Глен Купър
Ще дойде дяволът (12)

11.

Първият инстинкт на Елизабета беше да се обади на баща си, но нямаше смисъл — щеше само да го вдигне от леглото и да го разтревожи. Знаеше, че Микаела е дежурна в болницата. Така че се обади на Дзадзо. Той пристигна половин час след полицията и седна с Елизабета в кухнята, докато тя чакаше да я разпитат.

— Съжалявам, че те събудих. Толкова си зает…

— Не говори глупости — каза Дзадзо. Беше цивилен, с джинси и пуловер. — Обади ли се на татко?

— Не.

— Добре. Значи онзи е бил пред твоята врата?

— Така казва сестра Силвия.

— Ти успя ли да го видиш?

— Само в гръб.

— Сигурно е някой наркоман — каза Дзадзо. — И е бил толкова друсан, че не е видял, че влиза в манастир. Сто пъти съм ти казвал да си сложите аларма.

— Парите не стигат за такива неща, а и…

— Да, Господ ви пази — насмешливо довърши той. — Познавам човека, който командва тук, инспектор Леоне. Ще говоря с него.

Горната устна на Елизабета потрепери.

— Дзадзо, имам лошо предчувствие.

— Знам, че си притеснена. Ей сега се връщам.

Леоне беше дръпнат неприятен тип на пенсионна възраст. Когато Дзадзо работеше с него, не се обичаха особено и Дзадзо с ръка на сърцето можеше да каже, че откакто бе напуснал полицията, не се беше сещал за него нито веднъж.

— Помня те — каза Леоне, когато Дзадзо се приближи към него в коридора. — Какво търсиш тук?

— Една от монахините ми е сестра.

— Ти си във Ватикана, нали? — попита Леоне с неприкрита насмешка.

— Да.

— Там ти е мястото.

За годините работа с швейцарските гвардейци Дзадзо беше усвоил изкуството да си сдържа нервите. Сега се възползва от него и се направи, че не е чул забележката.

— Какво установихте?

— Онзи тип е изрязал дупка в един прозорец на първия етаж и е влязъл. Майката игуменка проверява класните стаи и кабинетите на първите два етажа, но засега нищо не липсва. Една монахиня, която се връщала от тоалетната, го видяла пред вратата на една от стаите, развикала се като луда и той избягал. Вероятно е излязъл през задния вход.

— Била е стаята на сестра ми.

Леоне сви рамене.

— Все на някого е била. Кой знае какво е търсел. Може да е бил крадец, изнасилвач или наркоман. Какъвто и да е бил, хубавото е, че не е успял. Ще разпитаме, ще свалим отпечатъци, ще проверим камерите за сигурност на околните сгради. Помниш упражнението, нали, Челестино?

— Все още съм полицай — сопна се Дзадзо.

— Да бе.

Когато Дзадзо се върна, Елизабета пиеше кафе. Монахините поднасяха на полицаите топли напитки. С толкова много мъже на местопрестъплението някои от жените, от скромност, се бяха прибрали по стаите си да си облекат расата.

— Не изглеждаш добре — каза Дзадзо на Елизабета с прямотата на брат.

— Благодаря.

— Какво искаше да кажеш с това, че имаш лошо предчувствие?

— В онзи мъж имаше нещо.

— Нали си го видяла само в гръб?

— Да. Затова е само чувство. — Тя шепнеше. — Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че беше същият, който ме нападна през онази нощ.

Дзадзо взе чаша кафе от една от сестрите.

— Права си — каза. — Налудничаво звучи. Мисля, че имаш някаква посттравматична психологическа реакция. Това е.

— Има и друго, Дзадзо. Има още нещо, което трябва да ти кажа.

— Когато решиш — каза той.

Елизабета изглеждаше уплашена.

— Сега.

И го отведе в стаята си. Дзадзо се просна на неоправеното й легло, а тя седна на стола до бюрото си и започна с предисторията. Знаеше, че няма право да му разказва това, но се чувстваше принудена да го направи. Помоли го да се закълне, че ще пази тайна като неин брат, като полицай и като служител на Ватикана.

Дзадзо се съгласи и изслуша прехласнато разказа на сестра си за всичко относно работата й като студентка, спомените й за гърба на нападателя й, скелетите в „Св. Каликст“, стареца в Улм, татуировките му, пиесата на Марлоу.

На полуотворената врата се почука и една от монахините каза на Елизабета, че полицаите я чакат.

— Нали няма да им кажеш нищо от това? — попита Дзадзо.

— Разбира се, че няма.

