Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (9)

Глава 8

Гадер прекоси тревясалия главен площад на „Тринити колидж“ и тръгна към оранжерията — сграда, където се пазеха хиляди ботанически проби.

Сградата беше осветена. Добре, това означаваше, че Лампмън работи по проекта. Точно това искаше да види.

Доктор Саймън Лампмън очевидно бе изненадан от появата му. И може би дори малко уплашен.

Отлично.

— Мистър Гадер… не знаех, че имаме среща.

— Нямаме. Тук съм, за да се уверя в нещо.

— В какво?

— Че не си губя времето с вас.

Лампмън се почеса по брадата.

— Казах ви, че няма гаранции. Вие може и да мислите, че това е ужасна загуба на време, но в науката голяма част от времето и усилията отиват, за да се елиминират възможности.

— И колко възможности елиминирахте?

— Хиляди. Но вие трябва да разберете, че задачата, с която ме натоварихте, е необикновена. Искате да ви кажа какво кара тези водорасли да придобият унищожителни качества, което е добре. Заемал съм се с подобни проекти и преди, но много помага, ако разполагаме с проба, която отразява крайния резултат.

— Много ми се иска да ви снабдя с такава, но тя вероятно не съществува от хиляди години. И вие го знаете, доктор Лампмън. Ако задачата е прекалено трудна за вас, може би Тейлър Грант или Чад Фоши от „Оксфорд“ ще пожелаят парите ми. Разбрах, че са способни на чудеса.

Докторът замръзна.

— Добри са. Не колкото мен, но достатъчно добри. Но ако все още се тревожите за поверителността, ще направите грешка. Тайната ви ще е в безопасност с тях само до първата научна конференция, където ще се хвалят в бара на хотела с парите, които са спечелили от вас. А след още две питиета ще ни разкажат и точно какъв е бил проектът. — Лампмън сви рамене. — Но ако не давате пет пари за това…

Гадер не беше очаквал такава добре обмислена защита. Лампмън нямаше да се огъне.

— Не си играйте с мен. Трябва да направим това. От какво още имате нужда?

— Не става въпрос за ресурси. Имаме работа с живи култури, на които им трябва време да се развият. Трябва да бъдем търпеливи.

— Нямам време, за да бъда търпелив. Мога ли да ви доставя още нещо?

Лампмън се замисли за миг.

— Информация. Каквото и да е от историческа гледна точка, което може да ми помогне.

— Работим по въпроса. — Гадер почувства как ноздрите му се запушват, както ставаше винаги, щом влезеше в оранжерията. Проклети растения. Вероятно беше алергичен поне към дузина. Трябваше да изчака Лампмън да отиде при него, но искаше ученият да знае, че може да се отбие при него по всяко време. Малък натиск никога не е излишен. Той работеше тук и забравяше кой дърпа конците. Усещаше, че професорът има амбиции, а това можеше да се окаже опасно. Лампмън, изглежда, не разбираше, че единствената му задача е бързо да му даде резултат. Може би Гадер трябваше изрично да подчертае тази част от споразумението им. Отдалечи се от Лампмън и се обърна към вратата. — Щом разбера нещо, ще го узнаете и вие. Но междувременно очаквам резултати от вас. Вместо да разчитате на историческите данни, се отдайте на съзидателно мислене. — Тръгна към вратата. — Искам нещо на бюрото си следващата седмица.

 

 

Хана и Киров вървяха по задна уличка в квартал „Свобода“ на Дъблин. Паветата бяха мокри, а нощният въздух бе натежал от бирените изпарения от близката пивоварна. Тя се усмихна.

— Виждам, че не си губил време да се настаниш удобно.

— Удобно ми е, където и да съм. Въпрос на нагласа. Това е само временно. Всъщност тази вечер аз и партньорите ми ще се преместим.

— Къде?

— Наех жилище, което е по-близо до мишената. Вече разполагам с камери за наблюдение, насочени към входа, за да записвам кога влизат и излизат Гадер и хората му. Мисля, че е време да преместим базата там.

