Стивън Кинг
Джойленд (15)

Така и не написах онези „почти бестселъри“, получаващи ласкави отзиви от литературните критици, но си осигурявам напълно приличен живот с писане и съм благодарен на съдбата; хиляди могат само да мечтаят за моя късмет. Изкачих се бавно по стълбицата на доходите до настоящата си позиция на главен редактор на „Търговски полети“ — списание, за което надали сте чували.

Година, след като поех поста, отново се озовах в кампуса на Свободния нюхемпширски университет. Поводът беше двудневен семинар на тема „Бъдещето на професионалните списания през двайсет и първи век“. По време на една почивка през втория ден ми хрумна да отида до Хамилтън Смит Хол и да надникна в „кабинета“ под стълбището. Писанията, схемите за настаняване на гостите около масата, образците на албанското изкуство бяха безследно изчезнали. Както и канапето, креслата и пепелниците на стойки. Някой обаче беше проявил съобразителност. От вътрешната страна на стълбището, където беше надписът, предупреждаващ да не се гаси лампата, разрешаваща пушенето, със скоч беше прикрепено късче хартия; на него имаше един ред толкова ситни букви, та трябваше да се вдигна на пръсти и да се наведа, за да прочета написаното:

Професор Нейко сега преподава в училището

за вълшебства и магии „Хогуортс“.

Защо не?

Защо пък не, по дяволите?

А относно Уенди… знам за нея колкото и вие. Вероятно можех да използвам „Гугъл“, магическото кълбо на двайсет и първи век, за да я открия и да узная дали е осъществила мечтата си да притежава изискан малък бутик, но имаше ли смисъл? Минало-заминало, тури му пепел. А и след преживелиците ми в Джойленд (лунапарк край градче, наречено Хевънс Бей, да не забравяме тази подробност) моето разбито сърце изглеждаше далеч по-маловажно. Майк и Ани Рос изиграха важна роля в това отношение.