Сюзън Елизабет Филипс
Капризите на сърцето (10)

9

„Дафни живееше в най-хубавата къщичка в Гората на славея, сред гъста дъбрава, далеч от останалите горски обитатели, а това означаваше, че може да свири на електрическата си китара винаги когато й се прииска, и никой не се оплакваше.“

Из „Дафни се изгубва“

Кевин притискаше мобилния телефон към едното си ухо, а слушалката на стационарния в пансиона към другото, докато изстрелваше заповеди към бизнес мениджъра си и още някой — секретаря или икономката. Зад гърба му, до половината етаж, се извисяваше солидно стълбище от орехово дърво, след което рязко извиваше под прав ъгъл. Подпорите на перилата тънеха в прах, а килимът върху стъпалата отдавна не беше чистен с прахосмукачка. На площадката се мъдреше ваза с клюмнали паунови пера.

Раздразнена от нервно сновящия напред-назад Кевин, Моли реши да огледа къщата, докато той се правеше на строг шеф по телефона. Без да бърза, следвана от Ру, се насочи към гостната. Мекият диван и столовете бяха тапицирани с дамаска в жълто и розово. По стените бяха окачени гравюри в позлатени рамки, с изображения на цветя и пасторални сцени, а пред прозорците висяха бели дантелени завеси. Върху каменната лавица над камината бяха подредени медни свещници, жардиниера от китайски порцелан и кристални бонбониери. За съжаление, медта беше потъмняла, кристалът — помътнял, а пепелта по масите отдавна не бе бърсана. Прашният килим допълваше общото впечатление за запуснатост.

Същото беше и в музикалния салон, където тапетите, изрисувани по традиция с ананаси, служеха за фон на клавесина и креслата за четене, тапицирани в розова дамаска. Върху бюрото имаше старомоден комплект за писма с цвят на слонова кост, мастилница и писалка. Отстрани се извисяваха отдавна непочиствани сребърни свещници и нащърбена кана за бира.

Десет стола с високи облегалки и голяма маса в стил кралица Анна украсяваха трапезарията в дъното на коридора. Квадратният еркерен прозорец с великолепна гледка към езерото и гората доминираше в просторното помещение. Моли подозираше, че когато леля Джудит е била жива, високите кристални вази върху бюфета винаги са били със свежи цветя, но сега мраморната му повърхност беше затрупана с мръсните чинии от закуската.

Младата жена влезе през вратата в дъното в малка, старомодно обзаведена, но уютна кухня, с фаянсови плочки в синьо и бяло и дървени шкафове, побрали внушителна колекция от порцеланови канички, изрисувани с цветни мотиви. В средата на простата, но здрава селска маса имаше мраморен плот за рязане на продукти, но сега целият бе осеян с пръснати мръсни купи, черупки от яйца и канчета. Имаше дори отворен буркан от засъхнало сладко от боровинки. Голямата и модерна готварска печка се нуждаеше от сериозно почистване, а вратата на миялната машина зееше отворена.

Пред прозореца имаше по-малка дъбова маса за хранене на малобройния персонал. Върху плетените столове бяха нахвърляни пъстри възглавнички, а от тавана висеше полилей с плетен абажур. Зад къщата се виждаше задният двор, спускащ се надолу към езерото, по чиито брегове се издигаха високи дървета.

Моли надникна в големия килер, добре зареден с продукти, който ухаеше приятно на подправки, а сетне влезе през свързващата врата в малката съседна стая, която, съдейки по модерния компютър върху малкото бюро, явно е служила за кабинет на леля Джудит. Уморена от броденето из пансиона, младата жена седна на стола и включи компютъра. След двайсетина минути наблизо прогърмя силният глас на съпруга й.

— Моли! Къде се дяна, дяволите да те вземат?

Грубостта на този Слидерин не заслужаваше отговор, затова не му обърна внимание и отвори поредния компютърен файл.

За мъж, който обикновено се движеше с уверена грациозност, днес Тъкър пристъпваше необичайно тежко. Тя чу стъпките му много преди да я открие.

— Защо не ми отговаряш?

Тя премести компютърната мишка, когато той се появи зад нея. Май беше време да се обърне с лице към него.

— Не отговарям на крясъци.