Завиха зад ъгъла и Хана видя бяла каравана, а до нея застанали трима души. Киров я поведе към тях, а тя се обърна към него.

— Твои приятели?

Той кимна.

— И твои.

Приближиха се и Хана се опита да различи фигурите, върху които падаше светлината от уличната крушка. Мъж около шейсетте, друг в средата на двайсетте и…

— Наистина не е хубаво да караш хората да те чакат — каза Евгения, когато той тръгна към тях.

Хана въздъхна и поклати глава.

— Мислех, че ще ме чакаш в хотела.

— И аз така мислех. Но не е в стила ми. Много е скучно. Реших да те проследя до моста и да се погрижа нищо да не се обърка. Добре, че го направих, защото Чарли се канеше да забие куршум в нашия приятел Уолш.

Киров каза ядосано:

— Казах ти да стоиш тук, Чарли.

— Съжалявам, Киров — каза Чарли. — Мислех, че имаш нужда от подкрепление.

— Щях да помоля за помощ, ако сметнех за необходимо — каза Киров. — Какво ти има на ръката? — Дясната ръка на Чарли бе пъхната под лявата мишница. — Какво си направил с нея?

— Всъщност бях аз — каза Евгения. — Опита се да ме надвие. Реши, че съм по-слаба от него.

Чарли показа на Киров подутата си ръка.

— Опита се да ми счупи ръката.

— Ако наистина се е опитала, щеше да го направи — каза Киров. — Имаш късмет, че не си в спешното отделение на болницата и не се опитват да пришият дланта ти обратно към ръката.

Евгения се усмихна и прегърна Киров.

— Винаги знаеш какво да кажеш в моя полза. — Обърна се отново към Чарли. — Сложи й лед и ще бъде добре на сутринта.

Киров направи крачка и поклати глава по посока на Евгения.

— Предполагам, че е хубаво да те видя отново.

Тя цъкна с език в отговор.

— Не ми хареса как се отнасяш с приятелката ми Хана. Подобно поведение ти отиваше, когато беше млад, но сега е проява на грубост. Не го прави отново.

— Ще се опитам, но поведението на задник ми отива прекалено много, Евгения. — Обърна се към групата. — Хана Брайсън, запознай се с Мартин Дрискол. Той е мъжът, за когото ти разказах.

Дрискол хвана галантно ръката й. За миг си помисли, че ще я целуне, но той само я стисна бързо.

— За мен е привилегия, мили дами. Бил съм и на много по-лоши места, така че не се тревожете. Нищо няма да застане между мен и някаква си проба водорасли.

Хана се усмихна.

— Добре казано. Но не е като да крадеш диаманти по френската Ривиера, нали?

— Не, мадам. Но работата си е работа. И дори вече имам някои идеи как да се сдобием с водораслите.

— Добре — каза Киров. — Защото току-що ме информираха, че ще трябва да проникнем и в лабораторията на „Тринити колидж“.

Дрискол имаше вид на човек, който току-що е чул шега, която не разбира.

— Точно така. И кога ще бъде това? Преди или след като проникнем в апартамента на Гадер?

— Ще го уточним по-късно — каза Киров. — Но Хана ме убеди, че трябва да го направим.

— Предполагам, че правиш всичко, което красивите жени ти кажат. Не те обвинявам. Хормоните могат да подлудят мъжа и да замъглят преценката му. — Кимна на Евгения. — А ето и още една прекрасна дама. Момчето ми излезе уж за пакет цигари, а се върна с дребната красива дама и пострадала ръка. И с историята за срещата ти с друга жена от миналото ти. И сега ми казваш, че тази жена иска да проникнем в лабораторията на „Тринити колидж“?

— Не е кой знае какво, но предполагам, че ще искаш допълнително заплащане — каза Киров.

— Само колкото е справедливо за добре свършена работа. — Дрискол намигна на Хана. — Сигурен съм, че дамата е съгласна.

— Точно така. Дамата е съгласна — каза Хана.

