Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (5)

Глава 4

Минаваше един след полунощ, когато чу шума от двигателя на мощна моторна лодка в далечината. Отначало помисли, че може да е някой от малките плавателни съдове, които сновяха между „Коперник“ и „Попътен вятър“, но скоро осъзна, че идва от противоположната посока. Огледа палубата. Другите също го бяха чули. Всички се събраха при перилата. Капитан Данбъри светна в мрака с джобното си фенерче.

Хана се приближи до него.

— Какво идва?

— Все още не го виждам. — Данбъри кимна към светлините на по-голям плавателен съд, който бе на няколко километра от тях. — Може да са спуснали лодка оттам. Хвърлиха котва преди около два часа.

На около петдесет метра от тях проблесна лъчът на фенерче. Данбъри светна със своето в отговор, след това освети триметрова лодка. В нея се виждаха трима мъже. Двамата бяха седнали, а третият, висок мъж в тъмен костюм, стоеше и ги гледаше. Усмихна им се.

— Искаме разрешение да се качим на борда, капитан Данбъри.

Данбъри пристъпи напред и изгледа тримата мъже.

— Кажете с каква цел.

— Аз съм агент Елайджа Бейкър от ФБР. Трябва да говоря с Хана Брайсън. И с Мелис Немид, ако е тук. — Посочи „Попътен вятър“. — Това е нейната шхуна, нали?

Хана погледна Мелис и Еберсоул, които също се бяха приближили до перилата. Бяха смутени и объркани като нея.

Мъжът се усмихна и показа значката и личната си карта.

— Ще ни спуснете ли стълба?

Данбъри кимна на двама от екипажа си. Те вдигнаха капака на един сандък, извадиха въжена стълба и я завързаха за перилата. Тримата от лодката се качиха на борда на „Коперник“. Музиката бе спряна и всички очи бяха втренчени в тях.

Мъжът, който се бе представил като Елайджа Бейкър, подаде ръка на Данбъри.

— Съжалявам, че прекъснах партито. — Погледна Хана. — Вие сте Хана Брайсън, нали? — След това се обърна към Мелис. — Мис Немид?

— Да. Какво правите тук?

— Ще се опитам да ви отнема възможно най-малко време. Има ли къде да поговорим? Кабинет?

Еберсоул пристъпи напред.

— Аз съм изпълнителният директор на корпорацията „Аква“. Ние финансираме експедицията. Има ли нещо, което искате да обсъдите с мен?

— Абсолютно нищо. Имам работа с мис Брайсън и мис Немид. Могат да ви кажат какъв е бил предметът на разговора ни, когато свършим. Много съм зает. Наистина не искам да губя повече време. Дами?

Хана кимна по посока на стълбите.

— Следвайте ме.

Хана имаше намерение да заведе Бейкър и Мелис в заседателната зала, но в последния момент реши да ги заведе в трапезарията. Не знаеше защо, но думите и видът на Бейкър я дразнеха. Беше имала работа с федералните и преди — както на експедиции, така и след смъртта на Конър — и нямаше да му позволи да командва по този начин нея и Мелис. Отвори вратата на кухнята, където се виждаха приготвените за партито чинии. Бяха покрити. Хана откри леко едната.

— Искате ли сандвич със салам и сирене?

Бейкър поклати глава.

— Не, благодаря. Мястото не е добро. Няма ли къде другаде да отидем?

— Никой няма да ни безпокои тук. Какво има?

Бейкър погледна Мелис за подкрепа, но тя само се усмихна.

— Наистина трябва да опитате сандвича със салам. Много е вкусен.

Бейкър поклати глава.

— Чух, че имате проблем с властите, мис Брайсън.

Хана отхапа от сандвича.

— Преди всичко трябва да се уверим, че имате някаква власт. Ние сме на археологическа експедиция в международни води. Не ми харесва да ми заповядват. Ще сме щастливи да ви помогнем, но няма да се преструваме, че сме длъжни да подскочим, като щракнете с пръсти.

Той скръсти ръце на гърди.

— Аз не се преструвам. Просто искам да ми сътрудничите. Изминах дълъг път, за да разговарям с вас.

