Лейни Даян Рич
Искам те до мен (17)

Седемнадесета глава

Фрея стоеше закована на мястото си, между Нейт, и отворената врата, и чувстваше, че й се гади и отмалява, а професионалната решителност, която бе призовавала цяла сутрин, почти я бе напуснала. В другия край на коридора се отвори вратата на Руби, която надникна в стаята на Нейт и изгледа Фрея.

— Каза ли й? — попита възрастната жена.

— Да, тя… — започна Фрея, но се чу тръшването на входната врата.

— Пайпър! — извика Нейт, но Руби каза: „Аз ще се погрижа“ и тръгна към стълбите.

— Руби! — повика я Фрея, тичайки след нея. Настигна я до входната врата. — Позволи на мен.

Руби се замисли, след това кимна. Фрея излезе, хвърли чантата и бордовата си карта през отворения прозорец на колата и видя Пайпър да взема колелото си от рецепцията.

— Пайпър! — извика тя, но детето не я чу, или не й обърна внимание. Фрея изтича до рецепцията, грабна другия велосипед и подкара през гората, скъсявайки дистанцията, докато стигнаха при езерото. Момиченцето захвърли колелото на земята и се запъти към края на кея. Фрея подпря велосипеда си на бараката, последва я и се настани до нея.

— Пайпър? — каза тя. — Трябва да се върнем в къщата, миличка.

— Тук ми е добре — отвърна детето. — Ти нали щеше да тръгваш?

Фрея въздъхна.

— Аз не живея тук, а в Бостън.

— Е, и? — Пайпър взе камъче и го хвърли във водата, където то се плъзна по тъмната повърхност, отразяваща облачното небе. — Би могла да се преместиш. Хората го правят.

— Не е толкова просто — възрази Фрея.

— Ами татко? — Обърна се, за да я погледне. — Той те обича.

— Не е вярно — отвърна младата жена, свеждайки поглед. — Наскоро се запозна с мен.

— Е, и? — повтори детето. — Познавам го. Никога не е гледал друга така, както гледа теб. Обича те, а ти просто ще си заминеш.

— Виж, Пайпър… баща ти е страхотен. Мил, честен и толкова грижовен към теб. Ти си неговият свят и си щастлива, че го имаш. Трудно е за обяснение, но… — Пое си дълбоко въздух и я погледна — Между нас казано, не искам да си тръгвам.

Пайпър се размърда с озарено от надежда лице.

— Тогава защо го правиш?

Фрея помълча дълго, взирайки се във водата.

— Хората… хората са устроени различно, разбираш ли? Като майка ти. Просто… имат недостатъци и трябва да ги разберат, преди да ги стоварят върху другите. — Фрея поклати глава и въздъхна тежко.

— Добре, виж, това е като…

— Дори не знаеш защо си заминаваш — каза Пайпър.

— Напротив, зная. Само че… е сложно и трудно да се обясни.

Момиченцето й хвърли студен поглед през рамо.

— Ако имаше основателна причина, нямаше да е толкова трудно за обясняване.

— Сложно е — повтори Фрея неубедително.

Седяха мълчаливо известно време, а после Фрея забеляза движеща се в гората сянка. Сърцето й се разтуптя при мисълта за Малкълм. Готвеше се да дръпне Пайпър за ръката и да хукне, когато по пътеката се зададе Руби и Фрея се отпусна. Детето вдиша поглед, проследи този на Фрея и въздъхна.

— Загазих, нали?

— Не — каза тя, — но мисля, че трябва да тръгнеш с Руби. — Огледа останалата част от гората, опасваща езерото. Не видя нищо обезпокояващо, но се чувстваше напрегната. Пайпър по-бързо трябваше да бъде в безопасност в къщата. — Тръгвай.

— Ами ти? — попита момиченцето.

Фрея се взираше във водата.

— Трябва ми минутка да поразмишлявам.

— Все още ли смяташ да си заминеш?

Младата жена остана безмълвна, защото не желаеше да отговори. Вече просто не беше сигурна за каквото и да било. Това бе една от причините, поради които искаше да се върне вкъщи, но сега…

— Хей.

Вдигна очи и видя как Пайпър бръкна в предния си джоб. Измъкна малка торбичка с връзки. Задържа я в ръката си за момент, после я отвори, извади една монета и й я подаде.

Фрея я повъртя в ръката си. Беше ирландска половин крона.

— Откъде я взе?

— Тази монета е вълшебна — обясни детето. — Заставаш с лице на изток… — посочи оттатък езерото — … затваряш очи и я държиш до сърцето си, докато си пожелаваш нещо. Но желанието трябва да е наистина хубаво, нещо, което искаш повече от всичко на света, а не пари или глупавата победа на някой отбор от световните серии. Трябва да е важно. После я слагаш в торбичката и я носиш със себе си, докато се сбъдне.

