Лейни Даян Рич
Искам те до мен (16)

Шестнадесета глава

На следващата сутрин Малкълм се събуди и отново се наслади на гледката от евтината си каравана. Знаеше, че е време. Беше се опитал да се държи мило, да бъде джентълмен, но тези хора не ценяха изисканите маниери.

Време бе да свали ръкавиците.

Направи си кана кафе и две пържени яйца, опита се да се порадва на изгрева през малкото прозорче на кухненския бокс, но небето бе в облаци, а вятърът — пронизващ.

Нямаше нищо против. Скоро щеше да получи пари и отмъщение и щеше да може да си позволи да пие каквото и когато си пожелае.

Животът щеше да се оправи.

Алармата на часовника му се задейства и той натисна бутона, за да я спре. Беше девет часа по източното време. Извади мобилния си телефон и набра номера на офиса на Ричард Дейли, надявайки се, за последен път. Когато Ричард отговори, Малкълм каза:

— Приключих с игричките, Дейли.

— Какво съвпадение — отвърна Ричард. — Аз също. Занеси чинията в полицията, прави каквото щеш. Аз съм вън от играта.

Малкълм си даде време, за да възприеме казаното, после попита:

— Какво?

— Не вярвам, че е у теб — каза Ричард, — но ако е, прави каквото желаеш с нея. Не аз убих онзи пазач, а чинията ме уличава само в присъствие на местопрестъплението. Което не ме притеснява. Имам пари да наема най-добрите адвокати и честно казано, предпочитам да платя милиони на тях, отколкото и едно пени на теб. Така че, действай, Малкълм. Направи най-лошото, на което си способен.

Малкълм затвори очи, а у него се надигна огнена ярост, докато се почувства като вулкан, готов да изригне. Какво трябваше да стори човек, по дяволите, за да го вземат насериозно тези хора? Искаше само малко скапано уважение, и…

Щрак.

— Не.

Отдалечи телефона и го зяпна.

Ричард Дейли му бе затворил.

Какво им ставаше на тези хора?

Това беше. Последната капка. Натисна бутона за повторно набиране и приближи телефона до ухото си.

— Ричард Дейли.

— Този път ще ме изслушаш, скапаняко — изръмжа Малкълм, а фалшивият ирландски акцент отстъпи място на акцента от средния запад, откъдето бе родом, — защото вече не става дума за чинията.

След кратка пауза Ричард отговори:

— Аз съм зает човек. Карай по същество.

— Дъщеря ти е много красива — каза Малкълм. — Толкова прилича на Вероника. По дяволите, когато я видях за пръв път, я взех за нея. Но после осъзнах, че Вероника е мъртва.

Мълчание. Малкълм сдържа дъха си, очаквайки Ричард да затвори отново. Почти му се искаше да го направи. В този момент би използвал всякакъв претекст да отприщи гнева си, но да го стовари върху дъщерята на Ричард Дейли… би било поетично.

— Съвсем близо до нея съм — каза Малкълм. — Мога да стигна до там за двадесет минути. А ти колко далече се намираш?

— Разкарай се, Малкълм — отвърна Ричард. — И двамата знаем, че не си способен…

— Нямаш представа на какво съм способен — прекъсна го Малкълм.

— През всичките тези години Мик смяташе, че ти си убил онзи пазач, а ти мислеше, че е бил той, но и двамата бяхте твърде глупави, за да се досетите какво се случи в действителност — изрече с леден глас Малкълм. — Но мисля, че вече може пуснем старите призраци на свобода.

Даде време на Ричард да осмисли казаното, да прерови спомените за онзи ден и да види дали ще може да свърже подробностите, които водеха към Малкълм. Фактът, че нито Ричард, нито Мик го бяха проумели досега, говореше за старата им вражда, но всъщност не беше нужно да си гений, за да събереш две и две.

— Кучи син — процеди Ричард.

— Браво — каза Малкълм. — Знаех си, че накрая ще разбереш.

— И какво ще ме спре да се обадя в полицията веднага и да им разкажа всичко?

— Давай — подкани го Малкълм, но знаеше, че няма да предприеме нищо. Човек не напредва толкова в бизнеса без остро чувство за самосъхранение. И все пак, само като застраховка, добави: — Но това неминуемо ще те накара да отговориш на някои неприятни въпроси, нали?

— Имам адвокати, които ще го направят вместо мен.

— Тези твои чудодейни адвокати ще могат ли да съживят дъщеря ти? Питам от любопитство. Чувам, че правото върши чудеса напоследък. Племенникът ми успя да я спаси, когато подпалих бунгалото й. Чудя се, какво ще сторят адвокатите ти, ако пусна куршум в главата й?

