирит изискват един играч да тръгне напред, да хвърли копието си и да се размени, за да премине в отбрана в мига, в който копието му е хвърлено. Това ми го обясни моят баща, султан Абдул Хамид, и ми позволи да науча за джирит още много други правила от господаря на конете, докато седях на коленете му! И ви казвам, че макар и необичайна, тази стратегия днес не е против правилата!

Дръпна юздите на коня си и се завъртя, за да огледа цялата тълпа. Конят й започна да подскача от възбуда.

— Не бих поправила брат си, султана, ако грешката му не петнеше паметта на моя баща, великия Абдул Хамид Първи, който почиташе дълбоко еничарите и народа на Константинопол!

— Слизай от коня, веднага! — просъска Махмуд на сестра си. — Грях е против Аллах жена да язди на кон!

— Търпях те достатъчно, братко! — прошепна му тя през стиснати зъби. — За днес ми обеща игра на джирит. Натовари Ахмед Кадир с този разпасан отбор, за да му се присмееш, и аз ти угодих в това. Но ще изглеждаш като глупак, ако не оставиш играта да продължи! Народът копнее за лидер, за водач, а не за страхливец! — След това пак извиси глас и се обърна към тълпата: — Брат ми султанът не е искал да поставя под въпрос играта. Да живее султанът и любовта му към този благороден спорт!

И се върна обратно с коня си към шатрата на султана, следвана от възхитените погледи на тълпата, която не можеше да повярва, че вижда една жена, при това османска принцеса, яхнала кон.

— Тя изглежда точно като султан Абдул Хамид, Аллах да спаси душата му! — изрече един стар паша сред тълпата. — В нея живее духът на баща й!

— Наистина! — провикна се друг по-нататък. — Тя е прероденият султан Абдул Хамид!

— Слава на Аллах! — викна трети.

Султан Махмуд Втори вирна брадичка, сви презрително ноздрите на орловия си нос и отсече:

— Нека игрите продължат! — а на чавуша просъска: — Гледай великанът всеки път да пресича линията, иначе ще бъде дисквалифициран моментално!

Отборите се подредиха и играта отново започна.

Капъкулу си дадоха сметка, че уменията им действително ще бъдат преценявани по изхода от тази игра, затова стискаха все по-здраво зъби, когато великанът отбелязваше точка след точка срещу тях.

— Нападайте по-бързо! — изрева чорбаджията татарин на отряда си. — Следете ръката му!

Иван Постивич обикаляше игрището, хвърляше копието си и се оттегляше. Жребецът му беше целият плувнал в пот, която ездачът усещаше всеки път, когато се гмурваше под него, за да избегне поредното копие на противника.

Внезапно коланът на седлото се плъзна и великанът увисна нестабилно настрани, неспособен да оправи седлото в движение.

— Нека заема мястото ти! — провикна се сръбското момче Николас, което преди го бе гледало с такова презрение. — В името на Аллах, ще се справя, кълна се!

— Давай тогава, сънароднико! — извика Постивич.

Сръбското момче се втурна напред след оттеглящия се от другия отбор ездач. Изпод копитата на кобилата му хвърчаха искри. Изправи се толкова високо в стремената, че заприлича на великана и захвърли копието си във висока траектория. То профуча във въздуха и директно уцели ездача от Капъкулу.

В това време Постивич вече беше на земята, оправяше седлото и стягаше колана му. Но не пропускаше да държи под око и играта. И когато Николас залепна върху гърба на коня, за да избегне копието на противника, великанът се метна на своя жребец и се върна обратно на терена.

Есма Султан не бе в състояние да седи на мястото си. Стоеше в края на шатрата, свиваше юмруци всеки път, когато отборът й печелеше точка, и се сковаваше от ужас всеки път, когато Постивич избягваше поредното копие. А лицето на султана се превърна в градоносен облак и по бузите му се очертаха две дълбоки бръчки, когато забеляза искрената радост в очите на сестра си.

Докато отборът на великана отбелязваше точка след точка, тълпите ревяха, а околните чинари се клатеха от размахващите се ръце на обикновените турци, които бяха накацали по клоните им като скакалци. Накрая рогът гръмна за края на играта, а чавушът излезе напред и обяви, че парцаливият отбор на просяците е победил елитните Капъкулу на султана.

— Позор! — просъска султанът.

Но Есма Султан не му обърна внимание и с широка усмивка прошепна:

— Напротив, това е почит към теб, скъпи братко! А сега да отидем в моя дворец, за да се радваме на този специален ден!