Глен Купър
Ще дойде дяволът (33)

32.

Взривът удари Дзадзо като влак — запокити го през Сала Регия и го изтласка през Порта Паулина чак в двореца. Тъй като вървеше най-отзад, той получи най-силния удар, но и някои от по-близките до експлозията кардинали бяха повалени като кегли за боулинг.

Със сътресение и в безсъзнание Дзадзо пропусна линейките и първите телевизионни предавания. Лорети и Зоненберг незабавно задействаха плана за бедствия, наречен Код „Цитадела“ който свикваше всички ресурси на Италия. Отрядът за бързо реагиране на държавната полиция и карабинерите се събраха във Ватикана и с помощта на ватиканската жандармерия евакуираха тълпите от площад „Св. Петър“.

При все че имаше ранени от разлетелите се стъкла и парчета от сградата, повечето жертви бяха от последвалото паническо бягство, но — като по чудо — всичко мина без нито един смъртен случай. Дзадзо беше сред най-сериозно ранените. Счупено ребро бе разкъсало черния му дроб и след час той беше на операционната маса за абдоминална операция. В съседната зала реконструираха коляното на Глаузер.

Швейцарските гвардейци сключиха редиците си около кардиналите и тези, които нямаха нужда от медицинска помощ и хоспитализация, бяха натоварени в автобусите и върнати в Домус Санкте Марте, който беше отцепен от кордон въоръжени полицаи. В небето кръжеше хеликоптер на полицията.

Лоренцо, изцапан със сажди и разстроен, намери Лорети и Зоненберг пред хотела.

— Ти беше там — каза Лорети. — Какво стана, по дяволите?

Лоренцо заговори високо, защото почти бе загубил слуха си от взрива:

— Пет минути преди експлозията майор Челестино влезе в Сала Регия.

— Той ли го е направил? — изрева Зоненберг. — Един от твоите ли го е направил, Лорети?

— Не, комендант Зоненберг — каза Лоренцо. — Майор Челестино ги спаси. Той беше разбрал за бомбата и накара кардиналите да излязат от капелата. Всички щяха да загинат.

Майор Капоцоли дотича при тях.

— Откъде е получил тази информация? — попита Лорети. — Защо не е уведомил някой друг?

— Сестра му му е казала.

— И коя, за бога, е сестра му? — викна Зоненберг.

— Сестра Елизабета. Тя е монахиня.

И двамата го зяпнаха.

— Вижте, не знам подробности — каза Лоренцо, — но е била права. Дзадзо ми каза, че е замесен Матиас Хакел.

— Хакел? — възкликна Зоненберг. — Ти си луд!

— Къде е Хакел? — попита Лорети.

Зоненберг се опита да повика Хакел по радиостанцията, но не получи отговор.

— Последно го видях тук до хотела — каза Капоцоли. — Малко повече от половин час преди взрива.

— Какво е правил тук? — попита Лорети.

— Каза, че искал да нагледа кардинал Джаконе.

— Господи! — възкликна Лорети. — Да се качваме. Капи, ела с мен. Лоренцо, вземи хора и потърсете Хакел. Проверете навсякъде! Първо в квартирата му!

 

 

Лорети, Капоцоли и Зоненберг спряха пред стая 202.

Лорети почука.

Не последва отговор и той извика:

— Кардинал Джаконе? Отворете!

Нищо. Капоцоли, който имаше ключ отключи и влязоха.

Малката стая беше празна, леглото — оправено. Одеждите на Джаконе бяха грижливо проснати на покривката на леглото.

Вратата на банята беше затворена и те чуха, че душът е пуснат.

— Ехо? — провикна се Зоненберг.

Чуваше се само шумът на водата.

Зоненберг извика пак, по-силно:

— Ехо?

Водата спря и след миг дръжката на вратата се завъртя.

— Хакел? Ти ли си?

Джаконе отвори вратата на банята — дебел, гол и мокър.

При вида на тримата мъже се опита да я затвори, но Капоцоли пъхна крак в рамката и после отвори широко.

— Подполковник Хакел ли очаквахте? — попита Лорети. — Защо? Елате да поговорим. Знаете ли какво стана?

