Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (8)

Глава 7

Митницата на кея, Дъблин

20:55

Киров мина бързо покрай статуята в цял ръст и затича към северния бряг на река Лифи. Трябваше да потисне емоциите си, за да остане жив и този път. Ако ги оставеше да командват, беше свършен.

Не се получаваше. Не и когато ставаше въпрос за Хана.

Огледа се. Тук беше почти безлюдно, за разлика от тълпите на „О’Конъл стрийт“ малко по-нататък.

Ако Уолш искаше тихо място, то изборът му бе добър.

Пред погледа му се разстилаше мостът Шон О’Кейси, тесен и изграден от стомана. Спря. Някой се криеше в сенките на моста.

Уолш?

— Не, беше прекалено слаб.

Може би беше човекът на Уолш, когото беше видял с него на първата им и единствена досега среща. Киров се огледа предпазливо, след това стъпи на моста. От реката се издигаше мъгла и капките се виждаха ясно на светлината на уличните лампи. Стоманените перила на моста блестяха.

Фигурата на моста не бе помръднала. Беше с гръб към него. Може би въобще не беше човек на Уолш. Може би Уолш се криеше в сянката на някоя от близките сгради.

Киров стисна здраво дръжката на пистолета. Беше чиста ирония, че го беше купил от Уолш. Е, щеше да го използва, ако се наложеше.

— Няма да имаш нужда от оръжието.

Този глас…

Фигурата се обърна и излезе от сенките.

Хана.

Тръгна към него.

— Здравей, Киров.

Същата дива, къдрава коса, силни и красиви рамене и лице, което от първия миг знаеше, че никога не би могъл да забрави.

Огледа набързо района.

— Къде е Уолш?

— Пие бира надолу по улицата. Казах му, че искам да те видя насаме.

— Казала си му?

— Ситуацията е малко различна от онова, което бе подведен да вярваш.

Киров отпусна ръце покрай тялото си.

— Колко различна?

— Много различна. Съжалявам.

— Не те е отвлякъл?

— О, напротив, отвлече ме. Но след като му показах няколко уебсайта с моята снимка, успях да го убедя, че би било глупаво от моя страна да зарежа кариерата си на морски архитект и да дойда тук, за да му създавам проблеми. Или пък на теб.

— Устроила си ми инсценировка.

— Да, предполагам. С помощта на Уолш. Когато го опознаеш, разбираш, че има романтично сърце.

— Глупости.

— Не, вярно е. Разбра, че непременно трябва да те видя, и предположи, че може да направи нещо в името на истинската любов.

— Направила си инсценировка и на него.

Тя кимна.

— Но той беше добре компенсиран. Евгения му даде няколко хиляди за труда. Мисля, че очаква от теб да й възстановиш сумата.

— Евгения… — Той кимна бавно. — Разбира се. Ето как си ме намерила.

Тя стисна устни.

— Можех да ти се обадя. Ако ми беше оставил телефонен номер.

— Съжалявам. Не задържам телефоните повече от няколко дни. Много е лесно да ме проследят чрез тях. — Усмихна се горчиво. — Макар че ти, изглежда, нямаш проблем.

— По дяволите, въпросът не е в това, че нямаш телефон. Четирийсет и осем часа преди да тръгнем за Маринт, трябваше да науча от рецепциониста в хотела, че си напуснал и си повикал такси, което да те откара до летището. — В очите й блестеше гняв. — Не можеше ли да ми кажеш, че заминаваш?

— Не, реших, че е най-добре да не знаеш. Не съм искал да те нараня.

— Не ме нарани. Ядоса ме може би. Обърка ме. Вбеси ме. Но не ме нарани.

— В такъв случай, съжалявам, че… съм те вбесил. Затова ли си даде целия този труд да ме намериш?

— Не се ласкай. Отписах те.

— Защо си тук, тогава?

— По една-единствена причина. — Бръкна в джоба на палтото си. — Беше откраднат изключително важен артефакт. Извадихме го от водите край Маринт едва вчера. Федералните мислят, че е в ръцете на някой си на име Гадер. Какво знаеш ти?

Киров се напрегна.

— Какъв артефакт?

— Защо да ти кажа? Дори не знам дали мога да ти имам доверие.

— Не е вярно. Знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Какъв артефакт?

Тя не отговори, а на свой ред го запита:

— Защо федералните мислят, че ти може би имаш нещо общо с кражбата?

— Вероятно изпробват почвата. Кажи ми за артефакта.

Тя поклати глава.

