Лейни Даян Рич
Искам те до мен (15)

Петнадесета глава

Руби стоеше до кухненския плот и се взираше в тостера, вслушвайки се в гъргоренето на кафеварката и бъбренето на Пайпър.

— … а тостерът с „Хелоу Кити“ действително отпечатва малки котешки личица върху филийката, толкова е готин. Наистина трябва да си купим такъв, много по-хубав е от скучния ни стар тостер. Готови ли са вече?

Руби се прозя.

— Не още.

— Значи и днес няма да ходя на училище? — попита детето. — Защо?

— Имаш пневмония. — Сладкишите бяха готови и тя избърса точилката с хартиена салфетка. — Ако някой от училището се обади, кашляй.

Руби отнесе няколко сладкиша на Пайпър, а останалите постави на масата. Момиченцето отчупи крайчета на единия и погледна към Руби.

— Някой ще ми каже ли какво става?

Възрастната жена разроши косите й.

— Хлапе, хубавото на детството е, че не е нужно да знаеш какво се случва. Повярвай ми.

Пайпър изръмжа и отхапа от закуската си. Руби отиде при кафеварката и си наля чаша кафе. Когато се обърна, видя Фрея да влиза в кухнята.

— Добро утро, Пайпър — поздрави я тя.

Детето се завъртя на стола си.

— Здравей, Фрея. Снощи пропусна вечерята.

Младата жена стрелна Руби с поглед.

— Да, съжалявам. Бях уморена. Просто се свлякох в леглото.

На Нейт. А Руби бе забелязала, че го нямаше на дивана сутринта. Което беше хубаво. Бе го посъветвала, а Нейт бе взел решение. Надяваше се само, че е правилното. Извади още една чаша от шкафа и погледна към Фрея.

— Със сметана и захар?

— Черно — отвърна младата жена. — Благодаря.

— Моля — каза Руби. Седнаха една срещу друга около масата и отпиха от кафето си.

Руби разбра, че всичко между тях е наред. Трябваше да признае, че независимо дали Фрея щеше да усложни живота на Нейт и Пайпър, у нея имаше нещо, което тя харесваше — не обсъждаше нещата до изтощение и не беше злопаметна.

За Руби тези две качества бяха много важни.

 

 

Малкълм отвори телефона и провери съобщението, което Ники му бе изпратила, за да се увери, че е на правилното място. Мотел „Мечешка лапа“, „Мейн Стрийт“ номер 1381, стая 223.

Беше на точното място. Усмихна се на себе си и вдигна ръка, за да почука. Тридесет години бе чакал онова, с което да унищожи Ричард Дейли, а сега то се намираше зад тази врата.

— Кой е? — долетя гласът на Ники отвътре.

Малкълм се огледа, след това се облегна на вратата.

— Знаеш кой е — отвърна. — А сега отвори.

Ослуша се, докато тя откачи верижката и освободи резето, после дръпна вратата и я отвори.

— Изглеждаш все така прекрасна — заяви той, въпреки че ако трябваше да бъде честен, шлиферът, който бе облякла, я правеше безформена. — Може ли да вляза?

Тя отстъпи назад и му направи място. Малкълм влезе и огледа невзрачната обстановка.

— Е — каза той. — Времената са тежки, мила, но за нула време ще си стъпиш на краката отново. — Обърна се към нея. — Къде е чинията ми?

— А моите пари?

Малкълм приглади вратовръзката си с ръка.

— Казах ти, ще си ги получиш. Но за да ги взема, ми е нужна чинията, и ако бъдеш така добра…

— О, разбира се — отвърна Ники, бръкна под палтото си и извади пистолет.

— За бога — промърмори той. Така ставаше, щом се опитваш да играеш почтено с коварни кучки.

— Не зная кое те накара да си въобразиш, че ще позволя да заплашваш детето ми — каза младата жена, а оръжието й леко потрепери, — но сериозно подценяваш майчинските ми инстинкти, ненормалник такъв.

— Ники, каниш се да ме убиеш? Да спрем с игричките. Ти не притежаваш майчински инстинкт.

— О, така ли? — Тя вдигна пистолета. — Но имам добър инстинкт да дръпна спусъка.

— И после какво? — изцъка Малкълм. — Произведеш ли изстрел, хората от съседната стая ще повикат полиция, ще ти снемат отпечатъци и дяволски ще загазиш, нали?

— Не ми пука — заяви тя, но треперещата й ръка издаваше напрежението, което изпитва! — Има само един начин да се погрижа да не нараниш Пайпър и той е да те убия на мига.

