Сюзън Елизабет Филипс
Капризите на сърцето (2)

1

„Зайчето Дафни се възхищаваше на ноктите си, току-що лакирани в блестящ ярковиолетов цвят, когато язовецът Бени префуча с червения си планински велосипед и най-безцеремонно я събори.

— Ах, ти, проклет борсук такъв! — възкликна Дафни. — Да ти спукат гумите дано!“

Из „Дафни се претъркулва“

Моли Съмървил прокле завинаги несподелената си любов в деня, в който Кевин Тъкър едва не я уби.

Тъкмо заобикаляше внимателно хлъзгавите места по паркинга до сградата на „Чикаго Старс“, когато Кевин изненадващо връхлетя върху нея със съвсем новото си огненочервено ферари „Спайдър 355“ за сто и четирийсет хиляди долара. Гумите остро изсвистяха, двигателят мощно изръмжа и спортният звяр изскочи от завоя, като пръскаше кал и сняг наоколо. Когато задницата му полетя към нея, Моли отскочи назад, блъсна се в бронята на лексуса на зет си, подхлъзна се и се пльосна по гръб сред гъстия облак газове, избълван от ауспуха на ферарито.

Кевин Тъкър даже не намали скоростта. Моли се втренчи за миг в отдалечаващите се стопове, стисна зъби и с мъка се изправи. Единият крачол на безумно скъпите й маркови панталони „Ком де Гарсон“ бе целият оплескан с мръсен сняг, чантата й „Прада“ приличаше на безформена торба, а върху италианския й ботуш се мъдреше огромна драскотина.

— Ах, ти, проклет куотърбек такъв! — изруга под нос тя. — Да те кастрират дано!

Той дори не я забеляза, да не споменаваме, че едва не я прегази! Разбира се, това не беше нещо ново. По време на цялата си кариера в „Чикаго Старс“ Кевин Тъкър така и не бе забелязал съществуването й.

„Дафни изтръска пухестата си опашка, избърса мръсотията от лачените си сини обувки и реши да си купи най-бързите в света ролкови кънки. Толкова бързи, че без усилие да догони Бени и планинския му велосипед…“

За няколко секунди Моли си представи как се втурва да преследва Кевин със своя резедав фолксваген костенурка, купен от салона за отлично поддържани коли на старо след продажбата на мерцедеса. Но дори развинтеното й въображение се оказа безсилно, за да измисли достоен завършек на историята. Отвратена от себе си, мрачно поклати глава, докато приближаваше входа на сградата на „Чикаго Старс“. Този тип беше напълно безразсъден и повърхностен. Интересуваше се единствено от футбол. Чашата вече преля. Край с несподелената любов.

Не че беше истинска любов. По-скоро бе някакво идиотско увлечение по този кретен. Можеше да си измисли някакво оправдание, ако беше хлапачка на шестнайсет, но бе смешно и жалко за зряла жена на двайсет и седем години с коефициент на интелигентност почти достоен за гений.

Някакъв гений.

Когато влезе във фоайето през стъклените врати, украсени с емблемата на отбора — три преплетени златни звезди, обкръжени от син овал — я лъхна топла вълна. Вече не посещаваше толкова често сградата на „Чикаго Старс“, колкото докато учеше в гимназията. Но дори и тогава се чувстваше чужда тук. Като заклета романтичка, Моли предпочиташе някой хубав роман или разходка из залите на интересен музей, вместо да виси по стадионите и да зяпа как играчите постоянно се спъват и блъскат по терена. Разбира се, тя беше предан фен на „Чикаго Старс“, но лоялността й към отбора се дължеше по-скоро на семейната традиция, отколкото на лично предпочитание. Пот, кръв, насилие и бурни стълкновения на мъже със страховити подплънки на раменете — всичко това бе непонятно за нежната й природа — като… като… Кевин Тъкър.

— Лельо Моли!

— Чакахме те!

— Никога няма да отгатнеш какво стана!

Тя се усмихна, когато красивите й единайсетгодишни племеннички се втурнаха в коридора с развети руси коси.

Тес и Джули изглеждаха като миниатюрни версии на майка си Фийби, по-голямата сестра на Моли. Момичетата бяха близначки и толкова много си приличаха, че никой не можеше да ги различи. Но Тес се бе издокарала с джинси и огромно за телцето й яке с емблемата на „Чикаго Старс“, докато Джули носеше черен клин и розов пуловер. И двете бяха с атлетични фигури, но Джули обичаше балета, а Тес обожаваше отборните спортове. Жизнерадостните и дружелюбни близначки Кейлбоу бяха много популярни сред съучениците си, но истинско изпитание за родителите си, тъй като никога не обръщаха гръб на предизвикателствата.

Двечките изведнъж замлъкнаха и се заковаха на място. Мислите за онова, което се канеха да кажат, мигом се изпариха, щом видяха косата на Моли.

— Божичко, червена е!

— И то яко червена!

— Жестоко! Защо не ни каза?

— Беше импулсивно решение — смънка Моли.

— И аз ще боядисам моята в този цвят! — обяви Джули.

— Идеята не е добра — побърза да я разубеди леля й. — Е, какво щяхте да ми казвате?

