Сюзън Елизабет Филипс
Капризите на сърцето (22)

21

„В гората беше страшно и зъбите на Дафни затракаха. Какво ще стане, ако никога не я намерят? Слава богу, че се беше сетила да вземе със себе си любимия сандвич с маруля и мармалад.“

Из „Дафни се изгубва“

Лили се бе излегнала на шезлонга, заслушана в мелодичния звън на вятърните камбанки, окачени на дивия рожков^[1], извисяващ се във вътрешния двор. Обичаше вятърни камбанки, но Крейг ги ненавиждаше и не й позволяваше да ги окачва в градината. Затвори очи, доволна, че гостите на пансиона рядко навестяваха уединеното и спокойно място зад къщата.

Най-после бе престанала да си задава въпроса колко дълго ще остане тук. Щеше да разбере, когато стане време да си върви. Днес си прекараха толкова весело. Когато застана на изходната база, Кевин изглеждаше горд с нея, а на пикника не я избягваше като Лиам.

— Криеш се от обожателите си?

Тя отвори очи и сърцето й заби забързано, когато пред нея застана мъжът, за когото толкова мислеше напоследък. Косите му бяха разрошени и все още беше с измачканите шорти и синята тениска, които носеше по време на пикника. И той като нея още не се беше преоблякъл след мача.

Тя се загледа в тъмните му проницателни очи.

— Почивам си от следобедните вълнения.

Той се отпусна върху възглавниците на съседния шезлонг, изработен от дърво на секвоя.

— За момиче играеш софтбол много добре.

— И ти не си зле за изнежен художник.

Лиам се прозина.

— Кого наричаш изнежен?

Лили едва сдържа усмивката си. Прекалено често се усмихваше в негово присъствие и това навярно го окуражаваше. Всяка сутрин актрисата си повтаряше, че ще остане в стаята си, докато той не си тръгне. И всяка сутрин слизаше долу. Още не можеше да повярва какво му бе позволила. Сякаш я бе омагьосал, сякаш стъкленото му ателие беше част от друг свят. Но сега отново се бе върнала в реалността.

Освен това се дразнеше, че той може да се забавлява без нея. Ако не се шегуваше с Моли, флиртуваше с Фийби Кейлбоу или се закачаше с някое от децата й. Изненадваше се, че хлапетата никак не се бояха от този груб, заядлив и заплашителен мъж. Това още повече я ядосваше.

— Иди да се измиеш и преоблечеш — заповяда й той. — И аз ще го направя, а след това ще те заведа на вечеря.

— Благодаря, но не съм гладна.

Художникът въздъхна уморено и отпусна глава върху облегалката на стола.

— Значи, все още искаш да пратиш по дяволите всичко, което беше помежду ни? Нямаш намерение да дадеш шанс на връзката ни?

Лили спусна крака на земята и се изправи.

— Лиам, разбери, че случилото се помежду ни беше моментна лудост. Напоследък съм прекалено самотна и се поддадох на глупав импулс.

— Благоприятен момент и стечение на обстоятелствата?

— Да.

— И това можеше да се случи с всеки друг мъж?

Искаше й се да му отговори утвърдително, но не можа.

— Не, не с всеки. Ако искаш, ти можеш да бъдеш дяволски чаровен.

— Както и милион други мъже. Знаеш, че между нас имаше нещо, но си прекалено страхлива, за да го признаеш.

— И не е нужно. Много добре зная какво ме привлича в теб. Това ми е стар навик.

— За какво говориш?

Лили завъртя нервно пръстените си.

— Знаеш ли, това не ми се случва за пръв път. Вече съм го преживяла. Силният мъжкар. Жребецът, водачът на табуна. Властен, самоуверен принц, закрилящ своята Пепеляшка. Мъжете като теб са моята фатална слабост. Но вече не съм бедна тийнейджърка, която се нуждае от могъщ покровител.

— И слава богу. Не обичам тийнейджърките. Освен това съм твърде голям егоист, за да се грижа за когото и да било.

— Съзнателно омаловажаваш това, което се опитвам да ти кажа.

— Защото ме отегчаваш.

Нямаше да позволи грубостта му да я смути, особено след като знаеше, че тъкмо това е целта му.

— Лиам, вече съм твърде стара и опитна, за да направя отново същата грешка. Да, ти ме привличаш. Винаги са ме привличали агресивните мъже, при все че е в характера им да се налагат най-безогледно на жените, които не са безразлични към тях.

— А аз си мислех, че този разговор няма как да стане по-глупав.

— Ето че пак го правиш. Не искаш да говориш за това, така че преднамерено ме обиждаш и унижаваш, за да ме накараш да млъкна.

— Жалко, че не се получава.