Той стана от леглото и каза сериозно:

— Мисля, че не е безопасно да оставаш тук.

 

 

Телефонът иззвъня и Крек — главата му все още тежеше от хубавото бренди, което беше пил — се намръщи и вдигна.

— Да?

Беше Мулей.

— Извинявай, че те събуждам. Имам новини от Италия.

— Дано да са добри.

— Не са. Наложило се е Вани да прекрати мисията.

Крек не можа да скрие яростта си.

— Писна ми от него! Не мога да търпя такава некомпетентност. Поне чисто ли се е измъкнал?

— За щастие, да.

— Кажи му следното, Мулей. Кажи му, че има още един шанс. Ако не успее, ще бъде терминиран. Кажи му, че ще го направя лично.

 

 

Ръмеше и Рим изглеждаше безцветен и безрадостен. Спътниците на Елизабета в автобуса бяха твърде заети с вестниците и слушалките си, за да забележат измъченото изражение на бледата монахиня.

Тя слезе на спирката на института. Асистентът на професор Де Стефано я чакаше във фоайето.

— Професорът иска веднага да отидете в „Свети Каликст“ — каза той. — Отвън ви чака кола.

 

 

След срутването катакомбите на „Св. Каликст“ бяха затворени за посетители и сградата за туристите изглеждаше пуста и изоставена в дъжда.

Джан Паоло Трапани крачеше пред входа, от дългата му коса се стичаше вода. Той отвори вратата на колата и когато Елизабета слезе, й каза:

— Професор де Стефано е долу. Да побързаме.

— Какво е станало? — попита тя.

— Той ще ви каже.

Елизабета трябваше едва ли не да тича, за да не изостане от дългокракия млад мъж.

Тази сутрин катакомбите изглеждаха особено мрачни. Въпреки че вътре беше хладно, тя се потеше и беше останала без дъх. Най-после стигнаха края на Либериевата зона и мястото на срутването.

Де Стефано ги чакаше и нервно потриваше ръце. Елизабета се стресна от ядосания му тон.

— Ти си единственият човек, когото познавам, без мобилен телефон — почти викна той.

— Съжалявам, професоре — отвърна тя. — Какво е станало?

— Виж! Сама виж какво е станало!

И й направи място да мине.

Гледката беше още по-смайваща от предишния път.

Камерата беше празна. Опустошена и осквернена.

Там, където скелетите бяха натрупани един върху друг, сега се търкаляха само няколко кости: ребро, раменна кост, фаланги от пръсти на ръце и крака бяха пръснати като пуканки по пода на киносалон.

Фреската също беше изчезнала, но съвсем не беше свалена. Беше потрошена, вероятно с чук, защото гипсовата замазка бе изпопадала на бучки и парчетии, напълно унищожена.

Де Стефано беше онемял от ярост, така че Елизабета се обърна към Трапани за помощ.

— Който и да е бил, е използвал нашата шахта — каза той и посочи нагоре. — Няма следи от влизане или излизане през катакомбата. Нощните пазачи в посетителския център не са чули и не са видели нищо. Вчера приключихме в пет часа. Сигурно са дошли по тъмно и са работили цяла нощ. Никой не знае как, но според мен са вдигали скелетите в кашони и после са ги натоварили на камион. Горе има следи от гуми. И на всичкото отгоре са разрушили фреската. Ужасно!

Де Стефано най-сетне успя да проговори:

— Повече от ужасно. Това е катастрофа!

— Кой може да е бил? — попита Елизабета.

— Точно това искам да попитам теб — каза Де Стефано и я изгледа злобно.

— Мен ли? Защо мен?

— Щом Джан Паоло ми се обади рано сутринта и ме информира какво са заварили тук, накарах асистента си да провери изходящите обаждания на неколцината служители в института, които са запознати с работата ни. Преди два дни от телефона в твоя кабинет е направено обаждане…

Елизабета се стресна. Беше ли се обаждала някъде? Не, не беше.

— … до „Ла Република“. Защо си се обаждала във вестника, Елизабета?

— Не съм се обаждала, професоре. Знаете, че не бих направила подобно нещо.

— Имаме обаждане до вестник и два дни по-късно всичко е отнесено. Това са фактите!

— Ако има такова обаждане, кълна се в името Господне, че не съм била аз. Моля ви, повярвайте ми.

Де Стефано не обърна внимание на настойчивата й молба.

— Имам спешна среща във Ватикана. Трябва да ти кажа, Елизабета, че беше грешка да те повикам. Уволнена си. Върни се в училището и в манастира си. Говорих с архиепископ Луонго. Повече не може да работиш за мен.