Глен Купър
Ще дойде дяволът (27)

26.

Рим, 68 г.

На трийсет, надебелял и оплешивяващ, Нерон вече изобщо не приличаше на вездесъщия си образ на статуи и монети. Годините след пожара бяха взели своето.

През деня, когато беше трезвен, той старателно се трудеше над всяка подробност в строежа на своя Златен дом. Домус Ауреа не беше толкова дворец, колкото послание. Огромната площ от изгорения Рим сега беше негова и той можеше да оформи земята според предпочитанията си в златния си образ. Когато дворецът бъдеше завършен, смаяният посетител щеше да види гледка, изпълнена с дървета, пасища, екзотични животни и величествени сгради около синьо езеро насред оградена от хълмове долина.

Главният жилищен комплекс замайваше окото с триста и шестдесет метровата си южна фасада, построена така, че позлатената й повърхност да улавя и отразява слънцето. Вестибюлът беше достатъчно висок да побере колосалното изображение на Нерон, най-голямата статуя в Рим. Имаше столови с резбовани тавани от слонова кост и с капаци, които робите можеха да отварят и да засипват гостите с листчета от цветя. Имаше тръбички, през които гостите се пръскаха с парфюми. Главната банкетна зала беше кръгла и разположена на въртяща се платформа, която робите бавно движеха ден и нощ, имитирайки движението на Земята в небето. Топлите бани се снабдяваха с морска и сярна вода.

Строежът много облагодетелства група лемурски корпорации, но пък изпразни хазната на империята. Нерон обаче се чувстваше в правото си. Когато дворецът бъдеше завършен и осветен, той щеше да каже, че най-сетне може да живее като човешко същество.

Докато той влизаше от една разкошна стая в друга и от една поквара в друга, империята стенеше под прахосническото му управление. Римският държавник Гай Калпурний Пизон се бе опитал да го свали една година след пожара, но Нерон надуши заговора и изби и заговорниците, и всичките им кръвни роднини. Следващата година избухна въстание в Юдея и на Нерон му се наложи да умолява уважавания си пълководец Веспасиан да се върне от пенсия.

Надхвърлените разходи за Домус Ауреа и други строителни проекти в Рим, както и огромните разходи за поддържането на реда в обширната империя, караха Нерон да изстисква все повече данъци от провинциите.

— Намерете ми още пари! — крещеше Нерон на Тигелин и той се подчиняваше — и прибираше свой личен дял от всяко парично постъпление. Беше свикнал с все по-големите изисквания на Нерон. Повече пари, повече храна, повече вино, повече зрелища, повече оргии, повече кръв — особено християнска кръв.

Нищо от това ни най-малко не безпокоеше Тигелин, но той и водещите лемурски семейства започваха да се тревожат, че губят контрола, на който се бяха радвали от Калигула насам. Толкова им се искаше Балбил още да беше сред живите, за да разчете звездните карти и да им каже какво следва.

Нова и сериозна заплаха се бе появила от страна на Гай Юлий Виндекс, натоварения с твърде много данъци губернатор на Лугдунска Галия, и който беше в открито неподчинение. Наистина, легионите на Нерон бяха сразили Виндекс в кървавата битка при Везонцио, но вместо да продължат да се бият за Нерон, победителите преторианци с готовност бяха издигнали командира си Вергиний за нов император. Той бе отказал да участва в измяната, но в империята се разрастваше подкрепата за Галба, който да вземе властта от затлъстелия побъркан свирач на лира в златната къща.

Но каквито и несгоди да го сполитаха в тези размирни времена, Нерон винаги намираше път за бягство в каната с вино и утеха в обятията на Спор.

През лятото на 65 година Нерон, който беше неподатлив на понятия като съжаление и угризение, извърши единствената постъпка, която би върнал, ако можеше. В пиянска ярост, предизвикана от нещо, което дори не можеше да си спомни на другия ден, той стъпка съпругата си Попея Сабина и нероденото й дете до смърт. На сутринта, когато се събуди, раздразнителен и с махмурлук, и видя разтерзаните й останки по мраморния под и кръвта й по ръцете и краката си, се разплака като дете.