— За какво говориш, по дяволите? — изрече напрегнато Ричард. — Какво бунгало?

Отне му миг, за да го осмисли, а после Малкълм осъзна, че дъщеря му не му бе казала за пожара.

— Трябва да се обадиш на дъщеря си и да я питаш, Ричард. Питай я какво е било усещането да се пържи на пода в банята, преди племенникът ми да влезе и да я спаси. Но май не бива да губиш повече време. Имаш спешни задачи.

— Какво искаш?

— Така вече е по-добре — каза Малкълм. — Ще ти изпратя съобщение с номера на банковата сметка. Ще прехвърлиш два милиона долара в нея. Междувременно с дъщеря ти ще си прекараме чудесно.

— Нужно е време, за да се събере подобна сума — каза Ричард. — Не мога просто да…

— Въпреки всички доказателства за противното, Ричард — каза Малкълм, — смятам, че си умен човек. Достатъчно умен, за да измислиш как да прехвърлиш подобна сума в офшорна сметка. И най-добре се захващай веднага. Ще чакам тук пристигането ти, заедно с дъщеря ти. После ще отведеш трима ни с чартърен полет до дестинация по мой избор и тогава… Ами просто ще импровизираме.

— Ако я докоснеш, ще те накарам да си платиш — каза Ричард. — А след като си ме проучил, би трябвало да знаеш, че мога да го направя.

— Ако изпълняваш нарежданията ми, няма да се наложи да я докосна — каза Малкълм. — Но ако не го сториш, през остатъка от живота си ще трябва да виниш себе си, че не си ме взел насериозно още в началото.

Този път Малкълм затвори.

Трябваше да признае, че разговорът му достави голямо удоволствие.

 

 

Фрея седеше на люлката на предната веранда на Нейт, взирайки се в хоризонта. Върховете на вечнозелените дървета опираха в небето, прорязвайки сивите облаци, в ореол от малкото утринна светлина, която пропускаха. Въздухът беше чист и свеж, ухаеше на бор и прясно окосена трева, и тя вдиша дълбоко — уморена, но спокойна.

Е, почти.

В три часа сутринта се бе отказала от опитите да заспи и се бе промъкнала на долния етаж, за да си направи кафе и да помисли, и тъкмо тогава я бе споходила идеята. Бе така очевидна и все пак не й бе хрумвала дотогава. Тихо взе от спалнята лаптопа, който Флин й бе изпратила, и слезе долу да поработи. До шест часа вече бе изготвила бизнес план за Нейт, включващ луксозни бунгала и игрище за голф на мястото на къмпинга за каравани, както и всички връзки с медиите, които му бяха нужни, за да разгласи, че най-новото и най-страхотно луксозно ваканционно селище се бе сгушило в тази част от горите на Айдахо.

А най-хубавото от всичко щеше да бъде шикозният ресторант, заради който хората щяха да изминават няколко часа път с кола, за да опитат храната на Нейт. Трябваше само да копира файловете в компютъра му и да ги разпечата. След като си заминеше, щеше да знае, че му е оставила нещо полезно, а това щеше да улесни тръгването й.

Поне се надяваше да е така.

— Добро утро.

Обърна се и видя на вратата Пайпър, примижала срещу утринната светлина.

— Все още ли съм болна от пневмония? — попита тя.

— От магарешка кашлица. — Фрея отпи още една глътка от кафето си. — Децата на твоята възраст боледуват ли от магарешка кашлица?

Пайпър седна на люлката до нея.

— Какво представлява тя?

— Нямам представа — отвърна Фрея, — но ми звучи по-забавно от пневмония.

Пайпър кимна, загледана в краката си. Те не подритваха от люлката, а просто си висяха.

Олеле, помисли си Фрея, това не е хубаво.

— Майка ми е в затвора, нали? — попита Пайпър и наклони глава, за да я погледне.

На Фрея й бе нужно време, за да отговори. Къде беше Нейт, по дяволите, когато се нуждаеше от него?

— Да — отговори най-сетне, като следеше внимателно за реакцията на детето. Очите на Пайпър все още бяха големи, кафяви и красиви, но някак си помрачени от далечна тъга, която я караше да изглежда замислена и напрегната.

— Дочух татко да говори по телефона. Споменаваше за кражба на самоличност или нещо подобно. — Пайпър се изпъна. — Какво означава това?

— Сложно е — отвърна Фрея.

— Да не би… да е наранила някого?

— О, не. Не. — Ако изключим опита й за убийство, който аз лично одобрявам.

— Никога повече няма да я видя, нали? — попита детето. Сърцето на Фрея се сви, а очите й се насълзиха, докато гледаше как малкото сладко момиченце се бори с нещастието да е дъщеря на Ники Купър.

