Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (11)

Глава 10

Дъблин, Ирландия

Киров излезе от малката къща, която бе наел за Хана близо до Сейнт Стивънс Грийн, и се спря за миг на тротоара. Беше довел Хана тук след ден на установяване на стратегиите с Дрискол, но някак си не му се искаше да я остави сама. Нямаше избор обаче. Хана на практика го беше изблъскала през вратата. Познаваше я добре и нямаше да нахлуе в личното й пространство, ако тя искаше да бъде сама.

— Престани да се тревожиш. Тя ще се оправи, Киров. — Вдигна поглед и видя Евгения да върви към него по тесния тротоар.

Тя му се усмихна.

— Независимо дали го вярваш или не, много от нас успяват да оцелеят и без закрилата ти. Хана може и сама да се грижи за себе си.

Киров кимна.

— Не мога да го оспоря.

— Добре. Време е да разбереш, че никога не можеш да спечелиш спор с мен. — Хвана Киров за ръката и двамата седнаха на входните стъпала. — Освен това, аз ще бъда тук с нея. И ще взема всякакви предпазни мерки никой да не ме проследи. — Отново се усмихна. — Намерих GPS проследяващи устройства в токовете на обувките й, докато бяхме в хотела. Отстраних ги.

— Така ли? — Той присви очи. — Каква беше марката?

— Американска. Вероятно са влезли в стаята й и са ги поставили, докато е тичала тази сутрин. — Поклати глава. — Удивително е колко малки ги произвеждат вече. Когато бях в КГБ, бяха с големината на кибритена кутия.

— Вършиш добра работа, както обикновено. — Изгледа я студено. — Но все още не съм доволен от теб.

— Че помогнах на Хана да те открие?

Той кимна. Тя се усмихна мило.

— Ядосвам хората почти всеки ден от живота си, но никога не могат да ми се сърдят дълго. Едно от качествата на чаровната ми личност.

— И на огромната ти скромност.

— Скромност? Не. Скромността вече не е достойнство. Човек трябва да се радва на добрите си качества. И, разбира се, да признава откровено слабостите си.

— Благодаря за житейския урок.

Тя отново се усмихна мило.

— Само един от многото, с които мога да те зарадвам.

— Опасно беше да я доведеш тук. Опасно за нея и за мен. — Добави: — И за теб, Евгения.

— Направих избора си. Реших, че си заслужава. Тя има право да бъде тук. Вложила е повече от теб в това. А когато научих как си я изоставил, без да кажеш нищо, наистина реших, че не давам и пукната пара за безопасността ти.

— Имах своите причини.

— Глупави причини. Може и да си си казвал, че предпазваш Хана, но всъщност си защитавал себе си.

— Още житейски уроци, Евгения?

— Млъкни. През всичките тези години, в които отмъщаваше за убийството на съпругата си… Забравил си какво са истинските човешки връзки. Може би защото за теб е било по-безопасно да нямаш такива.

Киров извърна поглед.

— Беше по-безопасно за хората в живота ми. Съпругата ми бе убита от моите врагове, тя нямаше такива. Не можех да изложа и някого другиго на риск.

— Това е вече в миналото. Може да се преструваш, че си ми ядосан, но очите ти светнаха, когато онази нощ видя Хана на моста.

— Наистина не мисля, че можеш да забележиш нещо подобно от сто метра разстояние — каза той сухо.

— Мога да го видя дори от хиляда метра. Изключително добре прозирам в теб, Киров. Свикнала съм да те разчитам през годините. — Евгения се усмихна. — Когато влезеш в непознато помещение, погледът го обхожда за скрити заплахи. Аз също го правя, и то години, след като напуснах КГБ. Но когато си с Хана, пазиш само нея, не и себе си. Винаги знаеш къде е и какво става около нея. — Евгения сви рамене. — Едва се забелязва, но аз го виждам.

— Имаш богато въображение. Хрумвало ли ти е, че може би се чувствам отговорен за нея?