— Да, което е учудващо. Имаме мобилни телефони и електронни пощи.

— Мисля, че въпросът изисква да разговаряме лично. Наскоро сте изпратили артефакт, който сте извадили от дъното. Точна ли е информацията ми?

Хана и Мелис размениха погледи.

— Да — каза Мелис. — С хеликоптер. Днес следобед.

— Имате ли нещо против да ми кажете какъв бе предметът?

— Артефакт, който извадихме от древния Маринт.

— Опишете го.

При заповедническия тон на Бейкър, Мелис смръщи вежди, но продължи:

— Част от рамка с цветно стъкло. Имаше също инкрустирани скъпоценни камъни и кристали.

— Ценна ли беше?

— От историческа гледна точка, да. Безценна е. Носи сведения за упадъка на цивилизацията. Но скъпоценните камъни и кристалите не са кой знае какво. Не са диаманти или рубини. По-скоро цветен кварц.

— Затова ли сте тук? — запита Хана.

Бейкър кимна.

— Знаете ли къде е сега артефактът?

— Хеликоптерът го отнесе до Санта Крус в Тенерифе. Оттам ще го вземе товарен самолет и ще го откара до лаборатория в Атина. — Мелис погледна часовника си. — Вече трябва да е в самолета.

— Грешите — каза Бейкър. — Артефактът не е стигнал до товарния самолет.

Мелис замръзна.

— Какви ги говорите, за бога?

— Хеликоптерът откарал артефакта до летището точно по график. Но докато пратката чакала на митниците, някак си изчезнала в следващите деветдесет минути.

— Не! — извика Мелис.

— Изчезнала? — каза Хана. — Нищо не изчезва просто така. Открадната ли е била?

— Вероятно. В склада било намерено тялото на служител на митниците. Мислим, че той може да е помогнал в кражбата.

— Не може да изчезне. Нуждая се от този артефакт. — Ръцете на Мелис бяха свити в юмруци и отпуснати до тялото й. — Работя за това от години.

— Ще си я върнем — каза Хана. Обърна се към Бейкър. — Това все още не обяснява защо сте тук. И дори защо сте в тази част на света. Каква работа имат федералните с артефакта на Мелис? И защо сте надничали в товарния самолет?

— Някоя от вас двете познава ли Винсънт Гадер? — запита Бейкър.

— Никога не съм чувала за него — каза Хана. — А трябва ли?

— Той е търговец на оръжие. Забогатял, като продавал високотехнологични оръжия на страните от всеки конфликт през последните петнайсет години. Правителствата са го използвали в ситуации, в които не са искали да си цапат ръцете. — Бейкър извади от куфарчето си лаптоп и на екрана се появи изненадващо красива двойка, която влизаше в зала, чийто под бе застлан с червен килим. — Това са Гадер и любовницата му, Анна Деверо. Понякога я нарича своя съпруга, зависи от случая.

Хана гледаше екрана.

— Приличат на супермодели на филмова премиера.

— Снимката е правена на миналогодишния фестивал в Кан. Гадер понякога субсидира филми, което означава, че дейците на киното постоянно се опитват да го изкушат с някой сценарий.

Хана изучаваше образа на Гадер и приятелката му. Помисли си, че Бейкър бе подбрал мъдро снимката. Тя говореше много за двойката — за грацията им, увереността им и властта, която имаха над хората около себе си. Магнетизмът им беше очевиден.

— И какво общо има той с нас? — запита.

— Това дойдох да разбера. Наблюдаваме действията му по разни причини и наскоро чухме, че проявил интерес към вашата експедиция.

— Към Маринт? — запита Мелис. — Като инвестиране на средства?

— Съмнявам се. Научихме, че поне трима души са били убити заради изгубения ви град.

Хана го гледаше втренчено.

— Убити? Мислите, че убиват хора заради онова, което правим тук? Това е историческа експедиция. Както ви каза Мелис, артефактът е ценен, но само от научна гледна точка.

— Нещо в работата ви тук е привлякло вниманието на Гадер. Да, той определено е замесен.

— Това е лудост — каза Мелис. — Всичко, което правим, можете да видите по „Дискавъри ченъл“.

