Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (16)

Глава 15

Дънслогин, Ирландия

15:14

Колата на Гадер спря на черния път на осемнайсет мили северозападно от Дъблин. Двама мъже от охраната му стояха на пътя с Лампмън, а още двама бяха в колата зад Гадер.

Той огледа района и от двете страни на черния път.

Бяха минали пет минути, откакто за последно бе видял признаци за цивилизация.

— Не се шегуваше, че приятелите ти ще пристигнат първи — каза Лампмън. — Но не ме предупреди, че ще претърсят целия район.

— Извинявай за предпазните мерки. Хората с моята професия често са мишена, затова рядко приемам покани в усамотени места.

— Тогава може би трябва да помислиш за друг вид работа.

— Да се пенсионирам? Това може би зависи от онова, което ще ми покажеш днес.

— Е, тогава смятай, че ти остава още малко. — Лампмън се усмихна. — Досети се, че не бях много ентусиазиран, когато ми предаде информацията от рамката. Бях изпълнен със скептицизъм. Трудно ми беше да повярвам, че нещо толкова просто може да предизвика такъв ефект. И че учен от онова време може да се е досетил за това.

— Но се оказа така? — запита Гадер.

Лампмън направи знак на Гадер да го последва по прашния път.

— Виждали сме зони с минимум кислород, или така наречените „зони на сенките“, в нашите океани и преди. Ето какво се случва обикновено — богати на азот замърсители принуждават огромни популации от планктон да се разрастват по повърхността на водата. Планктонът изгнива и пада на морското дъно, където бива разграждан от милиарди микроби. Проблемът е, че тези микроби също консумират кислород. Много кислород. Консумират толкова много кислород, че не остава за нищо друго живо в този район.

— И това се е случило при Маринт?

— Не мисля. Не точно. При Маринт нещата са били много по-сериозни. Крайбрежните райони не са се възстановили с години, може би с векове. Веднъж активирани, водораслите очевидно са се разпространили като растителен вид, който не ни е познат. Разпространявали са се с огромна скорост и са изсмуквали кислорода от водата.

— Това вече го знам.

— Тогава също така знаеш какво активира разрушителната им способност. Открили са го в онази рамка.

Гадер се усмихна.

— Царевица?

— Звучи смешно, знам. Но е вярно. Царевицата е растение, което се култивира от човека. Няма дива царевица. Култивирана е едва през последните няколко хиляди години от дива трева с наименованието teosinte.

— Мислех, че идва от Мексико.

— Така е. Европейците дори не са я познавали преди няколко хиляди години. Но след откриването на Маринт, установихме, че също са култивирали тази дива трева и са отглеждали царевица. Близък братовчед, може да се каже, на тази, която отглеждаме сега. Знаехме, че са я открили доста късно в историята на тяхната цивилизация, а сега знаем, че е ускорила за идването на края. — Поклати глава. — Такова незначително растение да причини края на една от най-високите култури, които познаваме.

— Как се е случило?

— Жителите на Маринт започнали да изгарят стъблата във фурните си. Възможно е последвалото замърсяване на въздуха да се е натрупало по крайбрежната ивица и да е активирало водораслите. А може и да са ги изхвърляли в реката като отпадъци. Както и да е било, ученият от Маринт е прав. Това било началото на края.

— Сигурен ли си във всичко това?

— Като учен, искам да знам от какво е породен този ефект. Все още не знам и няма да знам, докато не се сдобия с още проби TD44, които да изследвам. Но е достатъчно да ти кажа, че работи. И то бързо.

— Изглеждаш доста сигурен.

Лампмън се усмихна и посочи към малкото езерце, което тъкмо се появи пред тях.

— Защо не погледнеш?

— Шегуваш се, нали?

Лампмън поклати глава.

Гадер изпита огромно вълнение и закрачи бързо към водата. А тя бе тъмнозелена. Стотици мъртви риби, жаби и насекоми плаваха отгоре.

Гадер погледна Лампмън.

— Искаш да кажеш, че ти си предизвикал всичко това?

— Точно това казвам. — Лампмън му показа снимки. — Ето как изглеждаше езерото преди четирийсет и осем часа.