— Не съм крещял! Аз само…

Кевин внезапно замлъкна. Моли се обърна, за да види какво бе отвлякло вниманието му. През градината крачеше забързано момиче в къси черни шорти и плътно прилепнала тениска. Зад нея подтичваше момче. Момичето се смееше и го дразнеше, без да намалява ход. Момчето й подвикваше нещо. В движение тя смъкна тениската и разголи гърдите си.

— Какво правят… — ахна той.

Моли усети как лицето й пламна.

Момчето улови момичето през кръста и го повлече навътре сред дърветата, за да не ги забележат от пътя, но Моли и Кевин много ясно ги виждаха от прозореца. Младежът се облегна на ствола на един стар клен. Девойката тутакси се хвърли към него, прегърна го и обви крака около кръста му.

Моли почувства как пулсът й изведнъж се ускори, докато гледаше как младите влюбени жадно се вкопчиха един в друг. Момчето стисна дупето на момичето, а то притисна голите си гърди към тялото му, улови главата му с две ръце и впи устни в неговите.

Моли чу как Кевин се размърда зад нея и по тялото й се разля приятна възбуда. Усещаше как е надвиснал над нея, а топлината му проникваше през тънкото й горнище. Как бе възможно някой, който заработваше насъщния си с пот и груба сила, да мирише толкова хубаво?

Навън момчето обърна любимата си така, че гърбът й да се опре на дървото. Пъхна ръка под тениската й и обхвана гърдата й.

Гърдите на Моли се напрегнаха и зърната й се втвърдиха. Искаше да извърне очи, но нямаше сили да го стори. Явно и на Кевин не му достигаха, защото не помръдваше, а когато заговори, гласът му прозвуча леко дрезгаво:

— Мисля, че имаме честта да наблюдаваме Ейми и Трой Андерсън.

Девойката се отпусна на земята. Беше дребничка, но с дълги и стройни крака, със златисторуса коса, пристегната с пурпурен ластик за коса. Косата на младежа беше по-тъмна и късо подстригана. Беше слаб и доста по-висок от партньорката си.

Ръцете й се плъзнаха между телата им. На Моли й трябваше минута, за да разбере какво прави.

Сваляше ципа на джинсите му.

— Май ще го направят пред очите ни — обобщи Кевин тихо.

Думите му изтръгнаха Моли от унеса й. Скочи иззад бюрото с компютъра и се обърна с гръб към прозореца.

— Не и пред моите.

Тъкър отмести поглед от прозореца и го насочи към нея. За известно време остана мълчалив. Просто се взираше в нея. По тялото й отново се разля онази ленива и приятна отмала. Припомни си, че макар веднъж да бяха интимни, тя всъщност не го познаваше.

— Май ти стана топло?

Определено й беше доста по-горещо, отколкото й се искаше.

— Воайорството не ми е стихията.

— Виж ти, това ме изненадва. А пък си мислех, че определено е твоята стихия, след като обичаш да се нахвърляш на нищо неподозиращите.

Времето не бе заличило срама и унижението, които изпитваше. Тя отвори уста, за да се извини за кой ли път, но нещо лукаво в изражението му я възпря. С огромно изумление осъзна, че Кевин няма желание да слуша извиненията или самобичуванията й. Искаше просто да си разменят по някое и друго остроумие или хапливо подмятане.

Той заслужаваше най-доброто, но мозъкът й твърде дълго бе бездействал и сега й беше трудно да измисли нещо подходящо.

— Само когато съм пияна.

— Да не би да ми казваш, че през онази нощ си била пияна? — Тъкър зарея поглед през прозореца, сетне отново го насочи към нея.

— Напълно отцепена. „Столичная“ с лед. Защо мислиш, че ги надробих такива?

Още един поглед през прозореца, този път по-продължителен.

— Не си спомням да си била пияна.

— Ти беше заспал.

— Да, но добре си спомням как ми каза, че ходиш насън.

Моли изсумтя пренебрежително.

— Е, кой си признава, че има проблем с алкохола.

— И вече си се преборила с него, така ли? — Тези зелени очи бяха прекалено проницателни.

— Повдига ми се само от мисълта за „Столичная“ с лед.

Погледът му се плъзна бавно и настойчиво по тялото й.

— Знаеш ли какво си мисля?

Младата жена преглътна.

— Не ме интересува.

— Мисля, че за теб съм бил просто неустоимо изкушение.

Тя напрегна изобретателния си ум, опитвайки се да изстиска някой язвителен и унищожителен отговор, но всичко, което успя да смотолеви, беше жалкото:

— Мисли каквото си щеш.