— Отново ставаш досаден. Да, хрумвало ми е, но отхвърлих мисълта. Предпочитам собствените си интерпретации. Те са много по-интересни. Повярвай ми, никой не е отговорен за Хана Брайсън, освен тя самата.

Киров се усмихна.

— Права си.

— Тя няма нужда от защитата ти, но заслужава уважението ти. Не си й засвидетелствал голямо уважение, когато си я напуснал по този начин.

— Така е. Прецаках нещата.

Евгения се усмихна лъчезарно.

— Виждаш ли, житейските ми уроци вече дават плодове. Човек трябва да бъде честен със себе си и да си признава слабостите. Добре, приключих с лекцията. — Изправи се. — Да вървим.

 

 

— Тези копелета!

Евгения беше влязла в къщата и бе започнала да разопакова багажа си, когато чу възклицанието на Хана.

Върна се в дневната.

— Щом споменаваш думата „копелета“, сигурно имаш предвид Киров. Той е първи в списъка.

— Не и в момента. За нещастие, има и други копелета по света.

Хана обърна лаптопа си към нея и й показа.

— Това всъщност е поверително, но в момента съм така ядосана, че пет пари не давам.

Евгения погледна екрана, на който се виждаха подводници, които много приличаха на „Конър“.

— Защо е поверително? — запита Евгения. — Половин Америка вече ги видя по „Дискавъри ченъл“.

— Никой не е виждал това, включително и аз.

Евгения сбърчи нос.

— Не използвахте ли подобна при Маринт?

— Да, подобна. Струва ми се, че корпорацията „Аква“ са модифицирали дизайна ми и са построили тази подводница за военни цели. Това тук са площадки за изстрелване на ядрени ракети. А тези дупки са за оръдията. И кой знае какво още са добавили?

— И не си знаела за това?

— Да. Не са се консултирали с мен и дори не са ми споменавали за тази възможност. — Изруга. — Еберсоул ми каза, че имат нужда от мен за нещо. Знаели са, че ще бъда бясна, когато разбера.

— За какво са имали нужда от теб?

— Не знам. Еберсоул се опитва да се свърже с мен, откакто сме тръгнали. Оставил е това съобщение в електронната ми поща. Решил е, че единственият начин да получи отговор от мен, е да ми покаже това.

Евгения посочи лаптопа.

— Предполагам, че нямаш достъп до електронна поща тук.

— Нямам. Но помолих Киров да ме закара до място, където има безжичен Интернет, така че да не издам местоположението ни. — Хана извади евтиния си телефон. — А сега трябва да се обадя на Еберсоул. Но ако някой следи неговите телефони, ще е по-добре да се свържа с различна клетка. Ще се обадя от друго място.

Евгения грабна якето си.

— Ще дойда с теб.

Хана смръщи вежди.

— Нямам нужда от бодигард.

— Не затова идвам. — Евгения взе якето на Хана и й го хвърли. — Дъблин е страхотен град. Трябва да видим колкото можем повече от него.

Взеха такси до района, в който се намираше барът „Темпъл“. Това беше доста известно място с много барове и ресторанти. Бяха им необходими само няколко минути да намерят кръчма, която да не е пълна с туристи. Евгения влезе вътре да запази маса, а Хана потърси спокойно местенце отвън, за да се обади по телефона.

Секретарката на Еберсоул вдигна веднага.

— Човек би помислил, че избягваш обажданията ни — каза спокойно Еберсоул.

— Какво си мислил, по дяволите?

— А, виждам, че си получила снимката.

— Моля те, кажи ми, че това е произведение на отдела ви по графично изкуство.

— Не. Подводницата е истинска. Направена е в завода ни в Норфолк. Къде си, Хана? Да обсъдим въпроса лично.

— Не е възможно. Не мога да си представя дори, че сте модифицирали дизайна ми, без да се консултирате с мен.

— Не е наша работа.

— А чия?

