Сюзън Елизабет Филипс
Капризите на сърцето (3)

2

„Какво от това, че той е най-готиното гадже в училище? Важното е как се държи с теб.“

„Как да се справим със секси мъжкар?“, Моли Съмървил за списание „Ник“

Кевин внезапно си спомни, че беше прекалено зает с бутилката уиски и бе забравил да включи алармата. Какво пък, всяко зло за добро. Можеше да се позабавлява. Къщата беше тъмна и студена. Спусна босите си крака от дивана и се блъсна в масичката за кафе. Изруга, разтри пищяла си и се отправи към вратата. Как може толкова да го е закъсал, че една схватка с крадец да се окаже най-интересното събитие на седмицата? Оставаше му само да се надява, че този кучи син не е въоръжен.

Заобиколи ловко някаква голяма купчина. Вероятно беше кресло. После настъпи нещо дребно, но много остро, може би част от конструктора „Лего“, който бе разпилян наоколо. Къщата беше голяма и луксозно обзаведена, скътана дълбоко сред горите на Уисконсин, с дървета от трите страни, а отзад се виждаха ледените води на езерото Мичиган.

По дяволите, наистина беше пълен мрак. Запъти се по посока на скърцащия звук и точно когато стигна до източника, чу изщракването на ключалката. Вратата започна да се отваря.

Усети любимия прилив на адреналин в кръвта, разтвори широко вратата и сграбчи нападателя, промъкващ се от другата страна.

Неканеният гост му се стори лек като перце и тутакси полетя към пода.

За нещастие, го придружаваше куче. Огромен пес.

Космите по врата на Кевин настръхнаха, като чу ниското, заплашително, смразяващо кръвта ръмжене на звяр, готов за нападение. Докато се подготви за отбрана, животното впи острите си зъби в глезена му.

Но благодарение на рефлексите си, направили го легенда във футбола, той се метна към ключа за осветлението. Ярка светлина обля преддверието и Кевин осъзна две неща.

Не беше нападнат от ротвайлер. А паническите звуци не идваха от мъж.

— Ау, мамка му…

Върху теракотения под лежеше дребна, пищяща жена с яркочервена коса. А кучето, забило зъби в пищяла и любимите му джинси, беше дребен, сив…

Не му се искаше дори да произнесе думата.

Вещите на жената се бяха разпилели по пода, когато я бе сграбчил. Докато се мъчеше да се отърси от гадното псе, той забеляза много книги, пособия за рисуване, две кутии с бисквити и чехли с формата на розови зайци.

Най-после се отърва от лаещия пудел. Жената се изправи на крака и зае бойна поза. Кевин понечи да отвори уста, за да й обясни, но кракът й излетя нагоре и го удари зад коляното. В следващия миг лежеше проснат на пода.

— По дяволите… На „Джайънтс“^[1] им трябваха три четвъртини, за да ме докопат! — изруга той.

Тя бе облечена с палто, когато падна на пода, но единственото, което делеше него самия от студените теракотени плочи, беше тънкият джинсов плат. Кевин се намръщи и се претърколи по гръб. Звярът мигом скочи на гърдите му, сумтеше тежко в лицето му и го гъделичкаше по носа с крайчетата на синята кърпа, вързана около врата му.

— Опита се да ме убиеш! — кресна жената възмутено, а главата й изглеждаше като обхваната от пламъци.

— Не беше нарочно — заоправдава се Кевин. Знаеше, че я бе срещал преди, но не можеше да каже къде, дори и от това да зависеше животът му. — Може ли да си приберете „питбула“?

Страхът в очите на непознатата отстъпи пред яростта и тя оголи зъби също като пудела си.

— Ела тук, Ру.

Кучето се озъби и слезе от гърдите на Кевин. И тогава той си спомни. О, мамка му…

— Вие сте, хм… сестрата на Фийби. Добре ли сте, госпожице… — напрегна се, за да си спомни името й, — госпожице Съмървил? — Тъй като лежеше, проснат на пода, с ударено бедро и зверски нахапан глезен, въпросът му се струваше свръхлюбезен.

— Втори път за два дни! — изсъска свирепо тя.

— Не си спомням да…

— Втори път! Да не си изкуфял, че не помниш, тъп борсук такъв? Това ли ти е проблемът? Или си просто идиот!

— Колкото до това, аз… я чакай, „борсук“ ли ме нарече?

Тя примигна.

— Баламурник. Нарекох те баламурник.

— Тогава всичко е наред. — За съжаление, нескопосаният му опит да се пошегува не успя да я развесели.

Питбулът се оттегли до господарката си. Кевин се надигна от студените плочки и заразтрива глезена си, докато се опитваше да си припомни какво знаеше за сестрата на собственичката на отбора. Сети се само, че беше многознайка, от ония, интелектуалките. Беше я виждал няколко пъти в централата на „Старс“, забила нос в някоя книга, но косата й определено не беше с такъв цвят.

Трудно бе да се повярва, че е роднина на Фийби, защото много трудно можеше да бъде наречена красавица. Не че беше грозна. По-скоро бе съвсем обикновена. Вместо съблазнителните форми на Фийби, сестра й беше плоска навсякъде — никакви гърди, никакви стройни бедра. За разлика от устата на Фийби, създадена сякаш да нашепва мръсни думи в полумрака на спалнята, устните на сестра й сигурно можеха само да шъткат на хората, осмелили се да повишат глас в библиотеката.

Кевин нямаше нужда да види разпилените книги, за да реши, че тя беше от онези жени, които не понасяше — прекалено умни и сериозни. Навярно никой не можеше да я застави да млъкне, което беше още един голям минус за нея. Но справедливостта изискваше да признае, че по-малката сестра имаше страхотни очи. Бяха наистина възхитителни, с необичаен цвят, нещо средно между сиви и сини, леко скосени, което им придаваше много секси вид. Също толкова привлекателни бяха и веждите й, които почти се съединяваха, защото го гледаше с ожесточение. Дяволите да я вземат! Сестрата на Фийби! А той най-наивно си мислеше, че поне тази седмица повече не може да му се случи нищо по-лошо.

— Добре ли сте? — поинтересува се той отново.