Гадер взе снимките и ги погледна. Трепна при вида на чистата вода и красотата на заобикалящата природа.

Вдигна поглед.

— Четирийсет и осем часа?

— Би трябвало да минат седмици, за да се стигне до този стадий. Казах ти. Не прилича на нищо познато.

Гадер коленичи на ръба на водата.

— Смесил си пробите водорасли с царевични стъбла?

— Направих това в лабораторията и след като забелязах бързата реакция, синтезирах химичен разтвор с някои от елементите, които биха причинили подобна реакция. Ще мога да постигна по-добър и по-бърз резултат, след като стесня кръга на елементите.

— Фантастично — прошепна Гадер.

— Казах ти, че си струва пътуването.

— Абсолютно. — Сведе поглед към мъртвата, лишена от живот, вода. — Виждам, че мога да продължа напред.

— Е, не съвсем. Не още. Ще имаш нужда от огромни количества за онова, което ми се струва, че си намислил.

Гадер махна с ръка над езерото.

— А всичко това?

— Само начало, но накрая ще можеш да отглеждаш каквито количества искаш. Мога да ти помагам… но преди съществено увеличение на заплащането ми, а и някои други облаги.

Гадер присви очи.

— Какви облаги?

Лампмън се усмихна.

— Не искам да бъда просто работник, а партньор.

Гадер очакваше това от известно време. Лампмън беше алчен.

— Плащам ти добре.

— Но задълженията ми се увеличават. Караш ме не само да правя жизненоважни изследвания, но също така да анализирам крайбрежните води за потенциални места за отглеждане на водораслите. Естествено, това ме прави любопитен по отношение на делата ти в Англия. Не съм глупак.

— Никога не съм те смятал за глупак. — Хвърли на копелето кокал и после виж какво ще стане. Нямаше да живее достатъчно дълго, за да се радва на парите си. — Може би ще ти дам малък процент от печалбата, ако се съгласиш да си изцапаш ръцете и да ми помогнеш с информация, как да отглеждам тези водорасли. Можеш ли?

Лампмън се усмихваше широко.

— Казах ти, че мога.

— Колко бързо?

— Можем да създаваме TD44 тук и може би след девет месеца или година…

— Не е достатъчно бързо. Не мога да чакам толкова дълго.

Лампмън смръщи вежди.

— Нямаш избор.

— Винаги имам избор. Кажи ми какви са възможностите ми.

— Има само едно място на земята, където можеш да получиш исканите количества. Маринт.

— Ето, че току-що направи избора ми вместо мен. Подготви се да работиш като… партньор. Ще имам нужда от цялата информация, която мога да получа. Трябва да знам как да добивам водораслите там. — Обърна се и тръгна към колата. — Отивам в Маринт.

 

 

— Да!

Елайджа Бейкър затвори и се върна в дневната.

— Хана Брайсън е видяна в Атина — каза на Анна, която се бе свила на дивана. — На пристанището, където е шхуната на Мелис Немид. Изпратих Мендоса да я следи.

— В такъв случай ще я пипнем. — Анна спусна крака на пода. На лицето й бе изписано нетърпение. — А Киров?

— Още не знаем. Не се е появил.

— Лабораторията в музея?

— Мендоса ще изследва тази възможност, когато пристигне там. Агентът ми на мястото не е успял да провери.

— Тогава е глупак. Аз ще намеря начин.

— Не се съмнявам — каза Бейкър. — Но той няма твоя… талант.

— Говориш за секс? — Усмихваше се, докато обуваше обувките с високи токчета, които по-рано бе захвърлила.

— Сексът помага. Но умът е този, благодарение на който преживяваш деня. Мисля, ще се съгласиш, че притежавам и двете. Гадер е толкова сигурен, че са някъде в Шотландия, но аз имам чувството, че ще останат близо до Мелис Немид. Затова предложих да изпратиш човек да дебне около музея в Атина. И си струваше, нали?

— Да.

— Трябва по-често да ме слушаш и ще ти поднеса моя любим Винсънт, завързан с прекрасна розова панделка.