Беше убил родната си майка, беше изнасилил девица весталка, беше извършил безброй невъобразими неща, но никое не го бе поразило така както убийството на Попея. След като нея вече я нямаше, той осъзна, че ужасно му липсва. Празнотата не му даваше покой и той се опита да я запълни колкото се може по-бързо. Колчем чуеше за жена, която приличала на Попея, заповядваше да му я доведат и ако приликата беше достатъчно голяма, я задържаше като конкубина. Но никоя не отговори на очакванията му като едно момче, освобожденец на име Спор, който необичайно приличаше на Попея. Нерон незабавно го взе и го възнагради с кастрация, за да подпечата сделката.

Когато раната му зарасна, Нерон му сложи перука, женски дрехи и грим като на Попея и се ожени за него на официална церемония, на която Тигелин водеше „булката“. Вземаше Спор в леглото си всяка вечер и му казваше, че ще му пререже гърлото, ако каже и думичка за опашката му. И докато слуховете плъзваха из Рим, Нерон не спираше да тормози гръцките си лекари да изнамерят начин да превърнат евнуха в истинска жена, така че да може да го целува по лицето, докато мърсуват.

През юни градините на Домус Ауреа бяха най-уханни, но единствените, които май забелязваха това, бяха робите, които се грижеха за цветните лехи и плодните дръвчета. Нерон и дворът му бяха заети другаде с новините за предателя Галба, който набираше сили, докато лятната жега се спускаше.

Нерон за кратко се бе порадвал на поражението на Виндекс преди няколко седмици, най-малкото защото бе чул, че галският губернатор го нарекъл калпав свирач на лира, но Галба бе подел плаща на въстанието и насочваше легионите си към Италия. Дворът съвсем не се успокои, когато Нерон обяви налудничавия си план да стъпче въстанието му — щял да пресрещне напредващите легиони, въоръжен с каруци, натоварени с театрални декори и водни органи, придружен от конкубини с мъжки прически и преоблечени като амазонки. Когато срещнел Галба, щял да се разплаче горко. И когато въстаниците се покаели, щял да постави великолепно представление за тях с победните песни, които композирал.

Един ден по мръкване в Домус Ауреа пристигна съобщение за Тигелин. Той го прочете и поклати глава. Беше време да си тръгва. Очакваше тази новина и робите му вече бяха разчистили вилата му и бяха натоварили каруците. Генерал Турпилиан, последният от лоялистите, командващи авангарда срещу Галба, беше преминал на другата страна. Тигелин нямаше желание да умира за Нерон и въпреки богатствата, които беше натрупал на негов гръб през годините, все още го беше яд, че Нерон бе подпалил неговата Базилика Емилия. Да, щеше да избяга в имението си в Синуеса и да кротува там сред другите лемурски семейства. Те щяха да намерят начин да напреднат. Винаги намираха начин.

— Какво има? — пиянски попита Нерон, когато Тигелин влезе в залата за хранене.

— Новини от бойното поле.

Нерон прегърна Спор, при което събори една скъпа стъклена чаша.

— Ами кажи ми какви са! Не виждаш ли, че съм зает?

— Турпилиан е преминал на страната на Галба.

Нерон успя да се изправи. Секретарят му Епафродит изтича при него, за да го задържи да не падне.

— И какво да правим? — попита завалено императорът.

Тигелин се замисли за миг, а после изрецитира един стих от Енеидата, хаплив и саркастичен: „Така ли е ужасно да умреш?“

Нерон запръска слюнки, придворните му се разбягаха и залата се опразни. Императорът успя да се овладее достатъчно, за да изръмжи заповеди на неколцината останали. Искаше да му приготвят флота в Остия, с която да отиде в Александрия. Щял да напусне Златния си дом още тази нощ. Дворецът бил твърде голям, за да се защитават всички входове, и в него се чувствал уязвим. Оградените със стена градини на Сервилий отвъд Тибър били по-сигурни. Нерон обещаваше злато на всички преториански и германски кохорти, които тръгнат с него, но повечето дезертираха веднага.