— Татко е бесен — заяви Тес с опулен поглед.

— Той и чичо Рон отново се скараха с Кевин — уточни Джули, като нейните очи бяха дори по-изцъклени от тези на сестра й.

Моли тутакси наостри слух, макар да беше загърбила завинаги несподелената си любов.

— Какво е направил? Освен че почти ме прегази.

— Наистина ли?

— Няма значение. Разкажете ми подробностите.

Джули си пое дълбоко дъх, преди да заговори възбудено:

— Скачал с парашут в Денвър в деня преди мача с „Бронкос“.

— О, боже… — Сърцето на Моли замря.

— Татко току-що разбра и го глоби с десет хиляди долара!

— Леле! — Доколкото знаеше, това бе първият случай, когато Кевин беше глобяван.

Тези толкова непривични за куотърбека пристъпи на лекомислие бяха започнали точно преди началото на тренировъчния лагер през юли, когато участието му в едно аматьорско планинско рали с мотоциклети завърши с изкълчена китка. Не беше типично за него да върши дейности, които биха могли да провалят играта му на терена, затова всички му симпатизираха, особено зет й, за когото Кевин беше истински професионалист.

Но отношението на Дан към младежа започна да се променя, след като узна, че в разгара на спортния сезон любимецът му се е забавлявал с парапланеризъм в Долината на паметниците^[1]. Скоро след това куотърбекът си купи мощното ферари „Спайдър“, с което именно събори Моли на паркинга. Миналия месец в „Сън Таймс“ бе публикувана статия за това, как веднага след обсъждането на резултатите от мача Кевин напуснал Чикаго и отлетял за Айдахо за един ден, за хелиски^[2] в някаква усамотена местност в Сън Вали. Тогава му се размина само с предупреждение от Дан, защото негодникът се измъкна без произшествия. Но последният случай с парашута очевидно бе капката, която е преляла чашата на търпението на зет й.

— Често се е случвало баща ни да се разкрещи, но до днес не го бях чувала да се кара точно на Кевин — сподели Тес. — Ама и той не му остана длъжен. Заяви, че знаел какво правел, че не се е наранил и че татко не бивало да се меси в личните му дела.

Моли потръпна.

— Обзалагам се, че това никак не се е харесало на баща ти.

— Тогава той се развика още по-силно — допълни Джули. — Чичо Рон се опита да ги успокои, но влезе треньорът, който също започна да крещи.

Моли знаеше, че сестра й Фийби ненавиждаше разправиите.

— А майка ти какво направи?

— Прибра се в кабинета си и пусна един диск на Аланис Морисет.

Вероятно е било добър ход.

Прекъсна ги шляпането на маратонките на петгодишния й племенник Андрю, който изскочи устремно иззад ъгъла, също като ферарито на Кевин.

— Лельо Моли, познай какво стана? — Метна се към нея, обгръщайки коленете й. — Допреди малко всички крещяха и ушите ме заболяха.

Тъй като Андрю беше надарен не само с красотата на баща си, но и с гръмкия глас на Дан Кейлбоу, Моли искрено се усъмни в това. Все пак го погали по главата.

— Горкичкият.

Момчето я погледна с ужасени очи.

— А пък Кевин така се разбесня на татко, на чичо Рон и на треньора, че им кресна онази думичка с „м“.

— Не е трябвало да я казва.

— И то два пъти!

— О, миличкият ми. — Моли едва сдържа усмивката си.

Като прекарваха толкова много време в централното управление на отбор от Националната футболна лига (НФЛ), неизбежно бе децата на семейство Кейлбоу да се наслушат на доста ругатни, но семейните правила бяха съвсем ясни. Неприличният език в дома им се наказваше със сериозни глоби, макар и не чак в такъв размер, като десетте хиляди долара на Кевин.

Младата жена не можеше да проумее следното. Едно от нещата, които най-много мразеше в увлечението си — бившето си увлечение — по Кевин, беше това, че си падаше тъкмо по Кевин, най-повърхностният мъж на земята. За него футболът бе центърът на вселената и на живота му. Футболът и безкрайната върволица от празноглави световноизвестни манекенки. Къде ги намираше? В сайта Мис Плиткоумие.com?

— Здравей, лельо Моли.

За разлика от сестрите и брат си, осемгодишната Хана не се втурна презглава към нея, а пристъпи спокойно. Макар Моли да обичаше по равно и четиримата си племенници, в сърцето й бе отредено специално кътче за това крехко и уязвимо момиче, което не притежаваше нито спортната сила, нито безкрайната самоувереност на семейство Кейлбоу. Вместо това беше романтична мечтателка, твърде чувствително дете, надарено с богато въображение книжно червейче, което имаше дарба да рисува, също като леля си.

— Харесва ми косата ти.

— Благодаря ти.

Зорките й сиви очички забелязаха това, което сестрите й бяха пропуснали — изцапаните панталони на Моли.

— Какво се е случило?

— Подхлъзнах се на паркинга. Нищо сериозно.

Хана прехапа угрижено долната си устна.

— Казаха ли ти за разправията между Кевин и татко?