— Еха! — възкликна Фрея, докато й я връщаше. — Много готино.

Пайпър не я прие.

— Искам да я вземеш. — Подаде малката торбичка на Фрея, която я пое внимателно.

— Сигурна ли си? Вълшебни монети не се намират всеки ден.

Пайпър удържа погледа й.

— Пожелай си нещо и виж какво ще се случи.

Младата жена се усмихна, стискайки монетата в ръце.

— Благодаря.

Руби излезе от гората, скръстила ръце пред себе си в покровителствена поза, готова да се нахвърли. Фрея потупа детето по коляното.

— Върви с Руби — настоя тя.

Пайпър се изправи.

— А ти ще дойдеш ли?

— След малко — усмихна се Фрея.

— Добре. — Момиченцето тръгна по кея. Фрея я наблюдаваше, докато се присъедини към Руби и двете изчезнаха в гората. Смрачаваше с всяка изминала минута, а облаците се сгъстяваха в унисон с настроението й. Взря се в монетата върху дланта си, чудейки се…

Желанието трябва да е наистина хубаво — чу да казва гласът на Пайпър. Трябва да бъде важно.

Какво имам да губя? Тя затвори очи, постави монетата до сърцето си и отправи желанието си.

— И това ако не е късметът на ирландците!

Отвори очи и бързо се изправи на крака. Зад нея стоеше набит белокос мъж, облечен в сако от туид с кръпки на лактите. Прониза я страх.

— Имаш очите на майка си — каза Малкълм, приближавайки се. — Знаеше ли го?

 

 

Нейт наблюдаваше през прозореца на спалнята си как Руби се връща от езерото заедно с Пайпър. Отдъхна си с облекчение, когато чу долу входната врата да се затваря след тях. Не изпускаше от поглед пътеката — нямаше следа от Фрея. Отдръпна се от прозореца.

Вероятно просто искаше да остане сама за малко. Съдейки по небето, скоро щеше да завали, а тя щеше да се върне дотогава. Щеше да има възможност да поговори с нея отново.

Просто й дай малко свобода, помисли си той, но бездействието го подлудяваше. След няколкоминутно нервно крачене напред-назад отиде до вратата на Пайпър и почука.

— Влез — извика тя.

Той надникна и я видя надвесена над бюрото, подала наполовина глава през прозореца, откъдето внезапно отекна дрънченето на метал.

— Пайпър?

Тя се отдръпна и го погледна усмихнато, а тракането престана.

— Здравей, тате. Виж.

Той влезе и погледна към прозореца. Забеляза на перваза куките на метална противопожарна стълба. Провря глава навън и видя подрънкващите вериги и пръчки да се люлеят покрай стената на къщата. Прибра се вътре и й се усмихна.

— Умница.

— Руби ми каза, че не е безопасно да спя с пожарогасителя, затова намерих тези неща на тавана. — Посочи към трите кашона до стената. — Има и за твоята стая, за Руби и за банята.

— Радвам се. — Нейт седна на леглото до дъщеря си. — Е, как си?

— Добре. Но ми се иска Фрея да не си заминаваше.

— Да — отвърна Нейт. — И на мен.

— Мислиш ли, че може да й отидем на гости в Бостън?

Той се взря в краката си.

— Зависи от нея. — Погледна към Пайпър и се усмихна. — Но, да, разбира се.

— Хубаво. — Тя се усмихна в отговор. Нейт стана от леглото и отиде до прозореца.

— Обичаш ли я?

— Какво? — извърна се той.

— Фрея — поясни Пайпър. — Казах й, че я обичаш, а тя отрече, но мисля, че съм права. Права ли съм?

Нейт си пое въздух.

— Сложно е. Много я харесвам. Не искам да си отива.

— Ами може би няма да си замине — каза детето. — Или пък, ако си тръгне, ще се върне.

Нейт се загледа през прозореца към пътеката през гората, която все още бе безлюдна.

— И аз се надявам, хлапе. — Обърна се към нея. — Мислиш ли, че трябва да отида да я потърся?

Пайпър се замисли за момент, накланяйки глава настрани, после каза:

— Дай й малко време. Трябва да се върне. Може да поговорите тогава.

Нейт се усмихна. Умно хлапе бе отгледал. А ако на Фрея й бе нужна свобода, трябваше да й я даде. Настойчивостта му само би я накарала да избяга по-бързо.

— Кога поумня толкова? — попита той.

— Винаги съм си била умна — отвърна Пайпър. — Пфу!

 

 

— Добре сте се устроили — отбеляза Фрея, оглеждайки мрачната стара каравана, докато пристъпваше вътре. — Ех, че адско возило.

Зад нея Малкълм я побутна с пистолет в гърба. Тя влезе, препъвайки се, и се обърна към него.

— По-полека — каза Фрея.