— Ти как мислиш? Видяла си снимката. Кой, според теб, е платил за модификациите?

Хана знаеше. Беше разбрала в мига, в който бе видяла дупките за оръдията.

— Американската флота.

— Искаха сами да направят модификациите. Казаха, че е въпрос на сигурност.

— Това е смешно. Правила съм много военни проекти.

— Знам. Но имаха някои особени идеи. Общо взето, искаха да получат желания резултат, но без да се препират с теб.

— Не бих спорила с тях, ако правят всичко както трябва.

— За това исках да говорим. Проектираните от тях подводници не притежават маневреността на твоите, които използвахме при Маринт.

— Странно — каза тя саркастично. — Маневреността не е ли обикновено изискване за военните подводници?

— От американската флота не мислеха, че въпросът е за присмех. Това са флотилия миниподводници, които…

Тя стисна здраво телефона.

— Какво искаш да кажеш с това „флотилия“?

— Седем са вече завършени. В момента се конструират още шест, но преустановихме работата по тях, докато не си изясним какво трябва да бъде направено.

— Седем? — Гласът на Хана трепереше от гняв. — Изменили сте дизайна ми и сте повторили една и съща грешка седем пъти? Ти сериозно ли говориш?

— Хана, моля те. Успокой се.

— Как бих могла? Не мога да повярвам, че сте се съгласили на това.

— От флотата много бързаха да ги пуснат във вода.

— Но защо корпорацията „Аква“ не се е противопоставила? Има една вълшебна дума, която използвам, когато някой се опитва да ме убеди в нещо, което не смятам за добра идея. И знаеш ли коя е тя? Думата е „не“.

— Не е толкова просто.

— Напротив. Отказвам непрекъснато.

— Договорът бе за много милиони. Имаме отговорност към акционерите си.

— И аз имам отговорност към банката, която държи ипотеката за жилището ми. А още и към племенниците си, които искат да учат в колеж. Но все пак отказвам.

— Истинска каша е, Хана. Признавам. Имаме нужда от помощта ти.

— Не е за вярване. Не знам на кого да съм по-ядосана. Дали на американската флота за глупостта, или на „Аква“ — за алчността.

— Хана, моля те. Имаме нужда от помощта ти.

Хана си пое няколко пъти дълбоко дъх и продължи:

— Трябва да призная, че никой от хората ти не ми спомена и дума за това. Може да им се има пълно доверие по отношение на сигурността.

— Вероятно не са искали да са край теб, когато узнаеш. Аз поне не исках.

— Значи подводниците са истинска катастрофа?

— Всъщност, не. Справят се доста добре, въпреки, теглото, което въоръжението добавя. Просто са тромави при обръщанията. Инженерите от флотата се опитаха да отстранят недостатъците, но имат някои проблеми. Получихме одобрението им да те включим в проекта.

— Одобрение от флотата, не от мен.

— Хайде, Хана…

— Щом от флотата не са имали достатъчно доверие, да ме включат от самото начало, не виждам защо трябва да отстранявам грешките им.

— Направи го за „Аква“, Хана. Ние ти осигурихме експедицията при Маринт.

— Само защото сте мислели, че може би ще имате нужда от мен за военния проект.

— Отчасти, да.

— Но флотата налива милиони в този глупав проект и аз ще бъда щастлива да ги пратя по дяволите.

— Хана, където и да си, позволи ми да изпратя частен реактивен самолет за теб. Докарахме подводниците в Лас Палмас на Канарските острови, за да ти бъде удобно. И тъй като „Коперник“ е още тук, предполагам, че ще се върнеш на борда му. Ела да видиш подводниците в действие.

— Не е възможно в момента.

— А кога ще бъде възможно?

— Може би никога.

— Моля те, Хана. Ще работим с теб. Всичко, което поискаш.

— Дори да исках да помогна, а аз не искам, в момента не мога. Не съм свободна.

