Глен Купър
Ще дойде дяволът (32)

31.

Оказа се фалшива тревога.

Задържаният от ватиканските жандарми на металния детектор мъж беше полицай, който не беше на служба и носеше незареден служебен пистолет в раницата си. Беше дошъл на площад „Св. Петър“ за да се присъедини към бдението на конклава, и беше забравил, че си носи пистолета. Беше огорчен и се извиняваше. Идентичността му беше потвърдена. Мъжът с него беше братовчед му.

Хакел изчака пред микробуса за инциденти, където държаха арестуваните. Пристъпваше нервно от крак на крак и най-сетне каза на комендант Зоненберг:

— Трябва да се връщам на поста си в капелата.

— Да, върви, подполковник — каза Зоненеберг. — След малко ще мина при вас. Не мисля, че ще имаме късмета да видим бял дим тази вечер, но да се надяваме.

Хакел отдаде чест и се отдалечи. Щом излезе извън полезрението на Зоненберг, се обърна и тръгна към апартамента си.

 

 

Микаела за миг се замисли дали да не разрови останките, за да провери дали тлъстият труп има мобилен телефон, но това й се стори твърде тежка задача. Долепи ухо до вратата и се вслуша. Сандъците се бяха стоварили със страхотен трясък. Ако наблизо имаше хора, със сигурност бяха чули.

След като не чу нищо, открехна вратата, после я отвори толкова, че да подаде глава. Входът към избата беше почти тъмен — чак на десетина метра гореше слаба електрическа крушка. Не се виждаше жива душа. Тя тръгна към светлината.

 

 

Елизабета застана над проснатото безжизнено тяло на Крек. Опашката, която самс допреди секунди изглеждаше толкова ужасяващо заплашителна, сега й се стори просто ненормално парче месо.

Опита се да успокои бесните удари на сърцето си и се помъчи да мисли. Трябваше да вдигне тревога. Телефонът на Крек я приканваше. Тя посегна към него, после замръзна. Ами ако подслушваха линията? Дали обаждането й щеше да предупреди хората на Крек, че е свободна, и да застраши живота на Микаела? Първо трябваше да спаси сестра си.

Голямата зала имаше четири врати и всички — откри тя — бяха заключени отвътре. Крек явно ценеше уединението си.

Две от вратите на едната стена водеха в различни части на фоайето. От там беше влязла. Елизабета си представи пътя от избата — нагоре по едни стълби, в антрето до един малък кабинет, през облицована с ламперия библиотека в коридора и после в голямата зала. Тъкмо се канеше да излезе в антрето, когато чу приближаването на тежки стъпки. Отстъпи, затвори вратата и огледа другите две.

Третата врата водеше към стълбище за горния етаж. Четвъртата — в слабо осветен и неукрасен коридор, вероятно пасаж за прислугата.

 

 

Микаела си събу обувките, за да стъпва по-тихо, и ги изрита до стената. Коридорът продължаваше дълго без следа от стълбище и тя си помисли, че е трябвало да тръгне в обратната посока. По пътя опита няколко залостени с резета врати. Някои не се отваряха, други водеха в тъмни складови помещения.

Накрая видя слабо осветено каменно стълбище и несигурно се заизкачва по него, като се молеше да не срещне никого.

 

 

Елизабета стигна до трапезария с маса достатъчно дълга да побере поне трийсет души. През витражите видя млад мъж с пушка на рамо, който патрулираше отвън. Тя клекна и мина с патешко ходене под нивото на прозорците. В другия край на столовата спря и долепи ухо до една двойна врата. Чу шум от тракане на прибори.

 

 

Стълбите отведоха Микаела в лабиринт от килери с провизии, натъпкани с консерви и сушена храна. Тя се усети, че гладно чете етикетите, и напразно се огледа за отварачка, за да отвори една консерва праскови.