Изглеждаше разстроена и Моли отлично знаеше защо. От време на време младежът се вясваше в дома на Кейлбоу и осемгодишното момиче се бе увлякло по него, също като глупавата си леля. Но за разлика от нейната, любовта на Хана беше по детски чиста и невинна.

Андрю още не се бе отлепил от коленете й, затова Моли протегна ръка към племенницата си, за да я привлече към себе си.

— Хората трябва да поемат отговорност за постъпките си, миличка, и това се отнася и за Кевин.

— Какво мислиш, че ще направи той? — прошепна Хана.

Моли беше съвсем сигурна, че проклетникът ще се утеши с някоя манекенка, притежаваща минимални познания по английски език и максимални умения в еротичното изкуство.

— Сигурна съм, че щом се успокои, всичко ще е наред.

— Боя се да не свърши някоя глупост.

Младата жена отметна един кичур от светлокестенявата коса на Хана.

— Като онзи скок с парашут един ден преди мача с „Бронкос“?

— Тогава вероятно просто не се е замислил за последиците.

Тя се съмняваше дали малкият мозък на Кевин имаше способност да се замисля за нещо извън футбола, но не сподели това свое умозаключение с племенницата си.

— Трябва да поговоря с майка ти за няколко минути и след това двете можем да тръгваме.

— След Хана е мой ред — напомни й Андрю, след като най-сетне пусна краката й.

— Не съм забравила. — Децата се редуваха да нощуват в малкия й мансарден апартамент на Норт Шор^[3]. Обикновено й гостуваха през уикендите, а не във вторник срещу сряда, но утре учителите имаха някакъв семинар за усъвършенстване, а Хана, според Моли, се нуждаеше от повече внимание.

— Вземи си раницата. Няма да се бавя.

Тя тръгна по коридора със снимки по стените, отразяващи историята на „Чикаго Старс“. На челно място висеше портретът на баща й. Забеляза, че сестра й бе освежила черните рога, които Моли отдавна беше нарисувала над главата му. Бърт Съмървил, основателят на „Чикаго Старс“, беше мъртъв от години, но жестокостта му още бе жива в спомените на дъщерите му.

Следваше официалният фотопортрет на Фийби Съмървил Кейлбоу, сегашният собственик на „Чикаго Старс“. До него бе снимката на Дан Кейлбоу от времето, когато беше старши треньор, а не президент на клуба. Моли изгледа с усмивка физиономията на темпераментния си зет. Дан и Фийби се грижеха за нея, откакто Моли беше на петнайсет. Дори и в най-лошите си дни двамата бяха за нея по-добри родители, отколкото Бърт Съмървил в най-добрите си.

Тук беше и снимката на Рон Макдърмит, дългогодишен управител, или просто чичо Рон за децата. Фийби, Дан и Рон правеха всичко по силите си, за да се справят не само с огромната и всепоглъщаща работа, каквато бе ръководството на отбор от НФЛ, но и със семейния живот. С течение на годините бяха извършили няколко реорганизации, една от които върна Дан в „Чикаго Старс“, след като го бе напуснал.

Моли се отби в дамската тоалетна. Преметна палтото си върху умивалника и се огледа критично в огледалото. При все че късата несиметрична подстрижка подчертаваше очите й, тя не се бе задоволила с постигнатото и бе боядисала тъмнокестенявата си коса в яркочервено. И сега приличаше на кардинал.

Новият цвят на косата й придаваше блясък на иначе бледото й лице. Не че се оплакваше от външния си вид. Все пак имаше прав нос и хубави устни. Вървяха в комплект с нормална фигура — нито прекалено слаба, нито прекалено пълна, но здрава и гъвкава, за което беше благодарна на съдбата. Един кратък поглед към гърдите й потвърди за пореден път, че макар да бе дъщеря на вариететна танцьорка, в това отношение природата доста я бе ощетила.

Но очите й бяха красиви и леко скосени, което според Моли й придаваше тайнствен вид. Като малка обичаше да закрива долната половина на лицето си, представяйки си, че е неотразима арабска шпионка.

Въздъхна и се зае да почисти мръсотията от панталоните си, а сетне избърса грижливо любимата си, но доста износена чанта „Прада“. След като свърши, грабна палтото си, купено на разпродажба в „Таргет“, и се запъти към кабинета на сестра си.

Беше първата седмица на декември и част от персонала вече се беше заел с коледната украса. На вратата на кабинета на Фийби висеше последното творение на Моли — рисунка на Дядо Коледа, облечен в екип на „Чикаго Старс“. Тя надникна вътре и обяви:

— Ето я и леля Моли!

По-голямата й сестра, ослепителна блондинка, захвърли писалката си така бързо, че златните й гривни издрънчаха.

— Слава богу! Гласът на разума е точно това, от което се нуждая в момента… Господи! Какво си направила с косата си?

С облака светлоруса коса, кехлибарени очи и умопомрачителната си фигура Фийби приличаше на Мерилин Монро. Сигурно точно така щеше да изглежда актрисата, ако бе доживяла четирийсет години. Макар че Моли не можеше да си представи Монро с петно от сладко от грозде върху блузата си. Каквото и да правеше със себе си младата жена, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде красавица като сестра си. Но не й завиждаше. Само най-близките й знаеха колко бе страдала Фийби заради пищното си съблазнително тяло и неустоимия чар на фатална жена.