— Не и докато не ми кажеш какво става. Случвало се е и преди, но повече няма да го позволя. Ще върна този артефакт на Мелис. И бъди честен с мен.

— Винаги.

— Не ми казвай това, ти руски Макиавели. Уби ли двама души във Венеция?

— Да — отговори той без колебание.

Тя зачака.

— И това ли е? Никакво обяснение?

— Какво искаш да знаеш? Онези двамата работеха за Гадер и щяха да убият човек.

— И ти просто изигра ролята на добрия самарянин? — запита тя саркастично.

— Не. Познаваш ме добре. Онзи мъж, Дебни, разполагаше с информация, която ми бе нужна. Хората на Гадер преследваха същата информация, но щяха да го убият, преди да са я получили. — Сви рамене. — Направих каквото трябваше. Не мисля, че някой ще оспори факта, че елиминирането им бе добро дело.

— Полицията във Венеция може да го оспори.

— Възможно е. Затова и не останах дълго там.

— Каква информация? — запита тя. — Искам да знам всичко. Не ми подхвърляй парчета…

— А, виждам, че сте се намерили. — Уолш вървеше към тях откъм южния кей.

Киров му извика:

— Сега очаквам отбивка от цената по поръчката ми. Причини ми доста проблеми.

— Няма да получиш нищо подобно. — Уолш вървеше към тях, задъхан от усилието. — Аз очаквам бонус за това, че те събрах с тази прекрасна дама.

— Прекрасна дама, която си отвлякъл.

— С насочено към нея оръжие — добави Хана.

— Недоразумение — усмихна се лъчезарно Уолш. — Просто се грижех за твоите и моите интереси, Киров. — Обърна се. — Хайде, ще дойда с вас до кръчмата на кея, а после ще изчезна и ще ви оставя сами. Тази кръчма е една от любимите ми, изпълнена е със светлина и музика. — Направи гримаса. — Наистина не ми харесва тук. Всичките тези статуи на кея, издигнати в памет на глада… Мисълта за глада наистина ме депресира…

 

 

Чарли стоеше в потъналия в сенки вход на затворено фотостудио на южния бряг и наблюдаваше Киров, жената и дебелия мъж на моста. Спомни си, че Киров бе нарекъл мъжа Уолш. Макар Киров да твърдеше, че няма нужда от помощ, Чарли знаеше по-добре. Много неща можеха да се объркат. Беше израснал по улиците на Дъблин и беше научил, че човешкият живот не означава нищо за хора като Уолш.

Подпря се на тухлената стена и вдигна оръжието. Прицели се в белокосата глава на Уолш.

„Хайде, действай, дебелако. Готов съм за теб.“

Смръщи вежди озадачен. Макар да не можеше да ги чуе, езикът на тялото между тримата беше… почти цивилизован. Охо! Уолш се канеше да извади нещо изпод сакото си. Защо Киров не реагираше?

По дяволите, ето защо присъствието му тук беше необходимо. Чарли се прицели с револвера, натисна леко спусъка и бавно…

Допряха студен метал до слепоочието му.

Чу металния звук над ухото си.

Погледът му се стрелна вдясно и видя дребна и привлекателна жена да държи пистолет, който изглеждаше прекалено голям за нея. После видя очите й и разбра, че може да се справи с всяко оръжие.

— Приятел на Киров? — Усмихна се. — И аз. Казвам се Евгения. Виж, да не разваляме срещата им.

Киров се усмихна на сервитьорката и поръча две чаши „Гинес“. Тя му се усмихна в отговор, потупа го по ръката и се отдалечи.

— Почти бях забравила — каза Хана.

— Какво?

— Колко удобно се чувстваш във всяко обкръжение. Тук сме от две минути, а вече двама мъже ти кимнаха за поздрав, а група жени те поканиха да играеш на дартс. А каза, че никога преди не си бил тук.

— Не съм.

— И, естествено, никога досега не си виждал тези хора.

— Не съм. Ирландците са известни с общителността си. Предполагам, че лицето ми е открито и дружелюбно.

„Да, но само когато ти си решил да бъде такова“, помисли си тя. Носеше кремав вълнен пуловер и сиво сако от туид и изглеждаше съвсем у дома си тук, в тази кръчма. Киров не бе красив в общоприетия смисъл на думата, но ясно изразените му скули, твърдата брадичка и пронизващите сини очи приковаваха вниманието. Силата на личността му го правеше привлекателен и имаше почти незабавен ефект върху хората. Тя би трябвало да знае. Беше му ядосана, но неговата сила въпреки това я обгръщаше и привличаше към него. Не можеше да откъсне поглед от него, къпеше се в увереността му, чиято природа бе едва ли не чувствена.