Киров изви очи към небето.

— Предлагам да обсъдим въпроса по-късно. А сега да се преместим в новата си квартира. Предлагам още да се качим в караваната и да продължим разговора си там.

След половин час влязоха в оскъдно обзаведения апартамент на осмия етаж, който Киров бе наел. Старият асансьор скърцаше и стенеше през целия път нагоре, но апартаментът бе модерно обзаведен и с огромен панорамен прозорец, който гледаше към стадион „Авива“.

— Прилича на космически кораб — каза Хана, загледана в осветената огромна сграда. — Харесва ми.

— Знаех, че ще ти хареса — каза Киров. — И моята първа мисъл бе такава. Тези модернистични извивки са красиви.

Евгения забеляза камерата на прозореца.

— Камера, Киров? Мислех, че дните, в които надничаше в чужди животи, са отминали.

— Нали знаеш какво казват… Щом веднъж си станал воайор, си оставаш такъв завинаги. Налага се да наблюдавам входа, който използват Гадер, шофьорът му и охранителите му. Записите се запазват на хард диск. Чарли, твоя задача ще бъде да ги преглеждаш и да записваш марката и номера на всеки автомобил, който влиза.

Чарли направи гримаса.

— О, даваш ми най-неблагодарната работа.

— Няма такова нещо — каза Дрискол. — Всяко нещо от сложния механизъм е важно. И това е факт, синко.

— Но също така е факт, че някои неща са по-важни от други — каза Чарли.

— Е, все е по-добре от работата, която имаше, когато те намерих — каза Дрискол.

— Аз те намерих — поправи го Чарли.

— Както и да е. Ако мистър Киров държи на думата си, ще мога да ти намеря хубава работа в охранителна фирма.

Киров подаде на Чарли папка.

— Държа на думата си. Смятай, че си го уредил.

Хана се обърна към Дрискол.

— И какъв е планът ти? Посред нощ ли ще влезеш?

— Страхувам се, че не. Подобни неща правих преди трийсет години, но със съвременните технологии това стана много трудно. Ще имаме нужда от дневна светлина и повече финес. — Дрискол отвори лаптопа на Киров и го сложи на малката масичка за кафе. — Докато ви нямаше, изучавах видеозаписите от камерите.

Хана погледна екрана и се изненада да види там презентация на апартамента на Гадер.

— Вие вече сте влизали там?

Дрискол кимна.

— Днес. Забелязах, че в папката има още една лента. — Кликна върху нея и разкри многоцветен запис, който само слабо приличаше на останалите. — Правилно ли предполагам, че виждаме инфрачервени картини?

Киров кимна.

— Да, щях да ти кажа. Тази камера беше на вратовръзката ми. Мислех, че може да се окаже полезна.

Дрискол се наведе към екрана.

— Да. Знаем, че пробата трябва да се пази на студено, от което следва, че тук някъде трябва да има топлинен отпечатък.

— Нещо студено? — запита Чарли.

— Може би не. Най-вероятно трябва да търсим топлинен източник.

— Хладилник или хладилна камера и компресор — каза Хана.

— Точно така. Виждаме силен топлинен източник до бара, за който можем да предположим, че е малък хладилник. Искрено се съмнявам да държи пробата там, макар че това би улеснило работата ни.

Хана посочи оранжево-червена ивица на тавана.

— А това какво е?

— Климатик. Но погледнете тук. — Дрискол посочи мястото до бюрото на Гадер. — Има топлинен източник и тук.

— Принтер? — каза Киров.

Дрискол поклати глава.

— Топлината е прекалено силна за принтер. Обзалагам се, че е хладилник. Но ако пробите са така важни за Гадер, както мислите, този хладилник няма да е обикновен. Вероятно е много по-сигурен. Имам местоположението, сега трябва да проуча още малко нещата.

— Виждате ли, какво ви казах? — Киров се обърна към Хана. — Той е най-добрият.

Хана кимна.

— Забележителен е. Но ако наистина е най-добрият, няма да имаш нужда от всички оръжия, които си поръчал на Уолш.