Поразителните сиво-сини ириси придобиха цвета на лятното небе в Илинойс малко преди да се разрази гръмотевична буря. Май че успя да настрои срещу себе си всички представители на фамилията, управляваща отбора, освен може би децата. Явно притежаваше рядка дарба.

За да замаже гафа си, реши да пусне в ход най-силното оръжие на своя чар — неотразимата си усмивка.

— Не исках да ви изплаша. Просто помислих, че е някой крадец.

— Какво правиш тук?

Още преди да му се развика, той разбра, че този път прословутият му чар нямаше успех.

Кевин не отмести погледа си от краката й, все още заели бойна поза в стил кунгфу.

— Дан предложи да остана тук за няколко дни, за да обмисля нещата. — Млъкна, сетне додаде мрачно: — Не че имам нужда от това.

Жената рязко натисна ключа за осветлението и два реда лампи осветиха отдалечените ъгли на помещението.

Стените на къщата бяха от греди, но по нищо друго не приличаше на дървените хижи на първите заселници. Имаше шест спални и тавани, извисяващи се на два етажа до напречните покривни греди. Големите прозорци създаваха впечатлението, че дървенията е част от интериора. В огромната камина от неодялани камъни, заемаща почти цялата стена в дъното, можеше да се опече цял бивол. Всички мебели бяха масивни, много меки и удобни, пригодени да издържат ожесточените набези на едно многочислено и шумно семейство. Широка вита стълба водеше към втория етаж и мансардата.

Кевин се наведе и започна да събира вещите й от пода. Огледа розовите чехли със заешките муцуни.

— Не ви ли е страх да ги носите през ловния сезон? — подхвърли закачливо.

— Дай ми ги! — кресна тя и ги дръпна от ръката му.

— Нямах намерение да ги обувам. Това никак няма да се хареса на момчетата от отбора.

Но и тази шега не успя да я разсмее.

— Недалече оттук има мотел. Сигурна съм, че ще намериш свободна стая за през нощта.

— Нима искате да ме изхвърлите навън в този късен час? Освен това аз съм поканен тук.

— Това е моят дом. Не помня да съм те канила.

Моли метна палтото си на дивана и отиде в кухнята.

Питбулът изсумтя и се озъби още веднъж, а после навири помпона на главата си, с което сякаш показваше среден пръст на куотърбека. Едва тогава, убеден, че неприятният мъжкар е оценил негодуванието му, заситни след господарката си.

Кевин ги последва. Кухнята беше просторна и удобна, с ръчно изработени шкафчета. От всеки прозорец се разкриваше прекрасна гледка към езерото Мичиган. Тя остави пакетите върху петоъгълния кухненски остров в средата, заобиколен от шест високи табуретки.

Трябваше да й признае, че наистина имаше добър вкус. Носеше плътно прилепнали черни панталони и широк мъхест пуловер в цвят сив металик, напомнящ ризница. А с късо подстриганата си пламтяща коса приличаше на Жана д’Арк малко след като са подпалили кладата под нозете й. Дрехите й изглеждаха скъпи, но не бяха нови, което бе странно, тъй като Кевин си припомни, че бе наследила парите на Бърт Съмървил. Той самият също не беше беден, но бе придобил своето богатство едва след като натрупа доста жизнен опит, а характерът му бе напълно формиран. От лични наблюдения знаеше, че тези, които се бяха родили в богати семейства, не знаеха какво значи усилен и съсипващо тежък труд и малцина сред тях му харесваха. Навярно тази снобарка не беше изключение.

— Хм… госпожице Съмървил, преди да ме изритате оттук…

Между другото мога да се обзаложа, че Кейлбоу нямат представа, че ще се появите тук. Иначе щяха да ми кажат, че мястото вече е заето.

— Опасявам се, че все пак имам някои предимства — процеди надувката, прибра бисквитите в шкафа и с трясък затвори вратата му. После го измери с леден поглед. Изглеждаше едновременно напрегната и бясна. — Не помниш дори името ми, нали?

— Разбира се, че го помня — побърза да я увери Кевин, докато трескаво, но безуспешно ровеше в мозъка си.

— Най-малко три пъти ни запознаваха.

— При това напълно излишно, защото имам страхотна памет за имена.

— Само не и за моето. Забравил си го.

— Разбира се, че не съм.

Тя го изгледа изпитателно, но Кевин бе свикнал да действа под напрежение, така че никак не му бе трудно да я изчака да изплюе камъчето.

— Името ми е Дафни — съобщи накрая тя.

— Защо ми казваш нещо, което зная? Към всички ли си толкова подозрителна, Дафни?

Тя сви устни и тихо промърмори нещо под нос. Стори му се, че отново чу думата „борсук“.

 

 

Кевин Тъкър дори не знаеше името й! „Нека това ти е за урок“, помисли си Моли, докато се взираше в този опасен и прекрасен мъж.

В същия миг осъзна, че трябва да измисли начин да се предпази от чара му. Да, не можеше да отрече, че беше суперпривлекателен. Но на този свят имаше много като него. Наистина не всеки от тях притежаваше такова рядко срещано съчетание от тъмноруса коса и яркозелени очи. И далеч не всеки беше надарен с тяло като неговото — стройно и гъвкаво, изваяно като на гръцки бог. Тя обаче не беше толкова глупава, че да си загуби ума по мъж, който не притежаваше нищо друго, освен божествено тяло, красиво лице и непресъхващ запас от чаровни усмивки.

Е, разбира се, че беше безнадеждно глупава, имайки предвид бившето й тайно безнадеждно увлечение по него. Добре поне, че имаше смелостта да си го признае. Но нямаше намерение да се присъединява към тълпата от възторжените му почитателки. Ще му покаже, че и тя умее да се държи надменно и презрително! Вирна брадичка, почерпила вдъхновение от изпълнението на Голди Хоун във филма „Зад борда“.

— Ще трябва да си тръгнеш, Кен. О, извини ме, исках да кажа Кевин. Кевин ти беше името, нали?

Този път май прекали, защото краищата на устните му нервно потръпнаха.

— Нали три пъти ни запознаваха. Би трябвало да ми запомниш името.

— О, в отбора има толкова много футболисти! А и всички си приличате.

Едната от веждите му се повдигна въпросително.