„Не обръщай внимание. Стегни се.“

Киров наклони глава.

— Сигурен съм, че не си изминала целия път до Ирландия, за да обсъждаме неустоимия ми чар.

— Дяволски си прав. Нима мислеше, че ще бъда по-мека с теб на обществено място?

— Познавам те добре, Хана. Ти би ме разкъсала навсякъде и по всяко време. — Погледна камината, в която гореше огън. — Но Уолш е прав. Това място е по-подходящо за двама приятели, които искат да споделят по питие.

— Намали малко силата на очарованието си, моля те. В момента не съм в настроение за това. Имам въпроси и искам да получа отговори.

— Питай. Какво искаш да знаеш?

— Какво искам да знам? — Гледаше го втренчено, сякаш не вярваше на ушите си. — Дори не знам откъде да започна.

— Да започнем оттам защо не дойдох с теб в Маринт?

— Това си е твоя работа. — „И боли прекалено много.“ — Очевидно си променил решението си, не си искал да дойдеш с мен. Няма нищо. Никога не съм те молила. Има по-важни неща, за които да говорим.

— Всъщност всичко е свързано. Предполагам, че си се запознала с Елайджа Бейкър, агента от ФБР?

Хана кимна.

— Затова съм тук. Той ми каза, че обикаляш Европа, убиваш хора и задаваш въпроси за Маринт.

Киров се усмихна на сервитьорката, която идваше към тях с подноса. Изчака я да остави чашите и да се отдалечи, преди да отговори.

— Предполагам, че това е технически вярно. А Бейкър каза ли ти, че искаше да ме наеме?

— За какво?

— Маринт.

— Не, пропусна тази част.

— Разбира се. Нямало е да помогне на целите му. Както знаеш, няколко години работих съвместно с ФБР по проекти, в които имахме общи цели. Те искаха това да продължи, а аз отказах. Но когато Бейкър чу, че ще отида в Маринт, поиска помощта ми за случай, по който работеше. Знаеше за интереса на Гадер към Маринт, а за човек с неговата професия, това означава, че най-вероятно става дума за оръжие.

— Бейкър ни каза това.

— Но за да разбереш нещата по-пълно, трябва да се върнеш малко назад. Към мъжа на име Самюъл Дебни.

— Дебни. Бейкър каза, че си му спасил живота, когато си убил онези двамата във Венеция.

— Да, нещо такова.

— Също така каза, че не си го направил заради доброто си сърце.

— Вярно е. Каза ли ти кой е Дебни и откъде е?

— Не.

— Да, и аз реших, че не е искал да сподели чак толкова много. Дебни е ботаник, работил за голяма фармацевтична компания във Франция. Изучавали морския живот, проби от които били донесени при предишни експедиции до Маринт. Знаели са и за твоята предстояща експедиция и се готвели да поискат още екземпляри. Органична материя, която вероятно заслужава да бъде изследвана.

— В това няма нищо необичайно. Сигурна съм, че Мелис поддържа връзка с няколко лаборатории.

— Разбира се. Но тези други лаборатории не са направили откритието, до което са достигнали Дебни и неговият шеф, Раул Ластре. Изучавали нови подвидове на водораслите, които обозначили като ТК-44. Те, изглежда, не съществували никъде другаде, освен във водите край Маринт. По време на експериментите открили, че тези водорасли имат способността да филтрират кислорода от обкръжаващата ги вода. Процесът векове наред бил безвреден, но ако се активира правилно, може да навреди на всички видове морски живот в огромни райони. — Поднесе чашата към устните си. — Представи си какво може да направи някой, ако притежава такава разрушителна сила.

Мисълта я накара да потрепери. Моретата бяха унищожавани от напредъка на цивилизациите с техните нехайство и алчност. Беше виждала резултатите при много от експедициите си и от това й прилошаваше. Но преднамерена заплаха от унищожение беше още по-голям ужас.

— Сигурна съм, че Гадер си го представя.

— Точно така. А преди него са си го представили Дебни и Ластре. Били са на ръба да разгадаят загадката, която измъчва учените вече години наред… Тайната, сложила край на цивилизацията на Маринт. За нещастие, това не било достатъчно за Дебни. Той видял откритието като възможност за създаване на ново оръжие, което ще струва милиони долари. Изкушението е голямо, когато човек е слаб. Дебни повредил спирачките на „Мерцедес“-а на партньора си и Ластре излязъл от планински път и паднал в долина от височина шейсет метра. Дебни взел активираната проба от ТК-44 и се захванал за работа.