— Оръжия? — каза Дрискол.

Киров сви рамене.

— Предпазна мярка. Преди да се обърна към теб, Дрискол, мислех да предприема много по-директен подход.

Дрискол се усмихна.

— Старият номер на командосите? Това ли имаше предвид?

— Нещо такова.

— На мен ми звучи добре — каза Чарли. — Много по-добре от цялото това планиране. Можех да ходя на училище, ако исках да имам домашни задачи.

— И бездруго трябваше още малко да ходиш на училище — каза Дрискол.

Чарли изсумтя.

— Ти ли ми казваш? Мама ми каза, че не си стъпил в училище, след като си навършил единайсет.

— Майка ти не ти е казала почти нищо за мен през целия си живот, а ето, че това ти го е казала. — Дрискол се обърна отново към Киров. — Няма нужда от оръжия, приятелю. За мен това е въпрос на гордост.

— Ето защо исках да бъдеш част от екипа. — Киров погледна Хана и Евгения. — Ако се интересувате, можем да използваме и вашата помощ.

Хана се усмихна. Макар че и тя като Евгения се тревожеше за Киров, виждаше, че той е в стихията си. Той обичаше да командва, да води другите така, както когато е бил капитан на атомна подводница. Въпреки че сегашното му занимание бе изцяло извън закона, той напомняше на Хана средновековен рицар, който напада добре укрепен замък. Смел, умен и благороден.

Благороден? Откъде, по дяволите, се бе взела тази дума? Киров щеше да й се изсмее в лицето, ако я чуеше да я произнася. Но ето, че прилагателното бе твърдо заседнало в ума й. Дори когато той замисляше грабеж.

Евгения кимна.

— Защо не? Може да се окаже интересно. Очевидно имаш нужда от помощта ми, щом се съюзяваш с момчета като Чарли, които стрелят, преди да помислят. Какво мога да направя за теб, Киров?

— Може да се наложи да напуснем бързо страната, след като се сдобием с пробите. И също така да нямаме вземане-даване с митниците.

— Това ли е? Обиждаш ме, Киров. Трябва да се занимавам само с документи?

— Ти имаш способността да правиш невъзможното, Евгения. И в момента имам нужда точно от това твое умение.

Хана сви рамене.

— Това означава ли, че на мен ще остане задачата да наблюдавам камерите?

— Не съвсем. Тъй като настояваш да вземе пробата и от „Тиринити колидж“, ще дойдеш утре там с мен. Съмнявам се лабораторията им да има същото ниво на сигурност като стадиона; затова мислех да огледаме.

— Добра идея. — Смръщи вежди. — Искам да отнеме изцяло контрола на Гадер над нея, преди да напуснем Ирландия.

Киров кимна.

— Това е единственото, което непременно трябва да направим. — Пауза. — Но разбираш, че Гадер няма да се поколебае да убие всеки, който застане между него и тлъстата сума.

Хана наклони глава.

— Господи, колко страшно. Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Не, да те предупредя. — Погледна другите. — Да предупредя всички ви. Аз ви въвлякох в това, но трябва да знаете срещу какво сте изправени. Ако отнемем на Гадер наградата му, ще го приеме лично. Гадер е егоист до мозъка на костите си и това никак няма да му хареса. Няма да се откаже, докато не отмъсти на всеки от нас.

Мълчание.

Заговори Дрискол:

— В такъв случай, трябва да се погрижим да не разбере какво го е връхлетяло, нали?

— Достатъчно — каза Евгения. — Всички сме възрастни. Престани да се опитваш да поемаш отговорност за всички около себе си, Киров. Винаги си правил тази грешка. Командването на онази подводница е изкривило мисленето ти.

— Моите извинения. — Устните му трепнаха. — Макар че само ти намираш за изкривена отговорността към атомна подводница.