— О, Моли… само не отново! — простена Фийби. Едновременно ужасеният и потресен поглед на сестра й накара девойката да съжали, че не си бе сложила шапка.

— Успокой се де! Нищо лошо няма да се случи!

— Как да се успокоя? Всеки път, когато издевателстваш над косата си, ни сполетява поредният инцидент.

— Много отдавна приключих с инцидентите — изсумтя Моли сърдито. — Не може ли човек да си боядиса косата?

— Не ти вярвам! Пак се каниш да направиш нещо откачено, нали?

— Нищо подобно! — Ако си го повтаряше достатъчно често, може би сама щеше да си повярва.

— Тогава беше само на десет години — промърмори Фийби. — Най-умната и най-примерната ученичка в интерната. Но после най-неочаквано си отряза косите и сложи димка в столовата.

— Това беше само химически експеримент на едно надарено дете!

— Ами като стана на тринайсет? Беше тиха. Прилежна. След онази димка нямаше никакво провинение. Докато не започна да си ръсиш косите с желатин на прах. И тогава хоп — нова бомба! На бърза ръка си опаковала всички колежански награди на Бърт, обадила си се на една фирма за събиране на отпадъци и си им наредила да ги изхвърлят.

— Признай поне, че ти хареса, когато ти разказах за това.

Но Фийби вече беше набрала скорост и нямаше намерение нищо да признава.

— Минаха още четири години. Поведението ти беше за пример. Постигна бляскави успехи в училището. Двамата с Дан те приехме в нашия дом, в сърцата ни. При дипломирането трябваше да говориш от името на целия випуск. Имаше хубав дом, семейство, което те обичаше… Освен това те бяха избрали за вицепрезидент на училищния съвет, така че откъде да ми дойде наум да се разтревожа, когато боядиса косата си на оранжеви и сини ивици?

— Това бяха цветовете на училището — обясни Моли тихо.

— И тогава ми позвъниха от полицията, че сестра ми — моето умно и трудолюбиво момиче, избрано за отличник на месеца, най-хладнокръвно е включило противопожарната аларма през голямото междучасие. Нашата Моли вече не се задоволяваше с невинни детски лудории! О, не… тя вече се бе превърнала в малолетна престъпница!

Това бе най-гадната постъпка на Моли, непонятна и за самата нея. Унижи хората, които я обичаха. Дори след едногодишния полицейския надзор и многото часове общественополезен труд, тя още не можеше да си обясни защо го беше направила. Прозрението я споходи по-късно, през втората й година като студентка в Северозападния университет.

Беше през пролетта, точно преди изпитната сесия. Необяснимо защо, Моли се чувстваше твърде неспокойна, неспособна да се концентрира. Вместо да учи, четеше купища любовни романи или се звереше на отражението си в огледалото, мечтаейки си за прическа в стила на прерафаелитите^[4]. Но не я задоволи дори удължаването на косата й, за което изхарчи всичките си джобни пари. И така продължи до деня, в който на излизане от книжарницата напипа в джоба си калкулатор, за който не беше платила на касата.

За щастие, по това време бе по-умна и по-зряла, отколкото в гимназията, така че се втурна обратно, за да върне калкулатора, след което потърси психолога в университета…

Фийби скочи на крака, изтръгвайки девойката от унеса й.

— А последния път… — не спираше да говори сестра й.

Моли потрепна. Знаеше, че Фийби, рано или късно, ще стигне и до това.

— … последния път, преди две години, когато обръсна косата си почти нула номер, с онзи ужасен гребен, щръкнал най-отгоре…

— Не беше ужасен. Беше по последната мода.

Сестра й стисна зъби.

— Последния път, когато направи това ужасно нещо с косата си, ти пропиля петнайсет милиона долара!

— Да… Но беше чисто съвпадение.

— Ха!

За петнайсети милионен път Моли й обясни защо го беше направила.

— Парите на Бърт ме задушаваха. Трябваше окончателно да скъсам с миналото, за да бъда свободна личност.

— По-скоро бедна личност!

Младата жена се усмихна. При все че Фийби никога нямаше да го признае, тя много добре разбираше защо сестра й се бе отказала от наследството си.

— Нека да го погледнем откъм добрата страна. Едва ли някой знае, че се отказах от парите си. Просто ме смятат за ексцентричка, задето карам фолксваген костенурка и живея в апартамент с размерите на килер.

— Който обожаваш.

Моли не се и опита да отрича. Апартаментът бе най-ценното й притежание. Гордееше се с това, че изплащаше месечните вноски за ипотеката със свои пари. Можеше да я разбере само човек, израснал като нея, без собствен дом. Реши да смени темата, преди Фийби отново да я подхване с упреците.

— Малките дяволчета ми казаха, че Дан е глобил господин Повърхностен с десет хиляди долара.

— Бих искала да не го обиждаш. Кевин не е такъв, той просто е…

— Просто интересите му са повърхностни?