— А ако ти изпратя информация за подводниците и какво сме разработили досега?

— Изпрати. Но не мога да гарантирам, че ще я погледна.

— Ще изпратя куриер.

— Не. По електронната поща.

— Информацията е доста. Разпечатки, доклади, видеоматериали на подводниците в действие… Ще бъде много по-просто да изпратя куриер.

— Нищо не е по-лесно от електронната поща. Сканирай всичко, архивирай го и ми го изпрати.

— Това не е най-сигурният метод. Материалите са поверителни, помниш ли?

— Тогава ги кодирай. Използвай същия код, който използвахме и преди експедицията до Маринт.

— Хана, защо затрудняваш едно толкова просто нещо?

— Този е единственият шанс да ти помогна. Ако бях на твое място, щях да го приема.

Еберсоул ругаеше под носа си.

— Ще го направя, а кога ще се чуем пак?

— Такова нещо не мога да ти обещая. Но този наистина е единственият ти шанс — каза Хана и сложи край на връзката.

„По дяволите Еберсоул, корпорацията «Аква» и американската флота.“ Не трябваше да се обажда. Знаеше, че така само ще се ядоса, но Еберсоул бе намерил начин да получи исканото от него.

Евгения надникна навън. Погледна Хана в лицето и бавно кимна.

— Влез вътре, Хана. Трябва веднага да пийнеш нещо!

 

 

След половин час Хана все още пиеше първата си бира и гледаше как Евгения довършва третия си коктейл. Оркестърът от трима души изпълняваше народна ирландска музика, но тя почти не се чуваше заради шумните гости на заведението.

— Наистина трябва да пийнеш — каза Евгения.

— Няма да ми помогне — каза Хана. — Алкохолът не ми действа, когато съм ядосана. Имам късмет в това отношение. Или нямам, зависи как ще погледнеш.

— Определено нямаш. И какво ще правиш с тези подводници?

Хана се облегна назад.

— Проблемът е на флотата, не мой. Ние трябва да се концентрираме върху ставащото тук.

— Ще им помогнеш, Хана. И двете го знаем.

— Защо казваш това? Те ме предадоха. Изиграха ме.

— О, но тези плавателни съдове са все още твои деца. Копелета може би, но все пак твои. Не вярвам, че ще им обърнеш гръб.

Тя смръщи вежди и отпи от бирата си.

— Е, може би няма. Но пак ще накарам и флотата, и „Аква“ да се поизпотят малко.

— Добре. Одобрявам. — И тя се облегна назад. — Решението е взето. А сега се отпусни и се позабавлявай малко, преди да се върнем в къщата. — Изучаваше Хана с поглед. — Този епизод ми даде ново виждане за теб. Винаги съм те мислила като изобретател и изследовател. Винаги съм знаела, че си сила, с която трябва да се съобразяват, но никога не ми е хрумвало, че може да си важна за военните.

— Опитвам се да не бъда. Работила съм за тях и преди. По дяволите, те са важен фактор в моята професия. Но се опитвам да ги избягвам, когато е възможно. — Стисна устни. — Заради глупави грешки като тази.

— Не си идеалистка по отношение на военните?

— Военните защитават страната ми. Ако вървят по път, който намирам за грешен, значи трябва отново да си помисля. — Поклати глава. — Макар че военните имат своя бюрокрация, това определено е влудяващо.

— Но ти можеш да работиш навсякъде по света. И все пак вярвам, че си патриотка.

Хана сви рамене.

— Да, обичам страната си. Всички правим грешки. — Погледна Евгения. — Ти живееш и работиш в Съединените щати. Сигурно мислиш, че страната е приемлива.

Евгения кимна.

— Винаги съм я харесвала. Динамична е. Завиждам ви. Двамата с Киров вече нямаме родина. Не ме искат в страната ми, след като напуснах КГБ. А той бяга толкова дълго, че когато можеше да се върне в Русия, за него вече нямаше нищо там.