— Имам си свои планове. — Все още не знаеше доколко може да се довери на Анна. От години се опитваше да залови Гадер и това се бе превърнало в кошмар и огромно разочарование. Той бе недосегаем благодарение на връзките с високопоставени правителствени служители, които го използваха за тайните си операции, както и да снабдява с оръжие и муниции поддържаните от Съединените щати бунтовници в страните от Третия свят. Всеки път, когато Бейкър се опиташе да го арестува, той беше освобождаван след часове. Но Бейкър бе видял своя шанс, когато Гадер се бе заинтересувал от Маринт. Екотероризъм от голям мащаб. Този път щеше да получи присъда. Никой нямаше да иска да помогне на Гадер и да рискува собствената си кариера. Беше време за действие.

Анна се усмихна.

— Да. И съм сигурна, че са брилянтни. Ако ги споделиш с мен, мога да намеря начин да станат още по-добри. Защо иначе дойде при мен?

Защо? Заради безкрайната й амбиция. Каза й, че в замяна на помощта й ще бъде освободена от всички обвинения срещу нея и Гадер. За бизнес с оръжие нямаше да може да става и въпрос след това, но тя щеше да запази контрола над останалия, който бе оценен на стотици милиони долари. Щеше да бъде независима и богата. Бейкър щеше да получи така исканата от него присъда над Гадер. Той щеше да бъде унищожен. Което бе идеално.

Дори повече от идеално. Не знаеше, че също така ще получи Анна в леглото. Трябваше да подозира, че тя винаги ще владее ситуацията и че сексът ще бъде едно от оръжията й. Щеше да бъде глупак, ако й откажеше тази манипулация, тъй като тя беше една от най-опитните куртизанки в света. Докато успяваше да пази ума си трезвен, споразумението между тях щеше да го задоволява напълно.

— Гадер не е ли показал подозрение, че си имаш работа с мен?

Тя се засмя.

— Гадер подозира всички. Но съм се погрижила винаги да има силна нужда от мен, затова не му се иска да мисли, че е възможно да не съм му вярна.

— Не искам нищо да ти се случи.

— Трогната съм. — Усмихна се. — Винаги е добре да има мъже като теб, които да се грижат за мен.

Тя имаше нужда от грижи толкова, колкото и кобрата, която се готви да нанесе удара си. Но имаше нещо еротично в риска да се откажеш от ухапването. Той докосна бузата й с показалец.

— Много си ценна за мен. И не се налага да се тревожа за лоялността ти. Всичко, което правиш за мен, правиш и за себе си.

— Иска ми се да ми позволиш да правя повече. — Взе ръката му и я поднесе към устните си. — Толкова е скучно да се изравя информация. Аз обичам действието. Какво заръча на Мендоса за Хана Брайсън?

— Само да я наблюдава отблизо. И когато се появи Киров, ще заловим и двамата. Ще се погрижим да не бъдат повече заплаха за операцията.

— А безопасно ли е това? Както ти казах, Гадер знае, че Киров е човекът, откраднал пробите от Лампмън. Не искаш той да стигне до Киров преди теб, нали? Един възможен конфликт ще усложни много плановете. Проектът е от огромна важност за Гадер, но може и да се откаже, ако реши, че Киров може да го предотврати.

— Това няма да стане. На Мендоса може да се има доверие. Всъщност ползва се с доверието ми още от самото начало. Знае колко е важно да се действа внимателно.

— Надявам се да си прав. — Целуна го бързо. — Но ако нещо стане, ще намериш начин да овладееш ситуацията. — Тръгна към вратата. — Ще ти се обадя, когато науча нещо за експериментите на Лампмън. Възможно е те да се окажат колелото, което ще задвижи всичко. Гадер трябваше да се срещне с него тази сутрин.

— Ще чакам обаждането ти.

 

 

„Може да се обадя на Бейкър, а може и да не му се обадя“, помисли си Анна с раздразнение, когато седна в „Ламборгини“-то си. Подхождаше доста небрежно по въпроса с Хана Брайсън. Беше я изгубил вече в онзи хотел, а трябваше да я притисне и да я принуди да му каже къде е Киров. Той беше глупак, който имаше прекалено много правила и скрупули.

