Лейни Даян Рич
Искам те до мен (7)

Седма глава

Нейт и Руби наблюдаваха от кухненската маса как Ники и Пайпър седяха сковано една до друга на дивана в дневната. Да остане на мястото си и да позволи нещата да се развиват бе единственото, което Нейт можеше да направи, а Фрея беше права — той нямаше друг избор.

Каквато и да беше майка й, Пайпър имаше право да я опознае сама.

— Е… значи се справяш добре в училище? — попита за пети път Ники.

— Да — кимна детето.

Отново замлъкнаха. Нейт размени поглед с Руби, която седеше с неизменното каменно изражение. Тя все още се държеше покровителствено, вярвайки, че може да предотврати евентуалната болка на момиченцето. На Нейт някак си му липсваше тази илюзия.

— Къде беше? — попита Пайпър накрая.

— Какво? — отговори майка й.

— Когато си ни напуснала. Когато съм била бебе. Къде отиде?

Нейт замръзна. Край на любезния разговор. Усети ръката на Руби върху своята и докосна леко пръстите й, преди тя да ги отдръпне.

— Ами… ъ-ъ. Първо отидох в Де Мойн. Там съм израснала. Прекарах известно време с… — Хвърли поглед към Нейт. — … един стар приятел.

Казваше се Грег, помисли си Нейт, макар че не можеше да бъде сигурен. Не бяха имали време за официално запознанство. Когато бе проследил Ники, за да получи подпис върху окончателните документи, бе открил, че живее с този тип.

— А после? — попита Пайпър. — Къде отиде след това?

— Ами… пътувах малко. Прекарах известно време в Аризона. После, преди няколко години, се озовах в Лос Анжелис. — Тя се оживи. — Чувала ли си за „Родео Драйв“?

Детето поклати глава. Раменете на Ники се отпуснаха.

— Това е едно място с много магазини. Скъпи работи. Висша мода и така нататък. Там работех преди и срещнах един мъж, с когото излизах известно време. Гледала ли си „Сексът и градът“?

— Не, татко казва, че е неприличен.

— О, стига. Цензурираха повторенията…

Нейт се покашля и Ники вдигна поглед, завъртя очи и отново се насочи към Пайпър.

— Както и да е, брат му беше продуцент на сериала.

— О, супер.

Още една болезнена пауза. Нейт сви ръката си в юмрук и я пристисна към масата.

— Мислех, че си в Конго — каза Пайпър. Нейт хвърли объркан поглед към Руби, която сви рамене. Когато отново ги погледна, детето седеше, вторачено в пода, пъхнало ръце под коленете си, и подритваше с крака от дивана.

— Конго ли? — Ники се засмя. — Че защо, за бога, да ходя там?

Пайпър спря да рита.

— Веднъж гледах някакъв филм, в който един човек замина за Конго, за да намери растение, лекуващо рака, а дъщеря му отиде да го търси. Беше ядосана, задето е изоставил семейството си, но беше заминал, защото искал да спасява живота на хората. А там нямало телефони или пощенски кутии и други такива. — Тя се изправи и погледна нагоре към Ники. — Но ти си била в Калифорния?

— И в Аризона — Ники кимна с напрегнато изражение.

Нейт имаше чувството, че някой току-що бе стоварил тежък камък върху корема му. През всичките тези години Пайпър никога не му беше споменавала за Конго. Бяха разговаряли за Ники съвсем малко, като се изключи заученото му обяснение, че майка й я е обичала, но не можела да остане с тях. А ето, че без той изобщо да разбере, детето си бе изработило целият този сценарий — основателна причина майка й да я изостави. Искаше му се да изтича, да изхвърли Ники през вратата и да вземе Пайпър в обятията си, но знаеше, че не може. Нямаше друг избор, освен да седи там и да гледа как последните безценни илюзии на дъщеря му се разбиват.

Пайпър стана от дивана и отиде при него. Той се усмихна колкото можеше по-ведро, но лицето му остана безизразно.

— Хей, Пайпс — каза той. — Как си?

— Отивам да покарам колело до езерото, става ли?

Той кимна.

— Става. Върни се за обяд.

