Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (12)

Десета глава

На следващата сутрин Иван Постивич пое по брега на Босфора към мястото, където държаха конете на Есма Султан. Конюшните й бяха в съседство с тези на султана, където той държеше над четири хиляди коне, обслужвани от близо две хиляди коняря, посветени на работата си с отдадеността на жреци.

Главният коняр посрещна еничаря и извика:

— Ахмед Кадир! Каква чест е за нас да яздиш конете на Есма Султан! Ще ти помогна да си избереш най-добрия за утрешната игра!

Царските конюшни бяха добре познати на Постивич. Бе прекарал тук много дни като момче, с което бе минало чиракуването му за кавалерията. Никога не би могъл да забрави усещането за вилата в ръцете си, фините гребени, използвани за ресането на коня на султана, ритуала по обяздването на коня рано сутрин за петъчната молитва на султана.

В другия край на конюшните имаше специално отделение, където се намираха изящните седла на султана и инкрустираните със скъпоценни камъни юзди. Тя бяха охранявани от над сто солаци с проблясващи под слънцето ятагани и мечове.

Конярчетата се изнизаха от загражденията, за да зърнат легендарния ездач.

— Абдул, ама той е точно толкова голям, колкото твърдят! Виж му само ръцете! Дебели са като клони на чинар!

— Не си ли го виждал по улиците или на пазара за подправки?

— Кълна се в Аллах, до ден-днешен не съм го зървал! Но главният коняр ми обеща, че мога да гледам игрите в двореца на принцесата.

Облечените в дрипи босоноги момчета притиснаха бузи към дупките на вратите в конюшните, за да наблюдават еничаря.

— Хей, вие двамата там! Обратно по местата си! — скастри ги главният коняр.

Лицата изчезнаха.

— Заповядай, Ахмед Кадир! Виж какъв жребец имам за теб! Никога досега не си срещал по-пъргав кон, гарантирам ти го!

Не особено убеден, Ахмед Кадир стисна устни, но последва коняря.

— Ето, виж го този могъщ звяр! Потомък е на английските коне, които са по-едри от нашите турски породи.

Ахмед Кадир влезе в заграждението и се приближи към жребеца, гледайки го право в очите.

— Успокой се — изрече на сръбски, когато конят изпръхтя и отстъпи крачка назад. Еничарят започна да повтаря тази фраза отново и отново, като напев. Накрая протегна ръка и я постави здраво върху врата на коня. Жребецът замря на място, но задницата му потрепери, когато Ахмед Кадир плъзна длан по гърба му, за да преброи прешлените му.

— Да, гърбът му е доста дълъг — отбеляза. — И казваш, че е пъргав?

— Лично съм го обучил. Вярно, трябваше да го правя, когато султанът не се навърта наоколо, защото зърне ли го, моментално ще си го присвои — засмя се конярят. — Този кон е специален подарък за Есма Султан от британския посланик след едно нощно празненство — поясни с намигване. — Очевидно добре се е забавлявал!

Постивич предпочете да не обръща внимание на този коментар. Ръката му продължи да опипва коня. Плъзна се над глезените и измери ъгъла на крака му.

— Ще го пробвам — отсече накрая. — Но лично аз намирам жребците за крайно непредсказуеми. Освен това им липсва сърцатостта на кобилите, когато става въпрос за издръжливост.

— Този кон няма да те подведе, Ахмед. Кълна ти се, защото съм го обучил добре!

— Сърцатостта не е нещо, което се добива с обучение, но ще уважа твоето мнение.

— Ако искаш кобила, ела да ти покажа останалите. Тук си имаме много чуждестранни коне — подаръци от дипломатите. Някои от тях съм кръстосал с наши, турски породи и смятам, че си имаме достатъчно силни и сърцати коне, включително кобили. Но ще ти кажа едно — в цялата империя няма друг кон, който да ти донесе повече чест на полето за джирит от този жребец — с изключение на твоята кобила Пери, разбира се.

Сърцето на еничаря се сви, когато чу името на любимия си кон.

— Този жребец се нарича „Изборът на султана“ — продължи конярят.

— Изборът на султана ли? Че какво е това име за кон?