Настана продължително мълчание. Малкълм повдигна вежди.

— Ако не ме застреляш скоро, ще поискам вестник и чаша кафе, докато чакам.

— Просто… млъкни! Дай ми минута. — Тя постави и другата си ръка върху пистолета, но той само се разлюля още повече.

— Мисля, че и двамата знаем, че не си убийца — каза Малкълм. — Едва ли си и дама, или дори човешко същество, но има определени граници, които такива като теб не биха прекрачили, и то само от страх, а една от тези граници е отнемането на човешки живот. А сега просто ми дай чинията и ме остави да си вървя. Обещавам ти, че Пайпър няма да пострада.

— Глупавата ти чиния не е у мен, тъпако. Излъгах те, само за да те доведа тук, за да мога да те застрелям.

— По дяволите — каза той. — Боях се от това. — После пристъпи към нея и я цапардоса по лицето с опакото на ръката. Тя се свлече на пода, почти беззвучно, а пистолетът се изплъзна от ръката й и се удари в стената.

— Коварна кучка — възкликна Малкълм, прекрачвайки тялото й, за да стигне до телефона на нощното шкафче. Взе го, набра 911 и когато вдигнаха, заговори с уплашен, задъхан американски акцент:

— Здравейте. Намирам се в стая 221 на „Мечешка лапа“ на шосе номер 8. Чувам борба в съседната стая. Някой спомена кражба на самоличност и някаква жена заплаши да го убие. Мисля, че трябва да дойдете и да проверите какво става. — След това затвори, вдигна пистолета и завъртя предпазителя, преди да го пъхне в колана на панталоните си и да се измъкне през вратата. Въпреки че би му доставило безкрайно удоволствие да застреля кучката, в това полицията да я поеме имаше известна доза поезия. И какво от това, ако тя споменеше името му? Полицията нямаше да хукне да го търси заради думите на една измамница. А ако до Нейт достигнеше вестта, че чичо му Малкълм се е върнал в града, щеше да е тъкмо навреме. Племенникът му винаги е бил добро, разумно момче. Не би му отказал един малък спомен от безполезния му брат. В края на краищата за всички останали, освен Малкълм и Ричард Дейли, това бе просто една чиния.

Нейт щеше да го вземе насериозно.

Беше почти сигурен в това.

 

 

Нейт наблюдаваше как заместник-шерифът въвежда Ники в стаята за разпити. Беше облечена в оранжев затворнически гащеризон. Косата й бе сплескана от едната страна и стърчеше от другата, а на дясната й скула се мъдреше лека синина. Той сведе очи, съсредоточен върху лакираната дървена маса, докато Ники не се настани срещу него.

— Имате десет минути — обяви заместник-шерифът и напусна стаята.

Нейт вдигна очи и я погледна. Изражението й бе непроницаемо. Твърде непроницаемо, за да го разчете или разгадае. Бръчките на лицето й, които му се бяха сторили леки в къмпинга, сега изглеждаха дълбоки и изсечени. Сякаш всичките й преструвки бяха изчезнали и бе останала само смачканата сърцевина на истинското й същество.

Пайпър приличаше на нея толкова много, че почти го болеше да я гледа.

— Беше Малкълм — съобщи Ники с тих и прегракнал глас, но все още с характерните нотки на гняв. — Той иска чинията. Не зная защо, но ми предложи голяма сума, за да му я доставя. А също така ми причини това — посочи насинената си скула с окованите си ръце, — и се обади на полицията, за да ме приберат, докато бях в безсъзнание. — Затвори очи тежко, като че се бореше с отдавна потискано главоболие. — Трябваше да застрелям копелето.

Нейт се облегна, опитвайки се да осмисли информацията.

— Малкълм? Малкълм Броуди? Чичо ми? Пияницата?

Тя отвори очи.

— Опитай се да следиш мисълта ми, Нейт. Разполагаме само с десет минути.

— Мисля, че с баща ми дори не си говореха — отвърна той. — Руби каза, че даже не е знаела, че татко има брат. Откъде изобщо е научил за чинията?

Ники се намръщи.

— На кого му пука сега? Той е тук и иска чинията. Така че… просто… просто му я дай, разбра ли? Просто му я дай и той ще се махне. — Облегна се. — Въпреки че щеше да ми спестиш доста неприятности, ако ми я беше дал, когато ти я поисках.

— Не е у мен — отговори Нейт. — Изчезнала е.