— Гарантирам, че Гадер не се интересува от това. Какво друго правите — нещо, което може да е важно за него?

Мелис поклати глава.

— Нищо. — Смръщи вежди. — Търговец на оръжие? Горе-долу по времето, когато открихме Маринт, съществуваше мълвата, че древната технология, разработена от жителите му, може да бъде използвана в оръжейната промишленост. Беше впечатляваща, но се оказа неефективна. Наистина не мисля, че древните жители на Маринт са имали нещо, което може да е нужно на Гадер.

— Няма значение какво мислите — каза подчертано Бейкър. — Важно е какво мисли Гадер, дори да греши. Казахте, че парченцата цветно стъкло са важни за вас. Възможно ли е да са също толкова важни за него?

Мелис поклати глава.

— Те са важни само от историческа гледна точка. Подредихме почти всички — всъщност, с изключение на последното. Хиляди хора са включени в изследванията на Маринт, но никой не знае как е загинала цивилизацията.

— Островът е потънал, нали така?

Мелис направи гримаса.

— Вероятно сте гледали онази ужасна телевизионна поредица, в която вълните се разбиват в острова, докато жителите му се опитват да избягат. Вярваме, че островът е потънал заради цунами, но това е била последната трагедия. Маринт вече е загивал преди катастрофата. Бил е почти призрачен град, когато цунамито го връхлетяло. Не знаем какво е станало с хората — дали е било заразна болест, чуждо нашествие или природно бедствие. Каквото и да е било, цунамито е било само последният смъртоносен удар. Жителите на Маринт са документирали всичко, но до вчера не вярвахме, че някой е записал как е умряла цивилизацията им. Щом възстановим рамката, тя може би ще ни каже точно онова, което искаме.

— Или може би онова, което търси Гадер. — Бейкър погледна Хана. — Чудя се дали бих могъл да поговоря с мис Брайсън насаме.

Мелис понечи да излезе, но Хана постави длан върху ръката й.

— Не, можете да кажете всичко пред нея. Това е нейният град, по дяволите. Нейният артефакт е откраднат. С Мелис сме приятелки от години. Ако искате да говорите с мен, тя ще остане.

Той стисна устни.

— Въпросът е от национална сигурност. Изборът не е ваш, мис Брайсън.

— Което означава, че разговорът ни приключи, Бейкър. Желая ви късмет със случая.

Бейкър изруга тихо. Извика друг образ на екрана на лаптопа и го завъртя към Хана и Мелис.

— Хайде, погледнете. Не е най-красивата картина на света, нали?

На екрана се виждаха два мъжки трупа — единият в малка лодка, а другият плуващ в канал. Кръвта се беше просмукала в пейката на лодката.

Кръв. Изведнъж си спомни кървавото тяло на брат си в нощта, в която бе умрял.

Трябваше да отблъсне спомена. Тези тела нямаха нищо общо с онази ужасна нощ, в която Конър бе прострелян. Трябваше да се концентрира върху настоящето. Погледна Бейкър.

— Гадер ли ги е убил?

— Не. Жертви са на ваш приятел. — Направи пауза. — Никълъс Киров.

Киров.

Усещането бе като за силен удар в стомаха. Погледът на Бейкър не се отделяше от лицето й. Арогантното копеле очевидно се надяваше да предизвика някаква реакция у нея. Не трябваше да му позволи да види, че е уплашена. Беше твърдо решена да му откаже това удоволствие.

Съвзе се от шока. Лицето й остана безстрастно.

— Какво искате да кажа? Не знам нищо за това. — Пауза. — Но… Киров никога не убива хора, които не са заслужили смъртта си.

— И това му дава право да играе ролята на съдия, съдебни заседатели и екзекутор?

— Не съм казала това. — Навлажни устни. — Откъде знаете, че го е извършил той?

— Имало е свидетели. Поддържате ли връзка с Киров?

— Не. Не и откакто съм тук.

Бейкър повдигна вежди.

— Разбрах, че сте много близки. Трябва ли да ви вярвам?

— Това зависи изцяло от вас — каза Хана. — Но съм сигурна, че сте проверили всяко телефонно обаждане оттук.