Главният коняр се изплю на каменния под, оставяйки проблясващо петно в прахта, и отбеляза:

— Този кон е бил кръстен, преди да стигне до Стамбул. Името е британско, а султане нареди да го оставим, за да не обидим посланика. Хайде, ела! Ще ти покажа и няколко турски коне с по-подходящи имена, коне, които можеш да яздиш без никакъв срам.

След като инспектира трийсетина коне, че и повече, Иван Постивич се спря на три — жребеца Изборът на султана и две кобили кръстоски като резерви.

— Оседлайте ги — заръча. — Ще проверя пъргавината и темперамента им. Изпрати на полето най-добрите си коняри и ще започнем тренировки, за да проверя как този звяр се представя.

Конярчетата, които все още стояха и подслушваха от ъглите, веднага наобиколиха господаря си и започнаха да му се молят да избере тях, за да яздят заедно с великана.

— В името на всичко свято и право под небето на Аллах, трябва да избереш мен, господарю!

— Не, мен! Откога си мечтая да играя с великана! Следя тези турнири, откакто бях дете в ръцете на майка си!

— Не, избери мен! Кой друг посвещава повече време на конете от мен?!

Без да обръща внимание на молбите им, главният коняр избра десет конярчета. По пет за всеки отбор щяха да бъдат достатъчни, за да пробват конете, като Ахмед Кадир играе капитан на единия отбор, а той самият — на другия.

После главният коняр яхна жребеца и го подкара в лек тръс из пасището към конюшните. Прикова животното с твърди крака и непоколебими ръце, за да бъде сигурен, че то разбира какво се очаква от него, а не да си губи ума по кобилите, които щяха да го придружават на игрището. Когато кобилите и скопените коне бяха обяздени и също поеха в кръг из пасището, Ахмед видя как големият звяр показва втвърден черен пенис при вида на кобилите, които започнаха да цвилят диво и необуздано.

— Ето го и най-важното изпитание — отбеляза и се загледа в реакциите на ездача.

Жребецът изпъна врат и започна да рита отчаяно с предни крака, опитвайки се да се освободи от здравия захват на коняря върху юздите. Ноздрите му потрепнаха и изпръхтяха мощно, запращайки наоколо влажна слуз. После започна да рита назад и да обръща силния си врат към най-близката кобила, която на свой ред цвилеше неудържимо към него. Пенисът му започна да пулсира и не след дълго се изпъна мощно напред като железен прът.

Иван Постивич изкрещя:

— Дай го сега на мен!

Жребецът трептеше целият от възбуда. Главният коняр извика:

— Нека го пояздя още минутка, за да го успокоя!

— Слизай! — изрева еничарят.

Конярят кимна и си пое дълбоко дъх.

— Чуш! Чуш! — изкрещя, опитвайки се да накара коня да спре. Когато скочи на земята, жребецът се вдигна на задни крака и задърпа глава, опитвайки се отчаяно да стигне до кобилите, които обикаляха пасището. Острите му копита полетяха към мъжете, които го държаха, но те се отдръпнаха навреме от смъртоносните му предни крака.

— Дай ми камшика си! — извика Постивич. — И го задръж само докато метна крак върху него!

Конярят му подаде камшика и задържа юздите. От очите на жребеца се виждаше почти само бялото — толкова силно въртеше могъщия си врат, за да не изпуска от поглед кобилите. Изобщо не обръщаше внимание на мъжете, които му дърпаха главата и изпълваха въздуха с псувни.

— Твърде опасен е, когато е в това състояние! — провикна се главният коняр.

— Остави го на мен! — отговори му също с вик Постивич. — Жребците са прокълнати!

Еничарят метна крак на гърба на коня и животното моментално се изправи на задни крака. Постивич трябваше да се задържи за гривата му, за да не се изхлузи от седлото.

— Аллах да те прокълне! — изкрещя, когато жребецът се опита да го хвърли. Но Постивич вдигна юздите високо във въздуха и издърпа главата му, така че да не му позволи повече да го мята назад. — Ето защо мразя жребци!

После вдигна камшика и го стовари силно върху задницата на коня. Конят хукна напред. Но вместо да дръпне юздите, еничарят отново размаха камшика във въздуха, ужили силно задните части на жребеца и го прасна с главата си.

