Стивън Кинг
Джойленд (47)

Да, беше прав: още бях тъжен и потиснат заради начина, по който приключи връзката ми с Уенди, от друга страна обаче, вече бях поел трудния път („пътуването“, както казват днес в групите за самопомощ) от отрицанието към приемането. Безоблачното щастие и покоят още не се задаваха на хоризонта, ала вече не вярвах — както през дългите и мъчителни юнски дни и нощи, — че никога няма да ме споходят.

Оставането ми в лунапарка беше свързано с други фактори, в които още не можех да се ориентирам, защото бяха струпани на купчина и превързани с грубоватия канап на интуицията. Сред тях бяха Холи Стансфийлд и Брадли Истърбрук, който в началото на лятото беше казал: „Ние продаваме забавление.“ Също и шумът на нощния океан, и ветрецът денем, напяващ през пролуките на виенското колело „Каролайна“. Както и подземните тунели. И дъра-бъра, тайният език, който щеше да бъде забравен от новаците до коледната ваканция. Аз не исках да го забравям, беше твърде богат. Чувствах, че Джойленд има да ми даде още. Не знаех какво… просто още нещо.

Но най-вече — това е странно, много пъти проверявах паметта си, за да се уверя, че е истински спомен и изглежда е такъв, — мотивът ми бе, че нашият Тома Неверни видя призрака на Линда Грей. Това го промени неуловимо, но трайно. Не мисля, че Том искаше да се променя — щастлив си беше и така, — ала аз исках.

Имах желание и аз да видя призрачната жена.

През втората половина на август някои от старите служители, сред които Татенцето Алан и Доти Ласън, ми казаха да се моля за дъжд през уикенда на Деня на труда. Дъжд нямаше и в събота следобед разбрах какво са имали предвид. Чинчилите ни налетяха в един последен мощен набег и Джойленд бе нашишкан до предел. Положението се влошаваше от факта, че повечето от сезонните работници вече се бяха завърнали в учебните си заведения. Ние, които бяхме останали, се претрепахме от работа като кучета.

А някои се претрепвахме в ролята на кучета — на едно куче по-конкретно. Въпросният уикенд мина за мен през мрежестите очи на Щастливата хрътка Хауи. В неделя надянах проклетата козина цели дванайсет пъти.

В предпоследната ми изява бях изминал три четвърти по Булеварда под Джойленд Авеню, когато светът заплува около мен и ме връхлетяха сиви сенки. Помня, че си помислих: „Сянката на Линда Грей.“

Карах един от малките обслужващи електромобили, бях смъкнал козината до кръста си, та климатикът да разхлажда потните ми гърди и когато си дадох сметка, че съм пред припадък, умът ми стигна да отбия до стената и да сваля крака си от гумения педал за газта. По една случайност Дебелия Уоли Шмид, който отговаряше за атракциона „Отгатни теглото си“, по същото време бил в кльопарницата и видял как съм паркирал накриво и съм се свлякъл върху лоста за управление. Донесе кана с леденостудена вода, наведе се към мен и повдигна брадичката ми с пухкавата си длан:

— Хей, новак, имаш ли втори костюм, или това е единственият, дето ти става?

— Химам и труг — избърборих, заваляйки думите като пиян. — В гардеробната. Размер XL.

— Чудесно — заяви той и изля каната върху главата ми. Така се стреснах, че изревах кански — гласът ми отекна в подземието и няколко души пристигнаха на бегом.

— Какво те прихваща, Уоли? — възнегодувах.

Той се ухили:

— Ама те събудих, нали? Събудих те и още как. Уикендът на Деня на труда, новако. Това означава яко бачкане. Никакво спане по време на работа. Благодари се на щастливата си звезда, че температурата вън не е четирийсет и три градуса.

Ако температурата беше четирийсет и три градуса, сега нямаше да разказвам тази история: мозъкът ми щеше да се изпържи, докато танцувах като Щастливия Хауи в селцето „Шушу-му-шу“. Но на самия Ден на труда беше облачно и подухваше приятен ветрец. Някак си довърших смяната си.

