Сюзън Елизабет Филипс
Капризите на сърцето (26)

25

„Дафни не говореше с Бени, но на него не му пукаше. Мелиса не можеше да си намери шикарните слънчеви очила, достойни за кинозвезда, а освен това заваля. Всичко напълно се обърка!“

Из „Дафни отива на летен лагер“

Лили се спря на прага на кухнята и се загледа в Моли, която бе заспала върху масата. Главата й лежеше върху ръката, а пръстите й бяха отпуснати върху скицника. Косата й се стелеше по стария дървен плот на масата като гъст кленов сироп. Как бе могла изобщо някога да я помисли за повърхностна?

Откакто се бе върнала в лагера преди десет дни, Моли довърши илюстрациите към „Дафни отива на летен лагер“, започна нова книга, написа статия за списание „Чик“, като едновременно с това готвеше и се грижеше за гостите. Почти не й оставаше време за почивка, при все че бе споделила с Лили, че новият договор най-сетне й бе осигурил финансова стабилност. Актрисата знаеше, че младата жена се опитва да не мисли за Кевин, и разбираше мълчаливото й страдание. Понякога й се искаше да удуши сина си.

Моли се размърда и примигна, сетне отвори широко очи и се усмихна. Под ресниците й тъмнееха големи сенки. Същите като под очите на Лили.

— Хубава ли беше разходката?

— Да.

Младата жена се надигна и приглади косата си зад ушите си.

— Лиам идва.

Сърцето на Лили прескочи един удар. След ултиматума му не го бе виждала от седмици, само веднъж го бе зърнала отдалече в града. Вместо да намалява, болката от раздялата им ставаше все по-силна и мъчителна.

— Той донесе нещо за теб — додаде Моли. — Казах му да го остави в стаята ти.

— Какво е донесъл?

— Предполагам, че е най-добре сама да го видиш. — Моли вдигна молива, който бе паднал на пода, и започна да го върти между пръстите си. — Помоли ме да ти кажа сбогом от негово име.

Лили изведнъж потръпна от студ, макар че в кухнята беше топло.

— Заминава ли?

— Днес. Отива за известно време в Мексико. Смята да експериментира със светлината.

Не би трябвало да се изненадва. Нима очакваше той да се мотае смирено наоколо, очаквайки тя да размисли и да се хвърли в обятията му? Всеки, който познаваше творчеството на Лиам Дженър, можеше да прозре, че художникът по природа бе човек на действието.

— Разбирам.

Моли стана и я погледна съчувствено.

— Май доста яко го издъни.

— Се издъни — машинално я поправи Лили, подчинявайки се на набитите от Крейг правила.

— Наистина трудно бих се справила без теб, но сега, след като Кевин замина, защо още си тук?

Актрисата възнамеряваше скоро да се срещне със сина си в Чикаго. Двамата не смятаха да пазят отношенията си в тайна и той вече бе отлетял за Северна Каролина, за да съобщи новината на своите приятели, семейство Бонър. Освен това, според последния им телефонен разговор, вече бе казал на братята на Кал, на съпругите им, както и на съседа си в самолета.

Лили нямаше търпение да го види отново, ала все още не можеше да се реши да си тръгне от лагера. Казваше си, че стои заради снаха си.

— Още съм тук, за да ти помагам, малко неблагодарно глупаче.

Моли отнесе празната си водна чаша в мивката.

— Май не е само заради това.

— И защото тук е тихо и спокойно, а аз мразя Ел Ей.

— Или може би защото не можеш да се решиш да заминеш далеч от Лиам, при все че се държа много гадно с него и изобщо не го заслужаваш.

— Щом го смяташ за толкова прекрасен, вземи го ти. Нямаш представа какво е да си омъжена за властен и самовлюбен мъж.

— Как ли пък не! Ако искаш, лесно ще го накараш да ти играе по свирката.

— Не ми говори по този начин, млада госпожо.

— Голяма си глупачка — усмихна се Моли. — По-добре се качи горе и виж какво ти е донесъл.

Лили надяна надменното изражение на кинозвезда и се опита да напусне кухнята с царствена походка, но знаеше, че на снаха й такива не й минават. Съпругата на сина й притежаваше открития неподправен чар на Малъри. Защо Кевин не можеше да проумее от какво се бе отказал?