Чу как някой ахна зад нея и се обърна. Видя едра жена с готварска престилка, която изглеждаше толкова шокирана, колкото вероятно и самата тя. Жената изписка и тътри да бяга, но Микаела хукна след нея с консервата праскови и я повали с един удар по тила. Жената се блъсна в един рафт и завлече на пода със себе си провизии за цял месец.

 

 

Елизабета чу кратък писък и силен шум откъм кухнята. Сви се зад една голяма ориенталска ваза, в случай че някой влети в столовата, но още няколко минути всичко остана спокойно. Тя внимателно влезе в кухнята. След като не видя нищо, стигна до килерите, където откри една едра готвачка да лежи в безсъзнание; гърдите й се надигаха от стонове и хъркане. От едната страна имаше стълби за към избата. Елизабета каза кратка молитва и се втурна към тях, като се питаше какво е сполетяло жената.

 

 

Микаела излезе от кухнята и се озова в антрето, просторно помещение с мрамор и резбовани мебели. Промъкна се тихо, опита една врата, която се оказа заключена, после друга. Втората беше отключена. Тя я побутна сантиметър по сантиметър, за да не изскърца.

През пролуката видя голяма зала с грамадна камина, а след това забеляза полуголото тяло на пода.

Вмъкна се вътре и тихичко заключи вратата. Тялото лежеше неподвижно, кашмиреният пуловер беше вдигнат около гърдите, а панталоните бяха смъкнати на глезените. Тя бавно се приближи и изруга пред гледката, която се разкри пред очите й.

Дълга безжизнена опашка.

 

 

Елизабета мина тичешком през коридора в мазето, расото й метеше бетонния под. Изведнъж нещо я накара да се закове на място. Обувките на Микаела! Тя се сви от страх, но продължи към помещението със сандъците, влетя вътре и започна да вика сестра си.

Подът беше осеян с дъски от пръсналия се сандък; варовита пръст и древни кости.

Видя ръка, очевидно още топла, да стърчи изпод сандъка и едва не изпищя, но после въздъхна с облекчение, когато видя на един от пръстите голям мъжки пръстен.

„Микаела, къде си и какво си направила?!“

 

 

Микаела се въоръжи с ръжена от камината и отново провери дали всички врати са заключени.

Погледна телефона — де да знаеше словенския спешен номер! Точно в този момент телефонът иззвъня и тя отскочи от него, все едно беше навита на кълбо усойница.

Дръжката на една от вратите изскърца.

Тя си пое дълбоко дъх, отключи, стисна ръжена и го вдигна високо над главата си.

Дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Микаела замахна — но в последната секунда зърна черния ръкав на монашеско расо.

 

 

Дзадзо тичаше. По това време на деня движението беше натоварено и той мислеше, че ще стигне по-бързо пеша, отколкото с автобуса. Започна да съставя план. Щеше да си вземе колата, да тръгне на север и да кара с всички сили към Словения. С повечко късмет щеше да стигне в Блед преди полунощ. Щеше да поиска да говори с Крек. Хората му сигурно щяха да повикат властите и те щяха да го арестуват, но какво друго му оставаше? Той беше полицай и това беше единствената му следа.

Мобилният му телефон изпиука.

Той го извади от джоба си, както тичаше, но се закова на място при вида на номера. 929295.

Номерът на Крек!

— Да? — попита предпазливо, задъхан от тичането.

Шепотът, който чу, беше объркан, дори обезумял.

— Дзадзо! Аз съм!

Боже! Елизабета! Сякаш му трябваше цяла вечност да отговори.

— Господи! Ти си в Словения! С Крек!

— Как разбра?

— Няма значение. Добре ли си?

— Да! Не! Той е мъртъв. Аз го убих, Дзадзо!

— Господи! Микаела добре ли е?

— Да, заедно сме. Съжалявам, че трябва да шепна, но се крием. Хората на Крек са навсякъде, но не знаят, че той е мъртъв.

— Добре, слушай. Ако там сте в безопасност, не мърдайте. Ще се обадя на словенската полиция.