Кевин смени позата си, за да вижда по-добре любовната сцена отвън. Намръщи се.

— Струва ми се, че така доста ще боли.

Толкова много й се искаше да погледне, че едва устояваше на изкушението.

— Много си гаден. Не ги зяпай.

— О, това е интересно. — Кевин леко наклони глава. — Съвсем нов метод. Не е лошо да се пробва.

— Престани!

— Чудя се дали онази акробатика е позволена.

Моли не можеше да издържа повече и се извърна към прозореца, но любовниците бяха изчезнали.

Кевин се изсмя ехидно.

— Ако изтичаш на двора, можеш да ги настигнеш.

— Мислиш се за много остроумен.

— По-скоро забавен.

— Добре, тогава ето ти нещо, което може да ти се стори истински забавно. Разгледах подробно данните от компютъра на леля Джудит. Открих, че всички стаи в пансиона са резервирани до края на септември. Както и повечето от бунгалата.

— Нека да ги видя. — Той я бутна безцеремонно, за да се добере до компютъра.

— Позабавлявай се. А аз ще отида да видя къде мога да се усамотя.

Кевин бе забил нос в монитора и не й отговори дори когато тя се пресегна през рамото му, за да вземе листа от бележника, на който бе записала свободните бунгала.

На стената до бюрото беше закрепена коркова дъска. Моли намери ключовете, които търсеше, пъхна ги в джоба си и продължи към кухнята. През целия ден нищо не бе хапнала, затова си взе парче от хляба с червени боровинки на Шарлот Лонг. Първата хапка я убеди, че бабката не я беше излъгала с признанието си, че не я бива като готвачка. Хвърли парчето хляб в кошчето за отпадъци.

Когато се озова в коридора, любопитството й надделя над умората и младата жена се изкачи по стълбището до втория етаж, за да разгледа останалата част от къщата. Ру припкаше зад нея. Надникна в стаите за гости, всяка с различно обзавеждане. Видя много кътчета за четене на книги, от прозорците се разкриваха красиви гледки, стените бяха грижливо боядисани, с една дума, навсякъде се забелязваха дреболии, които придаваха уют, какъвто хората очакваха да намерят в един първокласен пансион.

Върху купчина от стари шапки Моли откри птиче гнездо, пълно със стари стъклени топчета. До една клетка за птици от телена мрежа бяха оставени аптекарски шишенца. Навред бяха разпръснати бродерии с цветя и пейзажи в овални рамки, малки старинни дървени табли, красиви керамични вази, готови да бъдат напълнени със свежи цветя. Пред погледа й се изредиха и няколко неоправени легла, препълнени кошчета за смет и мръсни вани с нахвърляни около тях мокри кърпи. Очевидно Ейми Андерсън предпочиташе да се уединява със съпруга си в сенките под дърветата, вместо да почиства стаите.

В края на коридора Моли открехна още една врата, водеща към единствената стая, която не се предоставяше на гостите. Мигом го разбра, защото тук цареше безупречен ред. Съдейки по семейните снимки, струпани върху тоалетката, това е била спалнята на Джудит Тъкър. Помещението заемаше целия ъгъл на сградата, включително и част от малката кула. Моли си представи как Кевин е спал на кревата с резбованите табли. Беше толкова висок, че сигурно е лежал по диагонала на леглото.

В съзнанието й изплува позорният спомен за онази нощ, когато най-безразсъдно се бе напъхала в леглото му. Толкова беше красив и мъжествен. Тръсна глава, за да пропъди натрапчивото видение и се спусна надолу по стълбите. Когато излезе на предната веранда, я обгърна смесеното ухание на борове, петунии и езерна вода. Ру завря нос в една саксия.

Искаше й се да се излегне в някой люлеещ се стол и да подремне, но тъй като нямаше намерение да обитава спалнята на леля Джудит в компанията на Кевин, трябваше да си потърси място за спане.

— Хайде, Ру, да огледаме свободните бунгала.

В един от компютърните файлове Моли бе открила схемата на бунгалата. Приближи се към моравата в средата на терена и видя окачените над всяка врата малки табели с ръкописни надписи: „Рогът на Гавраил“, „Мед и мляко“, „Зелени пасища“, „Добри вести“.

Докато минаваше покрай бунгалото „Стълбата на Яков“, от гората излезе красив мършав мъж, петдесет и няколко годишен, значително по-млад от останалите гости, които бе видяла досега. Тя му кимна и непознатият наклони леко глава.