— Изчезнала? — Ники го зяпна. — Това е чиния, а не куче. Къде се е дянала, по дяволите?

— Аз ще се погрижа за това — каза Нейт. — Къде е отседнал Малкълм?

Ники сви рамене.

— Нямам никаква представа. Имам само телефонен номер. — Тя го изрецитира, а Нейт въведе цифрите в телефона си. — Обади се и кажи на това фалшиво ирландско копеле, че като изляза от тук наистина ще го убия.

— Малък съвет — каза той, пъхайки телефона в задния си джоб. — Не отправяй заплахи за убийство, докато си в общинския затвор, разбра ли?

Тя отвори широко очи.

— Както и да е. Виж, Малкълм не е същият човек, който се напи на сватбата ни и заби микробуса на кетъринга в масата с подаръците, ясно ли ти е? Годините не са му се отразили добре и е станал гаден и луд. За бога, та той за малко не изгори жива приятелката ти.

Тялото му се напрегна.

— Какво?

— Казвам ти. Става дума все за Малкълм. Той е съвсем побъркан и ще се опита да те притисне чрез Пайпър. Това направи с мен, и виждаш къде се озовах. — Повдигна ръцете си и ги отпусна. — А сега и пистолетът ми е у него.

Нейт се наведе напред.

— Твоят пистолет? Господи, Ники! Кражба на самоличност, оръжие, какво става с теб, по дяволите?

Тя го изгледа.

— Забременях на деветнадесет и се омъжих за неподходящия човек. Оттогава почти непрекъснато не ми върви.

— Добре. — Нейт се облегна. — Не съм те виждал от десет години, Ник. Все някога ще трябва да спреш да виниш мен за проблемите си.

Ники срещна погледа му и тогава, за момент, му се стори, че съзря някаква искреност в него, но тя отклони очи.

— Пайпър… е добро хлапе. — Скова се неудобно в стола си. — Справил си се добре с възпитанието й. По-добре, отколкото щях да се справя аз. Затова… ти благодаря.

— Моля — отвърна той. Никога не бе обичал Ники, но имаше покровителствено отношение към нея и искаше нещата да се подредят добре, заради самата нея, а не само заради Пайпър. Тя му бе дала онова, което обичаше най-много на света. За Нейт бе важен и фактът, че бе предпочела затвора, за да защити Пайпър, я издигаше още повече. Опитваше се да намери начин да й го каже, когато тя прекъсна мислите му.

— Виж — каза Ники, — просто я наглеждай. Вече съобщих на полицията за Малкълм, но според тях той просто е предал една малка, търсена с федерална заповед, и твърдението ми, че е побъркано копеле не го изпраща на челно място в списъка им с издирвани престъпници. — Тя вдигна очи към него и загриза устната си. — Пази я.

— Ще я пазя.

Настъпи дълга тишина, а после той попита:

— Има ли още нещо, от което се нуждаеш? Адвокат, например?

— Не — отвърна сковано тя. — Погрижила съм се за всичко. Просто исках да те предупредя за Малкълм. Казват, че утре ще ме преместят във федерален затвор, така че… Не зная кога ще се видим.

Нейният начин да каже никога.

— Добре. — Нейт стана от масата. — Ще говоря с полицията за Малкълм.

— Непременно — каза Ники. Задържа погледа му за момент, а после се изправи от стола и извика:

— Приключихме.

И наистина бе така.

 

 

Фрея смъкна хавлията от главата си и я хвърли в коша в стаята на Нейт. Флин й бе изпратила куфар с дрехи — тениски, джинси, тънки пуловери и семплия памучен потник и трикотажните панталони, с които бе облечена в момента. Компанията за коли под наем й бе изпратила нови ключове, банката й бе задействала процедурата за експресно издаване на нова дебитна карта. Животът би трябвало да потръгне…

Е, би било добре, ако ръката й престанеше да трепери. Предполагаше, че е разбираемо, след като в рамките на няколко дни бе започнала шеметна връзка с мъж, когото почти не познаваше, едва не бе загинала в пожар и за пръв път в живота си се бе скарала с баща си и напуснала работа. Кой не би бил разнебитен след няколко подобни дни?

— Да не споменаваме, че не нося трикотаж… — промърмори тя, като се взираше в отражението си в огледалото и не можеше да разпознае жената, която я гледаше оттам. Пое си дълбоко въздух, бавно издиша и вдигна ръка.

Все още трепереше.