А тя нямаше такива. Още не беше сигурна по кой път щеше да поеме, но трябваше да запази отворена възможността, предоставена й от Бейкър. Тя можеше да се окаже най-добрият начин да постигне независимост и пак да бъде богата като цар Мидас. Обаче Гадер имаше потенциала да бъде още по-богат и това се оказваше голямо изкушение. Защо да бъде царица на света, когато можеше да бъде царица на Вселената? Може би щеше да бъде по-мъдро да остане с него и да напълни още повече сметките си. Трябваше да постигне равновесие и да държи нещата под контрол, докато не решеше нещо.

Във всеки случай, Хана Брайсън и Киров трябваше да изчезнат от картината.

Извади телефона си и набра номера на Чарлс Еймс, шефа на охраната на Гадер. Еймс беше умен, имаше връзки и можеше да бъде манипулиран.

— Чарлс, Брайсън и Киров са се появили в Атина. Искам да уредиш изчезването им.

Той се поколеба.

— Заповед на мистър Гадер?

— Не и този път. — И преди беше молила Еймс да убива заради нея. Плащаше му добре и беше открила, че е извънредно дискретен. — Предпочитам да не го безпокоя. И двамата знаем, че ще одобри.

— Защо да не му кажем, в такъв случай?

— Е, виждаш ли, остава въпросът откъде знам къде могат да бъдат открити. Разбираш ме. Ти също имаш източници, които трябва да пазиш. Искам просто Брайсън и Киров дискретно да изчезнат и никога вече да не безпокоят Гадер. Няма да е проблем за теб. И повече няма да са проблем и за Гадер.

— Дискретността струва скъпо. — Направи пауза. — Както и поверителността.

— Ще удвоим обичайната сума. Не бих и помислила да те измамя.

Той мълча известно време.

— Миналите ми задачи нямаха нищо общо с Гадер. Тази може да се окаже по-опасна.

— Но парите си заслужават. И ще ти бъда много благодарна.

Отново мълчание.

— Къде са?

— Хана Брайсън е отседнала на шхуната на Мелис Немид близо до музея на Маринт. За Киров не съм сигурна, но се обзалагам, че е близо до Брайсън.

— Ще трябва да наема хора в Атина. Няма да рискувам тукашните ми хора да се разприказват пред Гадер, защото ще струва още пари.

Щеше да го направи.

— Каквото е необходимо.

— Веднага ли?

— Възможно най-скоро. Кажи ми, когато задачата е приключена.

— О, непременно. — Отново пауза. — Харесва ми да ти правя услуги, Анна. Така се чувствам близо до теб.

Никога преди не я беше наричал Анна. Можеше да означава покана за секс, която според него тя не можеше да откаже. Или че трябва да внимава, да не би да покаже липса на уважение, което е възможно да доведе до изнудване. Можеше да се справи и с двете, но не и преди да е получила своето.

— Знам, че ще свършиш добра работа, Чарлс. — Сложи край на разговора и запали двигателя на колата. Не беше преминало така гладко, както се беше надявала, но пак щеше да получи, каквото искаше. Брайсън и Киров щяха да умрат и тя щеше да е с крачка по-близо до целта. И само това имаше значение.

 

 

Атина, Гърция

Плака

— Какво е това, което ям? — запита Рони и сложи в устата си поредната хапка. — Има вкус на риба, но е превъзходно.

— Нямам представа — каза Хана и отпи от кафето си, след което погледна към развалините на Партенона на хълма над тях. — Но се радвам, че ти харесва. Вероятно не е така здравословно, както би желала майка ти, но винаги има изключения.

— Печени аншоа — каза Мелис и огледа открития кафе-бар, където седяха. Над белите маси имаше чадъри в червено-бяло, а масите бяха заети от туристи. — Реших, че ще ти хареса да вкусиш Гърция.

— Веднъж мама ме заведе на фестивала „Вкусът на Бостън“. — Засмя се. — Не беше като това тук.

— Е, в Бостън не можеш да видиш руини на заден фон — каза Хана. — Нашата страна е още млада.

— Да. — Рони извади своя iPhone и направи няколко снимки на Плака, район, пълен с ресторанти и магазини за сувенири. — Това място е страхотно.

— Истински капан за туристи — каза Мелис. — Но е забавно. По-добре престани да снимаш и довърши обяда си. Снимаш цяла сутрин. Сигурно направи достатъчно снимки за цял албум.