Моли се запъти в противоположната посока към „Дървото на живота“ — бунгало в коралов цвят с первази в тъмносиньо и светлолилаво. Беше празно, също като „Божи агнец“. И двете къщички бяха очарователни, но младата жена реши, че се нуждае от повече уединение, отколкото предлагаха бунгалата край моравата, затова се обърна и се насочи към по-изолираните къщички, накацали край пътеката, виеща се успоредно на езерото.

Завладя я странно чувство. Защо мястото й се струваше така познато? Докато минаваше покрай пансиона, Ру притича покрай нея, спря и зарови нос в туфа врабчови чревца, сетне откри примамлив участък с мека трева. В края на поляната Моли съзря точно това, което търсеше — кокетна къщичка, сгушена между дърветата. „Полски кремове“.

Малкото бунгало беше наскоро боядисано в най-нежния оттенък на кремавожълто, а страничните стълбове и первазите с дърворезба като фина дантела — в светлосиньо и опушенорозово като вътрешността на раковина. Сърцето й замря. Бунгалото приличаше на къща от детска приказка.

Младата жена се изкачи по стъпалата до предната веранда. Вратата с мрежа против комари изскърца точно както се очакваше. Моли откри в джоба си ключа за бравата, превъртя го и влезе вътре.

Бунгалото беше обзаведено в старомоден, но уютен стил, без съвременни мебели. Чисто бели стени, прекрасни и елегантни с простотата си. Моли повдигна края на калъфа за мебели и откри отдолу диван, тапициран с избеляла дамаска. Нащърбеният и поочукан сандък пред него служеше за масичка за кафе. До стената бе поставен небоядисан скрин от чамово дърво, а над него бе закрепена подвижна лампа. Въпреки лекия мирис на мухъл, белите стени и дантелените завеси на прозорците придаваха уют на малкия дом.

Отляво бе разположена миниатюрна кухня със стара газова печка и малка сгъваема маса с два дървени стола, подобни на онези, които бе видяла в кухнята на пансиона. В боядисания дървен бюфет Моли откри керамични и порцеланови чинии — очарователна смесица от различни сервизи, чаши и купи от пресовано стъкло, ръчно изрисувани чаши. Гърлото й се сви и в очите й запариха сълзи, когато зърна чинии, украсени със сцени от приключенията на „Зайчето Питър“^[1], и тя побърза да се извърне.

В банята имаше грамадна вана на лъвски лапи и умивалник с висока подпора. Неизциклените дъски на пода бяха покрити с овехтял килим. Някой беше нарисувал лози високо по стените, почти до тавана.

Бунгалото разполагаше с две спални — едната бе съвсем малка, а другата по-голяма, достатъчна да побере двойно легло и боядисания скрин с чекмеджета. Леглото, с табла от ковано желязо, боядисана в светложълто, с изрисувана кошница с цветя в средата, беше застлано с избеляла кувертюра. На масичката до него имаше малка лампа с матов абажур.

В задната част на бунгалото, сгушена сред дърветата, младата жена откри остъклена веранда. До стената бяха подпрени плетени столове, а в ъгъла висеше хамак. Днес Моли бе развила повече дейност, отколкото от седмици, и само като погледна хамака, се почувства ужасно изморена.

Отпусна се доволно в него. Таванът над главата й бе боядисан в същия кремавожълт оттенък като цялата къща отвън, с тъмнорозови и сини бордюри, които й харесаха от пръв поглед. Какво вълшебно място. Като детска стая.

Моли затвори очи. Хамакът я залюля като люлка. И само след няколко секунди вече спеше дълбоко.

 

 

Клингонът^[2] посрещна Тъкър на вратата на бунгалото със заплашително ръмжене и зееща паст.

— Само не започвай пак. Не съм в настроение.

Той мина покрай пудела, остави на пода куфара на Моли в спалнята и продължи към кухнята. Не я намери там, но Шарлот Лонг му обясни, че видяла Моли да излиза през задната врата. Откри я на верандата, заспала в хамака. Ру веднага дотърча, за да я пази. А Кевин само стоеше и се взираше в нея.

