Лейни Даян Рич
Искам те до мен (23)

Двадесет и трета глава

Фрея стоеше до бюрото на баща си и чакаше, докато той четеше писмото й. Довърши го и вдигна очи към нея.

— Ако ти е нужно да се откъснеш за известно време… — започна той, но тя поклати глава.

— Не е това — отвърна Фрея.

— Измина само месец, откакто се случи… всичко това — каза той. — Би било напълно приемливо да си вземеш отпуск.

— Не това ми е нужно, татко.

Той се облегна и кимна.

— Ами, предполагам, тогава ще приема оставката ти.

— Добре. — Тя се насили да се усмихне сковано. — Трябва да помислиш кой ще ме замести. Сюзан е много умна и смятам, че може да поеме нещата незабавно, така че дори няма да ти липсвам.

— Добре тогава — каза той с обичайния си делови тон. — Благодаря ти за всичко. Ти беше примерен служител.

— Точно така — каза Фрея, питайки се колко ли момичета мечтаеха да чуят това от бащите си. Не че имаше значение. Ричард Дейли си бе такъв и беше време да го приеме.

— Освен това ще продам апартамента си — обяви тя.

Той я погледна.

— Защо ще го правиш?

— Искам да започна на чисто — обясни Фрея. — От начало. Докато си изясня нещата, ще бъда при Флин в Ню Йорк.

— Не е в Ню Йорк — каза той, — а в покрайнините му.

— Звучиш така, сякаш провинцията е ужасно място — каза тя. — Мисля, че трябва да излизаш повече, татко.

Той кимна.

— Може и да си права.

Фрея се обърна към вратата, но после се спря. Нищо нямаше да се промени, докато не го променеше сама. Поне този урок беше научила. Затова се обърна отново с лице към него.

— Наистина се гордея с теб, да знаеш.

Баща й вдигна глава, за да я погледне, но изражението му, както винаги, бе неразгадаемо.

— С това, че си призна за всичко — продължи тя, — и че се стараеш да върнеш всички експонати на музея. Справяш се с достойнство с негативните публикации в пресата. Мисля, че си добър човек, татко. Наистина.

Той отбягваше погледа й.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Поколеба се. — Е, ще се видим следващия месец в Бойс, когато свидетелстваш на процеса срещу Малкълм, нали?

Той кимна и се изправи, за да я изпрати до вратата.

— Да. Ще излезем ли на вечеря?

— Звучи ми добре.

Той й отвори вратата и тя тъкмо щеше да си тръгне, но се обърна и го целуна по бузата.

— Благодаря, татко — каза Фрея.

Ричард кимна.

— За теб винаги ще има място тук, ако размислиш.

— Благодаря. — Няма да размисля. — След това се обърна и излезе от офиса на „Дейли Дивелъпърс“ за последен път.

 

 

Нейт се подпираше на мраморната стена на сградата, в която живееше Фрея, с хартиени пакети в ръце. Портиерът отново го изгледа подозрително, затова Нейт се приближи.

— Значи когато се обадихте, тя наистина не беше там, така ли? — попита той. — Нали не ви е казала, че отсъства, защото не иска да ме вижда? Трябва само да ми отговорите и ще си тръгна.

Портиерът поклати глава.

— Нямаше я.

— Добре. — Нейт си пое дълбоко въздух и се върна на мястото си, размествайки пакетите, за да погледне часовника си. Пет и тридесет. Когато бе позвънил в офиса на баща й по-рано, Ричард бе казал, че си е тръгнала по-рано. Тогава къде, по дяволите, беше тя?

— Руби и глупавите й идеи — промърмори. Трябваше просто да се обади. Би било толкова по-лесно да понесе удара от разстояние.

Божичко, помисли си той, а след това остави пакетите в краката си. Идеята беше лоша.

— Здравей, Маркъс.

— Добър ден, госпожице Дейли.

Нейт вдигна очи. Тя стоеше там и изглеждаше… толкова дяволски недостижима. Нищо чудно, че портиерът го бе изгледал така пренебрежително. Бе в тъмнозелен костюм, който стоеше идеално по тялото й. Той беше с тениска и джинси — обяснимо, ако си скочил в самолета импулсивно, в последния момент, но все пак.

Лоша, лоша идея.

Фрея изчака Маркъс да й отвори вратата. За миг Нейт затаи дъх, надявайки се портиерът да забрави за него, просто да я пусне да влезе и да го остави да се измъкне незабелязано. Би могъл да дари храната на някой приют и да се махне оттук с достойнство.

Но тогава Маркъс й каза нещо тихо и Фрея погледна към него. Нейт я зяпаше, останал без дъх. После тя се усмихна и въздухът наоколо отново се раздвижи.

— Здравей! — каза тя и се приближи.

— Да, ъ-ъ, здравей — отвърна той.

— Какво правиш тук? — попита Фрея. Не изглеждаше сърдита, което Нейт взе за добра поличба.

— Ами — започна Нейт, но сърцето му биеше до пръсване. — Аз, ъ–ъ, след като си тръгна, осъзнах, че, ъ-ъ… — Погледна към торбите с покупките в краката си. — Че ти дадох обещание, което не спазих.

Веждите й се сключиха.

— Какво беше това обещание?