Без да каже нищо Джаконе се хвърли напред като дребен розов бик, изблъска Зоненберг, който съвсем нецеремониално падна по задник, и грабна нещо от бюрото, изпод червената си шапка. И когато се обърна, всички видяха.

Той имаше увиснала розова опашка.

Почти не забелязаха малкия сребрист пистолет в ръката му.

Но той го притисна към слепоочието си, извика:

— Аз съм Петър Римлянина! — И натисна спусъка.

 

 

Лоренцо разби ключалката на апартамента на Хакел и нахлу вътре.

Бръзо го претърсиха — беше празен.

— Направете обиск — нареди Лоренцо. — Сложете ръкавици. Третирайте го като местопрестъпление.

Апартаментът беше малък и педантично подреден, така че беше лесно да се сортират вещите и документите на Хакел.

Сред сметките за домакинството му изпъкваше една съвсем не домакинска — фактура от минна корпорация със седалище в Женева, която щеше да се окаже прикритие за фалшив лиценз за внос. Беше от американската компания ЕВА & Р за ролка пластичен експлозив „RDX, Примашийт 2000“.

Бяха открили човека.

Сега им трябваше мотив.

 

 

Кардиналите Диас, Аспромонте и Франкони се бяха събрали в единия ъгъл на параклиса на приземния етаж на Домус Санкте Марте. Расата им бяха изцапани, а лицата — мръсни, но бяха невредими.

— Видяхте ли тялото му? — попита Франкони.

Аспромонте кимна.

— Аз да. Казвам ви, Джаконе има опашка.

Франкони развълнувано потри ръце и попита нервно:

— Лемур? Един от нас… лемур?

— Преди да се застреля, е казал на полицаите: „Аз съм Петър Римлянина“ — каза Аспромонте.

Диас запелтечи:

— Господи! Малахия! Нима пророчеството му ще се сбъдне?

— Имаме много повече въпроси, отколкото отговори — каза Аспромонте. — Но няма съмнение, че сега църквата се намира във време на невиждан смут и борба, за чийто изход не можем да сме сигурни.

— Пресата не трябва да научава нищо за „състоянието“ на Джаконе или за обстоятелствата около смъртта му — настоятелно каза Диас. — Получил е сърдечен удар, когато е чул експлозията. Сърдечен удар. Трябва да сплотим редиците си.

— Каква трагедия! — изхлипа Франкони. — Най-голямото ни съкровище, Сикстинската капела на Микеланджело, е унищожено.

— Не, грешиш! — скара му се Аспромонте. — Някъде по света, може би тук е Италия, живее друг Микеланджело. Сградите могат да се изградят отново. Да се поръчан нови фрески. Но най-голямото ни съкровище, църквата, слава богу, и водачеството й бяха спасени с делата на един обикновен полицай и една обикновена монахиня.

Диас кимна и каза:

— Имаме работа. Казаха ми, че базиликата е пострадала само откъм северната фасада. Сала Регия е почти разрушена, но дворецът е невредим. Трябва да намерим място, където електорите да се съберат утре. Конклавът трябва да продължи. Трябва ни нов отец, сега повече от всякога.

 

 

Елизабета и Микаела седяха прегърнати, гледаха ужасяващите кадри по телевизията и плачеха.

Репортер от RTV тъкмо интервюираше словенско семейство за поклонничеството им на площад „Св. Петър“, когато бомбата избухна.

Камерата се разтресе и хиляди хора се строполиха на земята и закрещяха, а над тях се издигна огнено кълбо.

— О, боже! Дзадзо! — извика Елизабета.

Преди да прекрачи трупа на Крек, Микаела го изрита в гърдите за всеки случай. После грабна телефона от масичката за кафе и се обади на мобилния телефон на Дзадзо. Включи се направо гласовата поща.

— Сигурна съм, че е добре — измънка тя. — Трябва да е добре.

Елизабета падна на колене и започна да се моли.

Молеше се за Дзадзо.

Молеше се за кардиналите.

Молеше се за църквата.

Молеше се за Микаела.

Молеше се за себе си.

В далечината се чуха сирени. Настойчивият им вой ставаше все по-силен и накрая спря.

Чуха се викове на словенски, кратка, но ужасяваща престрелка откъм антрето и накрая, след неприятно дълга пауза, настойчиво тропане по тежката дъбова врата.

— Полиция! Влизаме!