Тя изглеждаше толкова дребна и беззащитна, подложила по детски длан под брадичката си, а върху бузата й бе паднал тъмнокестеняв кичур. Миглите, макар и гъсти, не успяваха да скрият тъмните кръгове под очите й. Кевин се почувства виновен, задето така безцеремонно я бе тормозил през цялото време. Но в същото време нещо му подсказваше, че тя едва ли би позволила да я глези и да стъпва на пръсти около нея. Не че имаше намерение да я дундурка. Все още й беше много сърдит.

Погледът му пробяга по тялото й, сетне се задържа за миг. Беше облечена в яркочервени три четвърти джинси и изпомачкана жълта блузка без ръкави, с V-образно деколте. Когато беше будна и ръсеше язвителни подмятания наляво и надясно, по нищо не личеше, че е дъщеря на вариететна танцьорка. Но заспала, изглеждаше съвсем другояче. Веднага се забелязваха фините глезени, дългите стройни крака и меките извивки на бедрата. Под блузата гърдите й се надигаха и спадаха. Благодарение на дълбокото й деколте той зърна края на черна дантела. Засърбяха го ръцете да разкопчее блузата, за да надникне още по-надолу.

Ядоса се на обзелата го възбуда. Още щом се върнеше в Чикаго, щеше да се обади на някое от старите си гаджета. Явно доста дълго не е бил с жена.

Клингонът като че ли прочете мислите му, защото започна да ръмжи, а после шумно залая. Лаят му събуди Моли. Тя отвори очи, а в следващия миг затаи дъх, като видя сянката на някакъв мъж, надвесен над нея. Надигна се твърде рязко и хамакът се преобърна. Кевин я подхвана, преди да се стовари на верандата.

— Ти понякога замисляш ли се, преди да действаш?

Младата жена отметна косата, паднала над очите й, и примигна, за да се разсъни.

— Какво искаш?

— Следващия път ме предупреждавай, преди да ти скимне да изчезнеш.

— Предупредих те — прозя се тя. — Само че ти така зяпаше гърдите на госпожица Андерсън, че изобщо не ми обърна внимание.

Кевин придърпа един от плетените столове и седна.

— Онези двамата са напълно безполезни. Само да им обърнеш гръб и се награбват.

— Ами нали са младоженци.

— Както и ние.

С нищо не можеше да му възрази. Моли се отпусна на металния диван-люлка. Нямаше възглавници и беше доста неудобен.

— Поне едно може да се признае на Ейми — продължи Кевин замислено. — Тя винаги подкрепя мъжа си.

— Особено когато той я притиска към някое дърво.

— Да, но опитай се да ги разбереш. Те са сами срещу целия останал свят. И винаги работят рамо до рамо. Помагат си, като играчи от един отбор.

— Ако си въобразяваш, че се изразяваш много деликатно, грешиш. Ясно ми е за какво намекваш.

— Нужна ми е помощ.

— Не чувам нито дума от това, което ми казваш.

— Очевидно е, че няма да мога да се измъкна от това място до края на лятото. Веднага щом мога, ще назнача управител, но дотогава…

— Дотогава нищо. — Тя се надигна от дивана люлка. — Нямам намерение да си мръдна и пръста. Нека тези сексманиаци, младоженците, ти се притекат на помощ. А какво ще кажеш за Шарлот Лонг?

— Тя каза, че мрази да готви и че се занимавала с това само заради Джудит. Освен това двама от гостите разговаряха с мен и споделиха, че никак не са очаровани от готварските й умения.

Кевин също стана и закрачи по верандата. Кипеше от неукротима енергия.

— Предложих да им върна парите, но когато става дума за летни ваканции, хората стават нетърпимо взискателни. Искат да им възстановя всички разходи, заедно с това, което им е било обещано в списанието „Вирджиния“.

— „Виктория“.

— Няма значение. Бедата е в това, че се налага да останем в това забравено от бога място малко повече, отколкото очаквах.

За нея изобщо не беше забравено от бога. Мястото беше очарователно и Моли се опита да се самозалъже, че е щастлива, задето ще останат тук по-дълго, но усещаше само празнота.

— Докато ти си почиваше, отидох в градчето, за да пусна обява в местния вестник, че търся персонал. Оказа се, че в тази глуха провинция вестникът излиза само веднъж седмично. И тъй като днес ще излезе поредният брой, ще трябва да се изчакат още седем дни. Поговорих с някои от местните, помолих ги да поразпитат, но не зная какво ще постигна.

— Смяташ, че ще останем тук още една седмица?