— Разбира се. Но знаем, че Киров може да ни заблуди. Може да се свърже с вас, без никой да разбере, ако пожелае.

Да, онзи Киров, когото тя познаваше, можеше да го направи.

— Да. И кой го е научил на това? Работил е за ЦРУ, нали?

— Понякога имаме разни уговорки с него, но съм сигурен, известно ви е, че не работи за никого, освен за себе си.

— Но вие охотно сте го използвали. И, доколкото знам, може би още го използвате. И какво общо има той с това?

— Това ви питаме. Тези двамата са работели за Гадер. — Вдигна ръка, когато тя понечи да заговори. — И не е играел ролята на доброто момче, което ни отървава от отрепките. Киров не е чист, повярвайте ми. Има много общо с Гадер, особено когато е замесен интересът му към Маринт.

Хана сбърчи чело.

— За какво говорите?

— Преследвал е същата информация като тези двамата. Информация за Маринт.

— Ако Киров е искал информация за Маринт, можел е да ме попита.

— И аз мисля същото. Затова реших, че може би поддържате връзка. — Бейкър наклони глава на една страна.

— Сигурна ли сте, че няма нещо, което искате да ми кажете?

Хана затвори очи. Още насилие, още убийства… Естествено беше Киров да е замесен.

— Мис Брайсън?

Тя отвори очи.

— Да. Нямам какво повече да ви кажа. Може би трябва да разпитате свидетелите.

— Няма нищо, което да желая повече. Името на единия е Сам Дебни. Познавате ли го?

— Не.

— Бил е в болница във Венеция два дни миналата седмица, ужасно се страхувал за живота си. Искал защита и очевидно бил доста разговорлив.

— Защита от Киров?

— Не, от Гадер. Двама от хората на Гадер го подредили здравата. Щеше да бъде мъртъв, ако приятелят ви Киров не се бил намесил и не ги елиминирал. Труповете, които ви показах преди малко, са техните.

— Както ви казах, Киров убива хора, които са заслужили смъртта си.

— А както аз ви казах, той не е рицарят на белия кон. Искал е информация от Дебни и бил готов да го остави да умре, ако не му я даде.

— И какво по-точно е искал да знае за Маринт?

— Дебни не ни каза. Пазеше тази информация, срещу която получаваше защита от нас. И накрая ни изигра. Избяга от болницата в бяла престилка.

— Странно, че е успял да ви се изплъзне. Вероятно е бил прав да мисли, че не можете да му предложите кой знае каква защита.

Бейкър вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Мисля, че ми е достатъчно за една вечер. Започвам да изпитвам раздразнение. Ако Киров се свърже с вас по някаква причина, искаме да ни уведомите. — Бейкър й подаде визитната си картичка, след което подаде друга на Мелис.

Хана сви рамене.

— Добре, но наистина не очаквам да ми се обади.

— А ние мислим, че ще ви се обади. Дори да изключим връзката му с вас, мис Брайсън, остава интересът му към Маринт. А вие двете с мис Немид знаете за него повече от всеки друг. Предполагам, че рано или късно ще ви се обади. — Обърна се и тръгна към вратата. — И ще постъпите мъдро, ако споделите с нас всичко, което ви каже. Не искам да се превърнете в пречка или усложнение. Мога да направя нещата много трудни за вас.

Заплахата остана във въздуха и след затварянето на вратата.

— Грозно. — Хана се обърна към Мелис, която бе пребледняла, а на лицето й бе изписан шок. — Всичко ще бъде наред, Мелис. Аз се чувствам по същия начин. Бях извън себе си от радост, когато намерихме рамката. Но не, може би не колкото теб. Твоите чувства към Маринт са много по-силни от моите. Но и аз исках да разберем как е загинала древната цивилизация. По дяволите, отговорът беше в ръцете ни. И никой няма да ни го отнеме.

— Е, вече не е в ръцете ни. — Мелис вдигна треперещи пръсти към слепоочието си. — Струва ми се невъзможно. Какво става, по дяволите?

— Ще разберем.

