Глен Купър
Ще дойде дяволът (9)

8.

Рим, 37 г.

Здрачът преминаваше в мрак. Вяла четвъртинка луна висеше отпуснато в черното небе. Двете уморени момчета вървяха мълчаливо към центъра на града — придържаха се близо до лепкавата централна канавка, за да избегнат по-неприятните купчини боклуци отстрани.

— Къде ще спим? — попита уплашено по-малкото момче, докато подминаваха една мрачна пряка.

— Нямам представа — сопна се брат му, но като усети окаяното страдание на седемгодишното момче, омекна. — Бащата на моя приятел Луций казва, че когато идва в Рим, спи на пазара за добитък. Ще си намерим място там.

По-малкото момче потрепери и стисна ръката на брат си по-здраво. Широката му туника едва го пазеше от студа.

— Близо ли сме? До пазара за добитък? — попита с надежда.

Квинт изстена: днес беше чул поне сто варианта на същия въпрос.

— Да, Секст, скоро ще си намерим топло място за почивка, а преди това ще хапнем.

Отиваха в тухларната на вуйчо си в северната част на Рим, на хълма Пинций, и бяха гладни и изтощени, след като бяха тръгнали от селото си по зазоряване. Поне бяха успели да влязат в града. Двамата огромни преторианци с емблеми на скорпион на нагръдниците при Порта Капена им бяха вгорчили живота, за да ги изръсят за подкуп. Но те нямаха монети, нямаха нищо и се наложи да го докажат, като се съблекат голи и понесат подигравките на страховитите войници.

Квинт, по-голям с три години, се питаше дали баща му е изглеждал като тези мъже. Пазеше съвсем неясен спомен. Беше много малък, когато центурионът беше заминал на служба в Германия. Майка им трябваше да се справя само с помощта на двете по-големи момичета, за да се грижи за малкото им земя и за Квинт и малкия му брат.

Само преди две седмици майка им беше получила вестта за смъртта на съпруга си в битка срещу херуските. А по-късно, когато научи, че негодникът е пропилял натрупаните си заплати по вино и курви, можеше само да лее безсмислени сълзи.

Изправена пред тежки дългове, тя продаде земята срещу оскъдна рента при един богат патриций. Тя и дъщерите й щяха да оцелеят, като се наемеха за работнички и тъкачки, но не можеше да си позволи да храни две безполезни гърла. Все пак вместо да ги продаде в робство взе донякъде по-човешкото решение да прати момчетата при вуйчо им да си изкарват прехраната.

Ако се съдеше по миризмите, наближаваха пазара за добитък.

Сградите покрай тесните улички бяха построени от камък и сравнително здрави. По-високите етажи се издигаха под случайни ъгли и изглеждаха доста нестабилни. Дори минаха покрай една сграда, която се бе срутила. Денем жилищата служеха за магазини, които продаваха най-необходими неща и евтино вкиснато вино. Момчетата се влачеха по зловонните улици към покрития с калдъръм пазар, като се държаха по средата и избягваха застрашителните сенки.

Отворените прозорци на нивото на улицата ги гледаха злобно като черните празни орбити на череп. Секст изписка от страх, когато се спъна в купчина карантии пред някаква месарница и раздвижи отвратителен килим от плъхове. Квинт успя да го хване, преди да е паднал в мръсотията.

От близкия празен обор излезе мършаво псе — искаше да се докопа до карантиите преди плъховете да се върнат. Успя и избяга по уличката, повлякло червата след себе си.

Квинт помъкна брат си в обора, огледа се и заяви:

— Ще спим тук.

Започнаха да трупат с ръце сено, за да си направят постеля във вътрешния ъгъл на останалата без покрив постройка.

— Утре няма да вървим дълго, нали, Квинт? — попита с надежда Секст.

Квинт съвсем не беше сигурен, но каза с престорена увереност:

— Ако тръгнем рано, ще сме при вуйчо преди пладне.

Развърза бохчата, която носеше на рамо, и извади остатъците от оскъдните им провизии. Подаде на Секст половината от последния комат и една ябълка, след което и двамата се тръшнаха на сламената постеля и почнаха да ядат.

 

 

Балбил чу глухо тропане над главата си — железен прът, който удряше по камък: сигнал, че го викат.