Моли явно бе успяла да постигне своето, а и вече беше доста късно, така че можеше да прояви великодушие, но с нотка на снизхождение — това окончателно щеше да го довърши.

— Можеш да останеш за тази нощ, но аз дойдох тук, за да работя, затова бъди така добър утре да се преместиш в мотела. — Погледна през задния прозорец и забеляза ферарито му, паркирано в гаража. Заради това не го бе съзряла, като спря колата си пред къщата.

Той се отпусна подчертано бавно на една от табуретките. Явно искаше да й подскаже, че не възнамерява да ходи никъде.

— А ти с какво се занимаваш? — позаинтересува се с покровителствен тон, с което й подсказа, че се съмнява тя да е способна на нещо сериозно.

— Je suis auteur.

— Писателка ли си?

— Soy autora — повтори младата жена на испански.

— Има ли причина да пренебрегваш английския?

— Реших, че повече си свикнал с чуждите езици. — Тя махна неопределено с ръка. — Четох някъде, че… — Кевин може и да беше повърхностен, но не беше глупав и Моли се зачуди дали не бе прекалила. Но за съжаление, вече й бе трудно да се сдържа. — Почти съм сигурна, че Ру вече се е възстановил от малкия си проблем с бяса, но не е зле за всеки случай да си направиш някоя и друга инжекция.

— Още ли си ядосана, защото те помислих за крадец?

— Съжалявам, но не те чух, вероятно заради мозъчното сътресение от падането.

— Казах, че моля за извинение.

— Така е редно да направиш. — Тя отмести флумастерите, оставени от децата върху плота.

— Мисля да се кача горе и да си легна. — Той се надигна и тръгна към вратата, но после се обърна и изгледа с любопитство ужасната й коса. — Кажи ми честно. Да не би да си загубила бас? Заложила си на някой отбор и си загубила?

— Лека нощ, Кърк.

 

 

Когато влезе в спалнята си, Моли осъзна, че не й достига въздух. Само една тънка стена я делеше от стаята за гости, където щеше да спи Кевин. Кожата я смъдеше, а ръцете я сърбяха да грабне ножиците, макар че ако трябва да бъде честна, не бе останала много коса за подстригване. Може би не беше зле утре да боядиса косата си в нормалния й цвят, само дето не искаше да му достави това удоволствие.

Беше дошла тук, за да се скрие от света и да си ближе раните, а не да спи до леговището на лъва. Взе вещите си, извика Ру и се премести в голямата ъглова стая, където обикновено спяха трите й племенници, след което заключи вратата след себе си.

Облегна се на касата на вратата и се опита да се успокои, зареяла поглед в скосения таван и широките первази под прозорците, на които бе толкова приятно да си седиш и мечтаеш. Две от стените бяха изрисувани с изгледи от Гората на славея — нахвърли ги, докато останалите членове на семейството се мотаеха наоколо. Тук беше в безопасност за през нощта, а на сутринта той щеше да си е отишъл.

Ала не можа да заспи. Защо не бе споменала на Фийби, че смята да дойде във вилата? За да не слуша досадното й мрънкане за косата и предупрежденията й за възможни „инциденти“.

Моли дълго се въртя в леглото, като често поглеждаше часовника. Накрая се отчая и светна лампата, за да запише няколко хрумвания за новата си книга. Но нищо не успя да измисли. Обикновено воят на зимния вятър, блъскащ се в солидните греди на къщата, я успокояваше, но тази нощ сякаш я подтикваше да си смъкне дрехите и да затанцува, да зареже образа на добро и скромно момиче и да се превърне в необуздана дивачка.

Отметна завивките и стана от леглото. В стаята бе хладно, но тя имаше чувството, че изгаря от треска. Най-добре беше сега да си е у дома. Ру надигна сънено единия си клепач, но после отново го притвори, докато тя пристъпваше към най-близкия прозорец, под който имаше пейка с възглавница.

Отвън стъклата бяха изпъстрени с ледени пера. Снегът продължаваше да се сипе между дърветата като тънки бели ленти. Моли се опита да се полюбува на красотата на нощната виелица, но виждаше единствено Кевин Тъкър. Кожата й настръхна, по гърба й пробягнаха тръпки. Толкова бе унизително! Тя беше умна и талантлива жена, но въпреки всичките й усилия сега се държеше като вманиачена нимфоманка.

Може би беше някаква перверзна форма на личностно израстване? Добре поне, че беше луднала от желание за секс, а не заради Голямата любов, която никога няма да изживее.

Реши, че страстта е много по-безопасна. Дан беше спасил живота на Фийби! Това беше най-романтичното, което Моли можеше да си представи, но подозираше, че това я бе тласнало към очаквания, които никога нямаше да се сбъднат. Явно се налагаше да зареже Голямата любов и да се съсредоточи върху секса. Интересно дали Кевин се обясняваше в любов на английски, докато прави секс, или е зазубрил няколко удобни чуждестранни фрази? Младата жена простена и зарови лице във възглавницата.

Само след няколко часа сън тя се събуди. Утрото се оказа хладно и мрачно. Погледна към двора и видя, че ферарито на Кевин го няма. Чудесно! Изведе Ру навън, после си взе душ. Насили се да изтананика някоя песничка от „Мечо Пух“, докато се изсуши, но когато започна да навлича износените сиви панталони и пуловера от „Долче и Габана“, купени още преди да раздаде парите си, преструвката, че е щастлива, избледня и изгуби силата си.

Какво не беше наред с нея? Животът й бе чудесен. Беше здрава, имаше добри приятели, страхотно семейство, чаровно и забавно куче. Макар и почти разорена, тя не се тревожеше, защото жилището й си струваше всички пари, които бе изхарчила за него. Обичаше работата си. Животът й беше безупречен. Дори повече от безупречен сега, когато Кевин Тъкър си бе заминал.

Недоволна от безпокойството, което я измъчваше, тя напъха крака в розовите чехли, които близначките й бяха подарили за рождения й ден, и зашляпа към кухнята. Заешките муцунки на носовете на чехлите весело се поклащаха в такт с всяка нейна крачка. Ще закуси набързо, преди да се захване за работа.

Извади от шкафа пакет с любимите бисквити за печене на Дан. Точно когато ги поставяше в тостера, Ру се разлая. Задната врата се отвори и влезе Кевин, понесъл в ръце найлонови пазарски торби. Глупавото й сърце прескочи един удар.