Малкълм се подсмихна, после погледна евтиния си електронен часовник.

— Подраних с един час, но как бих могъл да пропусна възможността? Голямата щерка на Ричард Дейли си седи на края на кея като зрял плод, чакащ да бъде откъснат. — Усмихна й се. — Да ти пред ложа малко ирландско уиски?

Фрея го зяпна. От една страна, не й се стори добра стратегия да пие с мъжа, който едва не я бе убил и вероятно все още искаше да го направи. Но от друга страна… всички преговори трябва да се водят в приятелско настроение. А ситуациите със заложници, подобно на сделките с недвижими имоти, представляваха просто преговори.

— „Джеймисънс“? — попита тя.

Малкълм измъкна бутилка изпод малката фурничка и й я подаде.

— „Тълъмор Дю“.

— Ех! — Тя залитна и седна до малката кухненска маса — Какво пък?

— И аз така казвам — отвърна Малкълм. Взе две ниски чаши от шкафчето над мивката, постави ги на масата и наля два пръста уиски в нейната. След това отиде до миниатюрния хладилник, извади една кока–кола и я сипа в своята.

— Няма ли да пиеш? — попита Фрея.

— Не още. — Вдигна чаша за тост. — Нека получим онова, което желаем, нека получим онова, което ни е нужно…

Фрея вдигна своята чаша.

— … но дано никога не получаваме онова, което заслужаваме.

Отпиха и Малкълм я изгледа за миг.

— Баща ти ли те научи на тази наздравица?

— Казвам се Дейли и отраснах в Бостън — обясни тя. — Научих я още в забавачката.

Малкълм посочи към бутилката.

— Искаш ли още едно?

Фрея го погледна. Може би щеше да се справи по-лесно с него, ако и той обърнеше няколко чашки.

— Бих искала, но не обичам да пия сама. Сигурен ли си, че няма да ми правиш компания?

— Съжалявам — каза той. — Трябва да запазя ума си бистър. Но ти можеш да пиеш колкото искаш. Имам чувството, че този следобед нещата ще загрубеят. — Напълни чашата си с кола — Моля те да разбереш, че не е нищо лично. Във всеки случай не срещу теб. Просто имаш лошия късмет да си дъщеря на истински кучи син.

— Случва се. — Фрея се облегна Малкълм беше нисък, кръглолик, с червендалести ирландски бузи. Имаше плешиво теме и топчест червен нос, най-вероятно от дългогодишно пиянство. Не изглеждаше толкова опасен, но беше причинил пожара в бунгалото, а и след като имаше пистолет, предполагаше, че е най-добре да го вземе насериозно.

— Е, какъв е планът? — попита тя. — Не можеш да вземеш чинията, следователно ще ме използваш, за да изнудваш баща ми за пари. Това ли е?

— Нещо подобно — отвърна той, постепенно губейки ирландския си акцент. — Поради необходимост планът ми претърпя развитие.

Ледени тръпки пролазиха по гърба й при внезапно появилата се решителност в очите му.

— Какво искаш да кажеш с това, че е претърпял развитие?

— Имах предвид — каза той, а гневът му изведнъж пролича по напрегнатото му лице, — че той съсипа живота ми, а сега аз ще съсипя неговия.

Фрея си пое въздух и неочаквано изпита огромно любопитство да види баща си през очите на този човек.

— Съсипал е живота ти? Как, Малкълм?

Той вдигна пръст и затвори очи.

— Кажи отново името ми.

Фрея се озърна наоколо, търсейки нещо, с което да го удари, докато очите му бяха затворени, но единственото потенциално оръжие бе бутилката уиски, а той я държеше за основата. Затова просто въздъхна и изрече:

— Малкълм.

— Ах. — Отвори очи, а погледът му бе замъглен. — Дори звучиш като нея, знаеш ли? Когато изричаше името ми, и в нейния глас имаше нотка на раздразнение.

Фрея замръзна.

— Кой?

— Ами майка ти, разбира се. — Очите му се обърнаха към небето. — Вероника Дженсън, най-красивото момиче, което някога съм познавал. — Погледна към Фрея с лека, тъжна усмивка. — Знаеш ли, че убих човек заради нея?

Фрея усети, че й прилошава, когато свърза фактите.

— Пазачът ли?

Веждите на Малкълм се повдигнаха от изненада.

— Баща ти ти е казал, нали?

Тя се наведе напред.

— Майка ми е била там?

Той кимна.

— Беше разбрала, че ние тримата ще проникнем в музея. Дойде да спре Ричард. Пет пари не даваше какво ще стане с мен или Мик. Беше заради Ричард. Винаги Ричард. — Въздъхна. — Когато тя дойде, ме намери да чакам в микробуса и заплака, умолявайки ме да измъкна баща ти оттам. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Човек може да понесе всичко, но не и гледката на страдащата си любима.