— Не зная — отвърна. — Винаги има шанс.

— Тя не ме обича, нали? — попита Пайпър, а брадичката й трепереше.

— Не е вярно — възрази Фрея. — Обича те.

— Не — Пайпър избърса лицето си с ръкав. — Дойде само за един ден и след това хукна, без дори да се сбогува.

— Зная — каза Фрея, — но е сложно, разбираш ли? — Поколеба се за момент, несигурна дали Нейт би одобрил при разговор, но да върви по дяволите. Така му се падаше, като се успиваше.

Прегърна Пайпър.

— Спомняш ли си нощта на пожара?

— Да — подсмръкна момиченцето.

— Е, някой е запалил огъня. А майка ти е мислела, че този човек ще нарани теб и е изтичала да го спре. Затова полицията я е заловила. Знаела е, че да те предпази би могло да означава, че ще отиде в затвора за дълго време, но е предпочела да те защити въпреки всичко. Това е любов, миличка. Объркана любов, но все пак истинска.

Брадичката на Пайпър се разтрепери още повече, а после тя избухна в ридания.

— О, не — каза Фрея, като издърпа ръката си и я потупа по коляното.

— Нямах възможност дори да се сбогувам с нея — проплака детето.

— Зная, миличка — отвърна Фрея. — Зная.

Пайпър облегна глава на рамото й и за момент Фрея не знаеше какво да направи. После притегли момиченцето, погали го по косата и го остави да се наплаче. Да прегърне детето, докато то плачеше за изгубената си майка, беше простичък жест и въпреки това той някак си я успокояваше. Целуна я по главичката и вдиша. Косата й утаеше на ягодов шампоан и в този миг това й се стори най-прекрасния аромат на света.

— Вярвам, че майка ти те обича — промълви Фрея, — защото си нейна дъщеря и това е естествено. Но дори и да не те е обичала, дори и да те е срещнала за пръв път преди няколко дни, би те обикнала, защото си невероятно хлапе. Искам да не го забравяш, чу ли? Ти си страхотна и трябва да се чувстваш обичана всяка минута от живота си.

Пайпър се отдръпна и я погледна.

— Добре.

— Хубаво — усмихна се Фрея.

Момиченцето се поколеба за момент, хапейки устната си.

— Мислиш ли, че татко би ме завел да я видя? Нали разбираш, за да се сбогувам.

Фрея размисли за секунда, а след това каза:

— Знаеш ли какво? Качи се горе. Облечи се и се измий, а след това го попитай. Ако ти откаже, прати го при мен, аз ще го убедя.

— Добре. — Пайпър се запъти към входната врата, но после спря и погледна към Фрея.

— А ти би ли дошла също?

— О, скъпа, не мога, трябва да… — Прекъсна, преди да изрече „опаковам багажа си“. В момента детето имаше достатъчно грижи. — Смятам, че е най-добре да отидете само ти и баща ти.

Пайпър кимна, после изтича в къщата. Фрея остана отвън, взряна в хоризонта, като лекичко се поклащаше в люлката на верандата. След няколко минути трябваше да призове старата си същност и да се затвори в нея достатъчно дълго, за да стори нужното. Можеше да си събере багажа, докато са при Ники, после да се сбогува набързо и да тръгне преди здрачаване. Знаеше, че трябва да постъпи така, за да прочисти съзнанието си. Вероятно това би било най-доброто и за Нейт и Пайпър. Беше го решила, сега оставаше само да го осъществи. Но можеше да поседи още малко, да погледа красивия пейзаж, да си припомни усещането да се събужда в прегръдките на Нейт и да вдишва чистия аромат на ягоди от косата на Пайпър.

И точно това направи.

 

 

— Е — каза Нейт, като хвърли поглед към Пайпър на съседната седалка. — Как си?

Очакваше дъщеря му да говори през целия обратен път, но тя седеше безмълвна, вторачена през прозореца. Беше прекарала с Ники по-малко от пет минути и доколкото бе видял през еднопосочното стъкло, не бе говорила много.

— Пайпс? — подкани я той.

Тя завъртя глава към него.

— Извинявай. Какво?

— Говори ми — настоя той. — Кажи ми как си.

— Добре съм — отвърна простичко детето.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза той. — Доста си мълчалива.

— Просто размишлявам.

— За какво?

— Пожелах си майка ми да се върне — отвърна Пайпър. — С вълшебната ирландска монета, която ми даде Руби. Отначало си мислех, че съм объркала нещо, защото тя не се върна такава, каквато я исках. Но сега мисля, че е хубаво. — Млъкна за момент, после кимна. — Съжалявам, че ще отиде в затвора. Но обеща да ми пише.