— Да. — Гледаше втренчено Хана. — И едно от нещата, които трябва да открием, се отнася до приятеля ти Никълъс Киров. Искам да знам повече за него, преди да продължим. Ти, например, не спомена, че оставя мъртви тела след себе си.

— Не е…

— Не си честна с мен, Хана. Уважавам чувството ти за лично пространство, но става въпрос за Маринт. Трябва да знам. И ти ще ми кажеш.

Хана се колебаеше. Защо все още се опитваше да защити Киров? Беше проява на инстинкт при срещата с Бейкър, но Мелис имаше пълно право да знае за някого, който може би имаше пръст в кражбата на рамката. Господи, надяваше се Киров да е чист.

— Права си, не съм откровена. Добре, да отидем на палубата и ще ти кажа каквото знам за Киров. — Взе две чаши вино от подноса на барплота. — Не знам за теб, но аз имам нужда от питие.

— И аз имам нужда от нещо, което да ме ободри. — Мелис взе чашата от ръката й и отвори вратата. — Макар да не съм сигурна, че това ще успее.

Хана също не беше сигурна. Да говори за Киров, означаваше да говори и за Конър и щеше да й е необходим не само алкохол, а и много самообладание.

Лунната светлина се отразяваше във водата. Хана се облегна на перилата и видя светлините на лодката на Бейкър да се отдалечават от „Коперник“.

— Хайде, говори ми за Киров. — Мелис също се облегна на перилата.

— Знаеш, че Конър бе убит на борда на руска атомна подводница, която бях наета да огледам внимателно, за да се уверя, че е безопасна и може да бъде изложена в музеи.

— Да.

— Двамата с Конър сме били пешки. ЦРУ знаеха, че на подводницата има карта, която ще привлече Павски, руски бюрократ, който се изкачвал по политическата стълбица в Русия през последните дни на студената война. Той бил отговорен за изтърването на бактерия, причинила смъртта на целия екипаж на подводницата по време на учение. ЦРУ знаели, че тя ще бъде мишена, и въпреки това ни изпратиха там. — Гледаше във вълните. — Конър беше сам в подводницата, когато дойдоха хората на Павски. Пръснаха му главата.

— Мили боже, Хана.

Тя отпи от виното.

— А ЦРУ нищо не ми казаха. Било поверително. Искаше ми се да избия всички.

— Разбирам защо.

— Така че сама се впуснах да преследвам Павски. — Погледна Мелис. — И така се срещнах с Никълъс Киров, който от години преследваше Павски и хората му. Сам се беше обучил да бъде наемен убиец. Беше се съюзил с ЦРУ, за да бъде под тяхна закрила, когато изтреби политиците, отговорни за смъртта на екипажа на „Мълчалив гръм“. Когато го срещнах, се беше отървал от всичките. Освен от Павски. Той беше последният и най-виновният. Киров го преследваше.

— Както и ти.

— Стори ми се естествено да се съюзя с него. Той знаеше всичко за Павски. И всичко за „Мълчалив гръм“. Нямаше да се спре, докато не видеше и Павски мъртъв. — Отпи отново. — Не го обвинявам. Павски беше отговорен за смъртта на съпругата му. Всъщност за целия екипаж на Киров.

— Екипажът на Киров?

— Киров бил капитан на „Мълчалив гръм“. — Изпи и последната капка вино. — Обожавал онази подводница, екипажа си, съпругата си. Всичко му беше отнето, когато го срещнах. Екипажът загинал в ужасни мъки заради разпространената в подводницата бактерия, а съпругата му била убита от руски агенти, които се опитвали да стигнат до него. Но той бе най-забележителният мъж, когото съм срещала.

— Въпреки че се беше превърнал в наемен убиец?

— Пет пари не давах за това. Можеше да ми помогне да намеря убиеца на Конър. — Гледаше отново към океана. — И ми помогна. Открихме го заедно. Длъжница съм му. И му имах доверие, Мелис. — Направи гримаса. — Е, понякога имах проблеми с доверието, но той винаги беше до мен, когато имах нужда от него.

— Била си под огромно напрежение.