Ру изръмжа, но Кевин не му обърна внимание.

— Здравей, Дафни!

Безсмислената й радост мигом отстъпи пред раздразнението. Слидерин!

Той стовари торбите върху острова в средата на кухнята.

— Хранителните запаси бяха на изчерпване.

— Какво те засяга това? Забрави ли, че щеше да си тръгваш? — напомни му тя и повтори фразата на френски, за да се наслади на сърдитото му мръщене. — Vous partez.^[2] Salga.^[3]

— Не смятам да си тръгвам. — Той отвори ядосано една бутилка с мляко. — Не желая да дразня допълнително Дан, така че не аз, а ти ще трябва да си тръгнеш.

Точно това трябваше да направи, ала нямаше намерение да му играе по свирката. Едно заядливо дяволче вътре в нея отвърна предизвикателно:

— Няма да стане! Разбира се, ти като спортист не можеш да го проумееш, но за да съсредоточа мислите си в работата си, аз наистина се нуждая от спокойствие и тишина.

Кевин явно схвана обидата, но предпочете да я пренебрегне.

— Аз оставам тук.

— И аз — не се даваше Моли.

Съдейки по стиснатите му устни и намръщеното му лице, не бе трудно да се досети, че едва се сдържаше да не я изхвърли, но не се осмеляваше, все пак тя бе сестра на шефката му. Вместо това той бавно напълни чашата си с мляко и се облегна на ръба на кухненския плот.

— Вилата е голяма. Ще си я поделим.

Тя отвори уста, за да му нареди да си обира крушите, но нещо я възпря. Може би идеята не беше чак толкова откачена. Най-добрият начин да се справи с безумното си увлечение по него бе да открие, че под маската на неустоим красавец се крие един гаден Слидерин. Не беше увлечена по истинския Кевин, защото всъщност не го познаваше. Вместо това я привличаше илюзията за Кевин, с великолепно тяло, чувствен поглед и излъчване на победител.

Наблюдаваше го как изпи чашата си мляко. Само едно оригване. Щеше да й бъде достатъчно. Нищо не я отвращаваше повече от мъж, който се оригва… или се чеше по чатала… или има просташки маниери на хранене. Или пък разните загубеняци, които се опитват да впечатлят жените, размахвайки тлъсти пачки с банкноти, защипани с една от онези безвкусни метални щипки.

Може би носи на врата си златна верига? Моли потръпна. Сигурно е така. Или е побъркан на тема оръжия? Или любимото му обръщение е: „Как си, пич?“. Дори и след милион години нямаше да заприлича на Дан Кейлбоу.

Да, несъмнено безброй капани дебнеха господин Кевин Аз-съм-супер-секси-с-невероятни-зелени-като-тревата-на-стадиона-очи Тъкър. Едно оригване… едно драпане по чатала… дори и най-слабото проблясване на нещо златно около врата му…

Осъзна, че се усмихва.

— Добре. Можеш да останеш.

— Благодаря ти, Дафни. — Той пресуши млякото в чашата си, но не се оригна.

Моли присви очи и си напомни, че докато куотърбекът продължава да я нарича „Дафни“, тя е почти в безопасност.

Взе лаптопа си и го отнесе в мансардата. Постави го върху бюрото заедно със скицника си. Реши да поработи върху ръкописа на „Дафни се претъркулва“ или над новата си статия „Свалки — докъде да стигнем?“.

Много далеч.

Определено сега не беше подходящото време да мисли за секс, дори и за тийнейджърската му версия.

От долния етаж се разнесе рев на футболни запалянковци. Очевидно Кевин бе донесъл видеозапис на мача, за да анализира играта. Младата жена се запита дали някога е посягал към книга, гледал ли е поне един свестен филм и въобще правил ли е нещо, което да не е свързано с футбола.

Е, това не я засягаше. Време беше да се залавя за работата си. Отпусна единия си крак върху гърба на Ру и се загледа през прозореца към белите гребени на вълните по сивкавите ледени води на езерото Мичиган. Може би Дафни ще реши да се върне късно през нощта в дома си и ще завари всичко потънало в мрак. Тъкмо прекрачва прага, Бени изскача отнякъде и…

Не, трябва да престане да черпи сюжетите за историите си от собствените си преживявания.

Добре… Отвори скицника си. Дафни може да реши да си нахлузи маска от онези за Хелоуин и да го изплаши… Не, това вече го беше използвала в „Дафни сади тикви“.

Определено беше време да звънне на някоя приятелка. Грабна телефона и набра номера на Джанин Стивънс, нейна добра приятелка, автор на няколко книги. Макар Джанин да пишеше за младежи, те споделяха близки възгледи и често си разменяха идеи.

— Слава богу, че се обади! — зарадва й се Джанин. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб!

— Случило ли се е нещо?

— Всичко се оплеска! Някаква жена с огромна коса от НДНА се добра до микрофона на репортера от сутрешните новини и очерни книгите за деца като оръжие за пропагандиране на хомосексуализма.

— Е, нека си дрънка, какво от това?

— Моли, тя показа екземпляр от „Толкова ми липсваш“! Твърдеше, че книгата била ярък пример за мръсотията, която тласкала децата към перверзии.

— О, Джанин, това е ужасно!

Тринайсетгодишната героиня в романа „Толкова ми липсваш“ се опитваше да разбере защо по-големия й талантлив брат е унижаван и преследван от съучениците си, които го смятат за обратен. Затрогваща, умна и прекрасно написана книга…

Джанин издуха носа си.

— Тази сутрин ми се обади моята редакторка. Каза, че са решили да изчакат, докато суматохата не утихне, като ще отложат с една година издаването на новата ми книга!

— Но ти я завърши миналата година!

— Не им пука. Не мога да повярвам! Продажбите на романа току-що започнаха да растат! А сега ще изпусна бума и всички ще ме забравят!

Моли се постара с всички сили да утеши приятелката си. Като привършиха разговора, тя реши, че онези от „Нормални деца за нормална Америка“ са по-опасни от всякаква порнография.

