Глен Купър
Ще дойде дяволът (35)

34.

Изминаха две седмици и ритъмът на Ватикана започна да се нормализира поне привидно — с рязкото изключение на крановете, строителните машини и работниците, които се грижеха за правилното разрушаване и разчистване на останките на Сикстинската капела.

Малко от художествените съкровища можеха да се спасят, но цяла армия специалисти реставратори от най-големите италиански музеи вече планираше кампания за реставриране.

Папа Целестин VI подчертаваше символичната важност на възстановяването на Сикстинската капела. Той създаде специална папска комисия за наблюдение на проекта и провеждане на международен конкурс за избор на художник, който да изрисува на тавана нова фреска, която по някакъв начин да улови величието на Микеланджело и да пребъде във вековете.

Един слънчев съботен следобед в аудиторията на училище „Тереза Спинели“ на Пиаца Мастаи се състоя малка церемония.

Сред публиката имаше монахини, учители, ученици и родители.

На подиума сестра Марилена и сестра Елизабета седяха до Евън Харис, Стефани Мейър и майката игуменка на сестрите августинки, слуги на Иисус и Мария, която беше долетяла от Малта.

Сестра Марилена взе думата:

— Днес е щастлив ден за скъпото ни училище и скъпия ни орден. Нищо не е по-важно за нас от мисията ни да образоваме децата, за да водят добър, полезен и набожен живот. Постоянната липса на средства ни принуждаваше да вземаме трудни решения в миналото, но благодарение на сестра Елизабета и нашите нови приятели, които днес са тук с нас, ни предстоят светли дни. Моля да приветстваме професор Евън Харис и госпожица Стефани Мейър.

Двамата се изправиха и застанаха на подиума. Харис взе микрофона.

— Извинявам се, че не зная италиански, но тъй като това училище е отлично, ме увериха, че английският ще свърши работа. Нищо не е по-удовлетворително от ситуация, в която всички страни печелят. Университетът в Кеймбридж е възпитал много изтъкнати мъже и жени в дългата си легендарна история, но едва ли сред тях има по-бележит от драматурга Кристофър Марлоу.

Като чу името, Елизабета се присви.

— Най-известната пиеса на Марлоу — продължи Харис — е „Доктор Фауст“ и като изследовател на Марлоу аз винаги съм страдал, че Кеймбридж не притежава оригинален ранен текст на творбата. Сега това е поправено. — Той вдигна книгата така, че да я видят всички. — Този великолепен том ще заеме полагащото му се място в нашата университетска библиотека и ще бъде вдъхновение за бъдещите поколения учени и студенти… А сега ви представям Стефани Мейър, изтъкнат член на борда на университета и щедър спомоществовател, която направи тази покупка възможна.

Мейър се усмихна и заговори в микрофона със сочния си глас:

— С огромно задоволство и радост предавам този чек за един милион евро на сестрите августинки, слуги на Исус и Мария.

 

 

На следващата сутрин Елизабета се събуди с леко сърце и доволна, че щастливата й неделна рутина се е завърнала. Дзадзо беше излязъл от болницата и му бяха казали, че го връщат на служба в жандармерията и че може отново да поеме задълженията си, когато състоянието му го позволи. Цялото семейство щеше да отиде на месата заедно и да обядва у баща й.

Тя си взе душ, облече чисто расо от торбичката от химическото чистене и отиде пеша до базиликата „Санта Мария“ в Трастевере под блестящото слънце.

Чувстваше се преродена.

Отклонението, по което бе поел животът й, тази жалка интерлюдия, беше запалило повторно изпитание, което донякъде приличаше на онова, което беше изтърпяла преди десетина години, докато оздравяваше. Тогава беше решила да загърби стария си живот и да стане човек с непоколебима вяра. Сега още веднъж беше решила да се посвети на това поприще.

Баща й настояваше за друго решение. „Не изпускай момента — възразяваше той. — Още си млада и жизнена. Още можеш да станеш съпруга и майка. Ходи на църква колкото си искаш, моли се до посиняване, но моля те, напусни духовенството и се върни сред миряните.“

— Ти ще се откажеш ли от Голдбах? — попита го Елизабета.

— Не, няма, разбира се — отговори Карло. — Това е моята страст. Това ме държи жив. — И после размаха пръст към нея. — Не е същото.

— Не е ли? — попита тя. — Не виждам особена разлика.

Дзадзо вървеше малко несигурно, но иначе изглеждаше добре. Пред църквата Елизабета го целуна и му каза, че е отслабнал, но да не се тревожи, щяла да го охрани. Лоренцо беше с него, с униформа. Тя виждаше, че му се иска да прекара следобеда с тях, но след месата беше дежурен. Микаела беше с Артуро. Баща й дойде последен. Миришеше на тютюн за лула и Елизабета видя, че пръстите му са изцапани с прясно мастило. Работил беше по Голдбах, сто на сто.

