Лейни Даян Рич
Искам те до мен (8)

Осма глава

Нейт лежеше в леглото и се взираше в тавана. От час се опитваше да събере мислите си, но те бяха безнадеждно объркани. Толкова малко го бе деляло от разрешаването на проблема. Тази сутрин всичко му се бе сторило толкова ясно — майната на обещанието му, щеше да вземе парите, да забрави баща си и проклетото му предсмъртно желание и да се върне в Синсинати. Това беше очевидно най-доброто решение за всички тях. Но внезапната поява на Ники бе хвърлила нова светлина над всичко. Пайпър не се нуждаеше от пари, а от него, имаше нужда от неговото време и внимание, а да я изтръгне от място, където бе щастлива, където искаше да остане, и да се върне към петнадесетчасовия си работен ден в града, който тя мразеше… Просто беше погрешно. Егоистично.

Невъзможно.

Почти толкова невъзможно, колкото и да останат там и да прекара остатъка от живота си като управител на къмпинг в двухилядно градче, където щеше да готви само за тричленното си семейство. Нещастното му мъченичество нямаше да доведе до нищо добро и за Пайпър.

По дяволите! Разтърка очи и за милионен път през тридесет и четиригодишния си живот прокле баща си.

Телефонът звънна и Нейт го грабна от нощното шкафче.

— Да — каза той.

— Здравей, скапаняко.

Беше Клинт, един от партньорите му в ресторанта. Нейт стисна носа си с пръсти.

— Хей, Клинт. Виж, в момента съм малко зает. Може ли да ти се обадя утре?

— Съжалявам, приятел, не може. Еди е тук. Ще те включа на високоговорител.

Последва щракване, а след това свистенето на говорителя и Нейт чу гласа на партньора си по линията:

— Как е, задник?

— Какво става?

Последва пауза, а после Еди заговори:

— Имаме проблем, Нейт. Лулу губи търпение. Иска да стане главен готвач за постоянно или ще напусне.

По дяволите. Нейт затвори очи.

— Ясно.

— Кога се връщаш? — попита Клинт. — Имаш ли представа вече?

— Работя по въпроса. — Нейт седна и спусна крака от леглото. — Но още не мога да кажа със сигурност.

— Виж, приятел — каза Еди. — Не знам какво става там, но не можем да загубим Лулу. Тя беше страхотна, пое нещата веднага след заминаването ти, а вече изминаха шест месеца. Има предложение от „Бръджис“. Връщай се или ще я назначим за постоянно като главен готвач.

— Добре — отвърна Нейт. Знаеше, че този ден ще дойде скоро. Просто му се искаше ударът да не се бе стоварил в деня, в който бившата му жена бе изникнала изневиделица.

— Все още ще бъдеш съдружник — каза Клинт, — освен ако не приемеш предложението да откупим дяла ти. То все още е в сила.

— Благодаря. Оценявам го. — Когато му бяха направили предложението за пръв път, Нейт не се поколеба да откаже. Да загуби ресторанта си беше като да загуби крайник, но щом нямаше да готви там, какъв беше смисълът?

И все пак можеше да подреди всичко. Можеше да приеме офертата на Фрея и да се върне в Синсинати след седмица. Можеше отново да готви и да даде на дъщеря си всичко, което се купува с пари.

С изключение на време, прекарано с баща й.

Гласът на Еди долетя по линията.

— Виж, знаеш, че не бихме те прекарали, приятел, но не виждам какво друго да направим. Нужен ни е главен готвач, иначе сме прецакани, а никой друг няма да върши работата като Лулу, ако теб те няма. Иначе ще загубим ресторанта.

— Зная — отвърна Нейт. — Прави сте. С колко време разполагам?

Еди въздъхна.

— Не зная, приятел. Може да я задържим вероятно още за седмица. В състояние ли си да се върнеш до една седмица, считано от понеделник?

Нейт погледна към календара. Беше неделя. Значи имаше осем дни, за да направи избора си.

Господи.

— Трябва да помисля. Може ли да ви се обадя?

След известно колебание Клинт отговори:

— Да, приятел, но ни е нужен отговор, и то скоро.

— Зная.

Нейт затвори телефона и се взря в него, а умът му отново зацикли. Трябваше да избира между щастието на дъщеря си сега и сигурността й по-късно, между това да удържи на думата си и да бъде упорито магаре като баща си или да я наруши и да стане непочтен боклук. Като баща си.