— Къде е Спор? — крещеше Нерон на Епафродит. — Доведете ми го!

Епафродит намери младежа в кухните: говореше с някакъв мъж на задния вход до градината с подправките. Мъжът изчезна в нощта.

— Кой беше този? — попита Епафродит.

— Приятел — нацупи се Спор.

— Ти имаш само един, когото трябва да обслужваш, нещастнико — каза Епафродит. — И той разполага с тебе.

Докато Нерон и малкият му антураж преминаваха Тибър, повечето сенатори се запътиха към преторианските казарми, обявиха Нерон за враг на държавата и положиха клетва за вярност на Галба. Германските кохорти на Нерон получиха заповед да спрат настъплението.

Минаваше полунощ, когато Нерон и Спор най-сетне си легнаха в покоите на императора в градините на Сервилий.

Нерон ненадейно седна в леглото.

— Не можеш ли да заспиш? — уморено попита Спор.

— Нещо не е наред — заяви Нерон, скочи от леглото и извика Епафродит, който потвърди опасенията му: телохранителите се бяха изпарили.

Нерон истерично започна да търчи от вилата до брега на реката и обратно и когато изглеждаше, че всеки момент ще се хвърли в тъмните води, един от малкото му останали приятели, либертинът Фаон, предложи да избягат в неговата вила на няколко километра на север. Намериха коне и Епафродит наметна Нерон със старо наметало, тъй като пътят им минаваше току до казармата на преторианците. Последният му антураж беше малък — Фаон, Епафродит и Спор.

Унищожително последно пътуване за един император. Докато пътуваха по оживения път, Нерон държеше пред лицето си кърпичка, за да скрие кой е. Когато подминаха някакъв земевладелец на муле, конят на Нерон се подплаши и императорът трябваше да използва и двете си ръце, за да го удържи. И понеже свали кърпичката, земевладелецът — бивш войник — го позна и извика: „Аве, цезаре! Как можаха да те обявят за враг на държавата?“

Нерон не каза нищо.

Стигнаха вилата на Фаон и Нерон се строполи на една лежанка и попита:

— Какво правят с враговете на държавата?

— Наказанието е древно — каза печално Фаон, докато наливаше вино.

— И какво е? — изплака Нерон.

— Унизителна участ, цезаре — обясни му Епафродит. — Палачите събличат осъдения до голо, затискат главата му на земята с дървена вила и го бият с тояги до смърт.

Нерон заскимтя.

Чу се тропот на коне.

Нерон се паникьоса, грабна един кинжал и го опря в гърлото си, но той се изплъзна от омекналата му ръка и падна на пода.

— Никой ли няма да ми помогне? — извика умолително императорът.

Епафродит вдигна кинжала и го опря до гърлото на Нерон, върхът му леко се вряза в нежната розова плът.

— Погрижи се тялото ми да бъде изгорено — изскимтя Нерон. — Не искам никой да види какво съм.

— Да, цезаре — отговори Епафродит.

Нерон вдигна очи към фреската на тавана. Изобразяваше седнала жена, която свиреше на лира.

— Ах, какъв артист умира! — прошепна той.

— Не мога да го направя — каза Епафродит, ръката му трепереше.

Спор се въртеше зад него. Момчето, което беше задържано насила, кастрирано и малтретирано с години, взе кинжала.

— Аз мога — каза, заби острието и преряза гърлото на Нерон.

И когато Епафродит вцепенено коленичи до тялото на господаря си, Спор се обърна и излезе. Опипваше медальона в джоба си — беше му го дал мъжът в градината с подправките.

Символ хи-ро, хубав, изработен от злато.

— Вече съм християнин — каза високо Спор. — И отървах Рим от това чудовище.

 

 

Лондон, 1593 г.

Беше необичайно топъл май и хан „Русалката“ изнемогваше от горещина. Миришеше на застояла и прясна бира, на стара и нова пикня и на противни потни изпарения.