От долния етаж се чуха стъпки и тя се сепна, осъзнала, че вече не се чуват свирките и виковете от стадиона. Сигурно мачът бе свършил. Какво пък, разговорът с Джанин поне й бе помогнал да престане да мисли за Кевин.

Плътен мъжки глас я повика.

— Ей, Дафни, знаеш ли дали наблизо има писта за самолети?

— Писта? Има. В Стърджън Бей^[4]. Тя е… — Рязко отметна глава. — За самолети? — Моли се изстреля от стола си и се втурна към стълбата. — Пак ли ще скачаш с парашут?

Кевин вдигна глава и я огледа преценяващо. Дори и с небрежна поза с ръце в джобовете изглеждаше висок и ослепително красив като бог.

Моля те, оригни се!

— Как бих посмял да скачам? — попита я съвсем спокойно. — Дан заръча да не го правя.

— Сякаш това може да те спре.

„Бени въртеше педалите на планинския си велосипед все по-бързо и по-бързо, без да обръща внимание нито на проливния дъжд, леещ се над Гората на славея, нито на голямата локва пред него.“

Моли се втурна надолу по стъпалата, макар много добре да знаеше, че не бива да се доближава до Кевин.

— Не го прави. Цяла нощ виелицата не спря. Духа много силен вятър.

— Е, сега вече наистина ме изкушаваш.

— Опитвам се ти обясня колко е опасно!

— Нима опасността не прави всичко още по-привлекателно?

— Никой самолет няма да излети в толкова лошо време. — Само дето това едва ли важеше за знаменитости като Тъкър, способни да убедят хората в каквото си пожелаят.

— Не ми се вярва, че ще е толкова трудно да намеря някой пилот. Ако наистина реша да скачам с парашут.

— Ще се обадя на Дан — заплаши го тя. — Сигурна съм, че ще му бъде много интересно да узнае колко нехайно се отнасяш към наложеното ти наказание.

— О, как ме уплаши само — ехидно провлече Кевин. — Мога да се обзаложа, че си била от онези девойчета, които винаги са клепали съучениците си пред учителите.

— Не, учих с момчета до петнайсетгодишна, така че нямах тази възможност.

— О, да, съвсем забравих, че си от богаташките дечица.

— Богато, разглезено и изнежено същество — излъга тя. — Ами ти? — Може би щеше да забрави за скоковете с парашут, ако успееше да му отвлече вниманието.

— Бях от средните. И никак не съм бил глезен.

Той още не можеше да се успокои. Моли трескаво се напрягаше да измисли още нещо, с което да се заяде с него. Внезапно забеляза две книги на масичката за кафе, които преди не бяха там. На корицата на първата от тях прочете името на Скот Търоу^[5], а другата беше научна — доста сериозно изследване на Космоса.

— Ти четеш?

Устните му се свиха, когато се тръшна на дългото канапе.

— Само когато не мога да намеря някой да ми чете на глас.

— Много смешно. — Моли се настани на противоположния край на канапето. Не беше доволна от откритието, че той обича да чете.

Ру се примъкна по-близо към нея, готов да брани господарката си, ако на Кевин му хрумне отново да се нахвърли върху нея.

Ще ти се.

— Добре де, признавам, че не си чак толкова интелектуално… ограничен, колкото изглеждаш първоначално.

— Позволи ми да го включа в изявлението си пред журналистите.

Моли внимателно щракна капана си.

— В такъв случай защо продължаваш да вършиш само глупости?

— Какви например?

— Ами, да речем, скокове с парашут, скокове със ски от хеликоптер, автомобилно рали по неравен терен веднага след тренировъчния лагер.

— Явно знаеш много за мен.

— Само защото си свързан със семейния ни бизнес, така че не го приемай лично. Освен това всеки в Чикаго знае за твоите подвизи.

— Журналистите винаги вдигат много шум за нищо.

— Не е точно „за нищо“. — Тя изрита чехлите със зайчетата и подви крака под себе си. — Не те разбирам. Винаги си бил образец за всички от професионалния спорт. Нито пиеш, нито биеш жени. Пръв идваш на тренировките и последен си отиваш. Около теб няма никакви скандали, не играеш хазарт, не се държиш превзето като кинозвезда. И изведнъж — такива изцепки!

— Никакви изцепки нямаше.

— А как иначе ще ги наречеш?

Кевин наклони глава и присви подозрително очи.

— Да не са те изпратили да ме шпионираш?

Тя се засмя, макар това предположение да разваляше образа й на богата разглезена кучка.

— Повярвай ми, аз съм последният човек, на когото биха поверили подобна отговорна задача, свързана с бъдещето на отбора. В семейството ми се носи славата на отвеяна интелектуалка. — Тя се прекръсти, преди да продължи: — Хайде, Кевин, да пукна, ако те предам. Кажи ми какво става.

— Понякога обичам силните усещания и не виждам нищо лошо в това.

Но Моли не мирясваше.

— А приятелките ти не се ли тревожат за теб? — продължи да дълбае.

— Ако искаш да узнаеш нещо повече за интимния ми живот, просто ме попитай. Тогава ще имам удоволствието да ти кажа да не си пъхаш носа в чуждите работи.

— Че защо са ми подробности от твоя интимен живот?

— И аз това се питам.

Тя го изгледа с престорена невинност.

— Просто се чудя откъде си намираш чуждестранните мацки. От каталог ли ги поръчваш? Или се ровиш в интернет? Чух, че имало компании, специализирани в подпомагане на самотни американци. Търсят им партньорки в чужбина. Явно самите те, горките, не могат да се справят. Да, виждала съм такива снимки. „Двайсет и една годишна красива рускиня. Свири на класическо пиано чисто гола. В свободното си време пише еротични романи. Желае да сподели «уменията си» с някой янки.“

За съжаление, вместо да се обиди, Кевин се разсмя.

— Излизам и с американки.

— Обзалагам се, че не са много.

— А на теб никой ли не ти е казвал, че си прекалено любопитна?

— Аз съм писателка. При нас любопитството е професионално качество. — Моли побърза да мине в атака: — Разкажи ми нещо за семейството си.

— Няма какво да се разказва. Аз съм ПС.

Първокласен сваляч?

— Противен смотаняк?

Той се ухили и вирна крака върху масичката за кафе.

— Пасторски син. Четвърто поколение, но зависи от това, как ще ги броиш.