Конярите с кобилите наблюдаваха в захлас как жребецът се носи из пасището. Ездачът му се бе привел напред, стиснал зъби срещу вятъра, ревящ псувня след псувня и славещ Аллах на смесица от турски и сръбски, докато пришпорваше коня все по-бързо и по-бързо напред.

Накрая Постивич дръпна юздите и доведе коня до кръгове в лек галоп. После направи знак на останалите да го последват към игрището за джирит под стените на двореца Топкапъ.

— От тук нататък вече никога повече няма да се разсейва — подвикна на другите. — И най-страстната кобила на Османската империя да му вдигне опашка, органът му ще си остане в кобура като на евнух през зимата!

Конярите избухнаха в гръмогласен смях и насочиха конете си към игрището, понесли в ръце копия и правейки се на воини с бойните си викове. Кипарисите и чинарите, които растяха от двете страни на пътя, се покриха с прахта, вдигната от копитата на конете им.

До момента, когато стигнаха игрището за джирит, жребецът се беше разгорещил дотолкова от възбудата и лудия си галоп, че черните му крака се бяха покрили сякаш с бели чорапки от пяна.

Вдигнатият високо врат и напрегнатите мускули се бяха успокоили, но Постивич все пак предпочете да го насочи към другия край на зеленото игрище, далече от кобилите. Завърза го за клоните на близкия чинар и го остави все така пръхтящ.

По безупречната зелена настилка към него се втурна босоного конярче и запъхтяно докладва:

— Ахмед Кадир, идвам да се погрижа за коня ти!

Постивич кимна. И без това искаше първо да огледа терена пеша. Джиритът изискваше бързи завои в галоп, така че добрият ездач трябваше да е запознат със състоянието на тревната настилка и с издръжливостта й.

Игрището беше окосено и прясно напоено. Това означаваше, че утре щеше да бъде влажно, но не и мокро. Наоколо обикаляха слуги, оглеждащи внимателно за дупки и скрити камъни, които биха могли да наранят безценните коне.

Постивич първо обиколи периметъра, а след това тръгна на зигзаг през центъра, запаметявайки всеки метър от терена. Беше задоволителен. Беше играл джирит при всякакви условия, а какво беше битката, ако не игра на джирит, наградата за която бе живот, а загубата — смърт?!

След това еничарят се метна отново на жребеца и извика да му донесат копия. Отборите застанаха едни срещу други, на разстояние от сто крачки. Най-младият ездач — конярче на име Абдул, се насочи към центъра на игрището и когато наближи противника, метна копието си към главния коняр.

Главният коняр избегна копието, като дръпна коня си рязко надясно в бърз галоп и се гмурна под седлото. После моментално се изправи обратно, докато конят му вече летеше след Абдул, стеснявайки бързо разстоянието между тях. В един момент захвърли бързо учебното си копие с притъпен връх към Абдул, уцелвайки го между плешките.

— Точка! — изкрещя, но триумфът му беше кратък, защото в мига, в който Абдул премина в територията на своя отбор, на негово място застана втори коняр — по-голям и по-опитен.

Главният коняр завъртя коня си и се спусна към своя отбор, този път преследван той от момчето. Ездачът зад него хвърли копието си, но пропусна на косъм — копието премина леко над гърба на главния коняр, който се приведе плътно напред към главата на коня.

Постивич трябваше да язди последен. Той пришпори жребеца в мига, в който копието напусна ръката на противниковия ездач, и преди той да успее да завърши обръщането си по посока на своя отбор, копието на еничаря го удари силно в кръста.

Ездачът изрева от болка, въпреки че копието беше твърде тъпо, за да прониже плътта му.

— Следващия път се изнасяй по-бързо! — изкрещя Постивич и зави с коня си насред галоп, насочвайки се обратно към своята територия с такава скорост, че противникът му нямаше време да го последва.

Конярите си закимаха одобрително един на друг, защото всички бяха виждали колко точна е ръката на великана и с каква лекота управлява коня си. Освен това сега виждаха, че точно в този момент той дори не полага особени усилия, а просто изпробва жребеца, прекарвайки го през всички фази на турнира.

— Предлагам още една игра! — провикна се еничарят, дръпвайки юздите на английския жребец. — Аз и конят ми срещу всички вас, на цялото игрище! Ще нападате към мен по двама, но ще ми признавате убежище, когато пресека линията си!