Марлоу беше капнал от умора и страшно раздразнен, че не се напива толкова бързо, колкото му се искаше.

Седеше на една дълга претъпкана маса и се ядосваше на стопанина за разредения ейл.

— Ще отида на друго място — изкрещя неясно на кого. — В Холандия бирата е по-хубава.

Добре познаваше холандското пиво.

Беше прекарал по-голямата част от изминалата година в смърдящия пристанищен град Флъшинг в двойни и тройни комплоти, в които бе станал наистина умел. Уолсингам беше мъртъв вече от почти три години и Марлоу имаше нов господар, Робърт Сесил, който продължаваше да разчита баща му лорд Бъргли да му осигурява връзки с кралицата. Сесил успешно се беше наместил на позицията на Уолсингам на държавен секретар и главен шпионин. Робърт Поли, вярната гадина на Сесил, който охотно влизаше и излизаше от влажните зандани, за да поддържа прикритието си на симпатизант на католиците, беше назначен да отговаря за агентите на нейно величество в Нидерландия.

Марлоу често смяташе, че тайните му мисии са незначителни, но получаваше добри пари — повече, отколкото в театъра — и така имаше време да пише пиеси, за да работи по плана, на който се възхищаваше: хаос, смут и бедствия. Бъргли беше болен и не му оставаше много. Джон Дий вече беше изкуфял и кралицата го беше пратила като ректор на Христовия колеж в Манчестър. Робърт Сесил щеше да се превърне в най-влиятелния лемур в Англия и Марлоу беше неговият човек. Щеше да се метне на гърба му и да стигне нови висоти на слава, богатство и могъщество. Чувстваше, че напълно го заслужава — беше направил каквото трябва.

Беше живял в смрадлива стая в пристанищния град Флъшинг, беше се наливал с холандска бира по ханове и таверни, беше събирал сведения, като се преструваше на католически поддръжник, скалъпваше небивалици през деня с кръг конспиратори и намираше време да пише по няколко часа през нощта.

След триумфа му с „Фауст“ всичките му нови пиеси се посрещаха добре. „Евреинът от Малта“ беше следващата, после историческата драма „Едуард Втори“, после „Херо и Леандър“ и накрая „Парижкото клане“, което момчетата на Пембрук бяха играли преди няколко месеца.

Никога доволен и винаги устремен към нещо, Марлоу все намираше от какво да се дразни. Живееше като бедняк в сравнение с такива като Сесил — бяха от едно тесто, с еднакво образование и сходен интелект, но Сесил имаше баща Бъргли, а бащата на Марлоу беше обущар. А в литературата сега имаше страхотен противник. Някакъв млад актьор и писател от Стратфорд на Ейвън — Уилям Шекспир — се беше появил с гръм и трясък в Лондон с пиеса, наречена „Хенри VI“ чиято премиера преди година се беше превърнала в главозамайващ финансов успех. Шекспир също живееше в Шордич. Срещаха се често в „Розата“ и местните кръчми и се обикаляха предпазливо като елени, готови да се втурнат един срещу друг и да сблъскат рогата си.

Единственото истинско удоволствие на Марлоу беше Томас Кид, голямата му любов, когото беше убедил да заживее с него в една стая в Нортън Фолгейт.

Извика да му донесат още ейл, като настояваше да е от ново буре, и отиде да изпразни мехура си в канавката зад кръчмата.

Там, както обикновено в сенките, се спотайваше Робърт Поли.

— Поли! — извика Марлоу на черния силует. — Ти ли си? Ти някога излизаш ли на светло? Ти си като сенките в Хадес, прокрадваш се, прокрадваш се, винаги се прокрадваш.

— Не бой се, ще се покажа, ако почерпиш — каза Поли.

— Добре. Ела тогава и бъди моя мрачна компания.

Поли идваше право отличните покои на Робърт Сесил.