Подземната зала бе осветена от пушещи лампи. Беше просторна — вътре спокойно можеха да се съберат петдесет души, а и сто, ако се сместят. В смисъл живи. Имаше място за хиляди мъртви, ако бъдеха кремирани и положени в урни в шуплестите стени. Беше току-що завършена. Колумбарият очакваше първия си обитател.

Тиберий Клавдий Балбил остави четката. Не обичаше да го прекъсват, когато рисува, но беше свикнал. Мнозина го търсеха.

Беше минал трийсетте, силен мъж с матовата кожа на полуегипетските и полугръцките си корени, голям нос и добре поддържана брада със заострен връх, която правеше лицето му да прилича на някакво оръжие или на инструмент за дялане. Беше разхлабил туниката си, за да му е по-удобно, но преди да се качи, си пристегна колана и наметна плащ.

Влезе в мавзолея през една тайна вратичка. Стените бяха запълнени с гробове и светилища на богаташи. Един пресен труп, на не повече от няколко седмици, увит в ленено платно и натъпкан в един локулум, изпълваше въздуха с воня на смърт.

Мавзолеят беше в семейството му от няколко поколения. Беше добър, стабилен източник на приходи, но поради скорошните тайни разкопки сега имаше друго предназначение.

Когато дойдеше неговото време, той щеше завинаги да почива там долу, не над земята с тези така наречени граждани, а под земята със собствения си вид. Последователите му също щяха да почиват там. За да пестят място, повечето щяха да бъдат кремирани. Но той и синовете му и синовете на синовете му щяха да бъдат положени — с цялата си плът и с костите си — в цялата си слава.

Чакаше го човек със скрито от качулка лице. Поклони се и каза:

— Другите са навън.

Балбил, заедно с този човек — Вибий — излезе през задния вход в студената декемврийска нощ.

Намираха се в горичка само на няколко крачки от Виа Апия. Мавзолеят беше правоъгълна сграда с кръгъл купол, построена от най-фини тухли. Разкошната вила на Балбил се издигаше от другата страна на горичката.

Четвъртинката луна изплува иззад савана от морави облаци. Пет закачулени фигури пристъпиха от мрака на овощните дръвчета. Балбил ги строи като отряд пред стената на мавзолея и им каза:

— Проучих картите и звездите подкрепят действията ни. Тази вечер ще запалим огън. Макар че отначало ще е малък, той ще разпали друг и после още един, и някой ден ще настъпи огромен пожар, който ще погълне града. И когато това се случи, ние ще добием богатство и власт, за каквито не сме и мечтали. Пише го на звездите и аз знам, че е истина. Тази вечер ще настроим римляните срещу този нов християнски култ. Виждам по звездите, че един ден тези християни ще станат силни. Посланието им е примамливо като хляб и зрелища за душата. Боя се, че хората ще тръгнат след тях като овце. Ако им позволим да станат прекалено могъщи, те ще са страшен враг. Вибий получи нарежданията ми. Тази вечер ще пролеете кръв, защото… — пое си дъх за по-голям ефект, после отсече: — Защото това правим ние.

А мъжете отговориха в един глас:

— И това сме ние.

Балбил ги остави и се върна под земята, където го чакаха четките му.

Шестимата мъже тръгнаха мълчаливо на север, към Рим.

Когато наближиха осветената от примигващи катранени факли Порта Капена, спряха и се разгърнаха.

Двамата преторианци пред портата унило се взираха в мрака извън кръга светлина и пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.

Вибий тръгна към тях, като подхвана някаква пиянска песен. Часовите застанаха нащрек и го зяпнаха, когато с олюляване излезе от тъмнината. Той спря и отпи от издут мях с вино.

Тръгна залитайки към тях, после спря и се олюля на малко повече от ръка разстояние от по-високия от двамата.

— Ей, момчета, пуснете ме, а? — каза завалено.

Войникът като че ли се отпусна, но не свали ръка от дръжката на късия си меч.

— Вечерният час мина, пиян глупак такъв — минаването е забранено.

Вибий се люшна към него и вдигна меха.

— Пийнете де, пийнете и вие. Ще ти платя за влизането. Искам само да се прибера вкъщи, нали така.

С лявата си ръка размаха меха пред лицето на стража и когато той посегна да го отблъсне, неочаквано ръгна нагоре с дясната си ръка, стиснала дългата кама, която беше крил под робата си. Острието прониза стража под брадичката и върхът му излезе от темето му със зловещо изхрущяване.