— Честно казано, Моли, не мога да си обясня защо толкова силно го презираш. За всички тези години двамата не сте си разменили повече от дузина думи.

— Инстинктивно избягвам хората, за които футболното игрище е центърът на Вселената.

— Ако го познаваше по-добре, щеше да го обичаш не по-малко от мен.

— Не е ли очарователно, че той излиза главно с жени, неспособни да използват повече от три думи на английски? Но си мисля, че в това се крие някакво преимущество, защото нищо не пречи така на секса, както някой задълбочен разговор.

Фийби не можа да се сдържи и се разсмя.

Макар че Моли споделяше почти всичко със сестра си, тя пазеше в пълна тайна увлечението си по куотърбека на „Чикаго Старс“. Не само защото беше унизително за нея, но и защото Фийби навярно щеше да каже на Дан, който щеше да се вбеси. Зет й беше прекалено загрижен за балдъзата си, така че никой спортист, освен ако не беше щастливо женен или гей, нямаше много шансове да припари до нея.

Точно в този момент при тях влезе субектът на нейните мисли — Дан Кейлбоу, синеок и красив русокос гигант. Годините го бяха пощадили. Моли го познаваше от дванайсет години, които му бяха добавили само няколко бръчки, колкото да подчертават мъжественото му лице. Винаги изпъкваше сред тълпата и от него на талази се излъчваха надеждност и увереност.

Дан беше старши треньор, когато Фийби наследи отбора. За нещастие, тя нищо не разбираше от американски футбол и той веднага й обяви война. Първоначалните им схватки бяха толкова ожесточени, че веднъж Рон Макдърмит бе принуден да го отстрани от „Чикаго Старс“ заради обидното му държание с Фийби. Но не след дълго яростното им противопоставяне се превърна в нещо коренно различно.

Моли беше убедена, че именно за такива огнени страсти като техните се съчиняват легенди и балади. Реши, че щом няма да има късмета да се радва на подобна любов, по-добре завинаги да остане сама. Само Голямата любов можеше да я задоволи. Но по-скоро Дан щеше да опрости глобата на Кевин, отколкото Моли да я срещне.

Зет й машинално преметна ръка през раменете й. Щом се озовеше близо до някой от роднините си, Дан винаги го прегръщаше. Сърцето й се сви от болка. През тези години тя бе излизала на срещи със свестни младежи и дори се бе опитвала да се убеди, че е влюбена в двама от тях, но ги разлюби в мига, в който осъзна, че никой от тях не може да се сравнява със зет й. Започваше сериозно да се съмнява, че някога ще намери мъж като него.

— Фийби, зная, че харесваш Кевин, но този път той стигна твърде далеч. — Провлеченият му акцент от Алабама винаги се долавяше по-ясно, когато беше раздразнен. А сега бе много ядосан.

— Точно това каза и предишния път — напомни му съпругата му. — Ти също го харесваш.

— Изобщо не го разбирам! За него най-важно е да играе в „Старс“, но защо прави всичко възможно, за да прецака кариерата си?

— Ти по-добре от всички нас би трябвало да знаеш отговора. — Фийби му се усмихна мило. — Ти самият беше господин Голяма издънка и щеше да прецакаш отбора, преди да се появя аз.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг.

Жена му се разсмя. Мрачната гримаса на Дан отстъпи пред интимната усмивка, на която Моли хиляди пъти бе ставала свидетел. Но лицето му скоро помръкна.

— Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че в него се е вселил самият дявол.

— По-скоро дяволи — поправи го Моли. — И всички до един с чуждестранен акцент и големи гърди.

— Не забравяй, че подобни неща са част от живота на всеки футболист.

Не желаеше повече да слуша за Кевин, затова лепна бърза целувка върху бузата на зет си.

— Хана ме чака. Ще я върна утре късно следобед.

— Не й позволявай да види сутрешните вестници.

— Няма. — Племенницата й се разстройваше, когато журналистите критикуваха „Старс“, а новината за глобата на Кевин със сигурност щеше да предизвика отрицателни отзиви.

Моли им махна за довиждане, отиде да вземе Хана, целуна останалите си племенници и подкара към къщи. Магистралата беше задръстена от автомобили и навярно щеше да й бъде нужен цял час, за да се добере до Еванстън — старомодното градче на Норт Шор, където се намираха нейният университет и сегашното й жилище.

— Слидерин! — провикна се на един нахалник, който я засече с возилото си.

— Гаден, мръсен Слидерин! — присъедини се Хана.

Младата жена се усмихна. Слидерините бяха лошите в книгите за Хари Потър и тя използваше името като безобидна ругатня, която можеше да се използва пред деца. Не бе чудно, че бързо навлезе в речника първо на Фийби, а след това и на Дан.

Докато слушаше с половин ухо дърдоренето на Хана, която й описваше как бе минал денят й, Моли се върна в мислите си към разговора със сестра си по времето, когато най-после влезе във владение на наследството си.