Хана поклати глава. Беше виждала достатъчно грозота и ужас и не беше изненадана.

— И никой друг не е знаел за това?

— Очевидно не. Направили откритието случайно и го пазели в тайна, преди да го публикуват. Дебни започнал работа върху освобождаването на унищожителните свойства на пробата.

— И тук се намесва Гадер.

— И няколко други играчи. Дебни не бил готов за ада, който се стоварил отгоре му. Знаех, че ако не го намеря бързо, няма да бъда дълго жив. За щастие, успях да го настигна във Венеция точно когато хората на Гадер се канеха да му видят сметката.

— И успя ли да го накараш да говори?

— Не съвсем. Интересувах се най-вече от това, къде се намира пробата ТК-44, но той изгуби съзнание, преди да ми каже. Опитваше се да я използва, за да постигне сделка с властите, но накрая все пак успя да избяга от болницата. Каква ирония, свърза се отново с Гадер и накрая успя да сключи сделка с него. А човек би казал, че ще бяга от него като от чума. Подозирам, досетил се е, че Гадер иска пробата, щом е готов да убива за нея.

— Тогава защо, по дяволите, на Гадер му е бил необходим и артефактът?

— Мисля, че нещо се е случило, преди Дебни да успее да предаде информацията, необходима за включването на унищожителните способности на водораслите.

— И не знаеш какво е станало с него?

Той поклати глава.

— Изчезна. Не мога да открия и следа от него. Може и да е мъртъв. Дори да е бил предпазлив, когато се е свързал с Гадер, няма гаранция, че е останал жив. А е възможно и да е взел парите и да е напуснал страната. Възможно е още партньорът му да е задействал активацията, а Дебни само да е блъфирал, за да получи огромна сума. Във всеки случай, Гадер отчаяно иска да открие действието на пробата. И търси нещо, което да му подскаже.

— Нещо като нашия артефакт?

Той кимна.

— Артефактът отговаря на описанието на търсеното от него. Всичко, което документира края на Маринт. — Погледна я въпросително. — Каквото, подозирам, сте открили?

— Не знаем дали там има чак такива подробности. Ако тези водорасли са унищожили храната им и по този начин са предизвикали смъртта им, те може да не са разбрали каква е причината.

Киров сви рамене.

— Възможно е. Но както приятелката ти Мелис показа на света, цивилизацията на Маринт е била високо развита. А когато Гадер си науми нещо, той използва всички възможности.

— Това започва да ми става ясно. Но какво те доведе тук, в Ирландия?

— Знаеш ли, че ирландците приготвят най-вкусното агнешко задушено на света?

— Киров!

— О, интересува те нещо друго?

Трябваше да свие длани в юмруци, за да не го удари.

— Да.

— Напоследък Гадер прекарва много време тук. Наблюдавам го и съм сигурен, че пробата е тук.

— И защо си толкова сигурен?

— Прекарва много време с ботаника доктор Саймън Лампмън от „Тринити колидж“, където навремето е учил. Вярвам, че е наел Лампмън да открие как да активира разрушителните способности на водораслите. Виждал съм Лампмън да идва и да си отива — и то няколко пъти — от офиса на Гадер на стадион „Авива“. И всеки от тях носи малък преносим хладилник. Мисля, че Гадер държи пробата в офиса си и дава на Лампмън само части.

— Ако това е вярно, Гадер наистина изчерпва всички възможности.

Той кимна.

— А помисли какво може да се случи, ако получи онова, което иска.

— Не правя нищо друго. — Помисли си, че може да е истински кошмар, и я побиха ледени тръпки. — Стотици нации разчитат на морето за храна. Ако това е унищожило Маринт, този, който го контролира, може да държи заложници цели държави и дори може би континенти.

— И всеки, който плати исканата цена на Гадер, ще има същата власт над враговете си. — Изкриви устни. — Не искам да живея в такъв свят.

— А мислиш ли, че аз искам? Трябва да докладваш това на някого.

Киров повдигна вежди.

— Наистина ли? На Бейкър?

— Знам, че си подозрителен към правителствените служители. По дяволите, аз също съм. Но не можеш да си играеш с това. Не можеш да позволиш на Гадер да получи каквото иска.

Той отново отпи от бирата си.

— Нямам и намерение.

— Намеренията може да не се окажат достатъчно добри.

— Намеренията са нищо, ако не са последвани от действия.

— Какви действия?

Той не отговори.

Тя стисна здраво чашата.