Това бяха покоите на Уолсингам, но Сесил ги беше обзавел с по-хубави картини и гоблени, с по-фино сребро и прибори. Беше подобрил и собствения си външен вид, беше усвоил бавна царствена походка, поръчваше си най-фините дрехи и маниакално се суетеше около островърхата си брада и гъстата си заресана назад коса.

— Какво имаш да докладваш, Поли? — попита Сесил.

— Според инструкциите ви наблюдавах Марлоу отблизо.

— И как я кара талантливият ни приятел?

— Неблагоразумията му се множат.

— Как така?

— Дели леглото си с Томас Кид. Открито.

— Така ли?

— Наши хора в Рим ми подшушнаха разни неща за Томас Кид.

— Какви?

— Казват, че работи за църквата. Папата наредил на свои хора да издирват лемури и да ни изкоренят.

— И казваш, че Кид е техен шпионин?

— Да.

Сесил въздъхна.

— Марлоу лесно можеше да намери удоволствие сред собствения си вид.

— Той е решен да се погуби — каза Поли.

— Тогава трябва да му помогнем — каза Сесил. — Но трябва да се направи внимателно. Кралицата харесва пиесите му. И все пак чувам, че този новичкият, Шекспир, макар че не е един от нас, пише по-хубави пиеси. Кралицата скоро ще се развлича с друг бард.

 

 

Марлоу наля силен алкохол от едно шишенце в халбата на Поли. Бяха на малка уединена маса.

— С какво се занимаваш напоследък, Поли?

— Има планове в действие — загадъчно отговори Поли. — От Фландрия духат зловонни ветрове. Сесил смята скоро да ни изпрати там.

— Добре ли ще плати? — изломоти Марлоу.

— Казва, че ще плати изключително добре. Работата е сериозна и Сесил смята, че ако се изпълни както трябва, ще затвърди позициите си пред кралицата. А и това начинание може да направи всички ни богати.

— Давай нататък — каза Марлоу, изведнъж заинтересуван.

— След две седмици или малко повече планът ще е узрял за разкриване. Щом Сесил даде знак, ще се срещнем у вдовицата Бул в Детфорт.

— Повикай ме — каза Марлоу. — Свършил съм много работа там, а има и още едно предимство. Госпожа Бул е отлична готвачка.

 

 

Марлоу разбра, че се задават неприятности, когато след седмица на стената на една лондонска църква, посещавана от холандски протестанти, бе закачено жлъчно писмо. Беше изобличителна реч в бял стих, целяща да разбуни яростта на тълпата срещу тези имигранти и безбройните им мръсни традиции. Посланието напомняше пасажи от пиесите на Марлоу „Евреинът от Малта“ и „Парижкото клане“ и бе провокативно подписано с „Тамерлан“.

Марлоу не бе писал писмото, но в двора смятаха, че е той.

За ужас на Марлоу Томас Кид беше арестуван от кралския комисар по заповед на Сесил и след невероятни мъчения в затвора Брайдуел беше признал, че е видял как Марлоу съчинява писмото.

Кралицата беше уведомена и Личният съвет в присъствието на Бъргли и Сесил издаде заповед за ареста на Марлоу.

Той беше хвърлен в Брайдуел, но се отнасяха с него съвсем внимателно и дори не го разпитаха. След два дни Поли дойде да го изведе под гаранция.

— Защо е всичко това, Поли? — попита Марлоу ядосано, когато излязоха на улицата. — И двамата със Сесил знаете, че нямам нищо общо с холандското писмо.

— Някой ти прави пакости — каза Поли и поклати глава. — Дай да седнем в някоя кръчма.

— Проклети да са кръчмите! Какво стана с Кид?

— Задържан е. И казва, че ти си авторът.

— След мъчения?

— Предполагам — отвърна Поли. — Но поне теб не те измъчваха. Сесил се погрижи за това.

— За да предпази мен или за да не се разчуе за съществуването на долните ми части? — прошепна Марлоу.

— И за двете, сигурен съм.

Марлоу изведнъж се закова на място.

— Знам кой е, Поли! Кълна се в звездите, че знам!