— Не, ще се опитам да е по-малко, ще поговоря пак с хората — изръмжа Кевин. Изглеждаше готов да счупи нечия глава. — Шансовете, разбира се, са нищожни, но всичко е възможно.

Моли отново се отпусна на люлката.

— А дотогава, предполагам, че ти ще трябва да се занимаваш с домакинството — отбеляза дълбокомислено.

Кевин присви очи.

— Ти, изглежда, си забравила, че се закле да ме подкрепяш във всичко.

— Не съм се клела!

— Ами брачните ни клетви? За теб са били само празни приказки, така ли? Или просто не си осъзнавала какви ги плещиш?

— Опитвах се — призна тя. — Не съм свикнала да давам обещания, които нямам намерение да спазя.

— Аз също. И досега съм спазвал дадената дума.

— Да обичаш, почиташ и да се подчиняваш? Не съм забелязала подобно нещо.

— Не сме се клели в това. — Той скръсти ръце и се загледа в нея. Тя се опитваше да осмисли за какво й говореше той, но единствените й спомени от брачната им церемония си оставаха свързани с пуделите и начина, по който тя стискаше лепкавата ръчичка на малкия Андрю, все едно бе спасителен пояс. При тази мисъл й прилоша.

— Може ли да ми освежиш паметта?

— Говоря ти за обетите, които Фийби ни написа — рече Кевин тихо. — Тя нищо ли не ти спомена за тях?

Спомена й, разбира се, но тогава Моли беше толкова нещастна, че не й обърна внимание.

— Предполагам, че не съм слушала.

— Е, аз пък слушах. Дори добавих няколко изречения, за да изглеждат по-реалистични. Не мога да гарантирам за точност, можеш да звъннеш на сестра си и да провериш, но по същество се свеждаше до това, че ти, Моли, вземеш мен, Кевин, за твой съпруг поне за известно време. И обещаваш от този момент да ме уважаваш и да се съобразяваш с мен. Нищо не се споменаваше за любов и почит. Освен това се обвърза да не говориш лошо за мен пред другите. — Изгледа я изпитателно. — И да ме поддържаш във всяко общо начинание.

Моли прехапа устни. Беше напълно в стила на Фийби да напише нещо подобно. Разбира се, беше го сторила, за да предпази бебето.

Успя да се окопити, преди да продължи:

— Добре, признавам, че си велик куотърбек. Мога да те уважавам. И ако не броиш Фийби, Дан и Ру, никога не съм говорила лошо за теб пред другите.

— Сега ми остава да се разплача от умиление. А какво ще кажеш за останалата част? Да подкрепяш съпруга си?

— Имаше се предвид нещо съвсем друго. Знаеш за какво става дума. — Моли примигна и си пое дълбоко дъх. — Фийби, разбира се, никога не е имала намерение да ме насилва да ти помагам да ръководиш пансион.

— Не забравяй и за бунгалата. Освен това свещеният брачен обет си е обет.

— Ти вчера ме отвлече, а сега се опитваш да ме манипулираш, за да се подложа на непосилен труд!

— Ще е само за няколко дни. Или най-много за седмица. Или може би искам прекалено много от богаташка като теб.

— Това си е твой проблем, а не мой.

Кевин я изгледа продължително, преди лицето му отново да добие онова студено и отчуждено изражение.

— Какво пък, мисля, че имаш право.

Той не бе от онези, които с лекота просят помощ от другите. Моли вече съжаляваше за заядливото си и злобно държание. Точно сега обаче никак не й се искаше да общува с други хора. Но поне можеше да е по-тактична с него.

— Разбираш ли, напоследък нещо не съм във форма и…

— Забрави — озъби се той. — Сам ще се справя. — Прекоси верандата и излезе през задната врата.

Известно време тя кръстосва нервно из бунгалото. Чувстваше се отвратително, като злобна гаднярка, негодна за нищо. Сети се, че той й бе донесъл куфара. Отвори го, надникна вътре, но отново излезе на верандата и се загледа замислено в езерото.

Брачните клетви… Можеше да наруши традиционните обети. Дори двойките, които се обичаха, понякога срещаха трудности да ги изпълнят. Но онези клетви, които Фийби бе съчинила, бяха различни. Всеки почтен човек можеше да ги спази.

И Кевин го бе направил.

— По дяволите!

Ру повдигна озадачено глава.

— В момента не желая да бъда сред много хора. Това е всичко.