Наблюдава я как махна кратко и вяло на Ники, после излезе през входната врата и я затвори зад себе си. Остана на мястото си за известно време, гледайки как Ники седеше неподвижно на дивана. Изглеждаше смазана. Никога не бе показвала емоциите си. Покрусеният й вид означаваше, че наистина имаше чувства. Някъде там имаше туптящо сърце, само че бе скрито дълбоко под толкова много пластове гадости, че докато стигнеш до него, вече почти не си струваше ровенето.

А фактът, че именно малкото му момиченце се опитваше да рови из гадостите, го правеше далеч не толкова състрадателен, колкото би бил при други обстоятелства.

Погледна към Руби и стана от масата. Приближи се до Ники и мълчаливо застана на няколко крачки от нея. Истината бе, че беше толкова безпомощен, че не знаеше какво да каже или направи. Накрая тя вдигна ръка.

— Да отида ли с нея?

Нейт поклати глава.

— Не.

— Мислиш ли, че някога ще ми прости?

Гласът й беше толкова тих, че Нейт не бе сигурен дали не си е въобразил, но когато тя вдигна поглед към него, прочете в очите й, че е смазана. Или поне толкова, колкото бе възможно за Ники.

Хубаво.

— Не зная — отвърна искрено той. — Предполагам, че зависи от това на какво си готова, за да го заслужиш.

Ники кимна отново.

— Е, май е най-добре да се върна в бунгалото. Ще си взема душ, ще си почина. — Погледна към Нейт. — Кога мога да я видя отново?

Нейт си пое дълбоко въздух.

— Ела за вечеря. В шест и половина.

Едното ъгълче на устните й се изви нагоре.

— Ти ли ще готвиш?

Той сви рамене.

— Аз или Руби.

Очите на старата жена се озариха от леко злорадство.

— Приготвям чудесни хамбургери със сирене. Направо от кутията.

Ники размени студен поглед с нея, после се обърна и си тръгна. Нейт отиде и седна до Руби, чувствайки се внезапно неописуемо изтощен.

— Постъпваш правилно — каза тя. — Едно момиче трябва да познава майка си, за добро или зло.

Нейт кимна. Вече му го бяха казали.

 

 

— Това е шофьорска книжка от Калифорния — каза Фрея, като вдигна една от разписките на Ники, върху която бе надраскала незначителната информация, която бе събрала, преравяйки съдържанието на чантата й. По мобилния си телефон можеше да чуе как приятелят на сестра й, Джейк Тъкър, въвежда данните в компютъра. — Името, под което се представя, е Ники Купър, но може да е и Броуди.

— Добре — каза Джейк. — Мога да направя начално проучване, което ще ти даде предишни местоработи, криминално досие, псевдоними и тям подобни. Ще видим какво ще изскочи.

— Необходимо ми е също да проследя един номер — добави тя. — Взех го от мобилния й телефон и беше изписано само „Частен“, но е получила три обаждания от него през последните два дни. — Продиктува номера, чийто код беше 208, което стесняваше търсенето до околностите на Айдахо.

— Записах те — Джейк направи пауза за момент, после попита: — И така, какво става там, Фрея? Нали не си се забъркала в някакви неприятности?

Тя се вцепени.

— Какво те кара да зададеш такъв въпрос?

— Ами, първо, обаждаш ми се, за да проследя някаква откъслечна информация. Освен това с Флин имате едни и същи гени.

— Нищо особено. Просто дребен детайл, който трябва да разнищя във връзка с имота, който ще купувам. Изпрати сметката в апартамента ми, става ли?

— Добре — каза безизразно той. — Ще се заема веднага.

— Говоря сериозно, Джейк. Постоянно наемаме частни детективи, за да проверят разни неща за нас. Стандартна процедура. Таксувай ме.

— Не — възпротиви се той. — Искаш ли да повикам Флин?

Чу се леко почукване на вратата, Фрея прикри телефона си с ръка и извика:

— Кой е?

— Аз съм — през вратата се обади тихото гласче на Пайпър.

— Минутка — отвърна Фрея, а после заговори по телефона — Трябва да затварям. Предай поздрави на Флин. Не й позволявай да се забърква в неприятности.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — отговори Джейк, а Фрея се сбогува набързо и изключи телефона. Веднага щом сестра й разбереше, че е наела приятеля й, за да проучи нещо, щеше да се обади, а не й се даваха обяснения. Във всеки случай, не сега. Отвори вратата и видя Пайпър, вторачена в нея със зачервени, но сухи очи.

— Попитах татко дали мога да покарам колело до езерото и той се съгласи — каза тя.