— А аз пък си мислех, че с годините най-сетне съм поумняла, но явно не съм, след като ти позволявам да се държиш така с мен. — Лили се надигна от шезлонга. — Чуй ме, Лиам. Някога допуснах грешката да се влюбя във властен мъж, който контролираше живота ми, но никога повече няма да я повторя. Аз обичах съпруга си. Ала Бог ми е свидетел, че понякога омразата затъмняваше любовта ми.

Обгърна се с ръце, удивена, че му бе разкрила тайна, която не смееше да признае дори пред себе си.

— Той навярно си го е заслужавал. Съдейки по думите ти, бил е истински кучи син.

— Беше същият като теб!

— Силно се съмнявам в това.

— Съмняваш се? — Лили махна ядно с ръка към дивия рожков. — Та той не ми позволяваше да си купя дори едни вятърни камбанки! Аз обичам вятърните камбанки, но той ги мразеше и не ми разреши да ги окача в собствената си градина.

— И е бил напълно прав. Много са изнервящи.

Стомахът й се сви на топка.

— Да се влюбя в теб, е все едно отново да се влюбя в Крейг!

— Пълна дивотия. — Лиам сви отвратено устни.

— Месец след като той почина, аз окачих няколко вятърни камбанки под прозореца ми!

— Е, няма да окачиш под прозореца на нашата спалня!

— Ние нямаме обща спалня! А дори и да имахме, щях да окача колкото си искам вятърни камбанки!

— Дори и ако специално те помоля да не го правиш?

Лили вдигна отчаяно ръце.

— Въпросът не е във вятърните камбанки! Просто ти давах пример!

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Ти си тази, която повдигна темата. — Сега и той скочи на крака. — Казах ти, че не ми харесват тези проклетии, но ти заяви, че независимо от това ще ги окачиш, нали така?

— Съвсем си откачил!

— Така ли е, или не?

— Така е!

— Чудесно — въздъхна Лиам с вид на истински мъченик. — След като това е толкова важно за теб, няма да ти преча — окачи дяволските неща. Но не си мисли, че няма да се оплаквам. Това се нарича шумово замърсяване на атмосферата. И очаквам в замяна да ми обещаеш нещо, което е важно за мен.

Актрисата обхвана главата си с ръце.

— Да не би да си мислиш, че като ме подлудиш, ще ме съблазниш?

— Опитвам се да ти обясня нещо, което очевидно не си в състояние сама да проумееш.

— Е, чакам да ме осветлиш.

— Ти няма да позволиш на никой мъж да ти се налага, никога вече. Аз току-що се опитах, но ти не ми позволи, а след като аз не можах да го постигна, никой няма да може. Не разбираш ли? Нямаме никакви проблеми.

— Не е толкова просто!

— А какво ще кажеш за мен? — Докосна гърдите си и за пръв път изглеждаше уязвим. — И за моята фатална слабост?

— Не разбирам за какво говориш.

— Може би, ако за разнообразие се замислиш за някой друг, а не само за себе си, ще ме разбереш!

Думите му не я засегнаха толкова силно, както биха я наранили язвителните забележки на Крейг. Лиам искаше да я предизвика, не да я нарани.

— Ти наистина си невъзможен!

— Я ми кажи какво трябва да направи един мъж на мое място? Аз не умея да бъда лицемерно тактичен, а и вече съм твърде стар, за да се променям. Така че какво да правя?

— Не зная.

— Силните жени са моята слабост. Коравите жени, които не получават нервна криза само защото мъжът не им казва това, което им се ще да чуят. Лошото е, че силната жена, в която съм влюбен, явно не желае да има нищо общо с мен. И какво да правя сега, Лили?

— О, Лиам… Ти не си влюбен в мен. Ти си…

— Имай поне малко вяра в себе си — прекъсна я безцеремонно художникът с пресипнал глас. — В жената, в която си се превърнала.

Грубата му откровеност я потресе. Той явно не осъзнаваше какви ги говореше! Жената, която Дженър виждаше, нямаше нищо общо с истинската Лили.

Лиам пъхна ръка в джоба си и се отдалечи към края на вътрешния двор.

— Достатъчно дълго затръшва вратата под носа ми. Обичам те, но и аз имам гордост.

— Зная го.

— Портретът е почти завършен и бих искал да го видиш. Ела у дома в четвъртък вечерта.

— Лиам, аз…

— Ако не дойдеш, аз няма да те търся. Ще трябва да вземеш окончателното решение, Лили.

— Мразя ултиматумите.

— Не съм изненадан. Силните жени обикновено реагират точно така. — След тези думи той си тръгна.