— Киров може да се грижи за себе си. — Усмихна се на Евгения. — А теб отказвам да съжалявам. Никой не е постигнал по-голям успех.

— О, да. — Отпи от бирата си. — Наистина много харесвам живота си. Уреден е. Киров, от друга страна, все още търси. Кой знае къде ще стигне.

— Кой знае? Не мога да си представя кой е по-способен от него да си създаде място за живеене, където и да е — каза Хана. — Желая му късмет.

— Звучи много крайно.

— Имам си собствени проблеми. Киров иска нещата да стават по неговия начин и винаги може да замине нанякъде. Не мога да разчитам, че ще бъде до мен, затова не мога да си позволя увлечение. Ще бъде глупаво. Нямам нужда от него.

— Да, но го искаш, нали?

Хана сведе поглед към питието си. Искаше ли го?

Той притежаваше харизма, магнетизъм и я заливаше топлина, когато го погледнеше.

О, да, нямаше съмнение, че го желае сексуално. Което не означаваше, че ще постъпи неблагоразумно.

Допи бирата си.

— Изпий си питието, Евгения. Време е да се върнем в къщата.

 

 

В десет часа на следващата сутрин Киров влезе в апартамента и се изненада да види Дрискол и Чарли, облечени в кафяви униформи и застанали пред огледалото. Усмихна се.

— Сега сте хората по поддръжката?

Дрискол намести значката си.

— Да. Така са облечени служителите към охладителната камера на Гадер. Уши ни ги деветдесетгодишна старица от Дъндръм. Вълшебница е в тези неща. Показах й снимка, дадох й размерите ни и тя ги изработи за по-малко от шестнайсет часа.

— Още един човек, когото е добре да познаваш — каза Киров.

Дрискол сви рамене.

— В моята работа не оцеляваш, ако не разполагаш с цяла мрежа талантливи хора. — Протегна ръце. — Намерила е възможно най-добрия плат и ни прилягат идеално.

Можем да влезем през главния вход на обслужващата фирма и никой няма да се усъмни в нас.

Чарли заемаше различни пози пред огледалото.

— Трябва да кажа, че ми стои дяволски добре. Не са много мъжете, които изглеждат добре в такава униформа, но аз определено съм от тях. — Вдигна яката и заговори като съблазнител: — На вашите услуги, мис Ана. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не ми харесва как говориш — каза Дрискол. — Звучиш като посредствен порноактьор.

Чарли се засмя.

— Толкова ли е зле?

— Да. Но наистина изглеждаш добре. — Посочи някаква схема на стената. — А сега да се върнем на работа. Трябва да изучим камерата.

Чарли направи гримаса.

— Но ние само се преструваме на хора от поддръжката.

— Ще трябва да поправим компресора, забрави ли? Ще се упражняваме на много подобен на него.

Чарли поклати глава.

— Още домашна работа…

— Тя е деветдесет процента от всяка работа, момчето ми. И особено от моята. А сега да запретваме ръкави.

Докато Чарли изучаваше схемата, Дрискол и Киров излязоха на терасата и се загледаха в стадион „Авива“. Той блестеше на утринното слънце, отразените от него слънчеви лъчи заливаха съседните сгради.

Дрискол бръкна в задния си джоб и извади плик.

— Това дойде сутринта. Благодаря.

— Какво е?

— Писмото с предложение за работа от „Денисън секюрити“. Много щедра заплата, плюс отговорността да наема пет души мой персонал.

— Поздравления.

— Ти го направи за мен, Киров. Благодарен съм.

— Не беше трудно. Със собственика сме били заедно в руската флота.

— Аха. Връзките ти са в действие.

— Той вече знаеше за теб и репутацията ти. Очарован е, че ще работиш за него и ще пазиш клиентите му, за да не бъдат ограбени от хора като…

— Мен — усмихна се Дрискол.

— Точно така.