Ами тя самата? Нима не се бе отказала от мъжа, който бе покорил сърцето й? Все още не можеше да довърши покривката. Когато я погледнеше, виждаше само съшити парчета плат. Нямаше я творческата енергия, не я озаряваха прозрения за тайните на живота.

Прекоси площадката на втория етаж и се заизкачва по тясното вито стълбище, водещо към тавана. Кевин й бе предложил да се премести в една от по-големите стаи, но на нея тук й харесваше.

Когато влезе, тутакси видя голямото правоъгълно платно, облегнато на долната табла на леглото. Макар че бе увито в кафява опаковъчна хартия, тя отлично знаеше какво се крие под нея. „Мадоната“, на която толкова много се бе възхищавала през онзи следобед в ателието му. Коленичи върху плетеното килимче и със затаен дъх разкъса хартията.

Но се оказа, че не е „Мадоната“. Беше портретът, който Лиам й бе нарисувал.

От гърдите й се надигна ридание. Жената побърза да притисне пръсти към устните си, за да го възпре. Той бе нарисувал тялото й с безпощадна правдивост. Бе показал всяка бръчка, всяка натрупана мазнина, отпуснатата плът, която в младостта беше гладка и стегната. Едното й сбръчкано бедро се подаваше от края на стола, на който седеше; гърдите й бяха увиснали под тежестта на годините.

При все това беше прекрасна. Кожата й излъчваше меко сияние, което сякаш струеше отвътре, извивките бяха плавни и подканващи, а лицето — божествено красиво. Истинско въплъщение на Вечната жена, зряла и помъдряла.

Това бе прощалното любовно писмо на Лиам Дженър. Безкомпромисен израз на чувствата му, открити и ясни. Това бе душата й, претворена върху платното от един прекрасен и необикновен мъж, който тя не бе имала смелостта да нарече свой. А сега навярно вече бе твърде късно.

Грабна ключовете си, спусна се надолу по стълбите и хукна навън към колата. Някое от децата бе изрисувало накипрен заек върху прашния капак на багажника. В същия миг Лили осъзна, че рисунката е твърде хубава, за да е дело на детска ръка. Пак Моли и шмекериите й.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Гумите изсвистяха, когато подкара от лагера към стъклената му къща. Докато тя издигаше бариери, за да прикрие страха си със спомена за мъжа, когото отдавна не обичаше, Лиам честно и открито преследваше това, което желаеше.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Колата заподскача по бабуните в края на черния път, сетне продължи по равната морава. Скоро се показа и стъклената къща. Изглеждаше празна и изоставена.

Лили изскочи навън, изтича до вратата и натисна звънеца. Никой не отвори. Заудря с юмруци, сетне заобиколи на бегом къщата. Заминава за Мексико…

Над нея се извисяваше стъклената кула, подходящо убежище за един гений. Жената не съзря вътре признаци на живот, останалата част от дома му също изглеждаше пуста.

Зад гърба й водите на езерото проблясваха на слънчевата светлина, небето над главата й се синееше в безбрежната си синева. Един идеален ден, който сякаш й се присмиваше. Лили зърна една врата отстрани и се спусна към нея. Не очакваше, че ще е отключена, ала тежката дръжка се превъртя в ръката й.

Вътре цареше пълна тишина. Тя прекоси задната част на къщата, надникна в кухнята, после се запъти към дневната. Оттам се качи по железния мост.

Сводестият вход в другия му край я мамеше към неговата светая светих. Нямаше право да влиза там, ала все пак го направи.

Той стоеше с гръб към вратата и опаковаше тубите с акрилни бои в малък куфар. Както и предишния път, когато бе идвала тук, художникът бе облечен в черно — елегантни панталони и риза с дълги ръкави. Облекло за пътуване.

— Искаш ли нещо? — изръмжа мъжът, без да се обърне.

— О, да — отрони тя задъхано.

Той най-после се обърна, но ако се съдеше по стиснатите челюсти и суровия поглед, нямаше да й е лесно.

— Искам теб — заяви Лили.

Трудно беше да се повярва, че е възможно, но изражението му стана още по-надменно. Тя адски бе наранила гордостта му и трябваше доста да се потруди, за да го спечели отново.

Неканената гостенка подхвана подгъва на лятната си рокля, изхлузи я презглава и я захвърли. Разкопчаният сутиен я последва. Накрая пъхна палци под ластика на пликчетата си, смъкна ги надолу и пристъпи настрани от белия кръг.