Любима… Фрея посегна към чашата и погълна последните капки.

Малкълм въртеше бутилката уиски бавно и внимателно, взирайки се в нея, докато говореше.

— Отпратих я у дома и влязох вътре, но пазачът ме хвана и попита за Вероника Беше я видял. — Малкълм вдигна очи към Фрея. Бяха зачервени и замечтани. — Нямах избор, нали разбираш. Щеше да е съсипана, ако я свържат с местопрестъплението по този начин. Така че, когато алармата се включи — Мик отрече, но зная, че непохватното копеле я е задействало, — сграбчих пазача изотзад и го застрелях. Заради нея. — Отново сведе очи. — А тя ми се отплати, като избяга в Бостън с продажния ти баща.

Отвори бутилката и разсеяно наля и в двете чаши. Фрея отпи, докато Малкълм просто се взираше в своята чаша и я душеше.

— Казах й, знаеш ли — заговори той, по-скоро на чашата си, въпреки, че Фрея го слушаше внимателно. — Казах й, че я обичам и искам да посветя остатъка от живота си, за да я направя щастлива. — Засмя се горчиво. — А тя ми отвърна, че обичала Ричард. Затова й наговорих някои неща, които вероятно не бяха особено ласкателни за нея, а тя… Винаги ще го помня… тя каза… — Затвори очи отново и Фрея се загледа в бутилката уиски в ръката му. — „Малкълм, ако някога си смятал, че между нас може да има нещо, значи си се самозалъгвал, ненормалник такъв.“ — Отвори очи и Фрея видя, че бузите му са зачервени от смях. — Майка ти имаше пиперлив език. Винаги съм харесвал тази нейна черта.

Фрея се наведе напред, изненадана от думите му.

— Наистина ли? Не мисля, че съм я чувала да ругае.

— Не би могла — каза Малкълм, видимо обиден от идеята. — Ти беше просто дете. Каквато и да беше Вероника, тя винаги се държеше добре в присъствието на деца.

Фрея се облегна и посегна към чашата си. Колкото й да жадуваше да чуе истории за майка си, жената, която бе обичал, изобщо не приличаше на нея. По-скоро приличаше на самата Фрея.

— През всичките тези години — продължи Малкълм, погълнат от собствените си спомени, — копнеех да отмъстя на баща ти, задето ми отне Вероника. А след това открих, че през цялото време Мик е крил онази чиния с отпечатъците на баща ти. — Засмя се. — Можеш ли да повярваш? Беше я задържал, за да може да му припише убийството, в случай че то излезеше наяве. А после Ричард натрупа състояние и на брат ми му хрумнала една идея. — Малкълм вдигна пръст, след това посегна и издърпа едно чекмедже. Извади купчина пликове и ги стовари на масата пред Фрея. — Пет хиляди на месец. Плачевно. Липсваше му размах, казвам ти.

Фрея вдигна един плик — съдържаше банково извлечение на името на Мик с директен превод на пет хиляди долара от „Дейли Дивелъпърс“, направен на петнадесето число от месеца. Взе още един. Същото.

— Кучи син — каза тя.

— Да, точно така — съгласи се Малкълм, като се отдръпна от масата. — Време е да вървим.

— Какво? — каза Фрея. — Къде да вървим?

— Нагоре към къщата — обясни той. — Ще ми дадеш чинията?

Къщата. Пайпър. Фрея стана от масата.

— Не, няма.

Той изглеждаше изненадан и вдигна пистолета.

— Я повтори!

— Защо изобщо ти е нужна чинията? Имаш мен.

— Да — отвърна Малкълм. — Вярно. Но ти няма да съсипеш репутацията на баща си завинаги, нали? Плановете ми претърпяха развитие, но не са се променили изцяло. Все още искам тази чиния и ти ще ми я дадеш.

— Не — възпротиви се тя. — Няма да те заведа в къщата. Няма. Стана и тръгна към вратата, но спря, когато чу зад себе си гласа на Малкълм — леденостуден, да казва:

— Може би имаш нужда от време да го обмислиш, момиче.

Обърна се и видя, че е насочил пистолета към нея. За пръв път, откакто се бе приближил на кея, тя усети истински страх.

Той се усмихна хладно.

— Ако сега те застрелям, следващият най-подходящ заложник би било момиченцето, нали?

Фрея пристъпи напред.

— Само да я докоснеш, кълна се…

— Способността ти да я предпазиш ще бъде сериозно ограничена — каза той, — ако си мъртва — Направи дълга пауза и когато Фрея не понечи да се отдалечи, той се усмихна — Браво, моето момиче.

— Не съм твое момиче, нещастно лайно — каза тя и тръгна пред него. Зад гърба й Малкълм се изкиска.

— Виждам, че си наследила и друго от майка си, освен очите й — отбеляза той.