— Мисля да ги изпратя по електронната поща на мама и Дона. Но някои не са така хубави. — Започна да ги разглежда. — По-добре е да ги прегледам и да изтрия лошите.

— Технология — поклати глава Мелис. — Децата в наши дни са удивителни. Просто приемат всичките тези чудеса. Когато аз бях дете, нямаше телефони с камери. Имах стар „Брауни“. Ти ли му подари този iPhone, Хана?

Тя поклати глава.

— Кейти и Конър му го дадоха. Аз обикновено му подарявам спортни екипи и оборудване. — Засмя се като гледаше съсредоточеното лице на Рони, който преглеждаше снимките. Беше се забавлявал много тази сутрин. За това кратко време се беше превърнал в детето, каквото бе преди смъртта на Конър. — Къде ще отидем през следобеда, Рони? В друг музей или ще се върнем на „Попътен вятър“?

Той не отговори веднага, тя вдигна поглед и видя, че е все така съсредоточен.

— Не знам. Защо не запитаме Киров какво му се прави на него?

— Киров? — запита Хана.

— Да, обадих му се и го помолих да дойде при нас, когато бяхме в последния музей. Реших, че и той ще иска да се забавлява. Каза, че ще дойде веднага, след като види резултатите от последните тестове на Азиз.

— Не си ми казал — упрекна го Хана.

— Изненада. — Сведе отново поглед към снимките. — Знаех, че ще се зарадваш да го видиш. Харесваш го… — Смръщи вежди. — Ето още една.

— Какво?

— Чакай малко. Не е ли странно? Този мъж е навсякъде, където сме и ние.

Хана замръзна.

— Така ли? — запита уж небрежно. — Вероятно турист, който обикаля същите места. Дай да видя.

Той побутна телефона по масата към нея.

— Повечето снимки са в музеи, но има няколко от улиците.

Тя увеличи снимките. Едър мъж около четирийсетте с пясъчноруса коса и обрулено лице с лунички. Беше облечен като турист — панталони в цвят каки и яке. У него нямаше нищо заплашително. Наистина приличаше на турист, както беше казала на Рони.

Приличаше. На снимките от музеите той не гледаше никога към тях, а някоя ваза, картина или скулптура.

Беше по-подозрителен на двете снимки от улиците. Изглеждаше… съсредоточен и напрегнат.

— Е, очевидно разглежда същите места.

Рони кимна.

— И харесва същите ресторанти.

— Какво?

— Погледни последната снимка.

Пясъчнорус мъж, седнал под червено-бял чадър.

Погледът й се спря на лицето на Рони.

— Къде е?

— Две маси зад теб. До бара.

Тя се застави да не се обръща, но усети как космите по тила й настръхват.

— Яде същото като мен — каза Рони.

— Което означава, че има добър вкус. — Подаде телефона обратно на Рони. — Но мисля, че трябва да вземем решение какво ще правим. — Стана. — Довърши обяда си. — Аз ще изляза на улицата, за да видя дали Киров не идва. Ако не го видя, ще му се обадя, за да ми каже кога ще дойде.

— Идеята може би не е лоша. — Мелис гледаше телефона на Рони. — Ние ще дойдем веднага щом Рони привърши. — Усмихна се. — Знаеш ли, Рони, още не си разгледал музея на Маринт. Той е моята гордост и радост. Защо да не се върнем на шхуната, а по-късно да разгледаме музея?

— Ще питаме Киров. — Отпиваше от лимонадата си. — Той може да пожелае да отидем другаде.

— На всяка цена ще го попитаме — каза Хана сухо. Започна да заобикаля масите на път към желязната порта, от която се излизаше на тротоара. Внимаваше да не поглежда назад към бара.

Още не. Не и докато не стигнеше до ъгъл, откъдето мъжът нямаше да забележи.

Като стигна до портата, хвърли поглед назад. Той беше спрял да се храни и гледаше към нея.

Което не беше добре.

Излезе на улицата и се огледа и в двете посоки. Поклати глава и махна с ръка на Рони и Мелис. После извади телефона си.

Киров отговори веднага.

— Хана?