Той я наблюдаваше безмълвно, с безизразно лице.

Лили вдигна ръце, плъзна пръсти в гъстите си коси и ги повдигна от тила. Сгъна леко едното си коляно, изви се в кокетна чупка в кръста, заставайки в позата, продала милион плакати.

Да стои в тази поза на нейната възраст, навярно изглеждаше нелепо. Ала вместо това тя се чувстваше могъща и огнено чувствена, точно както той я бе нарисувал.

— Да не би да смяташ, че с подобни номера можеш да ме спечелиш отново? — изсумтя Лиам пренебрежително.

— Да. Смятам.

Той кимна рязко с глава към стария диван с протрита кадифена дамаска, който предишния път го нямаше.

— Легни.

Лили се запита дали върху същия диван не бе лежала и друга жена, за да му позира, ала вместо ревност изпита единствено съжаление. Която и да бе жената, тя не притежаваше нейната сила.

Бавно, с уверена усмивка на уста, тя пристъпи към дивана, поставен под един от таванските прозорци. Когато се излегна, светлината окъпа кожата й в златисто сияние.

Не се изненада, като го видя да вади трескаво палитрата и тубите с бои от куфарчето. Как би могъл да устои на желанието да я рисува? Отпусна глава върху извитата си ръка и застина в позата на съвършено задоволство върху мекото кадифе, докато той работеше, изстисквайки боите върху палитрата. Накрая събра четките и приближи към нея.

Не й бе убягнало учестеното му дишане, а сега забеляза и пламъка на желанието, лумнал в очите на гения. Той коленичи пред нея. Тя зачака. Търпеливо и уверено.

И той започна да я рисува. Но не претворяваше образа й върху платното. Рисуваше върху голата й плът.

Прокара леко по ребрата й четката, натопена в яркочервена боя, сетне добави виолетово и прускосиньо върху бедрото й. Изпъстри рамото и корема й с оранжеви, кобалтови и изумрудени краски, стисна вече ненужната четка между зъбите си като пиратски кинжал и с върха на четката покри гърдите й със ситни точици в ултрамарин и светложълто. Зърната й се втвърдиха, когато ги очерта с тюркоазни и пурпурни кръгове. Разтвори бедрата й и ги нашари с крещящи зеленикави и синьо-виолетови петна.

Тя усети как едновременно с желанието у него растат яростта и нетърпението и не се изненада, когато Лиам захвърли четките и започна да нанася боите с пръсти, размазвайки ги в чувствени спирали, галеше и мачкаше плътта й, докато тя повече не можеше да издържа.

Скочи на крака и трескаво задърпа копчетата на ризата му, зацапвайки я със златистата боя, с която бе изрисувал дланите й. Вече не й стигаше да бъде негово творение, искаше да пресъздаде и запечата завинаги образа му във въображението си. Когато най-после остана гол, тя се притисна страстно към него.

Боите по тялото й се размазаха и отпечатаха върху кожата му. Наблизо отново нямаше легло, затова тя събори възглавничките от дивана и го целува, докато и двамата не останаха без дъх. Лиам най-сетне успя да се отдръпне назад, само колкото да навлезе в пулсиращата й женственост.

— Лили, любов моя… — Нахлу в нея със същото настървение, с което създаваше творбите си.

Бедрата й бяха хлъзгави от боите, затова тя се вкопчи по-плътно в него. Той проникваше все по-дълбоко с енергични и диви тласъци. Устните и телата им се сляха, превръщайки ги в едно цяло, и двамата полетяха към безкрайната бездна на страстта.

Когато се опомниха, продължиха да се целуват, размазвайки боите и разменяйки си любовни признания, от които толкова се нуждаеха. Чак когато се озоваха под душа, Лили му заяви, че няма да се омъжи за него.

— А да не би някой да те е молил?

— Поне не веднага — уточни тя, пренебрегвайки грубия му въпрос. — Искам да поживеем заедно известно време. В идеално греховно бохемско съжителство.

— Само не ми казвай, че трябва да наема апартамент без топла вода някъде в Долен Манхатън.

— Не. Но няма да е и в Мексико. Искам да живеем в Париж. Няма ли да е страхотно? Мога да бъда твоята муза.

— Скъпа моя Лили, нима не си разбрала, че вече си моята муза?