Бърт бе завещал „Чикаго Старс“ на Фийби. Останалата част от наследството му, силно намаляла след поредица от неуспешни инвестиции, се падаше на Моли. Понеже тогава още не бе пълнолетна, Фийби управляваше парите на сестра си и накрая те нараснаха до петнайсет милиона долара. Така че, като навърши двайсет и една години, заедно с дипломата си по журналистика Моли се сдоби с правото да разполага с огромното си наследство. Това й позволи да живее охолно в луксозен апартамент в елитния квартал „Голд Коуст“ в Чикаго.

Мястото беше изключително чисто и спокойно. Съседите й бяха много по-възрастни от нея, но тя не разбра веднага каква грешка е допуснала, нанасяйки се тук. Вместо това се потопи в пазаруването на маркови дрехи, които обожаваше. С щедра ръка пръскаше пари за подаръци на приятелите си, а за себе си купи скъп луксозен автомобил. Но само след година бе принудена да си признае, че празноглавото съществуване на заможна наследница не беше за нея. Беше свикнала да работи усилено както в колежа, така и на временната работа, с която се заемаше през летните ваканции, предимно по настояване на Дан. Затова прие работата като репортер.

Беше заета от сутрин до вечер, но това занимание не бе достатъчно творческо и чувството на неудовлетвореност не я напускаше. На Моли й се струваше, че играе роля в скучна пиеса, вместо да живее истински. Накрая реши да зареже работата, за да може да съсредоточи усилията си върху епичната романтична сага, която винаги бе мечтала да напише. Вместо това се оказа, че реди истории, които някога измисляше за хлапетата Кейлбоу — приказки за едно смело женско зайче, което се обличаше по последната мода, живееше във вила край Гората на славея и вечно се забъркваше в забавни приключения.

Започна да записва съчинените си истории, после продължи с рисуването на илюстрациите към тях. През целия си живот бе драскала такива смешни скици, но никога не ги бе възприемала сериозно. От детските си години умееше да рисува с перо и мастило, но сега се зае да оцветява силуетите на героите си с ярки цветни флумастери. Така Дафни и приятелите й постепенно оживяха.

Тя се въодушеви много, когато малко чикагско издателство — „Бърдкейдж Прес“ — откупи правата върху първата й книга „Дафни поздравява“, макар че авансът едва успя да покрие пощенските разходи на Моли. Но поне най-после бе напипала своята бизнес ниша. Все пак при нейното огромно наследство подобно занимание можеше по-скоро да се приеме като хоби, отколкото като призвание, затова тя все още се чувстваше потисната. Не й помогна дори модерната прическа — обръсната коса с щръкнал най-отгоре гребен.

Искаше й се да включи противопожарна аларма.

Ала тъй като дните на подобни безумия отдавна бяха отминали за нея, в един прекрасен ден тя се озова в кабинета на адвоката си, за да го уведоми за намерението си да основе фондация за подпомагане на бедни деца. Адвокатът направо онемя за няколко минути, сащисан от идеята на клиентката си, но младата жена се почувства щастлива за пръв път, откакто беше станала пълнолетна. Фийби бе получила възможността да се докаже, когато наследи „Старс“, но Моли никога не бе имала подобен шанс. Сега бе дошъл и нейният ред. Като подписа документите, имаше усещането за пълна свобода, все едно че на гърба й бяха поникнали криле.

— Много ми харесва тук — въздъхна Хана, когато леля й отключи вратата на малкия апартамент на втория етаж, намиращ се на няколко минути пеша от центъра на Еванстън.

Моли също въздъхна доволно. Дори и да не отсъстваше дълго, винаги обичаше момента, в който прекрачваше прага на дома си.

Децата на семейство Кейлбоу смятаха жилището на леля си за най-готиното място на света. Сградата била построена през 1910 г. от един търговец на автомобили „Студебейкър“, после била използвана като офис сграда, а накрая бе станала склад, преди да бъде основно ремонтирана преди няколко години. Нейният апартамент имаше високи до тавана прозорци, както във фабриките, външни вентилационни тръби в алуминиева облицовка и стари тухлени стени, покрити с част от нейните рисунки и скици. Жилището й беше най-малкото и най-евтиното в сградата, но високите повече от четири метра тавани създаваха усещането за необятен простор. Тя целуваше пликовете, с които изплащаше ежемесечните вноски за ипотеката, преди да ги пъхне в пощенската кутия. Глупав ритуал, но продължаваше да го спазва.

Повечето от познатите й предполагаха, че притежава дял от „Старс“ и само неколцина от най-близките й приятели знаеха, че тя вече не е богата наследница. Към скромните й приходи от книгите й за Дафни се добавяха оскъдните й хонорари като извънщатен сътрудник на тийнейджърското списание „Чик“. На края на месеца наистина не й оставаха много пари за любимите й глезотийки — модни дрешки и книги с твърди корици, но тя не страдаше от това. Можеше да ограничи пазаруването до сезонни разпродажби и промоции, а книги си вземаше от библиотеката.

Животът бе прекрасен. Дори и никога да не познаеше Голямата любов като Фийби, поне беше благословена с развинтено въображение и необуздана фантазия. От нищо не се оплакваше, нямаше основания да се опасява, че отново ще я връхлети онова непредвидимо, но помитащо всичко душевно безпокойство. А новата й прическа не беше нищо повече от желание да бъде в крак с модата.