— Казвам само, че опитът не е приложим към реалния живот. — Обърна се към Чарли. — Някой трябва да ме откара до бар „Темпъл“. Докато чаках Киров се обадих на някои приятели и ще се срещна с тях за по питие. Ще ме закараш ли? — И добави: — Може би ще намериш начин да си го върнеш за изкривения палец. Винаги съм готова за ролята на учителя.

— Нямам нужда да вземам уроци от теб — каза Чарли. — Свари ме неподготвен.

— Така ли?

Той направи гримаса.

— Не. Добра си.

— Да. — Тя се усмихна. — Е, ще ме закараш ли?

Той се поколеба.

— Ако можем първо да оставим татко.

— О, каква преданост — каза Дрискол. — Радвам се, че се грижиш за мен, синко.

— Ще излезеш да пиеш по питие? — запита Хана. — Каква издръжливост. Никога ли не се уморяваш?

— Животът е прекалено кратък. А понякога се оказва дори по-кратък, отколкото човек предполага. — Обърна се. — Ще се видим по-късно в хотела. Хайде, Чарли, да вървим.

Хана загледа как тримата се отдалечават.

— Евгения е удивителна. Винаги ли е била така енергична?

— Да, откакто я познавам. — Отвори вратата на караваната и й помогна да седне на предната седалка. — Току-що ти поднесе философията си на тепсия. Загубила е прекалено много приятели и сега поддържа контакти с всички останали. — Седна зад кормилото. — Къде е хотелът ти?

— Хотел „Риърдън“. Тих и малък, на улица „Лифи“. Знаеш ли къде е?

— Познавам най-общо района. — Запали двигателя. — Ще го намеря.

— Не се съмнявам. Изглежда, познаваш добре града.

Той сви рамене.

— Харесва ми. Оценявам духа на тази страна. Тежък, малко безразсъден, но издръжлив.

— А не романтичен и мистичен?

— Не така го виждам аз. Но, от друга страна, аз не съм романтичен по природа. Нито мистичен.

— Това не е изненада.

Киров й хвърли кос поглед и замълча. Не проговори отново по време на пътуването, което продължи петнайсет минути. Спря на улицата и изгаси двигателя. Хана се обърна към него.

— Утре, тогава?

— Хана…

— Десет часът сутринта? Единайсет?

— Съжалявам, Хана.

— За какво?

Той направи гримаса.

— Няма да ме улесниш, нали?

— Защо да го правя?

— Трябваше да ти кажа. Имаш право да си ми ядосана.

Хана се обърна към него.

— Ядосана? Просто съм изненадана. Особено след всичко, което преживяхме заедно. Мислех, че заслужавам повече.

— Опитвах се да те предпазя — каза Киров тихо.

— Добре, сега вече докосна нерв. Откога имам нужда от защита? Отдавна се грижа сама за себе си, Киров.

— Не съм казал, че имаш нужда. Този недостатък споделям с доста голям процент от мъжкото население. Правя го инстинктивно.

— Направи ми услуга и отсега нататък задушавай този свой инстинкт.

— Ще направя всичко възможно, но трябва да ти призная нещо. Харесва ми да те защитавам.

Заля я топлина. „Не й обръщай внимание.“

— Много зле.

— Липсваше ми, Хана.

— Нямаш право да казваш това. Не и след начина, по който си тръгна.

— Казвам истината. — Направи пауза. — Да те оставя така, бе едно от най-трудните неща, които съм правил. Познаваш живота, който водех. Не си позволявам да се привързвам към някого. Но се сближи с мен и не искаше да си отидеш. А след като прекарахме известно време заедно, и аз не исках да се разделяме. Отиваше на място, от което се интересувах и аз. После трябваше да тръгна. Знаех, че близостта ни е само временна, но пак ме болеше.

— Е, аз не знаех, че е временна. Представи си как се чувствах.

— Знам. Мислех, че е необходимо. Съжалявам.

Не можеше да откъсне поглед от него. Беше в плена на чара, който се излъчваше от него. Мили боже, не отново! Хана издиша бавно и шумно.