Вторият преторианец така и не успя да извади оръжието си: друг мъж с наметало се беше промъкнал в сенките и сега обви ръка около гърдите на часовия и посегна към челюстта му с другата си ръка. Дръпна силно и се чу високо изпукване, когато гръбначният стълб на преторианеца се скърши.

Труповете потръпнаха на студената земя, после се отпуснаха. Останалите забулени мъже заскачаха върху тях и ги затъпкаха.

Когато приключиха свирепия си танц, телата плуваха в локви кръв като месо в яхния. Вибий бръкна под наметалото си и извади сребърен медальон на скъсана верижка. Беше монограмът хи-ро, символът на Христос. Пусна го в кръвта и махна на мъжете да влязат през Порта Капена в град Рим.

 

 

Бедняшките квартали в полите на Есквилин никога не утихваха. Дори късно нощем покоят се нарушаваше от викове, пиянски свади и бебешки рев. На фона на тази врява чаткането на магарешки копита и трополенето на колелата на каруците по калдъръма оставаше незабелязано.

Кочияшът дръпна юздите пред една занемарена къща в една тясна улица. Мазилката по фасадата отдавна се беше олющила. Ако не бяха подкупени да си мълчат, градските власти щяха да са я съборили още преди години.

Кочияшът скочи между каруцата и сградата и прошепна:

— Пристигнахме.

Натрупаната в каруцата слама се раздвижи и отвътре се подаде ръка, после брадата глава. Висок мъж слезе и изтупа сламата от наметалото си. Изглеждаше измъчен, много по-стар от трийсет и осемте си години, дългата му коса беше прошарена.

— Качи се по стълбите и почукай три пъти на вратата — каза кочияшът и потегли.

По стълбите беше тъмно като в рог и мъжът трябваше да опипва пътя си. На последната площадка протегна ръка, напипа грубата врата и потропа с юмрук.

Чу отвътре гласове, после звук от стържещо резе. Вратата се отвори и той се изненада колко много хора са се натъпкали в малката осветена от свещи стая.

Човекът, който отвори вратата, го изгледа втренчено и подвикна през рамо:

— Спокойно. Той е. — После хвана студената ръка на госта и я целуна. — Петре, радваме се, че дойде.

Апостол Петър влезе и го посрещнаха с благоговение: мъже и жени идваха да го целунат, да му поднесат вода, да го настанят удобно на възглавница.

Посещенията му в Рим бяха редки. Това беше домът на врага, твърде опасен за случайни пътувания. Той никога не знаеше в какво настроение ще завари римляните и дали за главата му няма обявена награда. От убийството на Исус бяха минали само четири години, но християните, както започваха да ги наричат, име, което Петър предпочиташе пред „юдейския култ“, се множаха и започваха да дразнят Рим.

Петър взе паница супа от ръцете на домакина си, щавача Корнелий, и му благодари.

— Как беше пътуването ти от Антиохия? — попита щавачът.

— Дълго, но по пътя срещнах много добрини.

Малко момче, на не повече от дванайсет години, се приближи до тях и загледа втренчено Петър.

— Сигурно ти липсва семейството ти — каза щавачът и хвърли поглед към сина си.

— Да.

— Вярно ли е, че си бил там, когато Исус е възкръснал? — попита момчето.

Петър кимна и каза:

— Жените намериха гроба му празен. Повикаха ме и мога да свидетелствам, момче, че той наистина воскресе. Умря за нас и после Бог го повика до Себе си.

— Колко ще останеш при нас? — попита Корнелий и махна на момчето да ги остави на мира.

— Две седмици. Може би по-малко. Достатъчно да се срещна със старейшините и да преценя този нов император Калигула.

Корнелий сви устни. Ако беше на улицата, сигурно щеше да се изплюе.

— Не може да е по-лош от Тиберий.

— Надявам се да си прав. Но в Антиохия пътници ми казаха, че гоненията не спират, че братята и сестрите ни все още биват измъчвани и избивани.

Корнелий се усмихна иронично.

— Преди няколко години ни прибираха, защото сме евреи. Сега — защото сме християни. Освен ако не целуваме задника на императора и не се молим на Юпитер, ще продължат да ни прибират.

— Какъв претекст изтъкват властите? — попита Петър, докато дъвчеше залък хляб.

— Имаше убийства. Откриха граждани, нарязани на парчета, а наблизо бяха намерени нашите символи и монограми.

Петър въздъхна и остави паницата. Всички очи в стаята бяха обърнати към него.