Но защо се преструваше? Най-вече не искаше да бъде с него. Погледна часовника си. Пет часът. С раздразнена гримаса се загледа в пудела си.

— Боя се, че ни очакват сериозни изпитания — физически и душевни.

 

 

За следобедния чай в салона, издържан в жълто-розовата гама, се събраха десетина от гостите, но Моли се съмняваше, че списание „Виктория“ щеше да напише хвалебствена статия за събитието. Върху инкрустираната маса до стената беше поставен пакет с шоколадови бисквити, буркан с конфитюр от грозде, кана с кафе, пластмасови чаши и буркан с нещо тъмнокафяво, приличащо на чай на прах. Но въпреки крайно оскъдното меню посетителите искрено се забавляваха.

Семейство Пиърсън, любителите на птици, стояха зад две възрастни дами, настанени удобно сред възглавничките на канапето. Възлестите пръсти на почтените старици бяха обсипани със старовремски пръстени с диаманти и с по-нови блестящи халки от кръглите им годишнини. Един от мъжете се пъчеше гордо с мустаците си като на морж, а друг — със зелените си голф-панталони и бели кожени маркови чепици. Имаше и една по-млада двойка, навярно в началото на петдесетте, явно потомци на богати семейства, родени по време на бума на раждаемостта след четирийсетте. Все едно бяха излезли от реклама на Ралф Лорън^[3]. Но над всички доминираше Кевин. Изправен край камината, дотолкова приличаше на английски лорд и владетел на богато имение, че шортите и тениската му с емблемата на „Чикаго Старс“ с успех можеха да минат за брич и куртка за езда.

— … президентът на Съединените щати седеше на трибуната откъм петдесетярдовата линия, „Старс“ изоставаха с четири точки, до края на мача оставаха само седем секунди, а аз бях напълно сигурен, че току-що си бях навехнал коляното.

— Трябва да е било много болезнено — изгука богатата достолепна госпожа.

— В такъв миг не обръщаш внимание на болката.

— Помня този мач! — възкликна мъжът й. — Ти връхлетя върху Типет, отне му топката на петдесетярдовата линия. „Старс“ спечелиха с три точки.

Кевин кимна скромно.

— Просто имах късмет, Чет.

Моли завъртя очи. Никой от знаменитостите в Националната футболна лига не вярваше в случайния късмет. Кевин бе постигнал толкова много, защото беше най-добрият. Тя знаеше истината, независимо колко усърдно разиграваше той пред гостите версията за „добрия стар Тъкър“.

Все пак, докато го наблюдаваше, младата жена разбираше, че вижда пред себе си проява на прочутата му самодисциплина и умение да овладее всяка критична ситуация. Макар и неохотно, изпита искрено уважение. Никой не подозираше, че любимият им куотърбек страшно мразеше това място. Беше забравила, че е син на свещеник, а не биваше. Той винаги изпълняваше дълга си, колкото и да му бе ненавистен. Точно така бе постъпил и когато се ожени за нея.

— Просто не е за вярване — загука госпожа Чет. — Когато избрахме този пансион за почивката ни, в най-затънтения край на Североизточен Мичиган, дори не сме си представяли, че нашият домакин ще бъде самият Кевин Тъкър.

Куотърбекът я дари с най-лъчезарната си усмивка и махна небрежно с ръка, сякаш не заслужава подобен възторг. Моли искаше да посъветва жената да не се хаби напразно да флиртува с него, след като няма чуждестранен акцент.

— Ще ми бъде приятно да разбера как удържате противниковото нападение — не мирясваше господин Чет, като пооправи тъмносиния си пуловер, наметнат на раменете му върху яркозелената риза.

— Какво ще кажете ние двамата да пийнем по бира по-късно на предната веранда?

— Нямам нищо против и аз да се присъединя — намеси се мъжът с моржовите мустаци, докато господин Зелени гащи само кимна.

— Ще се съберем всички заедно — реши Кевин великодушно.

Джон Пиърсън изяде последната шоколадова бисквита.

— Сега, след като вече те познаваме така отблизо, ще станем фенове на „Старс“. Ами, ъъъ… случайно да сте видели във фризера един от прочутите кейкове на Джудит с лимон и маково семе?

— Не съм надниквал в хладилника — отвърна Тъкър. — Добре че ми напомнихте да ви се извиня за утрешната закуска. Мога да ви предложа само палачинки от готова смес, така че ако решите да си тръгнете, ще ви разбера. Предложението ми за удвояване на обезщетението още е в сила.