— Виж, имаме работа тук. Предлагам да се концентрираме върху нея. Голямо момиче съм, пък и накрая нищо друго, освен работата, няма значение. — Отвори вратата и слезе. — Да се срещнем тук утре в десет сутринта.

— Хана…

Тя затръшна вратата на караваната.

Усещаше погледа му, докато вървеше към входната врата на хотела, докато прекосяваше фоайето и докато беше пред асансьора. Накрая вратите му се затвориха и тя се скри от погледа на Киров.

„Опитвах се да те предпазя.“

Срещата й с Киров се бе оказала така болезнена, както бе очаквала.

„Харесва ми да те защитавам.“

Не можеше да си позволи да има чувства към него. Не отново. Болеше прекалено силно. Колебливите стъпки към връзка с Киров, които бе направила, бяха грешка. Никога нямаше да може да бъде сигурна в него, нито какво ще направи. Трябваше да се придържа към плана, да вземе това, от което има нужда, и после да се сбогува. Трябваше да е готова, когато той си тръгнеше.

Ако тя си тръгнеше първа.

 

 

Отключи вратата на стаята си и чу телефона да звъни.

Мелис?

Побърза да затвори вратата и да приеме обаждането.

— Лельо Хана?

Рони.

— Здравей, скъпи, как си? Защо се обаждаш? Всичко наред ли е? Как е майка ти?

— Мама е добре. — Поколеба се. — Безпокоя ли те? Да не би да те събудих?

— Не, току-що се върнах в хотела. — Отпусна се в креслото. — Радвам се да те чуя. Никога не се тревожи дали няма да ме обезпокоиш. Винаги съм тук за теб, когато имаш нужда да говориш с мен. Точно както ти си там за мен, Рони.

— Ще бъда тук за теб, ако ми позволиш. — Замълча. — Снощи сънувах нещо, лельо Хана.

— Така ли?

— Беше за татко.

Хана стисна здраво телефона.

— Това е естествено. Искаш да бъдеш с него и той е винаги в мислите ти. Аз също съм го сънувала след смъртта му. Първи път ли беше за теб?

— Не, сънувам го почти всяка нощ. Не казвам на мама, защото не искам да я натъжа.

— Тя ще те разбере, Рони. Тя също не иска ти да бъдеш тъжен.

— Знам. Но повечето от сънищата ми не са тъжни. Просто са… за татко. Тъжен съм само когато се събудя.

— Може би с мама трябва да поговорите, за да си отиде тъгата.

— Може би. Но в момента тя е… Не искам да се тревожи за мен. Има достатъчно проблеми с Дона. А и бездруго й е трудно да преживее смъртта на татко.

Хана си помисли, че на всички им е трудно да преживеят смъртта на Конър. Той бе важна част от живота им, имаха много спомени. Ето, изпитваше болка при мисълта за него и сега.

— С какво мога да ти помогна, Рони?

— Всъщност не се обадих заради съня. Или може би заради него, но защото ме накара да мисля и…

— Разкажи ми съня, Рони.

Той мълча известно време, после каза:

— Този беше малко по-различен. Татко се бе облегнал на рамката на вратата и ми се усмихваше. Беше облечен със сивия пуловер, който мама му изплете…

— Сивият пуловер?

— Да, носеше го винаги заради мама.

Хана го знаеше. Знаеше още, че Конър бе с него в нощта, когато го убиха, и беше кремиран с него. Но се надяваше, че Рони не го знае. Нямаше как да го знае всъщност, защото пазеха ужасяващите подробности в тайна от него и Дона. И още, нямаше да говори с такава лекота за пуловера, ако знаеше.

— Да, веднъж ми каза, че Кейти го изплела, докато била бременна с Дона.

— Той непрекъснато й напомняше, че не умеела да плете и направила няколко грешки. Но това няма значение. — Направи пауза. — Спомних си онази последна нощ.

— Само си го видял в рамката на вратата и сънят е свършил?

— Не, говори ми, както винаги. Говореше за теб. Каза, че трябва да не забравям да се грижа за теб. Че е много важно сега. Каза, че си тъжна и изпитваш болка. И че трябва да те закрилям.

