Стивън Кинг
Джойленд (27)

Изчаках дечурлигата благополучно да влязат в къщичката (момиченцето с розовата поличка се спря на вратата, за да ми помаха за довиждане), обърнах се и реалният живот продължи хода си оттам, където бе спрял. В очите ми се стичаше пот и виждах двойно всичко. Олюлявах се на задните лапи. Цялото представление от първия ми танц „Хоки-поки“ до махването за сбогом на момиченцето беше траяло седем минути — хайде, девет да бяха, — но се чувствах гроги. Затътрих се обратно към кльопарницата, без да съм наясно какво да правя по-нататък.

— Синко — извика някой. — Ела при мен.

Беше господин Истърбрук. Държеше отворена вратата зад снекбар „Благопожелание“. Може и да беше същата, през която бях влязъл, и сигурно беше, но тогава бях твърде притеснен, за да обърна внимание.

Той ме въведе вътре, затвори вратата зад нас и дръпна надолу ципа на гърба на костюма. Изненадващо тежката глава на Хауи падна и влажната ми кожа жадно пое благословения хлад на климатика. Още бях със зимния блед тен (нямаше да го запазя за дълго) и тутакси настръхнах. Вдишвах дълбоко и ненаситно.

— Поседни на стъпалата — предложи той. — Ей-сега ще повикам електромобил да те закара, но първо си поеми дъх. Първите няколко изяви като Хауи винаги са трудни, а изпълнението, което ти направи, беше много уморително. Но пък беше невероятно.

— Благодаря — едва успях да продумам. Преди да се прибера на хладно и тихо, не бях осъзнал колко близо до границата на издръжливостта съм стигнал. — Много ви благодаря.

— Наведи глава, ако ти се вие свят.

— Не ми се вие свят. Имам главоболие обаче. — Измъкнах едната си ръка от костюма и избърсах лицето си, плувнало в пот. — Вие ме спасихте.

— Максималното време с кожата в горещ ден — говоря за юли и август, когато влажността е висока и температурата е около трийсет и пет градуса, — е петнайсет минути — осведоми ме господин Истърбрук. — Ако някой ти каже друго, прати го при мен. И те съветвам да изпиваш по две таблетки натриев хлорид. Искаме от сезонните работници да се трудят здраво, но не и да ги убиваме.

Извади уоки-токито си и каза нещо. Пет минути по-късно възрастният служител с електромобила отново се появи и ми подаде два аспирина и бутилка студена вода. Господин Истърбрук седна до мен толкова предпазливо, сякаш се страхуваше да не се счупи, и това ме поизнерви.

— Как ти е името, синко?

— Девин Джоунс, сър.

— Джоунси ли те наричат? — Не ме изчака да отговоря, а добави: — То се знае, така е по панаирджийски, а Джойленд е тъкмо това, неумело замаскиран панаир. Такива места няма да ги има още дълго. Светът на увеселителните паркове ще бъде изцяло завладян от „Дисни“ и „Нотс Бери Фарм“, освен може би тук, в средния юг. Кажи ми, като оставим горещината настрани, как ти се видя първата ти изява с козината?

— Хареса ми.

— И защо?

— Ами сигурно защото някои плачеха.

Той се усмихна:

— И?

— Скоро всичките щяха да ревнат, но аз го предотвратих.

— Да. Изпълни „Хоки-поки“. Беше гениално хрумване. Откъде знаеше, че ще подейства?

— Не знаех. — Но всъщност… знаех. Подсъзнателно.

Той отново се усмихна:

— В Джойленд хвърляме новаците в дълбокото почти без подготовка, защото у някои надарени хора това предизвиква своеобразна спонтанност, която е и ценна и за нас, и за посетителите. Научи ли нещо за себе си от това преживяване?

— Ох, ами не знам. Може би. Но… разрешавате ли да кажа нещо, сър?

— Моля.

Поколебах се, после реших да се доверя на неговото благоразположение.

— Да се оставят децата на детегледачи в увеселителен парк ми изглежда… знам ли… малко гадничко. — И побързах да добавя: — Макар че селцето „Шушу-мушу“ е чудесно оборудвано за малките. Много е забавно.

— Трябва да разбереш нещо, синко. Ей толкова ни дели от опасността да фалираме. — Той вдигна палец и показалец с много мъничко разстояние помежду им. — Когато родителите знаят, че осигуряваме грижа за малките, водят цялото семейство. Ако се налага да вземат детегледачка у дома, може и да не дойдат, което ни лишава от малката ни печалба. Разбирам твоята логика, но и аз си имам свои аргументи. Повечето дечица не са били никога преди на такова място. Ще го запомнят, както ще помнят първия филм, който са гледали, или първия ден в училище. Благодарение на теб няма да го запомнят с това, че са плакали, защото са били оставени за малко от родителите си; ще помнят, че са танцували „Хоки-поки“ с кучето Хауи, появило се сякаш по магия.

— Да, сигурно.

Той протегна ръка, но не към мен, а към Хауи, и загали козината с изкривените си от артрита пръсти, докато говореше:

— В парковете „Дисни“ всичко е по сценарий, което ми е омразно. Много омразно. Според мен в Орландо са нещо като сутеньори — продавачи на забавление. Аз съм почитател на импровизациите и понякога срещам гений на импровизациите. Възможно е ти да си такъв. Рано е още да се каже със сигурност, но наистина е възможно. — Опря ръце на кръста си и се изпъна. Стреснах се, като чух как костите му запукаха. — Май и аз ще се повозя с теб до кльопарницата. Стига ми толкова слънце за днес.

— Моята каляска е ваша.

Тъй като Джойленд беше негов парк, това си беше вярно в буквалния смисъл.

— Май често ще носиш козината това лято. Повечето младежи го приемат като тегоба и дори като наказание. Но не вярвам, че с теб ще е така. Или греша?

Не грешеше. Много работи съм вършил през годините оттогава и настоящата ми служба като главен редактор — вероятно последната, преди пенсионирането да ме сграбчи в ноктите си, — е чудесна, ала никога не съм изпитвал онова необяснимо задоволство, чувството, че съм абсолютно на мястото си, както когато бях на двайсет и една и танцувах „Хоки-поки“ през горещите юнски дни.

Голям импровизатор, няма що.