Вратата зад нея се отвори и тя се обърна бързо. Нейт влезе със смазан вид. После очите му се приковаха в нея и лицето му се разведри, а треперенето се пренесе и в мускулите над китката.

— Здравей — каза той. — Казвам се Нейт. Срещали ли сме се?

— Не мисля — отвърна Фрея, поглеждайки към трикотажните си панталони. — Сестра ми ги изпрати. Май се опитва да ми каже нещо. — Отново вдигна очи към него и сви рамене. — Поне не са болничните дрехи.

— На мен ми харесваха — каза той и я взе в обятията си. — Харесваше ми коприната, харесва ми и това. Харесвам теб.

Наведе се и я целуна нежно, а тя го придърпа в прегръдка, чувствайки се неловко. Изведнъж се почувства неудобно заради лактите си — никога преди не ги бе забелязвала, когато го прегръщаше, никога не бе мислила за друго, освен за него, но сега ги усещаше странно, стърчащи под необичаен ъгъл, затова ги сви и пъхна отпред, опряла длани на гърдите му. Това също бе странно.

Нейт се отдръпна и я погледна.

— Наред ли е всичко?

— Какво? С мен ли? Разбира се — отвърна тя, като също отстъпи назад. Отпусна ръце пред бедрата си. Глупави лакти. Съсредоточи се в него. — Как мина с Ники?

— Предполагам, както се и очакваше. — Седна на края на леглото, а Фрея се настани до него. — Ще я местят във федерален затвор утре следобед.

— Майчице! — възкликна Фрея. — Ще и помогнеш ли?

— Тя не пожела. Каза, че се е погрижила. Искаше да ме предупреди.

— Да те предупреди? — Фрея кръстоса крака, но това й се стори непривично в трикотажните панталони, затова ги върна обратно, но това също й се стори странно. За щастие, Нейт разтриваше очите си и не забеляза.

— Очевидно злият гений е чичо ми Малкълм, който, според Ники, е изтрезнял и се е превърнал в социопат. Тя смята, че той е причинил пожара миналата нощ и полицията го разследва. — Свали ръка от лицето си и й се усмихна. — Страхотна партия съм, а? Бившата ми жена е фалшификатор, баща ми пребиваше жените, а чичо ми е побъркан подпалвач, който се опита да те убие.

— Нямаш вина за всичко това — каза Фрея, като посегна към ръката му. Най-сетне движение, което й се стори естествено.

Той кимна, но не изглеждаше, че й вярва.

— Не мога да повярвам, че преживяваме всичко това заради някаква си скапана чиния!

Фрея пусна ръката му.

— Ето ги и моите проучвания. — Посегна към папката на нощното шкафче и му я подаде. — Не е просто някаква си скапана чиния. Може би ще искаш да обърнеш едно, преди да прочетеш това.

— Какво е това? — попита Нейт, като пое папката.

— Имам частен детектив в семейството — обясни тя. — Тъй че му разказах какво зная и той изрови… това.

Нейт отвори папката на първите страници.

— Майтапиш се. Ейбрахам Линкълн? — Вдигна глава. — Това ли е чинията?

Фрея кимна.

— Според Руби, да.

Той поклати глава.

— Не разбирам. Всичко това заради… какво? Заради вещ с колекционерска стойност?

Тя обърна на следващата страница — факса, получен от Джейк преди няколко часа. Нейт я изгледа объркано, после наведе глава и прочете доклада. Когато свърши, вдигна очи към нея с мрачно изражение.

— Какво означава това? — попита той. — Чинията е била открадната от музей?

— Преди тридесет и пет години — каза Фрея. — Заедно с предмети на стойност петдесет хиляди, повечето продадени на черния пазар и възстановени с времето, но така и не са заловили извършителите.

Нейт се вторачи в документите с напрегнато изражение.

— А този пазач… — Хвърли папката на нощното шкафче. — Тъкмо когато си мислех, че родословието ми не може да стане по-лошо, излиза, че баща ми е бил убиец.

— Не е задължително — отбеляза Фрея, Странно невъзмутимо. — Почти сигурна съм, че и баща ми е бил замесен.

Нейт я погледна.

— Не разбирам.

— Мислех, че ме е изпратил тук на изпитание, но се оказа, че вече е препоръчал друг за свой заместник.

Нейт се намръщи.

— Баща ти те е лишил от повишението?

— Ами — започна тя, свивайки рамене, — имаше основателна причина. Бях ненадеждна. Нали знаеш… — Затвори очи от срам. — Заради сълзите. Представянето ми бе несигурно, а за това съм отговорна аз. Беше прав да предпочете Чарли.