— В открит кафе-бар в Плака сме. На улица „Адриану“. Не се приближавай дори дотук. Нещо става.

Киров изруга.

— Вече съм тръгнал. Ще бъда там след няколко минути.

— Не. Следят ни. Мъж с едро телосложение, панталони в цвят каки и моряшко яке. Прилича на турист. До този момент не е направил нищо, възможно е да чака теб. Човек на Бейкър?

— Може би. А може би не. Има ли много хора наоколо?

— Да, кафе-барът е пълен.

— Тогава останете там, докато дойда.

— Няма начин. — Усмихна се и махна на Рони. — Няма да застраша Рони и Мелис. Ще ги настаня в такси и ще ги изпратя обратно на шхуната. Ще се опитам да отвлека вниманието на опашката ни, докато се отдалечат от кафе-бара.

— Остани на мястото си, по дяволите.

Тя спря такси.

— Не искам никой да проследи таксито им. Искам вниманието на мъжа да бъде насочено към мен. Ще се опитам да му се изплъзна по улиците. Ще се срещнем на шхуната. — Затвори и направи знак на таксито да почака. Върна се бързо при масата. — Киров каза, че ще се срещнем на „Попътен вятър“. Хайде, таксито чака.

— Добре — каза Мелис и се изправи. — Свърши ли, Рони?

Той кимна и скочи на крака.

— Но той каза, че ще дойде тук.

— Промяна в плана. — Хана ги бутна в таксито. — Определено иска да ти покаже музея на Маринт. Каза, че е станал истински експерт, докато чака Азиз.

— Мисля, че знам малко повече от него — каза Мелис. — Е, поне ще успея да запълня празнините.

Рони кимна.

— Ти знаеш всичко. Има ли нещо за делфините…

Хана хвърли поглед през рамо.

Мъжът с пясъчнорусата коса беше станал и се приближаваше към тях.

Затвори вратата на колата.

— О, по дяволите, забравих, че исках да ти купя някои сувенири, Рони. Ще отида да взема няколко от онази будка от другата страна на улицата и ще спра следващото такси. — Направи знак на шофьора да потегли. — Ще се видим на шхуната!

— Хана! — извика Мелис, когато таксито се отдели от тротоара. После бързо се съвзе. — Добре, вземи една чаша и за мен.

Хана се обърна рязко, като хвърли бърз поглед след себе си.

Той беше все още в кафе-бара и говореше — или се преструваше, че говори — по мобилния си телефон. Таксито зави зад ъгъла и се скри от погледа.

Тя се обърна и тръгна по тясна уличка между ресторантите. Излезе на друга и зави наляво, като устоя на подтика да погледне назад.

Уличката бе задна и безлюдна, от двете й страни имаше кофи за боклук, по прозорците бяха монтирани климатици, които ревяха и от които по паветата капеше вода. Зад някои от ресторантите имаше тенекиени кутии, пълни с животинска мас, а зад други — рибени люспи по земята. Започна да изпитва съмнение. А ако мъжът не я следеше? А ако беше избързал и я пресрещнеше на изхода от някоя тясна уличка?

Шум зад нея. Обърна се.

Киров и мъжът в моряшкото яке се бореха за пистолета на Киров и се бяха блъснали в две кофи за боклук.

Киров го удари в гърлото с дръжката на пистолета и мъжът се преви на две, едва дишайки. Киров бръкна в джоба му и извади полуавтоматичен пистолет. Изправи се и го ритна по глезените.

— Имаш ли още?

Мъжът поклати глава, после изведнъж удари Киров с рамо, но той го завъртя и притисна лицето му към тухлената стена.

— Започваш да ме ядосваш — каза.

Устата на мъжа все още бе притисната до тухлената стена и не можаха да различат отговора му.

Киров бръкна в джоба му, извади портмонето му и го отвори.

— Пол Мендоса, търговец на килими.

— Точно така — успя да каже мъжът.

— Не мисля. Някак си не ми приличаш на търговец. Първо чувам, че преследваш приятелите ми из цяла Атина, а ето, че сега дебнеш беззащитна жена в задна уличка. В пълното си право съм да те натупам.

— Тогава извикай ченгетата — каза Мендоса, успял да отлепи устни от стената.