— И смяташ, че не съм преценявала правилно? — Сви рамене. — Възможно е. Но по онова време това нямаше значение за мен. — Направи пауза. — Заради професията си цял живот работя рамо до рамо с мъже. Но никога не съм срещала мъж, когото да пожелая. Той ми спаси живота, Мелис. Два пъти.

— Изглежда, че с партньорството ви е свършено — отбеляза сухо Мелис. — И ти може би му имаш доверие, но аз — не. Не мога. Той очевидно е затънал до гуша в тази каша.

Хана не можеше да отрече, когато споменът за двата трупа беше пресен.

— Тогава ще трябва да разбера защо. И дали знае нещо, което може да ни помогне да си върнем рамката.

— Двете ще трябва да открием това — поправи я Мелис. — Тази битка е моя.

— Не, по дяволите. — Понечи да се извърне и да се отдалечи. — Аз се борих за рамката с онези делфини долу и няма да позволя някой да ми я отнеме.

— Дори този някой да е Киров?

Хана хвърли поглед през рамо.

— Не заслужавам това. Особено ако е Киров.

— Съжалявам, разтревожена съм. Знам, че винаги си искрена с мен. — Направи пауза. — Но има още нещо, което трябва да знам, за да се отърва от подозренията. Бяхте ли любовници, Хана?

— Не. Дали щеше да се случи, ако все още не оплаквах Конър и не можех да мисля за нищо друго, освен за отмъщение? Може би. Киров е дяволски секси, мъжествен, уверен в себе си. Харизматичен. Нещо средно между Шон О’Конъри и Харисън Форд. — Срещна погледа на Мелис. — Но нашата връзка се основаваше на отмъщението и гарантирам, че Киров няма да успее да ме убеди да навредя на теб или Маринт, като ме вкара в леглото си.

— Знам, че това няма да се случи — каза тихо Мелис. — Но трябваше да знам всички факти.

— Имаш право на малко съмнение. — Макар че въпросът й беше причинил болка. А вероятно не трябваше. Ако беше на мястото на Мелис също щеше да се погрижи да знае всичко. Закрачи по палубата. — Моя работа е да се погрижа за това, така че не се налага да се тревожиш повече за Киров.

— Къде отиваш?

— Да се обадя за транспорт. — Заслиза по стълбите към каютите. — И да си опаковам багажа.

 

 

Коб, Ирландия

01:10 след полунощ

Никълъс Киров се наведе напред и се заслуша в стъпките по коридора. Дрискол?

Слуша още известно време, после чу жена да говори по мобилния си телефон. Стъпките й ставаха все по-силни, а после, с отдалечаването, все по-тихи.

„Не още, помисли си. Скоро.“

Облегна се назад в огромното кожено кресло и огледа малката дневна на скромния апартамент с две спални. Светлините бяха загасени, но уличната лампа пред прозореца хвърляше светлина и той виждаше сравнително добре. Апартаментът се намираше в работническия квартал Хол и Граунд, обезсмъртен в стара моряшка песен, която по някакъв начин бе стигнала до екипажа, с който служеше в Съветската армия.

Киров погледна оръфания килим и водните петна по тавана. Очакваше да открие, че великият Мартин Дрискол живее при по-добри условия.

Разбира се, вероятно всеки би очаквал това. Ако Дрискол искаше да остане скрит, това щеше да бъде естественият му избор. Киров си спомни някои от порутените места, където беше живял, когато не искаше да бъде открит. Места, в сравнение с които този апартамент приличаше на имение. Места, които…

Отново стъпки в коридора. По-тежки този път. Мъжки стъпки.

Тракане на ключове отвън. Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори широко.

На прага се очерта мъжки силует със сребриста коса, облечен в палто с огромна яка. Дрискол.

Той затвори вратата. И замръзна.

— Кой е там? Чарли?

Млъкна и зачака отговор. После изруга, включи осветлението и се приведе.

— Няма осветление. Свалих крушките — каза Киров.

Дрискол беше на пода, лазеше зад дивана.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Отпусни се, Дрискол.

— Кой, по дяволите, е Дрискол?

— Наистина ли искаш да играем тази игра? И двамата знаем кой си, а наистина не ми се иска да губя време.