— Това е подигравка! — извика един смугъл младеж, когото Постивич познаваше като доста умел ездач. — Няма на света мъж, който да се изправи сам срещу цял отбор!

— Считайте го за плод на сръбското ми невежество — отговори Постивич. — Искам да проверя колко издръжливост и интелект може да извади този жребец!

Конярите кимнаха в знак на разбиране и главният коняр ги разпредели в колона по двама, за да нападат великана. В първата двойка се включи и самият той, свивайки юздите на буйната си кобила до готовност.

— Готови? — извика Постивич, застанал с коня си към центъра на игрището. Жребецът му се втурна напред и преди някой да осъзнае какво става, едно копие се блъсна право в гърдите на главния коняр.

Други двама ездачи се втурнаха след Постивич, но жребецът се оказа твърде бърз за тях и той успя да премине линията на убежището си навреме. За да го обърне веднага след това напред, което даде летящ отскок за животното и то хукна напред към отдалечаващите се противници.

Две копия уцелиха мишените си — точно между плешките на двамата коняри.

След трийсетина минути в този дух конете вече потреперваха, а конярите облизваха пресъхналите си устни.

— Достатъчно! — отсече Постивич. — За утре избирам този жребец, а като втори вариант ще взема кобилата на главния коняр. Тя притежава удивителен интелект и сигурен крак — виждам го и без да съм я яздил лично.

Изпод мръсните вадички пот, които се стичаха от челата и право в очите им, конярите забелязаха, че по лицето на великана няма и капчица пот, а по устните му играе усмивка на велико доволство. Той се приведе и плесна потния си кон по гърдите с гигантската си длан, благодарен за възможността да участва още веднъж в турнир по джирит.

Но тази тренировка не остана незабелязана и само след броени минути султанът вече знаеше за нея. Той разбута стражите по стената и се загледа към игрището и играчите. След по-малко от секунда разпозна сред тях импозантната осанка на Ахмед Кадир и го изпсува на глас.

Великият везир се изкатери запъхтян по стъпалата към бойницата и извика:

— Султане мой, какво става?

— Онзи предател Ахмед Кадир, когото прогоних от кавалерията Капъкулу, има наглостта да се появява на царското игрище за джирит!

Везирът, който отдавна бе свикнал с гневните изблици на Махмуд, овладя дишането си и се зае да му даде съвет.

— Доколкото знам, вие го прогонихте от ортата Капъкулу, султане мой. Никъде не бе упоменато, че той не може да язди кон или да играе джирит.

— Но чии коне са тези, ако не мои, а?! Всички от Капъкулу яздят мои коне! Ще му взема главата!

Везирът си пое дълбоко дъх и насочи очи към игрището за джирит. После рече:

— Аз не мога да познавам всичките ви четири хиляди коня, разбира се, но смея да се обзаложа, че това са коне от конюшните на вашата сестра Есма Султан. Не беше ли турнирът по джирит едно от забавленията, които е уредила за утрешните празненства във ваша чест?

Махмуд започна да подръпва замислено брадата си. Накрая промърмори:

— Няма по-голяма предателка на този свят от една сестра. Особено когато си има собствен харем и конюшни!

— В името на Аллах, погледнете ги само тези клоуни! — възкликна мъдрият везир, присвивайки очи. — Но това са някакви си прости конярчета, които си играят на джирит с великана! Каква обида само за великия чорбаджи на Капъкулу, да падне толкова ниско!

Махмуд остави брадата си на мира и се усмихна на великия си везир.

— Така е, каква сладка обида, нали, добри ми везире? Сега вече си спомням защо те избрах за мой най-доверен съветник!

* * *

Когато се върна в двореца, Иван Постивич бе принуден да си проправя с мъка път сред каруците и количките, пълни с храна и провизии за тържествата на следващия ден. Работниците разтоварваха щайгите с живи птици и псуваха неудържимо, защото непрекъснато някой от тях беше изкълваван по пръстите.

— Дано Аллах прокълне човките ви! — изрева един турчин и срита съскаща гъска, която бе откъснала късче кожа от ръката му. Останалите работници се разсмяха на кървящия човек, но само до момента, в който те също получиха своята порция хапане от гъската и започнаха масово да я псуват.

Готвачите и пекарите надзираваха разтоварването на провизиите и също псуваха.