— Рони, просто си спомняш какво ти е казвал, докато е бил жив. А всички ние сме тъжни и още ни боли — каза тя. — Обичаш ме и искаш най-доброто за мен.

— Да, но му обещах.

Трябваше да запази самообладание.

— Ще ми помогнеш. Следващото лято ще работиш с мен. Ще бъдем заедно поне два месеца.

— Дотогава има много време — каза Рони. — Мислех си… Може би трябва да дойда при теб сега.

— Не ставай глупав. На училище си. Ще се справя, Рони.

— И аз мога да се справя. Мисля, че трябва да бъда с теб. Той каза, че трябва да те защитавам сега.

— Било е само сън.

— Знам… Но не мога да спра да мисля. Никога преди не ми е казвал да те пазя, а само да не позволявам да бъдеш самотна.

— Ти си любящо момче. Но сега трябва да се грижиш за майка си и за Дона. — Преглътна, за да освободи буцата в гърлото си. — Разликата в това да не позволяваш да съм самотна и да ме защитаваш не е чак толкова голяма. Виж, всичко е наред. Върша си работата и очаквам лятото, за да бъдем заедно. — Опита се да се засмее. — Забрави ли колко съм твърда и издръжлива? Сигурна съм, че баща ти ти е разказвал истории.

— Да. И повечето бяха забавни.

— Това не ме изненадва. Харесваше му да се шегува с мен. Казваше, че е добре за егото ми. — Пое си дълбоко дъх. — Не казвам, че не те искам, нито че не можеш да ми помогнеш, но трябва да бъдем търпеливи. Добре съм. Защо да не си създадем навик да си говорим по телефона всяка седмица? Така ще знаем какво се случва в живота на другия и ще можем да помогнем в случай на нужда. Съгласен ли си?

Той мълчеше.

— Мисля, че трябва да дойда.

— Не, Рони. Какво ще кажеш да се чуваме всяка петък вечер горе-долу по това време?

— Добре, предполагам.

— Така ще е най-добре. Но ако искаш да поговориш с мен, не чакай до петък. Не е задължително.

— Добре. Сигурна ли си, че си добре?

— Да.

— Как са Пийт и Сузи?

Слава богу! Радваше се, че вече не мисли за съня.

— Ами, както винаги, дяволити и независими. По-независими, отколкото се харесва на Мелис. Ще отидем до музея „Маринт“ в Атина и тя се страхува, че те няма да дойдат.

— Иска ми се да ги видя.

— Ще ги видиш. Обещавам. Време е да си лягам, Рони. Ще бъда много заета утре. Предполагам, че ти също.

— Да. — Направи пауза. — Обичам те, лельо Хана.

— Аз също те обичам. Грижи се за семейството.

— Разбира се. Сега това е моя работа. — И затвори.

Тя също затвори и се облегна назад.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Какъв свят бе това, щом убиваха мъже като Конър, а детството на момчета като Рони биваше отнето? Той трябваше да мисли за следващия си мач и дали харесва хубавичкото момиче от класа по математика, а не да поема отговорностите в семейството. Знаеше, че няма значение колко му говори. Той и бездруго щеше да постъпи, както си е наумил. Такава бе природата му.

Отговорности. Тази вечер Евгения упрекваше Киров за склонността му да се нагърбва с отговорности. Странно бе, че бе попаднала на друг мъж, който обичаше да поема отговорности. Дали Киров е бил интелигентно и сериозно момче като Рони? С горчивина си помисли, че притежават едни и същи инстинкти.

„Опитвах се да те предпазя.“

И Рони бе казал почти същото.

Не, по-скоро, че Конър е поискал той да я закриля. Той нямаше да го признае, но му се искаше преживяното снощи да е било нещо повече от сън. Неин дълг беше да се опита да снеме отговорността от плещите му. Тя беше реалистка, а сънят си беше сън.