— И през ум не ни минава да напуснем това готино местенце — отбеляза госпожа Чет, като метна на Кевин един от онези жадни погледи, неминуеми предвестници на готовност за съпружеска изневяра. — И не се тревожете за закуската. Ще се радвам да помогна с каквото мога.

Моли реши, че е крайно време да се намеси. Не биваше да се нарушават божиите заповеди. Влезе в помещението.

— Няма да е необходимо. Зная, че Кевин иска напълно да се насладите на почивката си, докато сте тук. Мога да ви обещая, че утре закуската ще бъде малко по-добра.

Очите на Тъкър проблеснаха, но ако тя очакваше от благодарност да падне в краката й, той набързо разсея заблудата й, представяйки я накратко:

— Това е Моли, съпругата ми. Живеем отделно.

— Май сега не са много разделени — прошепна малко силно жената на господина с моржовите мустаци на приятелката си.

— Така ви се струва, защото не я познавате — промърмори Кевин.

— Не обръщайте внимание на жена ми. — Също като останалите, господин Моржови мустаци се изненада от представянето на Кевин. Неколцина от гостите се спогледаха с любопитство. — Според списание „Пийпъл“…

Моли би трябвало да се вбеси, но за нея беше истинско облекчение, че с Кевин не бяха задължени да се преструват на щастлива брачна двойка.

Джон Пиърсън пристъпи забързано напред.

— Съпругът ви притежава особено чувство за хумор. Ние сме възхитени, госпожо Тъкър, че ще готвите за нас.

— Наричайте ме Моли. А сега ви моля да ме извините, но трябва да проверя с какви запаси от продукти разполагаме. Зная, че стаите ви не са подредени както трябва, но Кевин ще ги почисти до довечера.

Докато крачеше надолу по коридора, бе изпълнена със задоволство, че господин Корав пич невинаги имаше последната дума.

Но задоволството й мигом се изпари, когато отвори вратата на кухнята и откри, че влюбените младоженци яко се бяха разгорещили, притиснати до хладилника на леля Джудит. Моли отстъпи смутено, но се блъсна в гърдите на съпруга си.

Той проточи врат над главата й.

— Аууу, за бога!

Влюбените отскочиха един от друг. Младата жена се канеше да извърне поглед, но Кевин нахлу в кухнята и изгледа неодобрително Ейми. Разтрепераното момиче трескаво оправяше разрошената си коса и се мъчеше да закопчае блузата си.

— Струва ми се, че те помолих да измиеш онези съдове.

— Да, ами, ъъъ…

— А ти, Трой, трябваше да окосиш моравата.

На свой ред момчето трескаво се бореше с ципа на джинсите си.

— Тъкмо се готвех да…

— Зная точно за какво си се готвел и повярвай ми, с този инструмент няма да можеш да окосиш тревата!

Трой се намуси и промърмори мрачно нещо под нос.

— Каза ли нещо? — изръмжа Тъкър с тона, с който смразяваше новаците в отбора.

Адамовата ябълка на младежа заподскача нагоре-надолу.

— Това, хм… е прекалено много работа за това, което ни се плаща.

— И колко получаваш?

Трой му каза и Кевин на секундата му удвои заплатата. Очите на момчето заблестяха.

— Супер.

— Но при едно условие — додаде прочутият куотърбек и настоящ управител на летен лагер. — За тези пари ще трябва да се поизпотиш. Ейми, скъпа, не си и помисляй да си тръгнеш, преди да подредиш стаите на гостите. Искам всичко вътре да е чисто и подредено. А ти, Трой, не забравяй, че те очаква среща със сенокосачката. Има ли други въпроси?

Докато разгонените младоженци клатеха нерешително глави, Моли забеляза, че имат еднакви смучки по загорелите си шии. Стомахът й сякаш се разбунтува.

Младежът заотстъпва към вратата, а изпълненият с копнеж поглед на Ейми напомни на Моли знаменитата сцена от филма „Казабланка“, в която Ингрид Бергман се сбогува с Хъмфри Богарт на пистата на летището.

Какво ли бе усещането да си толкова влюбен? Отново усети неприятното потрепване в долната част на стомаха. Чак след като младите се разделиха, тя осъзна, че им завижда. Тези двамцата имаха нещо, което, изглежда, съдбата й бе отредила никога да не изпита.