— Всички знаем, че подобни зверства нямат нищо общо с последователите на нашия Бог. Нашата религия е религия на любовта и мира — само една жертва е направена за нея, тази на самия Христос, и Неговата жестока смърт изкупи греховете ни завинаги. Не, това клане сигурно е дело на някоя зла сила, която върлува в този свят на злоба и мъчения. Нека се помолим. Утре ще обсъдим какво трябва да се направи.

 

 

В обора братчетата лежаха сгушени едно в друго в сеното.

По-малкото заплака, отначало тихичко, после по-силно.

Квинт отвори очи.

— Млъквай! Какво ти става?

— Страх ме е — каза Секст.

— Тихо! Някой може да те чуе. — Момчето продължи да хлипа и Квинт реши да смени подхода. — От какво?

— Че вещиците ще ни отвлекат.

— Стига глупости! Вещиците живеят само в провинцията. Няма да дойдат в града. Войниците ще ги подгонят и ще ги убият.

— Ами лемурите?

Квинт се намръщи; искаше му се брат му да не му беше напомнял за съществуването им.

Лемурите, онези с опашките, безродните гладни призраци, които се промъкваха в къщите и се хранеха с човешка плът.

— Глупак — каза Квинт. — Лемурите не се мотаят из оборите. Хайде заспивай. Утре ни чака дълъг път.

— Ти обеща, че ще е къс — изхлипа момчето.

— Къс или дълъг, не го мисли сега, а заспивай!

Секст сънуваше кошмар. Отчаяно се мъчеше да претича през някакво блато, защото някакъв демон го гонеше по петите. Трескаво се бореше с хватката на привидението и цапаше в тинята. Лепкавата топла кал оплиска лицето му и той усети как демонът го стисна за краката и го повлече надолу. Блатната вода покри лицето му. Той се мъчеше да си поеме дъх, но в гърлото му потече воняща течност.

Той се стресна и се събуди…

И тогава започна истинският кошмар.

Някакъв мъж бе затиснал гърдите на брат му и бе забил нож в гърлото му. Алената струя пръскаше по лицето на Квинт и се стичаше в устата му.

— Квинт!

Лунната светлина беше достатъчна, за да види наметалото на нападателя и туниката му, намачкана и вдигната над кръста му. Нещо стърчеше от гърба му, извиваше се и плющеше във въздуха.

Огромна тежест го притисна и заглуши виковете му. На неговите гърди също седеше мъж. Мъж с мъртви очи. Когато видя как ножът изсвистя към врата му, Секст стисна очи и се замоли все още да спи.

Разчленяването свърши бързо.

— Сложете главите им под сеното, но не ги крийте много-много — заповяда Вибий. — Опаковайте останалото в платно. Направете осем пакета и гледайте във всеки да има ръка или крак.

Убийците тръгнаха по уличката към един от магазините в близост до пазара за добитък, понесли отвратителните резултати от делото си. Спряха до един прозорец, който денем се превръщаше в тезгях на височината на кръста. Това беше месарница — единствената на уличката, отбелязана с християнския гълъб.

Вибий стъпи върху хванатите ръце на един от спътниците си и се прехвърли над тезгяха. Безшумно стъпи на грубия каменен под и се запромъква към задната част на помещението, но се закова на място, когато чу някакъв стържещ звук.

Пристъпи бавно и надникна зад завесата в дъното на магазина. Беше касапинът. Хъркаше, а до леглото му бе паднала празна кана. Вонеше на евтино вино.

След като се увери, че пияният спи дълбоко, Вибий се върна до прозореца.

Свали резето на вратата на хранилището за месо, издълбано в каменната стена под тезгяха, бръкна вътре и започна да подава през прозореца хладни пакети в чакащите ръце.

Подмени ги с пакети с топло, по-прясно месо. Когато свърши, скочи през прозореца и потъна в сенките.

 

 

Когато Балбил завърши фреската си, вече се съмваше, но зимното слънце не достигна до него под земята.

Мазните изпарения от лампите изгаряха дробовете му, но това беше нищожна цена за удовлетворителната изпълнена с работа нощ. Вибий беше докладвал, че кръвта е била пролята добре. Християните щяха да бъдат обвинени в убийството на най-добрите сред римляните — двама преторианци. И още по-гнусно, щяха да бъдат обвинени, че убиват римски деца и че продават плътта им. Освен това фреската му харесваше.

Възможно ли беше новият ден да е по-благоприятен?