Но някъде дълбоко в сърцето си искаше да вярва, че Конър е все още с тях. Ако не с тях, то поне на някое безопасно място, където е щастлив и обгърнат с любов.

О, по дяволите.

По бузите й се стичаха сълзи. Стана и отиде в банята да измие лицето си.

„Сънувай го, Рони. Нека е близо до теб. Нека ти помогне раната да заздравее.“

„Нека всички ти помогнем.“

 

 

Шхуната „Попътен вятър“

Атлантическия океан

Мелис си помисли, че не трябва да се предава на тъгата.

Изпитваше тъга всеки път, когато напускаше Маринт и се разделяше с мястото, което бе толкова важно за нея. Съпругът й, Джед, се шегуваше с тази нейна обсебеност, но най-добре от всички други знаеше колко й е трудно да напуска древния град и да се отдалечава от тайните му.

„Не ставай смешна.“ Не трябваше да се оплаква, когато не всичко бе съвършено. Животът не бе съвършен. Пътуването до лабораторията на музея в Атина бе важно. Хана отчаяно се опитваше да върне рамката, а Мелис трябваше да свърши своята част от работата.

Стоеше с кръстосани крака на горната палуба, загърната в топлия пуловер, и гледаше през решетките на парапета на кърмата. Щеше да съмне след няколко часа, но в този момент морето бе най-примамливо.

Осъзна, че този път й е най-трудно. Емоциите, съпътстващи новото откритие, последвано от съкрушителното разочарование, когато внезапно го бяха загубили, я бяха изтощили. Към това се прибавяше и несигурността по отношение на Пийт и Сузи. Тревожеше я и необичайното поведение на делфините край Маринт и й напомняше колко малко знае за тях. Вече се страхуваше да не загуби Пийт и Сузи, но страхът й бе станал по-силен през последните два дни. Те, както и Маринт, все още криеха тайни.

— Мелис?

Хвърли поглед назад и видя Азиз Натали, биохимика, когото бе наела само дни преди експедицията да потегли. Не се изненадваше, че е буден в 03:30 сутринта. Беше свикнала да го вижда в лабораторията по всяко време на деня и нощта.

— Поспи малко, Азиз.

Той се усмихна.

— Вече спах от дванайсет и половина до един и половина. Починах си.

— О, добре. Това би трябвало да ти стигне за още ден или два.

— Възможно е. — Клекна до нея. — Изследвах подобията на пробата TD44, за която ми разказа. Досега не съм открил нищо необичайно.

— Да, вероятно, като се има предвид, че цялата флора и фауна около Маринт са необичайни. Каквото и да е, трябва да е наистина рядко явление, за да не се случи никъде по света в рамките на хиляди години.

— Да. Използвах биоскенера, с който разградих до молекулярно ниво всичките проби, взети от Маринт. Така ще мога да направя компютърни симулации на различни комбинации и да изследвам взаимодействията им.

— Тук си точно заради биоскенера, Азиз. Видеоматериалът в You Tube, който гледах, бе наистина впечатляващ.

— Използваш Интернет, когато набираш хора за експедициите си? Радвам се, че не споделям кабината с хъркаща котка или намусен тийнейджър.

Мелис се засмя.

— Може би на следващото пътуване. В момента не искам нищо да те разсейва.

— Ще бъде добре, ако имам достъп до повече проби от морския живот, събрани край Маринт. Тук, в лабораторията ти на борда, има хиляди, но знам, че има и още.

— Да. Още много. В лабораторията на музея в Атина са. Вече казах на екипа там да ги подготви за теб.

— А, виждам, че няма да спя повече и след като влезем в пристанището.

Изправи се.

— Не е голяма работа. И без това ми е трудно да спя, когато съм потопен в разрешаването на някакъв проблем. Може би си забелязала.

— Да, забелязала съм.

— Ти ми отправи предизвикателство. Ще направя всичко възможно да изследвам пробите, които са на борда, преди да сме стигнали до музея.

— Благодаря, Азиз. — Усмихна се. — Толкова се радвам, че те предпочетох пред някоя хъркаща котка.