 

 

Кевин прекара по-голяма част от следващите два дни в опити да остане насаме с Моли, но без никакъв успех. А и отскачането до града за покупката на велосипеди, грижите за гостите и хлапетата, които никнеха като гъби иззад всяка врата, правеха мисията му почти невъзможна. Дан на два пъти се опита да говори с него, но първия път го прекъсна телефонът, а втория път цъфна един от гостите с молба да му помогнат за изтощения акумулатор на колата. До вторник вечерта Тъкър толкова се вкисна, че не можа да се съсредоточи върху видеозаписа на мача, който се опита да гледа. До тренировъчния лагер-сбор оставаха само пет седмици… Избута Ру от скута си и отиде до прозореца. Още нямаше седем часът, но няколко дъждовни облака засенчиха небето и наоколо притъмня. Къде, по дяволите, се беше дянала тя?

И в този миг звънна мобилният му телефон. Кевин го грабна от бюрото.

— Ало.

— Кевин, аз съм, Моли.

— Къде беше? — озъби се той. — Нали ти казах, че искам да поговорим след чая.

— Видях Фийби да идва към предната врата, затова се измъкнах през задната. Тя става все по-настойчива. А после се натъкнах на Тес и тя започна да ми разказва за момчето, което й харесвало.

Така ли? А какво ще кажеш за момчето, което харесва теб?

— След като се разделих с Тес, реших малко да се поразходя в гората, за да обмисля сюжета на новата си книга. Вървях, вървях, унесена в мисли, и най-неусетно съм се загубила.

За пръв път през този отвратителен ден Кевин се почувства по-добре.

— Нима? — Докато стискаше, вече по-спокойно телефона, стомахът му изкурка. Припомни си, че след закуската нищо не бе хапнал. Запъти се към кухнята, за да си направи сандвич, а Ру предано заприпка след него.

— Изгубих се в гората — подчерта Моли.

— Леле! — изрече съчувствено той, едва сдържайки се да не се разсмее.

— И вече се стъмни.

— Определено.

— И май ще завали.

Кевин погледна през прозореца.

— Едва сега го забелязах.

— Много съм изплашена.

— Обзалагам се, че е така. — Той притисна телефона между ухото и рамото си, за да извади от хладилника някаква консерва от месо и бурканче с горчица. — Значи си стигнала до най-близкия магазин. Откъде ми се обаждаш?

— Не. По една случайност съм взела мобилния телефон на Фийби.

Кевин се усмихна и взе хляба от килера.

— Умница!

— В лагера винаги ни учеха да си носим свирка на връв около врата, ако излезем сами на разходка. Но тъй като нямам свирка подръка…

— … си взела мобилния на сестра си.

— Безопасността преди всичко.

— Бог да благослови телекомуникациите. — Върна се при хладилника, порови малко и измъкна парче сирене. — А сега си се загубила. Видя ли от коя страна расте мъхът по дърветата?

— Не се сетих за това.

— Винаги расте откъм северната страна. — Кевин започна да си приготвя сандвича. За пръв път през цялата вечер искрено се наслаждаваше на разговора.

— Да… май че съм го чувала. Обаче е малко тъмно, за да различа някакъв мъх.

— Сигурно не си се сетила да вземеш компас или фенерче.

— Не.

— Жалко… — Той намаза допълнително горчица. — Искаш ли да дойда да те прибера?

— Ще ти бъда много благодарна. Ако вземеш телефона си, ще ти давам указания накъде да вървиш. Тръгнах по пътечката зад „Стълбата на Яков“.

— Добро място за отправна точка. Ще ти звънна от там.

— Много бързо притъмнява. Не можеш ли да побързаш?

— О, да, разбира се, ще бъда при теб, преди да се усетиш.

Той прекъсна разговора, изкиска се, после се настани по-удобно, за да си изяде сандвича, но едва успя да преглътне няколко хапки, когато тя отново му позвъни.

— Да?

— Казах ли ти, че си изкълчих глезена?

— О, не. Как стана това?

— Стъпих в дупката на някакво горско животно.

— Надявам се да не е било змийско гнездо. В гората се въдят гърмящи змии.

— Гърмящи змии?

Кевин се пресегна за една салфетка.

— Тъкмо минавам покрай „Стълбата на Яков“, но някой явно е включил микровълновата печка, защото чувам силно пращене по телефона. Пак ще ти звънна.

— Почакай, ти ми нямаш номера…

Кевин затвори, засмя се и се върна при хладилника. Сандвичът винаги е по-вкусен, когато го поливаш със студена бира. Докато си подсвиркваше, махна капачката от бутилката и се настани удобно.

И в този миг прозрението го осени. По дяволите, какви ги вършеше?