— Повреждате стоката! — се чуваше от другата страна. — Погледнете какво сте направили с мръсните си селски ръце — съсипали сте безценната маруля! Глупаци, не знаете ли колко са скъпи тези провизии? Повече от живота на десетима от вас, взети заедно!

— Къде е сметаната? Слънцето ще я съсипе! Трябва да сложите сметаната веднага в хладния килер, преди да се е пресякла! Да знаете, че няма да купим и капчица повече от вашата мандра, ако киселото ми мляко се окаже вкиснато заради вашия мързел!

Портите на двореца бяха разтворени доста по-широко от обичайното заради стадото овце, карано от десетина босоноги пастирчета. Екип красиви пажове събираше стриктно след тях барабонките, които пускаха овцете. Макар да изглеждаха твърде красиви за подобна мръсна работа, те избутваха екскрементите от плочите към страничните канавки и ги миеха с вода от сребърни кофи.

Въпреки сипещите се срещу тях проклятия от страна на готвачи и евнуси, доставчиците спряха за момент, за да погледат момчетата, защото те бяха красиви като самите жени от харема.

Когато един русокос младеж се приведе с четката си, за да почисти камъните, якият каруцар наблизо му подсвирна. Работниците се засмяха и започнаха да подкачат красивия младеж, който обаче се изправи и захвърли към тях шепа овчи барабонки.

Друг от доставчиците започна да се опипва по гениталиите и да прави неприлични жестове към пажовете.

— Престанете веднага с това вулгарно поведение, иначе никога повече няма да купуваме от вашите господари! Тогава и те, и вие ще се превърнете в просяци и ще разчитате само на супата от „Ая София“! — извиси се над насъбралото се множество женски глас, ясен като призива на мюезина. Беше Назип, любимата прислужница на Есма Султан. Лицето й беше непокрито, а луничавите й бузи — зачервени от възмущение.

Мъжете застинаха по местата си в мига, в който видяха голото лице на красивата Назип. С ръце във въздуха или гъски, все още хапещи пръстите им, те се вцепениха пред красотата й.

Тя се изплю в тяхната посока. А после, без да сваля очи от тях, извади дантелена кърпичка от пазвата си, избърса деликатно останалата по устните си слюнка, обърна се с високо вдигната глава и влезе обратно в двореца.

— На работа, животни мръсни! — изрева готвачката Мария през яшмака си. Тя беше едра, дебела жена, която им се струваше широка колкото каруците им, а гласът й през тънкия воал буквално гърмеше. — Вие, презряно семе на курви, мечтайте си за невъзможни неща по друго време! — продължи да реве. — Ръцете обратно на работа, сега не е време да се опипвате!

Едно момче прошепна:

— Случвало ли се е някога жена да се осмели да крещи подобни мръсотии срещу мъж?

Турчинът до него отговори:

— В уединението на дома не мога да се преструвам, че подобни обиди не се чуват понякога — захвърли един пъпеш по посока на момчето и добави: — Само се моли на Аллах тая, дебелата, да не си свали яшмака!

От другата страна на двореца майсторът на леда и хората му разтоварваха сняг и лед от баржата си — студени съкровища, докарани чак от планините на Гърция. Сорбетите на Есма Султан се радваха на огромна почит из цяла Европа и Азия, най-предпочитаните сред тях бяха с лимон и бадеми, пресни пъпеши, ревен, рози, есенция от лешници и аромати от Ориента. Мълвата твърдеше, че онези, които я посещават лично в покоите й, получават най-върховния сорбет — някаква фантазия, включваща смес от кокосови орехи, амбра и сметана, посипана с опиум.

По брега на Босфора се беше подредила цяла флота от баржи, пълни с червена и жълта коприна, свещи, тамян, парфюми и безценни подправки. Малък британски кораб причини опасни вълни, когато приближи доковете, за да разтовари щайги с френско шампанско. Цялото пристанище се огласяше от псувни и проклятия, докато търговците се бореха за място да разтоварят стоките си.

— Хей, ти, хайвер от гръцка курва! — провикна се британският морски капитан на поносим турски. — Помести коритото си от пътя ми, защото доставям изискани вина!