Хана захвърли палтото си и се наведе, за да поздрави Ру, дребния сив пудел на леля й, който притича към вратата, за да ги приветства. Както Ру, така и Кенга, пуделът на семейство Кейлбоу, бяха потомци на Пух^[5], някогашният домашен любимец на Фийби.

— Хей, смръдльо, домъчня ли ти за мен? — Моли остави писмата, за да погали кучето си по рошавата му сива глава. То се отблагодари за милувката, като я близна по брадичката, след което настръхна и гордо изръмжа. — Да, да, впечатлени сме, нали, Хана?

Момиченцето се закиска и погледна към леля си.

— Май още обича да се преструва на полицейско куче, нали?

— Той е най-страховитата полицейска хрътка в спецчастите. Да не засягаме самолюбието му, наричайки го обикновен пудел.

Хана стисна възторжено лапата на Ру, но после го заряза и се насочи към „творческия кабинет“ на Моли, заемащ единия край на просторното помещение.

— Написа ли още статии? Много ми хареса „Страстната нощ след абитуриентския бал“.

— Скоро ще напиша още — усмихна се леля й.

Заради пазарните изисквания статиите, които изпращаше на списание „Чик“, винаги бяха с двусмислени заглавия, въпреки че съдържанията им бяха напълно безобидни. В „Страстната нощ след абитуриентския бал“ се наблягаше на опасностите от секс на задните седалки на автомобилите. „От девственица до вещица“ беше всъщност статия за козметиката, докато в „Добрите момичета полудяват“ се проследяваха приключенията на три хлапачки по на четиринайсет години, впуснали се да пътуват по къмпингите.

— Мога ли да хвърля един поглед на новите ти скици?

Моли окачи двете палта.

— Няма такива. Съвсем наскоро ми хрумна една нова идея.

Понякога работата й върху книгите започваше с небрежно нахвърлени скици, но се случваше и да се залови направо с текста. А днешният сюжет й го подсказа самият живот.

— Разкажи ми! Моля те!

Обикновено двете изпиваха по чаша от чая „Констант Комент“, преди да се заемат с всичко останало. Моли отиде в миниатюрния кухненски бокс, разположен срещу работния кабинет, за да включи водата да кипне. Мъничкият й ъгъл за спане, заместващ спалнята, се намираше точно над „гостната“. Металните лавици на долното ниво бяха препълнени с любимите й книги: романите на обожаваната от нея Джейн Остин, окъсаните от препрочитане книги на Дафни дю Морие и Аня Ситън, пълния комплект от ранните творби на Мери Стюарт, наред с произведенията на Виктория Холт, Филис Уитни и Даниел Стийл.

На по-тесните лавици бяха натъпкани на два реда джобните книжлета с меки корици — исторически саги, дамски романи, криминалета, пътеводители и справочници. Не бяха забравени творбите на любимите й автори, биографиите на знаменити жени, както и няколко от не толкова потискащите издания на читателския клуб на Опра Уинфри.

По-старите, но скъпи на сърцето й детски книжки Моли пазеше в „спалнята“. Колекцията й включваше всички истории за Елоиз и Хари Потър, „Магьосницата от езерото на черната птица“ от Елизабет Джордж Спиърс, няколко приказки на Джуди Блум, „Децата от товарния вагон“ от Гертруд Чандлър Уорнър, „Ан от фермата Грийн Гейбълс“ от Луси Монтгомъри, малките забавни книжлета от поредицата „Гимназията Суийт Вали“ на Франсин Паскал, изпокъсаните творения на Барбара Картланд, които тя откри още когато бе едва десетгодишна. Това бе колекция, достойна за един истински книжен червей. Децата на семейство Кейлбоу обичаха да се излягат на леглото, заобиколени от купчина книги, докато се колебаеха коя точно да си изберат за четене.

Моли извади от шкафа две фини чашки от китайски порцелан, с тънки позлатени ръбове и изрисувани под тях лилави теменужки.

— Днес реших да озаглавя новата си книга „Дафни се претъркулва“.

— Разкажи ми за нея!

— Ами… Дафни броди из Гората на славея, замислена за своите работи, когато изневиделица Бени профучава край нея с планинския си велосипед и я събаря на земята.

Хана поклати глава неодобрително.

— Този проклет язовец.

— Именно.

— Според мен някой трябва да му открадне велосипеда — предложи Хана лукаво. — Заслужава си го, а и така повече няма да прави бели.

— В Гората на славея никой нищо не краде — усмихна й се Моли. — Нали говорихме за това, когато ти се искаше някой да открадне джета на Бени?

— Спомням си. — Тя сви устни упорито, точно както правеше баща й, когато нещо не му харесваше. — Но ако в Гората на славея има планински велосипеди и джетове, не виждам защо да не може да бъдат откраднати. А пък Бени не иска да върши лоши неща. Той просто е пакостник.

Моли се замисли за Кевин.

— Между пакостничеството и глупостта разликата е доста малка.

— Бени не е глупав!

Хана изглеждаше ужасена и Моли съжали, че не си бе премълчала.