— Както и да си успял, благодарен съм ти. Мога да наема сина си и да му покажа правия път. Нещо, което на мен не ми беше предложено в младостта ми. — Погледна Чарли през стъклената врата. — Майка му е била права да го пази в тайна през всичките тези години. Нямаше да повлияя добре на възпитанието му.

— Сигурен съм, че това не е вярно.

— Така е. Не вървях по правия път, затова и не можех на никого да го посоча. — Дрискол сведе поглед. — Знаеш ли, когато остаряваш и виждаш как любимите ти хора умират, светът може да стане много тъжно място. Затова Чарли е такава радост в моя живот. Не е същото, като да съм го отгледал от бебе, но вероятно, в нашия случай, е дори по-добре.

Киров се усмихна.

— Което означава, че и двамата имате късмет.

— Имаш ли деца?

— Не.

— А някога мислил ли си да имаш?

Киров кимна.

— Някога бях женен и двамата със съпругата ми искахме голямо семейство. Тя си беше наумила, че ще искаме пет деца. Не четири, не шест, а пет. И дори започна да им измисля имена. Записваше ги на листчета хартия и ги лепеше на хладилника. Ако някое име й омръзнеше след седмица, отпадаше от списъка.

— Интересна система.

Киров се усмихна.

— Да, беше много специално време. — Обърна се рязко. — Е, имаш работа. Ще те оставя. И поздравления отново, Дрискол.

 

 

Агент Елайджа Бейкър сложи слушалките на главата си и се приготви да чуе още хиляди извинения. Двамата агенти, които беше довел със себе си в Ирландия, оплескваха операцията при всеки неин обрат.

— Аз изпробвах лично онези проследяващи устройства — каза агент Бейкър. — Трябва да работят навсякъде в града.

— И какво се е случило, тогава?

— Не знам. Двамата с Холис поставихме такива в абсолютно всички обувки на Хана и в джобовете на палтото й. Изчезнаха от монитора преди час.

— Да — каза Бейкър с горчивина. — И тогава ми предложихте нескопосаната теория с местната интерференция. Мислехте, че ще мине. А междувременно Хана Брайсън изчезна.

— Е, обаждам се да кажа, че се появиха на екраните ни преди малко.

— Всичките?

— Да.

Лицето на Бейкър засия. Може би Брадли и Холис не бяха чак такива неудачници, все пак.

— Установихте ли отново визуален контакт с Брайсън?

— Не точно.

— Какво означава това?

— Проследихме сигнала. Той ни отведе до сградата на Централната поща. И по-точно до кошчето за боклук пред сградата.

— Обувките на Хана Брайсън са били в кошчето?

— Ъъ, не. Устройствата са били отстранени, поставени в опаковка за подаръци и изхвърлени в кошчето. Бяха адресирани до теб.

— До мен?

— Да, сър. „На Елайджа Бейкър, с любов.“ Позволихме си да отворим пакета. Устройствата бяха подредени във формата на сърце.

Много забавно, Киров.

— А мобилният й телефон? Използва ли го?

— Не, сър. Не и от вчера сутринта.

— Добре. Останете на поста си. — Бейкър сложи край на връзката и изруга. Трябваше да нареди да следят Хана Брайсън лично, вместо да разчита на тези проклети GPS устройства.

— Тежък ден в офиса?

— Да. — Обърна се към леглото, когато тя зададе въпроса си. — Не сме по-близо до откриването на Киров от вчера. Дори сме по-далеч всъщност.

Анна Деверо седна в леглото и се загърна в завивките, оставяйки раменете си голи.

— Казах ви, че трябва да го поверите на мен.

— И как щеше да се справиш? Да отвлечеш Хана Брайсън и да я измъчваш, докато не ти каже каквото искаш да знаеш?

Анна сви рамене.

— Много по-ефективно от вашия подход.

— Мисля, че това изисква повече финес.

— Финесът не ви отвежда много далеч в момента. — Усмихна се нежно. — Понякога, мили мой, се изисква по-остър инструмент.