Да не споменаваме, че приемането на два милиона долара само щеше да задържи Ники наоколо за по-дълго, в търсене на начин да ги изкопчи, а ако не ги приемеше, щеше да осуети повишението на Фрея.

Тик-так, Нейт. Тик-так.

Звуци на смях долетяха от долния етаж и го изтръгнаха от мислите му. Той погледна към спалнята и отново дочу дрезгав женски кикот.

— Какво по…? — Стана от леглото и се отправи надолу по стълбите, а смехът се прекъсваше от време на време от тропане. Зави зад ъгъла в кухнята и видя Пайпър, Фрея и Руби да играят на „Плесница“. Масата бе отрупана с разхвърляни купчини карти, както и с празни купички от сладолед, избутани настрана, за да се отвори място за играта.

— Хей, тате! — каза Пайпър, кискайки се, докато стоварваше ръка върху централната купчинка. Усмихнат, Нейт се облегна на стената и загледа щастливото й безгрижно лице.

— Хей! — извика Фрея. — Това не е разрешена плесница! — Обърна се към Руби. — Трябваше да ме предупредиш, че мами.

Възрастната жена вдигна ръце.

— Не нося отговорност за нея.

— Не мамя! — изхленчи Пайпър, а след това буквално стовари горната половина на тялото си върху масата, за да вдигне картите от централната купчинка. — Виждаш ли? Седмица купа, шестица…

— Петица! — Фрея вдигна долната карта. — Петица спатия! Мислиш, че можеш да ме изиграеш, защото съм по-възрастна от теб, така ли? Може и да съм преминала тридесетте, но очите ми още виждат.

— Така ли печелеше всички игри? — каза Руби през смях. — Като си се възползвала от отслабващото ми зрение?

— Не мамя! — Пайпър се разсмя и хвърли седмицата през масата към Фрея, която я хвана чевръсто. — Сгреших. Дете съм. Не мога ли да сбъркам?

Фрея повдигна вежди към Руби.

— О-о, прави се на невинна. Бива си я.

— Така е — каза Нейт.

Фрея се обърна, погледите им се срещнаха и задържаха за момент, преди Руби да постави друга карта в центъра, което отново ги накара да се смеят и пляскат по картите. Нейт взе мръсните купички и ги отнесе до мивката, за да ги измие, докато слушаше как жените се кикотят, пляскат картите и се обвиняват взаимно в измама. Пусна водата и остави щастливите звуци да го обгърнат, а един от гласовете го зовеше по особен начин и караше сърцето му да подскочи всеки път, щом го чуеше. В този момент му се искаше да я целуне повече, отколкото бе желал нещо през живота си, но вместо това стоеше с гръб и я оставяше да забавлява и разсмива дъщеря му.

Тъкмо остави последната купичка, когато откъм масата отекнаха стържещи звуци. Обърна се и видя, че Фрея се е изправила и танцува на собствената си песен, едновременно смешна и красива в късите си зелени панталони и глупава туристическа тениска.

— Спечелих, спечелих, спечелих — пееше тя и събираше последните карти, докато Руби и Пайпър сипеха обвинения в измама.

— О, млъквайте! — извика Фрея. — Никой не обича вкиснати губещи, нали Нейт?

Обърна се, за да го погледне, очите им отново се срещнаха и усмивката й трепна леко. Мисълта, че поне за нея е очевидно какво си мисли той, го възбуждаше още повече.

— Не — отвърна Нейт, без да отделя очи от нейните. — Никой не ги обича.

Тя бързо си пое дъх, а после отново се обърна към Пайпър и Руби и каза:

— Видяхте ли? Нали ви казах.

— Печели онзи, който вземе две от три игри — каза Пайпър, докато събираше картите.

Нейт прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но с Фрея всъщност имаме делови разговор.

— Така ли? — тя се обърна към него. Той леко разшири очи с надеждата, че тя ще разпознае поканата.

Фрея се поизчерви и каза:

— Да, мисля, че имаме отдавна отлаган разговор.

— Е — каза Руби, която не отместваше очи от картите, но Нейт улови лека извивка в ъгълчето на устните й. — От най-неотложните.

И представа си нямаше колко неотложен.

— Защо да не те изпратя до бунгалото там… може да го обсъдим? — предложи той, като свали престилката и захвърли на плота мократа кърпа за съдове, която бе преметнал през рамо.