Грабна мобилния си телефон и избра от запаметените номера този на Фийби. После щеше да й натрие носа заради глупостите, които си измисляше. Сега, за пръв път от последните два дни, имаше шанс да остане насаме с нея.

— Хей, Моли?

— Да.

— Малко се обърках и не зная как да те намеря. — Грабна остатъка от сандвича и бирата, преди да се втурне към задната врата. — Мислиш ли, че можеш да крещиш?

— Искаш да крещя?

— Желателно е. — Кевин отхапа още един залък от сандвича и забърза към „Стълбата на Яков“.

— Не съм от гръмогласните.

— Но в леглото беше.

— Ти да не би да дъвчеш нещо?

— Трябва да събера сили за търсенето. — Кевин махна на Шарлот Лонг с бутилката бира.

— Мисля, че съм близо до потока. В края на пътеката, която тръгва зад бунгалото „Стълбата на Яков“.

— Поток ли?

— Потокът, Кевин! Същият, който извира от гората и тече през поляната. Единственият поток тук!

Тя май започваше да губи търпение. Футболистът отпи от бирата.

— Никакъв поток не помня. Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм!

— Предполагам, че като го видя, ще го позная — отвърна Кевин, но не много уверено. По моравата тичаха деца. Той се спря, за да им се полюбува, преди да продължи разговора. — Започна да духа вятър. Не виждам пътеката.

— Тук пък е съвсем тихо.

— Може би съм объркал посоката?

— Нали тръгна по пътеката зад „Стълбата на Яков“?

Захвърли остатъка от сандвича в едно кошче за смет и стъпи на пътеката.

— Май я намерих.

— „Май“ ли? Ти, какво, не ме ли слушаш?

Определено вече е бясна.

— Просто продължавай да говориш. Може би ще разбера дали се приближавам по звука на гласа ти.

— А чуваш ли ромона на потока?

— Какъв поток?

— Тук има само един поток!

— Надявам се да го намеря. Не мога да си представя какво ще стане, ако ти се наложи да пренощуваш в гората.

— Сигурна съм, че това няма да се случи.

— Надявам се. Само в никакъв случай не си мисли за „Проклятието Блеър“^[2].

— „Проклятието Блеър“?

Кевин изхъхри зловещо, все едно бе глътнал рибя кост, издаде смразяващ кръвта стон и затвори. Телефонът иззвъня почти веднага.

— Коремът ме заболя от смях — изрече Моли сухо.

— Извинявай. Беше само една катерица, но огромна.

— Ако не играеш по правилата, ще се прибера у дома.

— Добре, но се погрижи, когато дойда при теб, да нямаш нищо друго по себе си, освен маратонките и ластиче за коса.

— Нямам ластиче за коса.

— Едно нещо по-малко за сваляне.

За съжаление, когато я зърна, тя все още беше облечена, но не за дълго. Като останаха голи, двамата се затъркаляха със смях по меката трева, ала когато закапаха първите капки дъжд, смехът им заглъхна.

Опиянен от целувките й, той проникна в мекото й отдаващо се тяло и изведнъж усети нещо… като благоговение. Но илюзията беше прекалено крехка, за да устои пред първичните желания на тялото му.

Дъждът забарабани по гърба му. Ноктите й се впиха в раменете му… настойчиви, подканящи. Дъждът… тази жена… Насладата й го помете и той забрави за всичко останало.

 

 

През следващите дни Моли се държеше като обсебена.

В сряда си вдигна полата в офиса, докато гостите се събираха за чая. Същата нощ успя да отбегне поредния опит на Фийби за задушевен разговор и се срещна с него в гората зад бунгалата. На следващата сутрин той я замъкна в килера — при това точно когато Трой влезе през задната врата, а после се наложи да затисне устата й, защото започна да вдига много шум. По-късно тя го подмами в едно от свободните бунгала, но докато я вдигаше, за да я сложи на кухненската маса, мускулите й, подложени на най-причудливи акробатични пози, най-сетне не издържаха и тя потрепна и се намръщи.

Той притисна чело о нейното и пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Това е лудост. Трябва да спрем. Много ти дойде.

— Шегуваш ли се? Едва започвам, но ще те разбера, ако не можеш да издържиш на темпото.

Кевин се усмихна и я целуна. О, колко обичаше тя тези бавни, нежни целувки. Започна да гали гърдите и бедрата й, за да удължи насладата, но те си играеха с дявола, а тя нямаше да му позволи да отстъпва. Много скоро Моли забрави, че мускулите я болят.

Вечерта отклониха предложението да вечерят заедно със семейство Кейлбоу, като обясниха, че се налага да отидат до града за продукти. Но като се върнаха в лагера, разбраха, че късметът най-после им бе изневерил — на стъпалата ги чакаха Фийби и Дан.