— Дръж си неверническите ръце върху мръсния си кур и си чакай реда! — провикнаха се в отговор турците, докато приближаваха лодките си до доковете и разтоварваха стоките си. — Ние бяхме първи, нещастна брадавица от жабешки задник такава!

Чу се пляскане, когато първият помощник на капитана на британския кораб се хвърли във водата и заплува към турците. Само след секунди беше на доковете, изтърсвайки с примигване солената вода от очите си, когато един турски работник замахна към него. Англичанинът се приведе, но после отговори с юмрук, забит в корема на турчина, последван от ритник, който разкървави носа му.

— Ха така, Чарли, дай урок на мръсния турчин! — провикна се от кораба капитанът и екипажът му се развика поощрително.

Турчинът се обърна, за да повърне от удара в корема. Но после, без да спира, за да избърше устата си, той се завъртя и налетя на първия помощник с нож, чието острие проблесна под утринното слънце.

Британецът обаче също извади нож и започна да обикаля турчина по дъските на дока. Въздухът се изпълни с ревове на смесица от половин дузина езици, които привлякоха вниманието на охраняващите наблизо солаци.

— Хвърлете ножовете си! — изкрещя командирът им, разбутвайки бързо насъбралата се тълпа. Вдигна високо ятагана си и извика: — Хвърлете оръжията си или ще изпратя главите ви в Топкапъ!

Турчинът веднага разбра предупреждението и захвърли ножа си, като с отворена длан направи знак на противника си да стори същото. Британецът стоеше и се озърташе като подплашено животно, все така стискайки камата в юмрука си.

— Какво каза тоя? — извика.

— Каза да си хвърлиш камата! — провикна се в отговор обгорен от слънцето моряк откъм борда на техния кораб. — Хвърли веднага камата, Чарли, иначе султанът ще набие главата ти на кол!

Без да откъсва поглед от турчина и солака, англичанинът се провикна през рамо:

— Но ако хвърля ножа си, той ще ме погне с този негов извит меч, нали?

— Ако не пуснеш ножа си, всички ще те погнат, идиот такъв! Хвърляй ножа и приключвай!

Чарли огледа притеснено хората наоколо и захвърли ножа си на дока. Той се заби в изкривените дъски.

Солакът извади ножа, прибра го и изръмжа на работниците да продължават работата си под неговия надзор и на ятагана му.

— Мръсни турци! — промърмори капитанът, докато закотвяше кораба си на доковете на Есма Султан.

* * *

В двореца цареше истинска суматоха. Накъдето и да се обърнеше, Ирина виждаше хора, понесли каси с вино и щайги с храна, подреждащи цветя или почистващи килимите. Богатите ухания откъм кухнята изпълваха коридорите с обещания за неземни блюда.

Есма Султан се разхождаше наоколо, следеше работата и правеше необходимите забележки. От властния й тон ставаше ясно, че не би приела нищо друго, освен най-доброто.

— Какъв кон си е избрал? — обърна се Ирина към господарката си.

— Твоят любимец, разбира се — отговори с усмивка принцесата. — Каквато сестрата, такъв и братът!

Ирина плесна с ръце като малко момиченце, когато си представи, че от стотиците коне в конюшните Иван ще язди именно Избора на султана! Тя бе наясно, че той язди предимно кобили, но очевидно сега предизвикателството и потенциалът на този жребец го беше спечелило.

— Знаех си! — възкликна щастливо.

Прислужниците се стрелкаха пред очите им — притеснени, енергични, възторжени. Мъжете се потяха под тежките товари и псуваха, а входната зала миришеше на студена морска вода и пресни стриди, донесени направо от Балтийско море в огромни метални контейнери.

Бяха минали много месеци, откакто Ирина за последен път бе наблюдавала турнир по джирит и сега бе по-развълнувана от всякога. Да види най-сетне брат си на полагаемото му се място — върху гърба на кон — караше сърцето й да пърха от вълнение.

Лицето на Есма Султан сияеше. По него вече нямаше и сянка от болестта, която я бе сполетяла напоследък.

— Благодаря на Бога! — помисли си Ирина.

Брат й бе успял да възвърне здравето на Есма Султан, но най-вече — духа й. Или поне дотолкова, че да подмами и закове Махмуд, както винаги бе правила. Никога досега Ирина не я бе виждала толкова възторжена.