— И ти няма да имаш нищо против?

— Да. Не съм направил нищо лошо.

— Онзи удар с рамо се преподаваше няколко години в Лангли. Никога не съм го смятал за ефективен. Може би ще предадеш мнението ми на по-висшестоящите от теб.

— Не знам за какво говориш.

Киров се обърна към Хана, която ги приближи.

— Обзалагам се, че е от хората на Бейкър.

Тя направи гримаса.

— Това е страшно, като се има предвид, че беше разкрит от дванайсетгодишно хлапе.

— Пуснете ме или извикайте ченгетата — каза Мендоса. — Изборът е ваш.

— Има и трета възможност. Кажи ми кой си и защо ни преследваш.

Мендоса не отговори.

— Нека ти помогна. Търсиш мен и работиш за агент Елайджа Бейкър.

— Той иска просто да говори с теб.

— Нямам проблем с говоренето. Друго ме тревожи.

— Бейкър само се опитва да си свърши работата. Трябваше да ви наблюдавам и да докладвам. Нищо повече.

— Като първа крачка. Може би щеше да получиш други заповеди, когато установеше къде сме и двамата.

— Ние не сме наемни убийци. Можеше да ни нареди да ви заловим, но това щеше да е…

В уличката, от другия й край, влезе „Хъмви“.

— Мисля, че тук стана много тясно — каза Киров. — Ако обещаеш да се държиш добре, можем да намерим друго място, където да обсъдим…

Изстрел! Боята до главата на Хана се олющи.

— Залегни! — извика Киров.

Куршумите се посипаха по стената на сградата.

— Твои приятели? — запита Хана.

— Не. — Мендоса я гледаше втренчено, след като се скриха в нишата на вратата.

— Добре ли си?

Той разтвори якето си с треперещи ръце. По предницата на ризата му се разстилаше кърваво петно.

— Киров! — извика Хана.

Киров загърна мъжа в якето.

— Натискай. — Обърна се към „Хъмви“-то, което беше приближило. Киров вдигна оръжието, което беше взел от Мендоса, но друга поредица от куршуми го принуди да се скрие, преди да е успял да стреля.

— В капан сме — промърмори. Огледа се за възможен изход и забеляза ламаринената кутия с животинска мас до тях. Опипа я. — Топла е.

— И какво? — запита Хана.

— Отстъпи назад! — Киров извади запалка от джоба си и я запали. Вдигна капака на кутията и хвърли запалката вътре. Мазнината лумна в пламъци, които се заиздигаха нагоре. Обърна се към Хана и агент Мендоса. — Пригответе се да бягате.

И ритна кутията. Тя се понесе по уличката и пламъците се издигнаха още по-високо. Предпазени от тях, Киров, Хана и Мендоса се врязаха в прохода между двете сгради, който щеше да ги отведе отново на улицата. Киров клекна и се прицели.

— Не спирайте!

Мендоса падна. Хана се наведе и се опита да го вдигне.

— Хайде. Малко остана.

Той поклати глава.

— Не мога. Върви…

— Не! Хайде!

„Хъмви“-то бързо пое назад. От съседните сгради започнаха да излизат хора и да се трупат по входовете.

Киров прибра пистолета и се наведе над агента.

— Ще получиш помощ.

Дишането на Мендоса беше плитко.

— Трябва да спрете — прошепна той. — Помагате на Гадер.

Киров присви очи.

— Какво?

— Опитваме се да го хванем… но… вие ни пречите.

— Не трябва да говори — каза Хана.

Киров клекна до мъжа.

— Какво искаш да кажеш?

Мендоса се опита да каже нещо, но от устата му не излязоха думи. Опита отново.

— Гадер… ученият… „Тринити колидж“. Индия.

Стойте далеч… Ще го… хванем. Всичко ще бъде наред…

— Отпусни се — каза Хана. Погледна Киров. — Ще доведа помощ. Остани тук с него, а аз ще изтичам до…

— Мъртъв е.

Погледът на Хана се спря отново на Мендоса. Очите му бяха все още отворени, лицето му — напрегнато. По дяволите. Лош начин да напуснеш този свят.

Киров се изправи и я хвана над лакътя.