— О, да. Спомням си, че съм чела за това. Хм, четвърто поколение, така ли?

— Баща ми беше методистки свещеник, син на методистки свещеник, който на свой ред е бил внук на един от най-старите пътуващи методистки проповедници, разнасяли Божието слово из най-затънтените краища на страната ни.

— Ето защо в твоите вени тече толкова буйна кръв! От гените на предшественика ти мисионер.

— Е, със сигурност не е от баща ми. Той беше чудесен, но не би могъл да бъде обявен за любител на риска. По-скоро беше домошар и книжен плъх. — Усмихна се. — Също като теб, само че по-любезен.

Моли предпочете да се престори, че не е чула язвителното подмятане.

— Жив ли е?

— Умря преди шест години. Когато съм се родил, е бил на петдесет и една години.

— А майка ти?

— Загубих я преди година и половина. И тя беше възрастна. Буквално поглъщаше книгите, беше председател на историческото дружество, увличаше се по генеалогията. Няма да забравя с какво нетърпение родителите ми очакваха лятото. Това бяха най-приятните месеци в живота им.

— За да се пекат на нудистки плажове на Бахамите?

— Не съвсем — засмя се той. — Всички отивахме в летния лагер на Методистката църква в Северен Мичиган. Той принадлежи на семейството ми от много поколения.

— Семейството ти е притежавало летен лагер?

— Да, с малки бунгала и голям стар параклис за църковните служби. Там трябваше да прекарвам всяка от летните ваканции, докато не станах на петнайсет, когато се разбунтувах.

— Сигурно са се питали как са си се пръкнал такъв.

— Всеки божи ден. — Очите му се присвиха. — Сега е твой ред да разкажеш за себе си.

— Аз съм сираче — отвърна младата жена с небрежен тон, както винаги правеше в подобни случаи, макар на гърлото й да засядаше буца.

— А пък аз си мислех, че Бърт винаги се е женил само за танцьорки от Вегас — усмихна се Кевин. Но от погледа му, който плъзна от яркочервената й коса до доста скромния й бюст, си пролича, че се съмнява да е имало жени с пайети в родословното й дърво.

— Майка ми е била певица в хоровия състав „Пясъците“. Тя бе третата жена на Бърт. Загинала, когато съм била на две години, докато летяла за Аспен, за да отпразнува развода.

— Искаш да кажеш, че двете с Фийби сте от различни майки?

— Да. Майката на Фийби е първата му жена. Била е хористка във „Фламинго“.

— Никога не съм се срещал с Бърт Съмървил, но ако се съди по слуховете, не е било лесно да се живее с него.

— За щастие, ме изпрати в пансион, когато бях на пет години. Дотогава у дома непрекъснато се сменяха красиви детегледачки.

— Звучи интересно. — Той спусна краката си от масичката за кафе и взе слънчевите си очила „Рево“ със сребриста рамка. Моли ги изгледа със завист. Струваха двеста и седемдесет долара в „Маршал Фийлдс“.

„Дафни надяна на носа си слънчевите очила, изпаднали от джоба на Бени. Наведе се, за да се полюбува на отражението си в езерото. Изглеждаше съвършено. Parfait!^[6] (Тя вярваше, че френският е най-подходящият език за описание на външността й.)

— Хей! — провикна се Бени зад нея.

Пльос! Слънчевите очила се плъзнаха от носа й и цопнаха в езерото.“

Кевин се надига от канапето и Моли усети как въздухът в стаята се наелектризира.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Ще изляза за малко. Нужен ми е свеж въздух.

— И къде по-точно ще го търсиш?

Той прибра очилата с преднамерено бавни движения.

— Приятно ми е да си бъбря с теб, но мисля, че въпросите от ръководството бяха повече от достатъчни.

— Вече ти обясних, че не съм от шефовете.

— Нали имаш дял от акциите на отбора. Според моите представи това те прави шефка.

— Добре де, няма да спорим. Ръководството иска да знае къде ще ходиш.

— Да карам ски. Това проблем ли е?

Не, но тя беше сигурна, че щеше да създаде проблеми на Дан.

— Наблизо има само една високопланинска ски писта, но е само четирийсет метра. Това не е никакво предизвикателство за смелчага като теб.

— По дяволите!

Моли побърза да скрие доволната си усмивка.

— Тогава ще отида на ски бягане — заяви той. — Чух, че тук имало първокласни трасета.

— Няма достатъчно сняг.

— Тогава трябва да намеря онази писта за самолети! — Кевин се втурна към гардероба.

— Не! По-добре да отидем… на поход.

— На поход? — Куотърбекът я изгледа смаяно, сякаш му бе предложила да наблюдават дивите птици.

Тя трескаво мислеше какво да каже.

— Знаеш ли, в скалите има една наистина много опасна пътека. Когато духа силен вятър или вали сняг, макар и слаб, забраняват достъпа до нея. Но аз зная как да се доберем до пътеката. Наистина трябва добре да помислиш, преди да се съгласиш. Пътеката е тясна и заледена. Ако стъпиш накриво, може да паднеш от високо и да загинеш.

— Измисляш си.

— Нямам толкова богато въображение.

— Нали си писателка.

— Но пиша само детски книги. В тях няма никакво насилие. Но ако предпочиташ да си стоим тук и да си приказваме цяла сутрин, твоя воля. Лично на мен едно малко приключение ще ми дойде добре.

Това май успя да привлече вниманието му.

— Е, тогава да тръгваме.

* * *

Изкараха страхотно, въпреки че Моли така и не успя да намери опасната пътека, за която му бе говорила — може би защото наистина си я бе измислила. Но на върха на скалата, на която се изкачиха, беше студено и ветровито, така че той не се оплакваше много. На един хлъзгав, заледен участък дори се опита да се хване за ръката й, но тя не беше толкова глупава, че да му позволи. Само го изгледа презрително и го посъветва да внимава и да се пази, защото нямаше намерение да му служи за подпорен стълб всеки път когато той писне, че е зърнал малко лед по земята.

Спътникът й се засмя и се покатери по хлъзгавите камъни пред тях. Дъхът й секна при вида му, изправен пред замръзналото езеро, с отметната назад глава и разрошена от вятъра тъмноруса коса.