— Добре — съгласи се Фрея. Обърна се към Пайпър и Руби. — Ще се видим на вечеря, нали? Ще играем реванш и отново ще ви сритам задниците. — Хвърли бърз поглед към Нейт и очите й леко се разшириха — Дупетата. Исках да кажа дупетата. — После беззвучно му каза „Съжалявам“, а той задържа поглед върху устните й, върху меките й плътни розови устни.

— Няма проблем — успокои я Пайпър. — Можеш да използваш „задник“. Татко го прави постоянно.

Фрея се ухили и обърна към него.

— Наистина ли? Супергероят позволява неприличен език? Тъкмо си мислиш, че познаваш един мъж…

— Супер какво? — попита Пайпър през смях.

— Хайде стига — намеси се Нейт. — Ще изпратя Фрея до бунгалото, за да поговорим. Ще се видим по-късно.

— И умната — напомни Руби, вперила поглед в картите, които подравняваше в ръцете си.

Той постави ръка на талията на Фрея и я поведе навън през дневната, през входната врата и по пътеката между бунгалата

— Наред ли е всичко? — попита тихо тя, веднага след като се измъкнаха от къщата. — Изглеждаш, сякаш има нещо спешно…

— Всичко е наред, но трябва да побързаме.

— Защо? Какво става?

— Това. — Той спря, обърна се към нея, обхвана тила й с ръце и я притегли към себе си. Целуна я силно, влагайки всичките си чувства в момента, и се зарадва, че съзнанието му се проясни, щом го стори.

В този миг нямаше нужда да сдържа нищо или да мисли за друго, освен за онова, което желаеше. Тя отвърна, като постави ръце от двете страни на лицето му. Натискаха се на пътеката като тийнейджъри, докато не се натъкнаха на едно дърво и не се наложи да се пуснат, преди да са паднали. Поеха си дъх за секунда, взирайки се един в друг, а на зачервените им лица грейнаха усмивки.

— Да вървим. — Тя хвана ръката му и го дръпна към бунгалото, карайки го да се смее и препъва, да се чувства като безгрижно хлапе. Не можеше да си спомни кога за последно се бе чувствал като дете, значи отдавна му се полагаше.

Стигнаха до бунгалото, Фрея припряно отключи вратата и двамата се нахвърли един върху друг още преди да са я затворили с ритник. Тя се вкопчи в ризата му и го придърпа към себе си, впи устни в неговите, а кръвта забуча в ушите му. И навсякъде другаде. Фрея обви ръце около талията му, езикът му си играеше с нейния, а Нейт я притисна към себе с всички сили. Беше изминало толкова много, твърде много време, откакто бе желал жена толкова силно и…

Пайпър. Ники. Татко. Руби.

Отпусна прегръдката си за секунда и тя се отдръпна със замъглени очи и натежали клепачи.

— Престани — каза тя.

Правилно.

— Да, добре. Съжалявам. Не зная какво ме прихвана. — Той я пусна, очаквайки да му помогне, да го зашлеви, да го отблъсне. Да му каже защо беше нередно да я напада така, но вместо това тя хвана ръката му и я постави върху задните си части.

— Престани — повтори тя.

Той поклати глава, описвайки се да се съвземе, но успя само да изрече:

— Смесени сигнали.

В мозъка му не бе останала много кръв.

Тя обхвана лицето му с ръце и каза:

— Спри да мислиш. — После нежно захапа долната му устна и я подръпна съвсем лекичко, и…

— О, боже — той си пое въздух и отново зарови глава в нея. Уханието й, усещането за нея го смая. Тя беше всичко на този свят, освен нея не съществуваше нищо друго…

— Оу! — извика той, когато болка прониза крака му. Сведе очи — е, добре, там имаше голяма проклета маса. Изрита я от пътя си и се свлякоха на дивана Той остана отдолу, а тя го възседна, като го целуваше и галеше. Прокара ръка под ризата му и направи нещо със зърното му. Нейт дори не знаеше какво точно, но то беше толкова…

Ресторантът. Новата главна готвачка. „Кутията с инструменти“.

Тя се отмести и задърпа ризата му.

— Спри.

— Добре — отвърна той. — Аз само…

— Спри да мислиш — настоя тя. — Ти си добър човек. Разбирам. Имаш дете. Аз живея в Бостън. Почти не се познаваме. — Направи жест с дясната си ръка, наподобяващ говореща уста. — Дрън-дрън-дрън, на кого му пука?

Той си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам. Струва ми се, че просто имам нужда от минута, за да помисля.