— Не, Дзадзо. Аз ще им се обадя. Ти трябва да отидеш във Ватикана.

— Защо?

— В Сикстинската капела има бомба, сигурна съм. Трябва да отидеш там! Трябва да спреш конклава!

 

 

Дзадзо беше на Виа Гарибалди. Покрай него профучаваха коли и мотори. Той зяпна телефона си за миг, после натисна бутона за бързо набиране на Лоренцо. Отговори му гласовата поща.

Опита инспектор Лорети.

И там гласова поща.

Беше на три или четири километра от Ватикана — прекалено далеч, за да тича.

Импулсивно стъпи на платното и разпери ръце пред приближаващия червен мотор хонда 1000. Мотористът почти изгуби контрол и спря половин метър преди да го удари. Ядосано свали каската си и започна да псува.

Дзадзо извади значката от джоба си.

— Полиция! Това е спешен случай! Вземам мотора ви!

— Да бе! — извика мъжът.

Дзадзо инстинктивно посегна към пистолета си, но той беше в апартамента му. Вместо това заплашително насочи пръст към моториста.

— Искаш ли да отидеш в затвора за възпрепятстване на полицейска операция? — Мотористът не отговори и Дзадзо го блъсна силно с две ръце. Моторът се катурна и младият мъж падна на земята. Дзадзо изправи хондата, яхна я и полетя по улицата. Мотористът закрещя вбесено и метна каската си след него.

 

 

Хакел заключи вратата на апартамента си и отвори един от гледащите на запад прозорци, за да проветри. Сградата му беше прекалено в ниското, за да вижда Сикстинската капела, но куполът на „Св. Петър“ се очертаваше на фона на мъгливото следобедно небе.

Пусна телевизора. Тълпата на площада беше спокойна, очакваща.

Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на тоалетката. Зад сгънатите купчини черни чорапи имаше зелено-черна кутия с размера на три колоди карти за игра.

Хакел седна на леглото и опита копчето за включване и изключване на детонатора „Комбифайър“. Знаеше, че батериите са нови, но за всеки случай имаше резервни.

Малката електрическа крушка светна зелено.

Той остави детонатора и въздъхна.

Тревожеше го обаждането в дома на Крек от човек, представил се за него. Номерът, който му бяха пратили, беше римски. Някой беше по петите му. Кой? Как? Мисълта да изтърпи разследването сега беше абсурдна. Трябваше да изчезне незабавно.

Отиде до гардероба и извади празен куфар.

 

 

Дзадзо караше като луд: криволичеше през трафика, промушваше се в толкова тесни пролуки между колите, че задираше вратите им с дръжките на кормилото. Комбинацията от движението в пиковия час и извънредното стълпотворение около Ватикана водеше до същинско задръстване.

На Виа Доменико Силвери движението напълно спря. Дзадзо вдигна очи към купола на базиликата, завъртя кормилото и качи мотора на тротоара.

Пешеходците се развикаха и той също започна да вика, за да им покаже, че няма да спре. Като се промъкваше и криволичеше, стигна до Виа Дела Стационе Ватикана, където и тротоарите станаха непроходими.

Дзадзо заряза хондата и се затича.

Пробиваше си път през тълпите и най-после стигна до входа Петриано в южния край на площад „Св. Петър“, където трима от неговите хора охраняваха пропускателния пункт.

От погледите им разбра, че знаят за отстраняването му.

Единият ефрейтор каза:

— Майор Челестино, вие…

Дзадзо го прекъсна:

— Няма нищо. Върнаха ме на служба. Инспектор Лорети ме вика.

Те отдадоха чест и го пуснаха.

Беше безсмислено да се опитва да мине през площада. Никога не го беше виждал толкова претъпкан. Вместо това мина тичешком през необществените зони покрай Домус Санкте Марте и гърба на базиликата към един заден вход на двореца.

Непушещият комин на конклава стърчеше над него.