Отново звънтенето на желязо по камък.

В горния край на стълбите Вибий отвори капака и му прошепна нещо.

— Агрипина? Тук? — попита невярващо Балбил. — Как е възможно?

Вибий сви рамене.

— Явно е възможно, щом е тук. Иска да я внесат в гробницата.

— Невероятно! Каква жена!

Юлия Агрипина. Правнучка на Август. Кръвосмесителна сестра на Калигула. Съпруга на император Клавдий. Най-могъщата жена в Рим.

И една от нас.

Слугите на Агрипина я внесоха на носилка — свалиха я внимателно по стълбите и пак така внимателно я поставиха на пода. Балбил познаваше хората й. Можеше да им се вярва.

Агрипина беше увита в одеяла, главата й бе отпусната на копринена възглавница. Беше бледа и изпита и присвиваше очи от болка, но дори в това състояние красотата й беше очевидна.

— Балбил — каза тя. — Трябваше да дойда.

— Домина — отвърна той, падна на колене и хвана ръката й. — Трябваше да ме повикаш. Аз щях да дойда при теб.

— Не, исках това да стане тук. — Тя обърна глава към стената. — Фреската ти! Завършена е!

— Надявам се, че ти харесва.

— Всички зодиакални знаци. Изрисувани красиво и от твоята ръка, както виждам — каза тя, като погледна изцапаните му с боя пръсти. — Кажи ми какво означава тази последователност на планетите?

— Това е малка лична лепта, домина. Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс Юпитер, Сатурн. Такъв е бил редът на планетите в деня, когато съм се родил преди трийсет и три години. Сега се питам дали решението ми е било добро. Трябваше да избера твоята подредба. Мога да сложа нова мазилка.

— Глупости. Това е твоята гробница.

— Нашата гробница, домина.

— Настоявам да оставиш фреската както си е.

Изпод одеялото й се чу слаб плач.

— Домина! — каза Балбил. — Станало е!

— Да, само преди два часа — немощно каза Агрипина. — След толкова години и всички проклети мъже, най-сетне, първородният ми син.

Една от прислужниците на Агрипина отметна завивката от малкото розово бебе. Агрипина махна одеялцето на новороденото и каза гордо:

— Виж, момче е. Казва се Луций Домиций Ахенобарб.

— Това е прекрасно — възкликна Балбил. — Наистина прекрасно. Може ли да го видя?

Тя обърна бебето по корем. То имаше идеална розова опашка, която енергично се извиваше.

— Кръвта ти е силна — каза с възхита Балбил. — Предполагам, че императорът не знае.

— Онзи жалък пелтечещ дъртак дори не знае, че имам опашка! Съвкупленията ни са абсурдна работа — каза Агрипина. — Това е между теб и мен. Ти ме почиташ с титлата домина, но ти, Бабил, моят велик астролог, ти си моят господар.

Балбил се поклони.

— Искам да разбера за това момче — каза тя. — Кажи ми какво ще му се случи.

Балбил внимателно четеше картите. Знаеше наизуст всеки ден от седмицата, почти всеки час. Изправи се и тържествено изрече предсказанието:

— Изгряващият знак на момчето, Стрелец, е в съгласие с Лъва, където е луната му. Тъй като луната представлява теб, домина, вие с момчето ще имате хармонични отношения.

— Ах, добре — измърка Агрипина.

— Планетата, която управлява това момче и която е негов асцендент, е много благоприятна. Тя е Сатурн — Злия.

Тя се усмихна.

— А луната му е разположена в осмия дом, дома на смъртта. Това сочи високо положение, големи приходи, почести. Юпитер е в единайсетия дом, дома на приятелите. От там следва най-голям късмет и велика слава, огромна власт. — Той сниши глас. — Има само едно предупреждение.

— Кажи ми — каза Агрипина.

— Той е под прав ъгъл с Марс. Това ще намали късмета му. Как — не зная.

Тя въздъхна.

— Предсказанието е добро. Не мога да си кривя душата. В нашия свят нищо не е съвършено. Но кажи ми, Балбил, синът ми ще бъде ли император?

Балбил затвори очи. Усети как собствената му опашка изтръпва.

— Той ще бъде император — каза. — Ще вземе името Нерон. И ще бъде съвършено зъл. Но трябва да ти кажа едно: ти самата, родната му майка, може да си сред многото, които ще загинат от неговата ръка.

Агрипина дори не трепна.

— Така да бъде.