През останалата част от разходката Моли даже забрави, че трябва да му се присмива, и се забавляваха страхотно. Когато се върнаха в къщата, зъбите й тракаха от студ, макар че всички тайни женски кътчета в нея буквално изгаряха от копнеж.

Кевин свали палтото си и потри ръце.

— Нямам нищо против една гореща вана в твоята баня.

А тя нямаше нищо против да се възползва от неговото горещо тяло.

— Върви. Аз трябва да се захващам за работа.

Докато бързаше към мансардата, Моли си припомни как Фийби веднъж я бе посъветвала: „Когато растеш в обкръжение като нашето, Моли, случайният секс е като гнездо на змии. Ние се нуждаем от истинската, Голямата любов. Мога да се закълна, че няма да я откриеш, ако прескачаш от легло на легло“.

Макар Моли да не прескачаше от легло на легло, тя знаеше, че сестра й имаше право. Само че какво трябваше да направи една жена на двайсет и седем години, физически здрава, но неоткрила истинската, дълбоко разтърсващата любов? Лесно щеше да й бъде, ако по време на разходката Кевин се беше показал като плиткоумно нищожество… Той обаче нито веднъж не заговори за футбол. Вместо това си приказваха за книги, за живота в Чикаго и за общата им страст към рок музиката.

Моли не успя да се съсредоточи върху Дафни, затова отвори лаптопа си, за да поработи върху статията си „Свалки — докъде да стигнем?“. Обаче тази тема още повече я вкисна.

Към края на първата година в колежа тя се умори до смърт да чака Голямата любов и реши за забрави за нея, а вместо това да се задоволи със симпатията си към момчето, с което се срещаше от няколко месеца. Но загубата на девствеността й се оказа грешка. От тази връзка младата жена остана дълбоко потисната и разбра колко права е била Фийби. Не беше създадена за случайни връзки.

След няколко години се убеди, че не беше безразлична към един неин познат, и реши отново да опита. Той беше интелигентен и очарователен, но мъчителните терзания не я напуснаха в продължение на месеци след края на тяхната връзка.

Оттогава бе имала много приятели мъже. Именно приятели, а не гаджета. Моли правеше всичко възможно, за да потиска сексуалните си пориви, като ги замества с усилена работа и общуване с добри приятели. Целомъдрието може да не беше на мода, но сексът беше нещо като емоционално тресавище за една жена, която не бе познала любовта, преди да стане на петнайсет. Защо тогава не можеше да спре да мисли за секс, особено докато Кевин Тъкър бе в къщата?

Защото беше човешко създание, а куотърбекът на „Старс“ беше сваляч с изключително съблазнително тяло, ходещ афродизиак, сексуална играчка. Тя простена, погледна с нежелание клавиатурата и се насили да се съсредоточи върху работата си.

В пет часа чу как той излезе от къщата. Към седем вечерта статията „Свалки — докъде да стигнем?“ беше готова. За нещастие, темата не само че я изнерви, но дори я възбуди. Отново позвъни на Джанин, но приятелката й не вдигаше. Вече бе станало прекалено късно, за да се отбие в някой магазин и да си купи боя за коса. Дали пък да не се подстриже много късо, както преди две години? Онази къса подстрижка много й отиваше.

Не, самозалъгваше се. Това беше ужасно.

Вместо към ножиците Моли посегна към диетичния хляб, направи си сандвич и го изяде върху кухненския плот. После изяде целия маршмелоус от кутията със сладолед „Роки Роуд“. Накрая взе скицника си и се настани пред камината, за да нахвърли няколко скици. Но толкова й се спеше, че клепачите й скоро натежаха. Появата на Кевин някъде след полунощ я накара да подскочи от стола.

— Здравей, Дафни.

— Здравей, Карл — промърмори тя и разтърка сънените си очи.

Кевин метна небрежно палтото си на облегалката на стола. От него се разнесе миризма на парфюм.

— Трябва да го проветря.

— Предполагам. — Разкъсваше я пристъп на ревност. Докато си представяше тялото на Кевин, измъчвана от несподелена страст и емоционални комплекси, Моли бе забравила нещо много важно: той беше напълно безразличен към нея. — Сигурно си бил много зает. Ако се съди по това, на какво ухае палтото ти, смесили са се парфюми от няколко марки. Всичките мацки ли бяха тукашни, или си успял да намериш нещо по-екзотично?

— О, не, отде тоз късмет. За съжаление, всички се оказаха американки, при това много бъбриви. — Изгледа я многозначително, с което й подсказа, че и тя не е изключение.

— Готова съм да се обзаложа, че изреченията им не са били само едносрични, така че сега сигурно яко те цепи главата.

Трябваше да престане с това. Кевин не беше толкова тъп, колкото й се искаше на нея, така че ако не внимаваше какво приказва, той много скоро щеше да разбере колко много се интересува тя от личния му живот.

Но футболистът изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото озлобен.

— Знаеш ли, обичам да разпускам в дамска компания. Не понасям да се обсъжда политиката или глобалното затопляне. И никак не са ми приятни хората, които декламират пошли стихове, след като самите те нямат понятие от лична хигиена.

— Така ли? А на мен това са ми любимите теми.

Той поклати глава, изправи се и се протегна, като изпъна мускулестото си тяло и се разкърши. Явно вече му бе дотегнала. Навярно защото не му се възхищаваше и не изброяваше с възторг постиженията му по стадионите.

— По-добре да си лягам — рече той. — Ще тръгна утре на разсъмване, така че ако не се видим, ти благодаря за гостоприемството.

Тя намери сили да се престори, че се прозява.

— Ciao^[7], сладурче. — Макар да знаеше, че куотърбекът трябва да се яви на тренировките, това не облекчи разочарованието й.

— Лека нощ, Дафни — усмихна й се той.

Проследи го с поглед, докато се качваше по стъпалата. Джинсите плътно прилепваха по краката му, подчертавайки стройните му бедра, а мускулите под тениската му се издуваха като въжета.

О, боже, направо й течаха лигите! Тя, която беше член на най-интелектуалния клуб в колежа — „Фи Бета Капа“!

И освен това се измъчваше от копнежи и безпокойство, безкрайно неудовлетворена от всичко в живота си.