Влезе в Сала Регия без проблеми. Швейцарските гвардейци дори му козируваха.

Залата беше светла и богато украсена, пълна с архиепископи, епископи, монсиньори и светски длъжностни лица, които очакваха края на първия ден.

Лоренцо беше в дъното на залата към двореца заедно с майор Капоцоли. Изненада се, като видя Дзадзо, и го пресрещна.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Дзадзо го изгледа с обезумели очи.

— Дай ми пистолета си.

— Да не си се побъркал?

— Има бомба!

Някакъв архиепископ го чу и зашепна нещо на един от колегите си.

Лоренцо го изгледа разтревожено.

— Тихо! Откъде знаеш?

— Елизабета е разбрала! Мисля, че Хакел я е сложил.

— Защо нито Лорети, нито някой друг не ме е уведомил?

— Още никой не знае. За бога, Лоренцо! Дай ми пистолета си. Капи, евакуирай залата. Лоренцо, намери Хакел и го спри, преди да е станало твърде късно!

 

 

Хакел закопча ципа на куфара и го остави до входната врата.

На бюрото в кабинета му имаше чекмедже, в което държеше папка с лични документи и фалшиви паспорти. Извади я и я пъхна в един от външните джобове на куфара.

Щеше да попътува. Искаше да е толкова анонимен, колкото можеше да бъде едър мъж като него. Черният му костюм нямаше да свърши работа. Той го съблече и внимателно го сгъна, погледна телевизора, после потърси в гардероба си нещо по-удобно. Щеше да отиде с колата си само до някоя стоянка на таксита, да се качи до фирма за коли под наем, после да се обади на Крек. Планът за бягство беше добър. Изобщо не се тревожеше за това.

 

 

Глаузер видя Дзадзо и се наежи.

— Челестино! Ти си отстранен. Кой те пусна тук?

Униформените швейцарски гвардейци пред вратата на Сикстинската капела стиснаха церемониалните си пики по-здраво и погледнаха Глаузер за инструкции.

Дзадзо се опита да се овладее, за да не го помислят за съвсем луд.

— Глаузер, чуй ме внимателно. Трябва да евакуираме капелата. Има бомба.

— Ти си откачил! — Дребният мъж тръгна да вдига ръка, за да каже нещо в микрофона на маншета си, но Дзадзо го спря, като извади пистолета на Лоренцо и го насочи към главата му. В Сала Регия настана смут, всички замърмориха и заотстъпваха.

— Глаузер, дръж ръцете си скръстени пред теб — нареди Дзадзо. — Ако се наложи, ще стрелям. — Обърна се към гвардейците. — Момчета, сред вас има предател. Ваш дълг е да защитавате папата. Един от кардиналите в Сикстинската капела скоро ще бъде папа. Помогнете ми да евакуирам района.

Глаузер кипеше от гняв.

— Единственият предател си ти, Челестино! Винаги съм те подозирал. Ще изгниеш в затвора заради това.

Глаузер посегна за оръжието си във вътрешния джоб на сакото си и Дзадзо реагира — изстреля един куршум в дясното му коляно и когато Глаузер падна с вик, бръкна в сакото му и измъкна неговия „Хеклер и Кох“ МР5. Свали предпазителя, насочи оръжието към слисаните гвардейци и викна на единия:

— Сложи му турникет, веднага! А вие другите — за бога, евакуирайте Сала Регия!

В другия край на залата Капоцоли стоеше до Порта Паулина и крещеше всички да излизат. Духовници и миряни забързано се стичаха към него.

 

 

Дзадзо — държеше автоматичното оръжие насочено към гвардейците — изрита вратата на Сикстинската капела и изкрещя:

— Извънредна ситуация! Аз съм майор Челестино от жандармерията! Пуснете ме да вляза!

Сякаш след цяла вечност чу дърпането на резе.

Кардинал Франкони стоеше на вратата с изражение колкото тревожно, толкова и объркано.