— А, значи си вземаш поука. — Фрея кръстоса ръце пред гърдите и се облегна на касата на вратата. — Как си, хлапе?

Пайпър повдигна рамене и погледна нагоре към нея.

— Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. — Затвори вратата след себе си и последва детето към рецепцията, откъдето взеха велосипедите. Безмълвно и бързо поеха надолу към езерото, профучавайки по пътеката толкова скоростно, че докато се опитваше да догони Пайпър, на Фрея й се струваше, че ще изхвръкне от колелото. Най-сетне стигнаха до езерото и подпряха велосипедите до бараката. Фрея остави момичето да я води и вървеше тихо след нея, докато то седна накрая на кея и вдигна очи към нея. Фрея придърпа края на широката си тениска над копринените панталони, за да ги предпази, и седна до детето. Подгъна колене, за да не докосва кея, и зачака Пайпър да заговори първа.

— Имаш ли деца?

Фрея се взря във водата пред себе си и поклати глава.

— Не.

Пайпър се обърна с лице към нея.

— А някога искала ли си да имаш?

— Не — отговори прямо тя. — Не мисля, че ставам за майка, разбираш ли? Някои хора са добри в това, а някои не, но накрая децата понасят удара, ако родителят се провали.

Пайпър кимна и тогава лицето й се сгърчи, по страните й рукнаха сълзи. Фрея я прегърна и детето се сгуши у нея, треперещо от шока на изпитаната мъка. Фрея просто я прегръщаше, припомняйки си същата тази мъка, която бе изпитала на нейната възраст. По различен начин, но също толкова истински, Пайпър скърбеше и Фрея знаеше, че няма какво друго да стори, освен да й бъде опора. Притискаше мълчаливо момичето, докато то плачеше, галейки го по косата, докато в един момент Пайпър се отдръпна и избърса лицето си с опакото на ръката си.

Дълго седяха в тишината, а после Фрея заговори:

— Да знаеш, че ако можех да получа гаранция, че детето ми ще бъде като теб, бих се решила на тази крачка.

— Хубаво — подсмръкна Пайпър и очите й отново се наляха. — Казваш го само за да бъдеш мила.

Фрея я потупа по китката, докато момичето вдигна поглед към нея.

— Не ме познаваш толкова добре, така че този път ще ти се размине, но аз не казвам разни неща, за да бъда мила.

Пайпър сви рамене и избърса лицето си, избягвайки погледа й.

— Хей — каза Фрея. Пайпър не вдигна очи, затова го повтори. — Хей.

Най-после детето я погледна. Фрея кръстоса крака и се извърна с лице към нея.

— Ти си страхотно хлапе, Пайпър, но ако започнеш да се самосъжаляваш, ще се превърнеш в поредната лигла, която е вбесена, че животът й не е потръгнал както е желала, а това би било ужасна загуба.

Пайпър подсмръкна.

— Това ободрителна реч ли трябва да бъде?

— Нещо подобно, да — отвърна Фрея. — Имам предвид, че ако тя не те е искала, това не означава, че нещо у теб не е наред. Разбираш ли ме?

— Да — детето се поизправи.

— Говоря сериозно — продължи Фрея. — Ти си по-силна и можеш повече от това. Трябва да знаеш, без съмнение, че не си виновна за нищо.

Пайпър срещна погледа й и съмнението в очите й сякаш започна да се стопява.

— Добре.

— Хубаво. — Фрея се изправи и протегна ръка, за да я издърпа на крака. — Просто изживяваш едно ужасно емоционално съзряване, за което бъдещият ти терапевт ще слуша през идните години, и мисля, че трябва да го отпразнуваме, което означава почти смъртоносни дози мазнини и захар. — Изгледа Пайпър. — Нали обичаш шоколад?

— Да — отвърна детето.

— Добро момиче. За съжаление имам само бонбони „Барабонките на Снежния човек“ — тя сбърчи нос. — Всъщност какво съдържат?

Пайпър поклати глава.

— Не зная. Звучи ми малко гадно.

— Така е — въздъхна Фрея. — Какво да кажа? Беше импулсивна покупка. Има ли някакъв шоколад у вас?

Пайпър кимна.

— Има „Роки Роуд“ и горещ фъч.

Фрея обви с ръка раменете на детето и го поведе назад по кея.

— Добре тогава — каза тя. — Който стигне последен, ще сервира.