— По дяволите! — Захвърли скицника на пода, скочи на крака и се запъти направо към банята. Вторачи се в косата си в огледалото. Щеше да я обръсне нула номер!

Не! Не искаше да бъде с гола глава, този път нямаше да се държи като откачена.

Моли се върна в гостната и избра от шкафа с видеокасетите тази с римейка на „Капан за родители“. Детето, което още се криеше в нея, обичаше да гледа тази история за близначките, които накрая успяха да помирят разведените си родители. Освен това тя се любуваше с детинско възхищение на усмивката на бащата — актьора Денис Куейд.

Същата като усмивката на Кевин.

С решителен жест извади от видеото някаква видеоигра. Вместо нея постави касетата с любимия си филм и се изтегна на дивана.

Към два през нощта близначките Холи и Ани най-после успяха да съберат разделените си родители, само че Моли още повече се разстрои. Започна да търси нещо по-подходящо сред старите филми, но внезапно спря, като чу една позната мелодия. Беше песента от „Лейс Инкорпорейтид“.

Лейс ще ви помогне, да…

Лейс ще ви реши проблема, да…

На екрана се появиха две разкошни сексапилни красавици, детективите Сейбъл Дрейк и Джинджър Хил.

„Лейс Инкорпорейтид“ беше любимият сериал на Моли като дете. Колко й се искаше да прилича на остроумната брюнетка Сейбъл. Ролята се изпълняваше от Малъри Маккой. А Джинджър беше потресаваща сексбомба, непобедима в схватките на карате. „Лейс Инкорпорейтид“ беше филм, наситен с много сексуални сцени, но това не правеше впечатление на младата жена. Тя просто се наслаждаваше да гледа как две мадами смилат от бой лошите мъже.

В надписите първо изписаха името на Малъри Маккой, след нея — на Лили Шърман, която играеше Джинджър Хил. Моли се заслуша по-внимателно, като си спомни как веднъж бе подочула разговор в централата на „Старс“, от който ставаше ясно, че Лили Шърман е свързана по някакъв начин с Кевин. Разбира се, не желаеше някой да се досети за интереса й към младия куотърбек, затова не посмя да разпита по-подробно. Но сега имаше възможност да огледа внимателно актрисата.

Лили беше с прочутите си плътно прилепнали джинси, с горнище без презрамки, на високи токчета. Дългата й червена коса се спускаше по раменете й, а очите й със съблазнителен грим, не се откъсваха от камерата. Дори със старомодната прическа и огромните златни халки тя си оставаше ослепителна.

Сега Шърман би трябвало да е около четирийсетгодишна. Малко старичка, за да е гадже на Кевин. Тогава какво ги свързваше? На снимката на актрисата отпреди няколко години си личеше, че беше натрупала няколко килограма след края на този телевизионен сериал. Но все още беше привлекателна, със зряла, чувствена красота, така че беше напълно възможно да са имали краткотрайна връзка.

Моли натисна нервно копчето и на екрана се показа реклама на някаква козметика. Може би точно от това се нуждаеше — пълна промяна.

Младата жена изключи телевизора и се запъти към горния етаж. Някак си се съмняваше, че пълното преобразяване на външността й ще излекува душевната й мъка.

След горещия душ си облече една от нощниците от ирландски лен, купена още по времето, когато беше богата. В нея се чувстваше като героиня от роман на Джорджет Хайер. Взе тетрадката си в леглото, за да поработи малко върху книгата за Дафни, но вдъхновението й от предишните дни бе пресъхнало.

Ру тихо похъркваше на пода до леглото. Моли си повтори, че иска да заспи, макар сънят да бягаше от очите й. Може би ще е по-добре да се заеме с корекциите на статията? Но докато преминаваше по коридора с лаптопа си, не се сдържа и надникна в банята за гости. Там имаше две врати — пред едната сега бе застанала девойката, а другата водеше в стаята, в която спеше Кевин.

Именно тази врата сега беше леко открехната.

Краката й, неподвластни на волята й, сами я отведоха към вратата.

На поставката пред огледалото бе поставен несесерът му за бръснене „Луи Вюитон“. Едва ли той би похарчил толкова много пари за подобна глезотия. По-скоро му е била подарена от някоя от международните му красавици.

Пристъпи леко напред и видя червена четка за зъби с корави бели косми. Той даже беше завинтил капачката на тубата с паста за зъби „Аквафреш“.

С връхчетата на пръстите си Моли нежно погали флакона с дезодорант. Протегна ръка към масивната стъклена бутилка с много скъп афтършейв от елитна марка. Отвинти капачката и я поднесе към носа си. Така ли мирише Кевин? Той не беше от онези мъже, които прекаляват с одеколона. Не беше толкова близка с него, за да знае повече за навиците му, но познатият аромат я накара да затвори очи и да вдъхне по-дълбоко. Потрепери и го остави. Загледа се в отворения несесер за бръснене.

До шишенцето с ибупрофен и тубата с неоспорин лежеше почетният пръстен на Кевин от Суперкупата. Знаеше, че го беше спечелил в началото на кариерата си, като резерва на Кал Бонър. Тя се изненада, че пръстенът от шампионата беше захвърлен така небрежно на дъното на несесера, но всичко, което знаеше за Тъкър, й подсказваше, че той не е искал да носи пръстен, получен зад гърба на някой друг, който е бил на предна линия.

Канеше се да си тръгне, когато забеляза до пръстена някакво пакетче.

Презерватив.

Е, и какво толкова? Разбира се, че си носи презервативи. Какво друго можеше да се очаква от него. Сигурно ги купува с кашони. Взе го и го огледа. Изглеждаше съвсем обикновен презерватив. Защо тогава го гледаше така втренчено?

Това бе истинска лудост! През целия ден се държеше като обсебена. Ако не се овладееше, щеше да започне да се нахвърля върху хората и тогава вече наистина ще свърши в лудницата. Или щеше да сготви домашния си любимец, също като лудата Глен Клоуз във филма „Фатално привличане“.

Моли мъчително потрепна. Прощавай, Дафни.

Един поглед. Само един поглед. Нищо повече. Просто ще надникне, докато той спи, след което веднага ще си тръгне.

Моли пристъпи към спалнята му и лекичко открехна вратата.