— О, Лиам, толкова много те обичам! Ще бъдем само ние двамата… в ателие в Шести район, собственост на някоя възрастна дама, облечена в старомодни костюми на Шанел. Ти и твоят гений, и прекрасното ти великолепно тяло. И аз и моите покривки. И вино, бои и Париж.

— Всички те са твои. — Той се засмя с неустоимия си чувствен смях, докато сапунисваше гърдите й. — Казах ли ти, че те обичам?

— Каза го — усмихна се Лили щастливо, взряна в тези тъмни, пламтящи очи. — И ще окача вятърни камбанки под стряхата на къщата.

— Които ще ме държат буден, така че ще те любя през цялата нощ.

— Наистина обичам вятърни камбанки.

— А аз обичам теб.

 

 

Кевин безучастно наблюдаваше как стрелката на скоростомера на ферарито пълзи нагоре. Сто и четирийсет… сто четирийсет и два… Летеше на запад по магистралата, подминавайки последните предградия на Чикаго. Ако се наложи, щеше да шофира чак до Айова, докъдето му видят очите, само и само да прогони това безпокойство, обзело душата му, и да се съсредоточи върху важните неща.

Тренировъчният лагер започваше утре сутринта. Дотогава щеше да натиска неуморно педала на газта.

Имаше нужда да почувства скоростта. Леденият полъх на опасността. Сто четирийсет и пет… сто четирийсет и шест.

Документите за развода, които тази сутрин бе получил от адвоката на Моли, се плъзнаха от седалката до него. Защо тя не бе поговорила с него, преди да ги подпише и изпрати? Опита се да се успокои, като си напомни кои бяха важните неща в живота му.

Оставаха му само още пет или шест активни години…

Единственото, което имаше значение, беше да продължи да играе за „Старс“…

Не можеше да си позволи да го разсейва жена, изискваща постоянно внимание…

Продължи все в същия дух, докато не се умори от собствените си мисли. Натисна по-силно педала на газта.

Бяха минали точно един месец и четири дни, откакто се видя за последен път с Моли, така че не можеше да я обвинява, задето бе занемарил тренировките и не бе гледал записите от играните мачове, както бе възнамерявал. Вместо това се бе занимавал със скално катерене, рафтинг, парапланеризъм. Ала нищо не му достави удоволствие.

Единственият светъл лъч, озарил мрачните му дни, беше разговорът с Лили и Лиам, състоял се преди няколко дни. Двамата му се сториха толкова щастливи.

Под ръката му воланът завибрира, ала той бе изпитал много по-голямо вълнение, когато скачаше от скалата с Моли.

Сто петдесет и три. Или когато тя преобърна кануто? Сто петдесет и четири. Или когато той се качи на дървото, за да спасява Марми? Сто петдесет и шест. Или просто когато зърнеше онези дяволити пламъчета в очите й?

И когато се любеха. Това бяха най-вълнуващите мигове в живота му.

А сега цялата радост и веселие бяха изчезнали. Та той изпитваше много по-силен прилив на адреналин, когато караше велосипед из лагера с Моли, отколкото сега, когато стрелката на скоростомера на спортното ферари сочеше сто петдесет и осем километра в час.

Под мишниците му потекоха струйки пот. Ако сега спукаше гума, никога повече нямаше да я види отново, никога нямаше да има възможност да й каже, че през цялото време е била права за него. Той наистина се боеше, както тя му бе казала.

Беше се влюбил в нея.

Щом го осъзна, всички празноти в душата му се запълниха и кракът му се отдръпна от педала на газта. Кевин се отпусна изнемощял на седалката, все едно огромна тежест се бе стоварила върху гърдите му. Лили се бе опитала да му го каже, както и Джейн Бонър, но той не пожела да ги чуе. Моли беше права. Тайно се страхуваше, че като личност няма да оправдае очакванията на близките и приятелите си, няма да успее да бъде на висота както във футбола, затова и не се бе опитвал. Но вече бе твърде голям, за да продължи да живее, измъчван от детските си страхове и комплекси.

Престрои се в първото платно. За пръв път от месеци изпитваше спокойствие и умиротворение. Моли му бе казала, че го обича, и сега той много добре разбираше какво означава това. Освен това бе наясно какво трябва да направи. И този път възнамеряваше да е по всички правила.

Половин час по-късно Кевин позвъни на вратата на семейство Кейлбоу. Отвори му Андрю, облечен в джинси, понесъл оранжева вътрешна автомобилна гума.