— Така ли? — Нейт спря до портата, пресегна се през прозореца на колата и въведе кода. — Значи си добре?

Пайпър му се усмихна.

— Да, нищо ми няма.

Вратата се вдигна и Нейт подкара по черния път към къщата, наслаждавайки се на временното чувство на спокойствие, което не продължи дълго. Забеляза наетата кола на Фрея с отворен багажник. Паркира безмълвно на алеята до нея, а Пайпър вече бе разкопчала колана си, преди да е спрял напълно.

— Ще ида да поиграя на „Плейстешън“-а, може ли?

— Да — отвърна той, все още взрян в колата на Фрея. След няколко минути извади ключовете и се отправи към стаята си.

Тя си заминаваше.

Завари я да седи на края на леглото му, облечена в джинси и лек пуловер, с ключовете от колата в ръка и разпечатка на бордовата й карта на леглото до нея. Нейт се приближи и наклони глава, за да я прочете.

Полет номер 2928 за Бостън. Излиташе след осем часа.

— Така значи — каза той.

— Нейт…

Погледна я.

— Няма нищо. Просто си мислех…

— Какво? Че ще променя решението си?

Докато я гледаше, осъзна, че тъкмо това си е мислел. Помръкнал, седна до нея.

— Смятах, че ще имаме повече време.

Нейт посегна към ръката й. Не го поглеждаше, нито стисна пръстите му в отговор. Просто… го прие.

— Исках да говоря с теб — каза той след малко, — преди да си тръгнеш. Исках да разбера какво смяташ да правиш по въпроса с Малкълм и баща ти.

— Няма за какво да говорим. — Фрея издърпа ръката си и се изправи със странно делово изражение. — Обади се на полицията и остави цялата бъркотия на тях.

— Не мога — отвърна той. — Все още не.

— Защо?

— Защото… — Взираше се в нея, несигурен как да възприеме внезапното й охладняване. — Ако баща ти е замесен… Искам да кажа, че все пак ти е баща. Не мога просто да предам всичко на полицията, не и без да го обсъдя първо с теб, след като зная, че то ще те засегне.

Фрея сви рамене.

— Каквото и да е направил, отговорността е негова. Не е мой проблем. Но фактът, че Малкълм е на свобода, е проблем. Просто се обади на полицията, дай им информацията, която ни предостави Джейк, и ако някой иска да говори с мен… — Извади визитка от чантата си и надраска нещо на гърба. — Номерът в офиса вече не е валиден, но записах домашния си телефон и адрес на гърба.

Той обърна визитката, после вдигна поглед към нея.

— Добре.

Тя отмести очи към вратата.

— Освен това… ъ-ъ, имах някои идеи какво би могъл да направиш с този имот. Нали разбираш, за да го превърнеш в доходен. Оставих ти една папка в офиса, на бюрото. Ако имаш въпроси, не се колебай да ме потърсиш.

— Да не се колебая…? — Той стана и пристъпи близо до нея, принуждавайки я да го погледне. Ако трябваше да си замине, хубаво, но проклет да е, ако я оставеше да си тръгне по този начин. — Фрея, какво ти става, по дяволите?

— Нищо. — Посегна зад него и взе бордовата си карта от леглото.

— Трябва да тръгвам, до Спокейн са два часа, така че…

Сложи ръка на рамото му, целуна го смутено по бузата и тръгна към вратата. Той я хвана за ръката и тя спря, впила поглед в пода.

— Нейт… — изрече Фрея почти шепнешком.

— Няма да те спирам — каза той. — Държа на думата си. Но можеше поне да ме погледнеш, когато се сбогуваш.

Наблюдаваше я в очакване и тя най-сетне вдигна очи към неговите. Бяха студени, уморени и сухи. Стисна ръката му и я пусна.

— Довиждане.

— Тате, мисля, че глупавият ми джойстик е повреден — каза Пайпър, като бутна вратата на стаята и я отвори. Фрея се извърна и я погледна, а детето се взря в нея.

— Какво става? — Пайпър погледна бордовата карта в ръката на Фрея.

— Тръгваш ли си?

— Да — отвърна Фрея. — Тъкмо идвах да ти кажа „довиждане“.

— Но… аз мислех, че вие двамата… — Погледна към Нейт. — Не ми каза, че тя си заминава.

— Пайпър — каза тихо той, — Фрея трябва да тръгва, така че най-добре се сбогувай с нея.

Очите на детето станаха студени.

— Добре. Чао.

Напусна стаята, а стъпките й отекнаха надолу по стълбите.