Влязоха в църквата заедно и седнаха на една централна пейка в нефа.

Докато енориашите се събираха, Микаела се наведе към Елизабета и прошепна:

— Лоренцо изглежда прекрасно, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабета.

— Казал е на Дзадзо, че те харесва. Мисля, че се притеснява, понеже си монахиня.

— Ами да се притеснява — прошепна през смях Елизабета.

— Е, и? — дяволито попита Микаела.

— Двамата с татко няма ли да ме оставите на мира? — скара й се Елизабета, докато отец Санторо излизаше и заемаше мястото си на олтара.

Елизабета не помнеше месата да й е харесвала толкова, особено моментът, в който отец Санторо вдигна ръце и запя „Глория“ с красивия си чист глас.

„Gloria in excelsis Deo

Et in terra pax hominibus bonae voluntatis.

Laudamus te,

Benedicimus te,

Adoramus te,

Glorificamus te,

Gratias agimus tibi propter magnam gloriam tuam.

Слава на Бога най-висока

и на земята мир на хората с добра воля.

Възхваляваме Теб.

Благославяме Теб.

Обожаваме Теб.

Прославяме Теб.

Въздаваме Ти благодарност за великата Ти слава.“

Когато отец Санторо спря да пее, Елизабета се присъедини с едно искрено „Амин“.

Дзадзо вървеше бавно и отказваше да му помагат, така че групичката им беше сред последните, които излязоха от църквата. Елизабета присви очи към слънцето.

Пиацата и фонтанът изглеждаха особено чисти и красиви. Пред кафенето играеха деца, влюбени се държаха за ръце. Отец Санторо се приближи, за да изкаже неделните си благопожелания на семейството, и сложи ръка на рамото на Дзадзо.

Внезапно Елизабета видя как Дзадзо се намръщи и от устата му се изтръгна само една дума:

— Пистолет!

Тя се обърна и видя един мъж да си проправя път през тълпата. Държеше пистолет — и го беше насочил право към нея.

Матиас Хакел. Имаше вдървеното изражение на човек, който просто е дошъл да довърши недовършената работа.

Отекна изстрел.

Елизабета чакаше куршумът да прониже сърцето й.

Беше готова. Изобщо не го искаше, но беше готова.

Главата на Хакел избухна в червени пръски. Той залитна напред и се стовари по очи на плочите.

Микаела инстинктивно се хвърли на земята и повали и Елизабета, за да я прикрие.

Лоренцо стоеше над трупа на Хакел с изваден пистолет, готов да стреля пак.

Нямаше нужда.

А после се наведе над Елизабета.

— Добре ли си?

Тя вдигна очи към него. Ръката му блокираше слънцето, но светлината се разливаше около нея и създаваше съвсем истински ореол.

Тя виждаше лицето му достатъчно ясно, но виждаше и лицето на Марко — и лицето на Исус Христос.

Всички те я бяха спасили.

— Да, добре съм.

 

 

Шофьорът на лимузината отби по кръговата алея на уединеното имение на Стефани Мейър.

Евън Харис седеше до нея на задната седалка.

— Хубаво е да си у дома — каза тя.

— Така е.

— Няма ли да влезеш за по чашка? — предложи тя. — След това ще те откарам до Харис се съгласи.

— Не забравяй книгата — каза Мейър.

Куфарчето на Харис беше в краката му.

— Не се притеснявай.

Влязоха, оставиха чантите си в антрето и отидоха в дневната.

— Ужасен удар е, че не излезе нищо — въздъхна Мейър.

— Не знаеш ли как се казва всъщност папа Целестин Шести? — позасмя се Харис.

— Естествено, че знам. Джорджо Аспромонте — каза Мейър.

— Джорджо Пиетро Аспромонте — натърти Харис.

— Петър Римлянина! — възкликна Мейър.

— Видя ли? — каза Харис. — Не бъди така унила. Нали щеше да почерпиш?

Тя наля и на двамата. Джин. Догоре. После каза:

— Защо не извадиш книгата?

Той я извади и я сложи на полицата над камината, отворена на титулната страница. Старият Фауст сякаш ги гледаше от центъра на магическия кръг.

— Утре ще започнем да се обаждаме по телефона — каза Харис. — К. вече го няма. Но има други.

— Защо не ти?

— Наистина. Защо не аз?

Чукнаха се.

— Това правим ние — каза Харис.

— И това сме ние — отвърна Мейър.