— Разбира се, че не е. Той е най-умният язовец в Гората на славея. — Тя разроши косата на племенницата си. — Нека да си изпием чая, а после ще изведем Ру на разходка край езерото.

До късно вечерта не й остана време да прегледа пощата си. Такава възможност й се удаде чак след като Хана заспа, с овехтялото книжле „Желанието на Дженифър“ на Юнис Янг Смит в ръцете си. Моли защипа с кламер сметката си за телефона, след което машинално отвори един голям канцеларски плик. Но се намръщи още при първия си поглед върху листа. Не искаше да я занимават с подобни глупости.

Нормални деца за нормална Америка

„Хомосексуална опасност застрашава вашите деца! Най-невинни граждани се тласкат към перверзни грехове от непристойни книги и безотговорни телевизионни предавания, прославящи сексуалните отклонения и липсата на всякакви морални принципи…“

„Нормални деца за нормална Америка“ или съкратено НДНА беше организация в Чикаго, чиито членове често се появяваха по шоутата на местните телевизионни канали с безумен блясък в очите, давайки воля на параноята си. „Защо не използват енергията си за нещо по-полезно, като например да предпазват децата от боравене с оръжие“, помисли си Моли, като захвърли писмото в кошчето за смет.

 

 

На другия ден, късно следобед, Моли отпусна ръка от волана, за да прокара пръсти през гъстата козина на Ру. По-рано бе върнала Хана в дома на родителите й, след което продължи към вилата на семейство Кейлбоу в окръг Дор, щата Уисконсин. Знаеше, че ще пристигне там късно, но шосетата не бяха претоварени, така че нямаше нищо против да шофира през нощта.

Съвсем импулсивно реши да потегли на север. Вчерашният разговор с Фийби й разкри нещо, което Моли с всички сили отричаше дори пред самата себе си. Сестра й имаше право. Неслучайно беше боядисала косата си в яркочервено. Това беше симптом за някакъв по-сериозен проблем. Предишната й неудовлетвореност отново се бе завърнала.

Е, сега нямаше желание да задейства противопожарна аларма, а и вече нямаше пари за раздаване. Но това не означаваше, че подсъзнанието й няма да й изиграе някоя лоша шега. Измъчваше я смътно усещане, че се връща в същия капан, от който смяташе, че завинаги се е измъкнала.

Припомни си какво й бе казал психотерапевтът в университета:

— В детството си вие сте вярвали, че можете да заслужите любовта на баща си с примерно поведение. Въобразявали сте си, че ако сте отличничка в училището, ако спазвате всичките писани и неписани правила, той ще ви дари с това, от което се нуждае всяко дете: похвали и ласки. Но баща ви се е оказал неспособен за такава любов. Затова понякога нещо във вас се е пречупвало и вие сте вършили най-лошите постъпки, които са ви хрумвали. Бунтът ви е бил напълно естествен и здравословен. Това ви е помагало да не загубите разсъдъка си.

— Но не обяснява това, което направих в гимназията — възрази тя. — Бърт вече бе починал, а аз живеех с Фийби и Дан. И двамата ме обичаха. Ами откраднатият калкулатор?

— Може би сте искали да проверите любовта им?

Прониза я някаква странна тръпка.

— Какво искате да кажете?

— Единственият начин да се убедите в безусловната любов на близките си е да извършите нещо ужасно, за да проверите дали те няма да спрат да ви обичат.

Не, те не спряха да я обичат. През цялото време.

Тогава защо се бе пробудил старият проблем, за да я преследва и измъчва? Вече не искаше никакви неприятности в живота си. Готова беше цял живот да си пише книгите, да се разхожда с Ру, да играе с племенниците си. Но защо се чувстваше така неспокойна от седмици насам? Достатъчно бе да хвърли един поглед в огледалото върху червената си коса, която наистина бе отвратителна, за да се убеди, че беше на ръба на душевен срив.

Така че беше по-добре да избяга от това дяволско изкушение някъде по-далеч, в окръг Дор, за една или две седмици. В края на краищата кой можеше да я безпокои там?

 

 

В същото време Кевин Тъкър спеше и сънуваше как топката се търкаля по игрището, куотърбекът закъсня с пробива и в този момент го събуди някакъв подозрителен шум. Той се обърна по гръб, простена и се опита да си спомни къде се намира, но бутилката шотландско уиски, която бе пресушил, преди да заспи, бе замъглила паметта му. Обикновено предпочиташе нещо друго, което да повиши нивото на адреналина му, но снощи алкохолът му се стори добър вариант.

Отново чу подозрителния звук, като дращене по вратата, и тогава си припомни всичко. Намираше се в окръг Дор, щата Уисконсин. „Старс“ нямаха мач тази седмица и Дан му беше наложил глоба от десет хиляди долара. На всичко отгоре проклетникът му бе заповядал да се усамоти на вилата им и да остане там, докато не му уври главата.

Дяволите да го вземат, с главата му всичко беше наред! Но определено имаше някакъв проблем със супермодерната алармена система на Дан Кейлбоу — някой се опитваше да се промъкне вътре, а тя упорито отказваше да се задейства.