— Кевин! Искаш ли да плуваме заедно?

— Съжалявам, приятелче, но днес не мога. — Младият мъж мина покрай момчето. — Трябва да се видя с майка ти и баща ти.

— Не зная къде е татко, но мама е в кабинета си.

— Благодаря. — Кевин разроши пътьом косата на детето и се насочи към кабинета в задната част на къщата. Вратата беше отворена, но той въпреки това почука. — Фийби?

Тя се извърна и се втренчи в него.

— Извинявай, задето нахлувам така, но се налага да говоря с теб.

— Нима? — Домакинята се намести по-удобно на стола си и изпъна дългите си крака на танцьорка — по-дълги от тези на Моли, но далеч не толкова съблазнителни. Носеше бели шорти и розови пластмасови сандали, изрисувани с пурпурни динозаври. При все това изглеждаше по-застрашителна и от самия Господ, а що се отнасяше за играчите на „Старс“, тя беше не по-малко могъща.

— Отнася се за Моли.

За миг му се стори, че в очите й се мярна някаква несигурност.

— И какво за нея?

Кевин пристъпи в стаята и зачака покана да седне. Такава не последва.

Явно нямаше лесен начин да го каже, а и той не възнамеряваше да търси такъв.

— Искам да се оженя за нея. Истински. И бих желал да получа благословията ти.

Вместо очакваната усмивка, получи високомерно повдигане на вежди.

— И откъде се взе това желание?

— Обичам я и искам завинаги да стана част от живота й.

— Разбирам.

Лицето на Фийби запази безстрастното си изражение. Явно беше страхотна на покер. А може би Моли не й бе казала за любовта си към него. Толкова типично за нея да се опита да го предпази, като крие чувствата си от сестра си.

— Тя ме обича. — Признанието му не впечатли Фийби. — Сигурен съм, че ще бъде щастлива да го чуе — опита отново Кевин.

— О, не се и съмнявам, че ще бъде. Поне в началото.

Температурата в стаята спадна с поне десет градуса.

— Какво искаш да кажеш?

Тя стана иззад бюрото. Имаше сурово изражение, което никак не подхождаше на някой, обут в пластмасови сандали с нарисувани динозаври.

— Знаеш, че искаме Моли да бъде щастлива.

— Както и аз. Затова съм тук.

— И съпруг, за когото тя ще бъде на първо място.

— Точно такъв ще получи.

— Струва ми се, че вълкът много бързо си смени козината.

Кевин не смяташе да се преструва, че не разбира думите й.

— Трябва да призная, че ми отне известно време, за да осъзная, че футболът не е всичко на този свят, но любовта ми към Моли промени изцяло възгледите ми за живота.

Изражението й на хладен скептицизъм, когато заобиколи бюрото, не вещаеше нищо добро.

— А какво ще кажеш за бъдещето? Всички знаят колко си отдаден на отбора. Веднъж каза на Дан, че след като прекратиш активната си състезателна кариера би искал да станеш треньор. Той е останал с впечатлението, че някой ден смяташ да бъдеш част от ръководството. Все още ли имаш подобни намерения?

Кевин не смяташе да лъже.

— Няма нищо лошо в това, човек да прави планове за бъдещето си.

— Не, разбира се, че няма. — Фийби скръсти ръце. — Хайде да бъдем честни — Моли ли искаш, или „Старс“?

Всичко в него застина и кръвта сякаш се смрази в жилите му.

— Надявам се, че нямаш предвид това, което си мисля.

— Да се ожениш за сестрата на собственичката на отбора, е най-лесният и сигурен начин да си осигуриш място в ръководството на отбора.

Сега студът скова и костите му.

— Казах, че съм дошъл, за да получа благословията ти, но не и че се нуждая от нея. — Кевин се обърна, за да си тръгне, но следващите думи на Фийби изплющяха като камшик по гърба му.

— Ако се доближиш отново до нея, можеш завинаги да се простиш със „Старс“.

Той се извърна, не вярвайки на ушите си. Очите й бяха студени и решителни.

— Не се шегувам, Кевин. Сестра ми изстрада достатъчно и аз няма да позволя да я използваш за осъществяването на бъдещите си кроежи. Стой далеч от нея. Можеш да избираш: или Моли, или „Старс“. Няма да получиш и нея, и отбора.