— Да вървим.

— Не трябва ли да останем и…

— Не. Бързо.

Преди Хана да е успяла да разбере какво става, вече се движеше бързо по тесния проход между двете сгради. Излязоха на тротоара и минаха край събралата се тълпа, привлечена от шума и дима. Киров кимна.

— Насам.

Двамата изминаха разстоянието до следващата пресечка, завиха зад ъгъла и отидоха до взетата под наем кола. Влязоха и потеглиха, а сирените виеха в далечината.

Киров погледна в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че всичко е наред засега.

Хана си пое дълбоко дъх и се облегна назад.

— Кой се опита да ни убие? Гадер?

— Хората му. Вероятно вече са се досетили, че ние сме откраднали пробите.

— Тогава какво искаше да каже агентът с думите, че помагаш на Гадер?

— Може би преча на разследването на Бейкър. Не съм сигурен. Заинтересува ме повече онова, което каза за работата на Гадер с учения от „Тринити колидж“.

— Лампмън? Но ние знаехме, че прави изследвания за Гадер.

— Прозвуча ми така, сякаш не работи за, а с Гадер. Лека промяна в положението му. И какво се опитваше да каже Мендоса за Индия?

Хана поклати глава.

— Може да се питаме за това и по-късно. Мен ме тревожи фактът, че като че ли целият свят знае къде сме.

— Да. Трябва да напуснем Атина веднага.

— Това ще отвори цяла кутия с червеи — каза Хана. — Не можем да тръгнем просто така. За Гадер, изглежда, е очевидно какво правим тук. Хората на Мелис още работят по пробите и трябва да гарантираме безопасността им. — Прехапа устни. — Рони. Това ме плаши най-много. Искам да го изпратя у дома със следващия полет, но ако хората на Гадер ни наблюдават, това може да се окаже най-лошото. Вече сигурно знаят кой е и какво означава за мен.

— Какво предлагаш да правим тогава? — запита Киров.

Хана дълго мисли. Всяко решение беше опасно. Трябваше да избере това, което съдържаше минимум заплахи.

— Тръгваме веднага. Веднага.

— Всички?

— Да. И ще вземем лабораторията с нас.

— И как мислиш да стане това?

— Ще вземем шхуната на Мелис. Хората й могат да пренесат това, от което имат нужда, в лабораторията на „Попътен вятър“. Лабораторията там също е една от най-добрите в света. Ще се движим бързо и ще се надяваме, че хората, които ни нападнаха, ще очакват заповеди и това ще ги забави. Ако имаме късмет, можем да бъдем на стотици мили преди падането на нощта.

— И къде ще отидем?

— Никъде. Насред океана. Единственото място, където не могат да ни открият.

Киров поклати глава.

— Знаеш, че със сегашните технологии това е невъзможно.

— Знам, че не е съвършеното решение. Но ще можем да се движим, ако усетим заплаха. Самолетите могат да претърсват райони с дни, без да забележат кораби в океана. И дали Гадер ще настоява да ни преследва, ако се окаже толкова трудно? Може би има и други неща наум.

— Възможно е това да е най-безопасното за момента — каза Киров бавно.

— Ако измислиш нещо по-безопасно, кажи ми. Но не можем непрекъснато да се оглеждаме през рамо, а точно това ще се случи, ако останем тук.

— Индия…

— Искаш да отидем в Индия? Дори не знаеш какво имаше предвид Мендоса.

— Така е. Но е възможно Лампмън да знае.

— Ти си идиот. По дяволите, обеща ми. Точно така, върни се в Дъблин. Там ще те чакат, за да ти прережат гърлото.

— Вероятно. — Замисли се. — Не, ще дойда с теб на „Попътен вятър“. Винаги мога да излетя с хеликоптер. Искам да съм сигурен, че хората на Гадер не те преследват. Но имам и друга идея за Ирландия…

— Сигурна съм, че е така. — Беше благодарна, че няма да е в опасност поне известно време. Протегна ръка към телефона си. — Ще се обадя на Мелис, за да каже на хората си да преместят лабораторията. Искам след час да сме вън от пристанището.

Киров кимна.

— Добър план. Аз самият трябва да се обадя на няколко души…