— По дяволите, кажи ми, че имаш нещо наум.

— О, имам. — Срещна погледа й. — Просто не съм сигурен, че искаш да го чуеш.

— Пробвай. Изминах дълъг път, за да те намеря. Няма да си тръгна без отговори.

— Отговорите могат да се окажат опасно нещо. Ако преустановим контакт сега, няма да узнаеш за действия, които по-късно могат да те вкарат в беда. Защото така няма да имаш знание.

— Знание за какво?

— Няма да се откажеш, нали? — Дълго я гледа втренчено, претегляйки възможностите. Накрая се усмихна. — Ще открадна пробата от Гадер.

Страхуваше се, че ще чуе това.

— Според теб и Бейкър, Гадер е престъпник, който има достатъчно сили и власт. Луд ли си?

— Не. Лудост би било да предам информацията в ръцете на правителствен служител. Дори той да твърди, че на сърцето му лежат единствено грижите на страната.

— И какво ще правиш с пробата? Ще я скриеш под някоя скала?

— Изкушавам се. Тези водорасли са останали на дъното на морето векове наред, без да нарушат равновесието на силите в природата. — Тя отвори уста да възрази, но той вдигна ръка. — Да, знам, че е прекалено късно. Но не искаш ли да знаеш с какво си имаме работа? Ако това се окаже потенциално оръжие, както вярва Гадер, вероятно ще го предам на властите, за да го пазят. Но никога няма да го дам само на един човек и нито дори само на едно правителство. Властта е прекалено голяма. Маринт, разбира се, е страстта на Мелис Немид и мисля, че тя трябва да има думата по въпроса.

— Разбира се, че трябва.

— Доколко мислиш, че ще й сътрудничи разузнаването по отбраната? Доколко ще сътрудничи на когото и да било от нас? Нямам намерение да предам пробата на полицията или на някоя правителствена агенция. Така най-бързо ще изгубим контрол над ситуацията.

— А ти искаш непременно да я контролираш, нали? Май си командвал прекалено дълго на онази подводница.

— Практически през целия си живот на възрастен. Беше необходимо да се науча да вярвам на преценката си.

— И никога не си направил дори една грешка?

— Правех грешки, но никога не съм правил опити да ги прикривам и никога не съм ги повтарял. Като капитан на атомна подводница, бях прекалено изложен на погледите. Но с правителствените агенции е друго. Те могат да скрият корупцията и безсилието си. Предпочитам да завися от себе си. — Облегна се назад и тихо добави: — Като теб, Хана. Не съм единственият, който обича да контролира. Когато преодолееш първия шок, ще се почувстваш като мен.

Хана гледаше втренчено покривката.

— Какво те кара да мислиш, че ще успееш да откраднеш пробата от офиса на Гадер?

Киров се усмихна.

Хана познаваше тази усмивка. Започваше да се разколебава и той го знаеше. По дяволите.

— Ще получа помощ. Дрискол, който е направил кариера от влизането и излизането от разни места. Тази вечер ще те запозная с него.

Хана го гледаше, без да премигва. Той наистина ли обмисляше тази възможност?

Киров посочи чашата й.

— Пий. Противно на това, което повечето американци вярват, тук сервират бирата студена. Не искаш да се стопли, нали?

— Дяволски си сигурен, че няма да имам нищо против плана ти. В противен случай нямаше да го споделиш с мен.

Той сви рамене.

— Двамата с теб гледаме на нещата по един и същи начин. Възможно е и да греша, разбира се. Във всеки случай, сега съм оставен на милостта ти. Каквото кажеш, каквото пожелаеш.

— Ти никога няма да позволиш да зависиш от нечия милост, Киров.

— О, но сега е такъв, специален случай — каза той тихо. — За мен ще бъде удоволствие да завися от милостта ти в някои ситуации, Хана.

Тя извърна поглед. Не трябваше да се чувства така. Усети как се изчервява.

— Не вярвам, че си способен да дадеш на някого власт. Може някой ден да ти го припомня.

Той се усмихна.

— Очаквам го с нетърпение. Но сега мисля, че трябва да вземеш решение.

Да, трябваше. Мисли още секунда-две. След това изправи гръб.

— Ако ще се заемем с това, трябва да го извършим без грешка.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в едва забележима усмивка.

— Ние. И не можем просто така да нахлуем в офиса на Гадер. — Хана вдигна чашата си и отпи дълга глътка, преди да я остави. Мислеше усилено, претегляше възможностите. — Трябва в същото време да проникнем и в лабораторията на „Тринити колидж“.