— Казах ти, че ще те науча да правиш омлет — отвърна той. — А тази сутрин осъзнах, че не го направих. — Срещна погледа й. — А знаеш колко държа на думата си.

Лицето й разцъфна в най-прекрасната усмивка, която някога бе виждал.

— Е — каза Нейт, отвръщайки на усмивката й, — ще готвим ли?

Тя кимна.

— С удоволствие, капитане.

 

 

Фрея отключи вратата на апартамента си, а сърцето й подскачаше от вълнение. Нейт беше тук. Не бе престанала да се усмихва като глупачка, откакто го бе видяла пред сградата, и единственото, което я възпираше да не му се нахвърли в асансьора, бяха пликовете в ръцете му.

— Трябва да те предупредя — каза тя, като бутна вратата. — Нямам много кухненски пособия. Не съм кой знае каква готвачка.

— Не ни е нужно много — отвърна той, като я заобиколи и се отправи към кухнята, — купил съм всичко, което ни е необходимо. — Постави пакетите на плота и й се ухили. — Това е момчето скаут у мен. Винаги подготвен.

— Сериозно?

Извади чиста бяла престилка от торбата.

— Сериозно.

Преметна я през врата й, а след това я завърза около талията й. В това време тя наблюдаваше лицето му. Беше толкова щастлива, че можеше да подскочи във въздуха от радост.

Той пристегна престилката и вдигна поглед към лицето й.

— Прекалено ли е?

— Не — поклати глава Фрея.

— Добре. — Завъртя се и се върна при покупките, а тя изпита почти физическа болка от отдалечаването му. Не е честно, помисли си тя и го последва.

Нейт върза своята престилка около талията и плесна с ръце.

— Е — каза той. — Омлет с козе сирене и спанак, нали така?

Извади тежък тиган от една от торбите и го постави на плота.

— Преди да започнем, трябва да ти призная нещо.

Фрея застана до него край плота, бръкна в друга торба и извади няколко яйца.

— О, така ли? И какво е то?

— Ами, дошъл съм тук по работа — отвърна той.

— По работа?

Нейт прекъсна разопаковането на покупките и се обърна към нея.

— Да. Оказа се, че притежавам един имот и нямам представа какво да правя с него. — Леко наклони глава и заприлича на малко момченце, опитващо се да измоли нещо от учителката си. — Мислех си, че можеш да ми помогнеш.

Тя кръстоса ръце.

— Искаш моята… професионална помощ?

— Да — каза той. — Бих искал да те наема. А след това… — Направи пауза и прочисти гърлото си. — След това бих искал да се върнеш с мен.

— Какво? — прошепна тя, останала без дъх.

— Да — каза Нейт и усмивката се стопи на лицето му, докато гледаше надолу към плота — Зная, че вече те помолих да останеш и ми отказа, но си прося наказание. Мисля, че дори и да откажеш отново, не би могло да е по-лошо, отколкото да се върна там без теб, така че…

Фрея отвори уста, но от нея не излезе звук, а Нейт се засмя притеснено.

— Знаеш ли какво? — попита той. — Запази си отговора за след вечерята, става ли? Искам да прекарам приятно времето с теб, преди нещо да се обърка. — Извади спанака и го остави на плота. — Между другото, бях много по-красноречив, когато упражнявах наум срещата ни.

Той отново бръкна в торбата, но тя го хвана за ръката.

— Престани, Нейт — каза Фрея, а той наведе глава и въздъхна.

— Добре. — Задържа ръката й в своята и я поднесе към устните си.

— Мога да понеса удара.

— Не — отвърна тя и очите й се наляха със сълзи, докато го гледаше — най-красивия мъж на света. — Не мисля, че ще можеш.

Обгърна лицето му с ръце и го целуна нежно. Той отвърна на целувката й — внимателно, несигурно, а когато се отдръпнаха, обхвана талията й с ръце и опря чело в нейното.

— Не си играй с мен — каза той. — Не е хубаво.

Фрея го целуна по устните и бузата и го притегли в прегръдка. Беше позабравила колко приятно бе да го чувства толкова близо.

— Не мислех, че е възможно някой да ми липсва толкова — каза тя. — Всеки ден се будех с мисълта, че ще стане по-лесно, но не се оказа така.

— И ти ли? — Нейт затегна прегръдката и я целуна по рамото. — Слава богу.

Отдръпна се и я погледна, а после разтърка очи.

— Извинявай — каза. — Просто страдам от едно заболяване на очите…

— Няма нищо. — Тя се разсмя. — Временно е.

— Радвам се — отвърна Нейт. — Значи… ще се върнеш с мен?

— Твърдо „да“ — каза Фрея и го целуна.

Той обви ръце около талията й и я целуна, а когато си поеха дъх, се засмя.

— Какво? — попита тя.

— Онази монета на Пайпър… — каза той, клатейки глава. — Наистина действа, нали?

Фрея се усмихна.

— Използва ли я?

Нейт се изчерви.

— Ами нали знаеш какво казват за отчаяните времена?

Тя обви шията му с ръце.

— И какво си пожела?

— Малко е трудно за обяснение — отвърна той, а после й се ухили. — Мисля, че е по-добре да ти покажа.

Много по-късно приключиха с приготвянето на омлета. Получи се идеален. Най-вкусният, който някога бяха опитвали.