— И все пак… Той ти е баща.

— Да, но това не означава, че ми дължи повишение, което не съм заслужила. И без друго няма значение, защото си подадох оставката, при това емоционално и нацупено.

— Браво на теб. Трябвало е да напуснеш, той… — Нейт не довърши, а Фрея чувстваше погледа му върху себе си, но не смееше да го погледне. После той посегна към нея и тя се изправи, преди да успее да я докосне.

— Фрея? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Наистина. — Насили се да се усмихне и се надяваше да изглежда естествено. — Работата е там, че баща ми е бил в Бойс преди тридесет и пет години, и е невероятно съвпадение, че предлага два милиона долара за това място тъкмо когато започват да излизат наяве улики за убийство. Каквото и да е сторил баща ти, не мисля, че го е извършил сам.

Нейт седеше изправен и я наблюдаваше, после поклати глава.

— Не зная. Малко е пресилено. Попита ли го за това?

— Да. Не отрече, не ме попита за какво, по дяволите, говоря, но и не ми каза какво се е случило.

— Божичко! — Изправи се и отиде при нея, придърпвайки я в обятията си. Фрея искаше да облегне глава на гърдите му, да се опре на него, но не можеше. Той се отдръпна и я погледна.

— Какво става?

Тя сви рамене.

— Нищо. Всъщност всичко. Просто… съжалявам. Мисля, че полудявам.

— Ами да. Правиш това откритие за баща си, напускаш работа…

— Не е само това. — Вдигна очи към него и реши просто да изплюе камъчето. — Мисля, че трябва да си вървя.

Той я пусна напълно.

— Ами добре. — Направи пауза за момент, а след това отново седна на леглото и вдигна очи към нея. — Но… мисля, че говорихме за това. Мислех, че все още не искаш да си отиваш.

— Не исках. И сега не искам. — Тя въздъхна. — Но смятам, че трябва.

— О — кимна Нейт. — Добре.

Фрея седна до него.

— Това тук, между нас, няма да трае вечно. Мисля, че и двамата го знаем.

Той не я погледна, сякаш и не я чуваше, просто се взираше в пода. Боже, трудно беше. Очите й се просълзиха и отново се отпусна на леглото в отчаянието си.

— Ах!

Нейт се обърна.

— Добре ли си?

— Не — отвърна тя, взирайки се в тавана. — Приличам на развалина. — Очите й се наляха със сълзи и тя се предаде, остави ги да се търкалят по лицето й. Какъв смисъл имаше да се бори вече? Всичките й кутийки „Тик-так“ бяха изгорели в пожара. — Не страдам от заболяване. Зная го. Просто съм объркана и целият ми живот се срина, а аз не зная как да се справя. Купувам и продавам имоти, Нейт. Аз съм жадна и делова… или поне бях. Но сега съм безработна, изпълнена с емоции и нямам „Тик-так“. — Нов порой сълзи се затъркаля по страните й и тя прехапа устни, опитвайки се да потисне чувствата достатъчно, за си върне контрола. — Изплашена съм и не зная какво правя. Иска ми се просто да си стъпя на краката и отново да разбера коя съм.

Изпусна накъсана въздишка, а очите й не се отделяха от тавана, дори и когато усети, че Нейт ляга до нея, без да я докосва. Мисълта да го погледне й причиняваше физическа болка…

— Ей! — Той докосна брадичката й и изви лицето й, докато очите им се срещнаха. Прииска й се да се хвърли в прегръдките му и никога да не заминава. А тъкмо този начин на мислене я бе забъркал в тази каша.

Нейт като нежно избърса с палец сълзите от страните й.

— Ако се нуждаеш от това, няма да те спирам. Но би ли ми направила една услуга?

Фрея се усмихна.

— Каква? Искаш да избухна в плач, докато леглото ти подгизне ли? Дадено.

Той се засмя, но после лицето му отново стана сериозно.

— Не. Просто се надявам, че не се налага да тръгнеш тази нощ.

Нейт я погледна с такава умора и нежност, че Фрея посегна, докосна лицето му и прокара пръсти от скулата към устните му.

— Не, няма да си тръгна тази нощ — каза тя и се надигна, за да го целуне, а тялото й се отпусна, когато той я придърпа към себе си. Любиха се тихо, нежно, бавно. Фрея затвори очи и забрави всичко, освен колко хубаво й бе да бъде с него.

За останалото щеше да мисли на утре.