Към четири часа в понеделник, докато се вмъквах в резервната козина за последното си представление през това лято, в гардеробната влезе Том Кенеди. Кучеглавката и мръсните кецове бяха изчезнали. Носеше идеално изгладен ленен панталон (почудих се къде ли го е държал), спретнато напъхана в колана риза и елегантни кожени мокасини. Розовобузият му негодник дори се беше подстригал. От глава до пети беше съвършеният колежанин, вече кроящ планове за света на бизнеса. Човек никога не би предположил, че само допреди два дни, „изтупан“ с мърляви джинси, разкриващи половината му гол задник, е пълзял с масльонката под „Ципа“ и е ругаел Татенцето Алан, безстрашния шеф на екипа „Бигъл“, всеки път, когато е удрял главата си в някое желязо.

— Тръгваш ли вече? — попитах го.

— Уцели в десетката, приятелю. Утре сутринта в осем вземам влака за Филаделфия. Ще изкарам една седмица у дома и после се връщам в месомелачката.

— Браво на теб.

— Ерин има да довърши някои неща, но довечера ще се видим в Уилмингтън. Запазих стая в готино хотелче.

Жегна ме лека завист.

— Блазе ти — измънках.

— Тя е голямата ми любов. Любовта на живота ми.

— Знам.

— Много държа и на теб, Дев. Ще поддържаме връзка. Хората го казват от учтивост, но аз съм искрен. Непременно ще поддържаме връзка.

Подаде ми ръка.

Хванах дланта му я и я разтърсих.

— Правилно, ще го направим. Ти си свестен човек, Том. А Ерин е голямата печалба. Да се грижиш за нея.

— Няма да ми е проблем. — Той се усмихна широко. — През пролетния семестър тя се прехвърля в „Рътгърс“. Вече я научих на бойната песен на „Алените рицари“. Знаеш я: „Бъдете устремени, отбор от рицари червени, бъдете устремени…“

— Дълбокомислен текст — отбелязах.

Той ми се закани с пръст.

— Със сарказъм доникъде няма да я докараш в този свят, момче. Освен ако не си се прицелил към служба в списание „Мад“.

Доти Ласън подвикна:

— Ако може да съкратите сбогуването и да сведете сълзите до минимум. Чака те представление, Джоунси.

Том се обърна към нея и протегна ръце:

— Доти, колко те обичам! Много ще ми липсваш!

Тя се шляпна по задника да му покаже колко се е трогнала и пак се захвана с костюма, който поправяше.

Том ми даде листче хартия.

— Домашният ми адрес, училищният адрес, телефонните номера и на двете места. Очаквам да ги използваш.

— Ще го направя.

— Наистина ли ще се откажеш от година, в която можеше да пиеш бира и да чукаш мацки, за да сваляш стара боя тук, в Джойленд?

— Да.

— Луд ли си?

Помислих над това.

— Сигурно. Мъничко. Но се подобрявам.

Бях потен, а неговите дрехи бяха чисти, но той все пак ме прегърна. Тръгна към вратата, но пътьом се спря да целуне сбръчканата буза на Доти. Тя не успя да го наругае, защото беше захапала много карфици, ала махна с ръка, за да го прогони.

На вратата той отново се обърна към мен:

— Искаш ли един съвет, Дев? Стой далеч от… — Не довърши фразата, само кимна встрани и аз много добре разбрах какво имаше предвид — „Къщата на ужасите“.

После си тръгна — вероятно вече мислеше за гостуването у дома, за Ерин, за колата, която възнамеряваше да си купи, за Ерин, за предстоящата учебна година, за Ерин. „Бъдете устремени, отбор от рицари червени, бъдете устремени…“ През пролетния семестър щяха да я пеят заедно. Можеха да я пеят още довечера. В Уилмингтън. В леглото. Заедно.