Поли направи крачка назад, все едно очакваше удар.

— Убеден съм, че е Уил Шекспир, онзи завистлив червей, онова писателско недоразумение!

Поли се усмихна, защото самият той бе написал писмото и се гордееше с работата си.

— Мисля, че си прав. Преди да заминеш за Фландрия, трябва да убиеш тази отрепка.

 

 

Вдовицата Бул сложи хубаво ядене в една от стаите на горния етаж на къщата си: истинско угощение с говежди език, агнешко, петел и еленско.

На Марлоу — нехарактерно за него — не му се ядеше. Апетитът му намаляваше от случката с холандското писмо насам, а и трябваше да изтърпява ежедневното унижение да докладва къде се намира пред Личния съвет, докато течеше разследването.

Поли ядеше лакомо, както и другите двама мъже — Николас Скърс и Инграм Фризър, двама лемури хулигани и мошеници, които Марлоу добре познаваше. Но това, че бяха от неговия вид, съвсем не значеше, че трябва да ги харесва. Той нямаше проблем с убийците, но не желаеше да си губи времето с простаци.

Марлоу се въртеше на стола си и си пиеше виното.

— Та какво за Фландрия? — попита той.

Поли каза с пълна с месо уста:

— Крал Филип Испански подготвя войска за инвазия.

— Той вече изгуби една армада заради Елизабет — каза Марлоу. — Нещо го е засърбяло пак да се счепка с кралицата, а?

— Така изглежда — каза Поли.

— Е, аз много искам да отида — каза Марлоу. — Ще накараш ли Сесил да издаде заповед и да ми позволи да напусна тези проклети брегове?

— Той подготвя почвата — отвърна Поли.

— А вие двамата? — каза Марлоу и посочи с ножа си за хранене Скърс и Фризър. — И вие ли ще ходите във Фландрия?

Мъжете погледнаха Поли и той им кимна.

Фризър стана и изръмжа:

— Ти нож ли ми вадиш?

Марлоу извъртя очи.

— Че какво толкова?

— Никой не ми вади нож!

— Явно грешиш — язвително каза Марлоу. — Аз току-що го направих. Може да съм те сбъркал с тлъст говежди тестис, готов за шиша.

Изневиделица в ръката на Фризър се появи кама.

Марлоу никога през живота си не беше бягал от битка и сега цялото му натрупано неудовлетворение кипна. Той беше опитен побойник и този жилест негодник щеше да си изпати. Ножът за хранене на Марлоу не беше особено дълъг или остър, но щеше да свърши работа.

Той тръгна да се изправя.

Но изведнъж две ръце го сграбчиха през гърдите и раменете и го заковаха на стола.

Николас Скърс се беше промъкнал зад него и го държеше неподвижен.

Фризър бързо заобиколи масата.

Марлоу чу Поли да казва:

— Убий го!

Камата се стрелна към окото му.

Марлоу нямаше да вика и нямаше да се моли.

Като Фауст, преди да го завлекат в ада, той знаеше, че е сключил своя договор.

 

 

Тримата стояха над Марлоу и чакаха потрепващото му тяло да застине. Шурналата от окото му кръв вече едва се процеждаше.

— Това е — каза Скърс. — Готово.

— Да си разделим парите тогава — настоя Фризър.

Поли изсумтя и свали кесия от колана си. Беше натежала от злато.

— Поравно? — попита Скърс.

— Да — каза Поли.

 

 

След това в покоите си Сесил попита Поли:

— Как умря той?

— Умря добре. Смърт, подобаваща на лемур. Насилствена. Бърза. Тиха.

— Е, значи е свършено. Кралицата съвсем скоро ще се радва, че е мъртъв. Аз вече се радвам, че е мъртъв. Погрижи се никой да не преглежда тялото, с изключение на раната на главата. Погреби го в безименен гроб. Погрижи се и Кид да умре. Нека наследството на Марлоу бъдат неговите пиеси и шифри, а не опашката му. Да живеят лемурите, казвам аз. Да живее Марлоу.