— Не — отвърна тя. — Последното нещо на света, което ти е нужно, е да мислиш. Ако го направиш, ще си спомниш, че си човек, който изчаква да се увери, че никой няма да бъде наранен и се жени за жените, с които спи. Е, по дяволите всичко това. Виждаш как ти се е отразило.

Фрея смъкна ризата си и разкри светлозеления си копринен потник. Под него зърната й изпъкваха втвърдени и…

— Докосни ме — каза тя.

Той вдигна ръка и обхвана гърдата й. Толкова мека, толкова закръглена и топла. Прокара леко палец върху зърното й и забеляза как се втвърди под тънката материя. Тя простена и се изви срещу него.

— Хубаво е да не мислиш — изрече той. Тя се засмя, а после се наведе и го целуна. Тялото й се надвеси над неговото.

— Седмицата беше скапана и за двама ни — продължи тя, а дъхът й опари устните му. — Й двамата се нуждаем от това. Няма да бъда наранена и няма да се женим. Господ да ми е на помощ, но ако си мислиш за нещо друго, освен да бъдеш в мен през следващите петнадесет минути, ще те убия на място.

Фрея се изправи, грабна чантата си, извади кондом и му го подхвърли.

— Приготви се, скаутче. Това не е учебна тренировка. — Пъхна пръсти под ластика на долнището на пижамата си и го стрелна с поглед. — За какво си мислиш?

Той седна с лице към нея.

— За теб.

Тя пристъпи по-близо, възседна го, изправена пред него, и бавно смъкна долнището си.

— А сега?

Той посегна към нея, провря пръст под ластика и го дръпна по-надолу, а после леко я целуна под пъпа.

— О! — каза задъхано тя. — Добър човек.

Той свали бельото и панталона й до земята и тя грациозно пристъпи встрани от тях. Нейт я хвана за ханша, повдигна я, докато коленете й се озоваха на дивана до него, целуна корема й и продължи по-надолу, докато тя издаде тих скимтящ звук, който му доказа, че е на прав път.

Като карането на велосипед, помисли си той и продължи да я целува, докато тя го потупа по рамото и каза:

— Сложи си проклетия кондом.

Той изхлузи джинсите и боксерките и си сложи кондома, а тя отново го възседна, притискайки се към него, и задвижи бедрата си в лек кръг.

— За какво мислиш? — Фрея премести тежестта си напред.

— О, боже — възкликна той, а при най-малкото й помръдване зад клепачите му проблясваха звезди.

Тя обхвана брадичката му с ръка и поклати главата му, сякаш казваше „Не“.

— За теб! — отвърна той.

— Добър човек. — Фрея се наведе и го целуна, а слабините й се отместиха от него и го накара да изръмжи от желание. В съзнанието му нямаше нищо друго, освен тя, желанието да я изпълни, да бъде в нея. Постави ръце върху бедрата й, намести я по-близо и тя изстена, когато телата им се отъркаха едно в друго, притискайки се. Пъхна едната си ръка под потника й, бавно я плъзна към гърдата й и я хвана. Тя се изви срещу него, а той стисна и разтърка зърното й между палеца и показалеца си.

— О, господи — възкликна Фрея.

— Не — отвърна той.

Тя се усмихна и го погледна.

— Нейт…

— Добра жена. — Постави другата си ръка на тила й, придърпа я към себе си и я целуна дълбоко и страстно.

Тя се отдръпна, а той изстена и посегна към нея. Фрея притисна длан към гърдите му, бутна го на дивана и се плъзна над него, без да го изпуска от поглед. За миг остана напълно неподвижна, дразнейки го с очакването. Когато имаше чувството, че ще се пръсне в нея, тя започна да се движи, отначало бавно, а после все по-бързо, довеждайки го до бясна възбуда и желание. Той я гледаше блажено, а тялото му крещеше към нея, в нея, докато тя се стегна около него в диви спазми и го запрати в горещия мрак на освобождаването. Нейт забрави всичко, светът се смали, докато остана само усещането за уханието й, за дрезгавия й глас, крещящ името му.

Останаха прегърнати за известно време, а после Фрея се отмести от него и се сгуши в обятията му с усмивка на устните. Затвори очи, отпускайки глава на гърдите му. Тялото й потрепваше в леки, затихващи спазми и той стегна прегръдката си.

Тя издаде тихо, щастливо стенание и положи нежна целувка на шията му.

— Няма да се омъжа за теб, така че не си и помисляй да ми предлагаш — промълви Фрея.

Нейт се засмя и прокара ръка през косата си.

— Не мислех за нищо — отвърна той. И това беше истината.