Дзадзо го избута и влезе в капелата. Стотина възрастни мъже с червени шапки го зяпнаха в слисано мълчание и оставиха химикалките, с които пишеха по бюлетините си.

Дзадзо беше влизал в Сикстинската капела стотици пъти, може би хиляди, и вече почти не забелязваше великолепието й. Но никога не я беше виждал така — потънала в тържествеността на всички кардинал-електори, които изпълняваха древния си дълг. Вълшебният таван беше слабо осветен от лъчите на следобедното слънце, които се лееха през високите прозорци.

Дзадзо спря по средата на капелата. Точно над главата му Божията ръка се протягаше към протегнатата ръка на Адам, дарявайки живот.

Кардинал Диас стана и попита високо:

— Майоре, защо идвате на това свято място с оръжие и прекъсвате свещените ни ритуали?

Гласът на Дзадзо отекна в залата — и дори на него самия му прозвуча като глас от друг свят.

— Простете ми, ваше преосвещенство. Но всички трябва да напуснат незабавно.

— Насред гласуване сме. Не можем да излезем.

— Няма време за обяснения. В капелата има бомба.

Диас огледа колегите си кардинали.

Кардинал Аспромонте се изправи и попита:

— Защо смятате така? Кой ви каза?

— Една монахиня. Сестра Елизабета.

Неколцина кардинали нервно се изкискаха.

— Извършили сте това нечувано светотатство заради думите на една монахиня? — изрева Диас. — Вън! Вън!

Дзадзо погледна Диас и опря дулото на пистолета под собствената си брадичка. Пръстът му беше на спусъка.

— Не, няма да си тръгна. Сестра Елизабета ми е сестра и вярвам на думите й с цялото си сърце. Ако не мога да ви спася, ще умра, докато се опитвам.

 

 

Хакел седна на любимия си стол. От него можеше да гледа едновременно телевизора и да вижда през прозореца купола на „Св. Петър“. Така щеше да види взрива два пъти. Щеше да чуе експлозията два пъти. Щеше да усети ударната вълна да минава през тялото му само веднъж.

В нощта, когато папата бе починал, Хакел беше сложил раницата си на една от простите дървени маси в подземието на Сикстинската капела, беше отворил ципа и беше извадил дълга ролка гумирано покритие, което приличаше на някакъв строителен материал. „Примашийт 2000“. Пластичен експлозив на основата на хексоген, с дебелина два милиметра и залепяща се задна страна. Използван за военни цели и смъртоносен, особено в помещения с купол.

Широчината на лентата „Примашийт“ беше идеална, но трябваше да се изреже подходящата дължина, след което да се залепи от долната страна на масата. Хакел извади нещо от едно найлоново пликче и силно притисна един радиочестотен микрочип с размера на нокът в лентата, като го закрепи здраво. Обърна масата на крака и огледа работата си.

Всеки чип беше програмиран да се взриви на една и съща честота. Едно натискане на дистанционния детонатор щеше да свърши всичко. През следващия час той беше повторил упражнението 108 пъти, по веднъж за всеки кардинал-електор в конклава.

Имаха човек във външната охранителна компания. Немската овчарка, която той бе използвал за огледите за експлозиви, нямаше да открие примашийта дори да й го натикаха в гъза.

Хакел опъна докрай антената на детонатора „Комбифайър“.

„Това правим ние — помисли си. — Това сме ние.“

Включи го и натисна червеното копче.

Високите прозорци на Сикстинската капела заминаха първи.

Избухнаха навън в оранжев блясък, старото стъкло се натроши на милиони парченца.

След това шоковата вълна заля тавана.

Ярките фрески, които Микеланджело беше рисувал цели четири години, се изпариха за миг, превръщайки се във фина разноцветна мъгла.

Куполът на капелата се срути на огромни късове и погреба всичко под тонове грозни сиви отломки. Огромен облак дим блъвна над площад „Св. Петър“, изтри последните остатъци слънчева светлина и превърна деня в нощ.