— Добър човек — похвали го Фрея, а миг по-късно той заспа в прегръдките й, с освободено съзнание и щастлив като никога досега.

 

 

Малкълм Броуди седеше на леглото в караваната под наем, облегнат на тънката, имитираща дърво стена, и пушеше пура. Почувства дима в устата си за момент и го изпусна, а след това извади пурата, за да я огледа.

Не беше кубинска, но и такива щяха да дойдат. Всяко нещо с времето си.

Посегна към чашата, пълна с най-хубавото ирландско уиски, което можеше да си позволи, и което не беше чак толкова добро. Но и то ставаше — засега. И без друго не можеше да го изпие — това нарушаваше правилата.

Той пъхна нос в чашата, вдишвайки дълбоко острите пари. Не беше близвал алкохол от осем месеца и тази трезвеност отговаряше на целта му. Размишляваше ясно, бе съставил план и щеше да живее кралски до края на дните си. Щом го осъществеше, щеше да пие на воля. Пиянството не беше проблем, ако си достатъчно богат, за да караш уискито да се лее като река. След няколко дни щеше да бъде толкова богат.

А сега бе време да задейства плана си.

Остави чашата, вдигна мобилния си телефон и набра. Отговори някакъв мъж.

— Ричард Дейли.

— Здравей, Ричард — поздрави го Малкълм, без да си прави труда да имитира ирландския акцент. Искаше да бъде сигурен, че Ричард ще разпознае гласа му по телефона. — Как я караш?

Последва дълга, напрегната тишина. Малкълм изчакваше. Знаеше, че събеседникът му също не бърза да отговори. Ричард Дейли беше много неща, но не и глупак. Малкълм би заложил пари, че той е очаквал обаждането му.

— Малкълм — отвърна Ричард накрая. — Какво искаш?

Малкълм се изкиска.

— Същото като теб, предполагам. Единствената разлика е, че аз разполагам с него, а ти не.

Ричард се покашля.

— Не зная за какво говориш.

— Нека не играем игрички. Дъщеря ти не е отишла насред Айдахо безпричинно. Отлично знаеш за какво говоря.

Последва кратко мълчание.

— Дъщеря ми няма нищо общо с това. Зает съм. Имаш пет секунди да ми кажеш какво искаш, Малкълм, после затварям.

— Същото, което и брат ми — отговори Малкълм. — Но много повече. — Взе банковите извлечения, които бе откраднал от чекмеджето на бюрото на брат си два дни преди смъртта му. — Боя се, че на Мик му липсваше размах. Или пък не е знаел колко струваш. Добре, че аз нямам нито един от тези два проблема, нали, Ричард?

— Как мога да съм сигурен, че е у теб?

Малкълм посегна към евтината керамична чиния, която бе купил от магазин за един долар специално за това обаждане, и задържа телефона встрани, хвърляйки я на пода, където тя се счупи. Върна телефона до ухото си.

— Не беше въпросната — каза той. — Но също беше хубава. Е, поне за мен.

Ричард запази гробна тишина. Малкълм познаваше това мълчание от далечното минало и ако двамата бяха в една и съща стая в този момент, можеше да се притесни, че е прекалил. Но тъй като го деляха почти три хиляди мили от плячката му, това го замая.

— Няма да ти дам и петак, докато не получа доказателство, че е у теб, Малкълм.

— Ще го получиш — обеща той. — Реших просто да ти дам шанс да ликвидираш някои от солидните си активи. — Дръпна от пурата си. — Гадно е да си сред петстотинте най-богати в класацията на „Форбс“, а? Колкото повече пари, толкова повече проблеми, нали така разправят?

Чу се бързо щракване до ухото му и Малкълм затвори телефона. Ричард Дейли може и да беше умен и преуспял, но отново допускаше грешката да подценява Малкълм. Също както в детството им.

Изобщо нямаше представа с кого си има работа.

Малкълм стана от леглото, мина през счупената чиния, отвори вратата и пое дълбоко въздух. На Мик може и да му бе липсвал размах, но имаше чудесен имот. За момент му хрумна, че би било забавно да го изгори до основи, но… не. Трябваше да обуздае склонността си към театралност, поне засега. Щом Ники изпълнеше задачата си и намереше чинията обаче, можеше да направи каквото си пожелае.

Очакваше това време с нетърпение.

Дръпна си от скапаната пура за последен път и я загаси в чашата с евтино уиски.

Не след дълго щеше да се наслаждава на лукса.