— Не знам кой те е изпратил, но мога да те накарам да забравиш, че си ме открил.

Киров се засмя.

— Мислиш, че съм тук, за да те убия?

— Хрумна ми.

— Знам за проблемите ти с престъпното семейство Броган. Повярвай ми, това не би могло да ме интересува по-малко.

— Кой си, тогава? — Дрискол пълзеше към шкафче от дъбово дърво.

— Ако си тръгнал към „Деринджър“-а, който беше в онова чекмедже, той вече не е там. Наистина трябва да го носиш със себе си. — Киров вдигна пистолета и силуетът му се очерта в рамката на прозореца. — Но насилието всъщност не ти е присъщо, нали?

— По дяволите, щом не си тук да направиш дупка в мен, защо си дошъл?

— Знам, че те обезпокоих. Ще върна пистолета на мястото му, когато свърша.

— С какво?

— Имам делово предложение за теб.

Дори в мрака видя раздразнението, изписано по лицето на Дрискол.

— Ти си един от онези…

— От кои?

Дрискол поклати глава.

— Тук си, за да примамиш оттеглилия се опитен крадец да свърши още една работа, нали? Последен подвиг, който ще ми позволи веднъж завинаги да изляза от играта. Това е, нали?

— Не съвсем. — Киров остави пистолета на масичката. — Но е близо, предполагам.

— Губиш си времето. Вече не се занимавам с това. А дори и да се занимавах, нямаше да се съглася да свърша нещо за човек от нисшата класа, който прониква в апартамента ми и ме уплашва до смърт.

Дрискол започваше да му харесва. Беше честен и не парадираше със смелост.

— Решението ми се стори правилно. Не исках да губя време, макар да знаех, че ще си неподготвен. Извинявам се.

— Не ти вярвам. И всичко това, за да ме помолиш да свърша нещо…

— Не е просто нещо. Знаех, че не можеш да бъдеш изкушен, ако залогът не е голям. Облагите могат да бъдат наистина огромни.

— Огромни, а? — В гласа на Дрискол се долавяше горчивина. — Винаги са огромни, нали? Последния път, когато чух това, трябваше да бягам от най-опасното организирано престъпно семейство в Европа. Така че, изчезвай оттук с огромните си облаги.

— Не мога. Страхувам се, че ситуацията е малко объркана. Истинска каша всъщност. А аз не обичам това. Трябва да оправя нещата.

— Кашата ти също може да върви по дяволите. Просто изчезни оттук.

— Ти не разбираш. — Киров се изправи, включи настолната лампа на масичката до него и тръгна към гардероба. Отвори вратата му и вътре видяха млад тъмнокос мъж, който бе завързан и със запушена уста.

Дрискол ококори очи.

— Чарли!

— Дойде тук половин час преди теб — каза Киров. — Поканих го да седне, но той искаше единствено да ме убие.

— Защото е умно дете.

Дрискол отпуши устата на младежа и от нея се изсипаха ругатни, произнесени с ирландски акцент. Изгледа гневно Киров.

— Ще го убия, само кажи!

— Успокой се, синко.

— Синко? — Киров извади нож и пристъпи към Чарли.

Дрискол застана на пътя му.

— Не го докосвай. Ще трябва първо да минеш през мен.

— Това не е необходимо. — Киров се протегна над главата на Чарли и сряза въжето около китките му.

Младият мъж изблъска Дрискол и се хвърли към Киров.

— Ти, кучи сине!

Киров сграбчи китката на Чарли, изви я зад гърба му и го натисна на дивана с лицето надолу.

— Мислех, че вече ти е достатъчно. Като продължаваше да държи Чарли, Киров прибра ножа в джоба си и погледна Дрискол. — Не знаех, че имаш син. Не прилича много на теб. Привлекателен е, но му липсва твоят стил.

— Млад е. Има време да развие качествата си. Но е мой син, да. И аз бях изненадан преди две години, когато разбрах. — Дрискол погледна Чарли. — Успокой се, момчето ми. Този мъж не ни желае злото… надявам се.

Киров го освободи, Чарли скочи на крака и се спусна след него.

Дрискол поклати глава.

— Казах достатъчно, Чарли.

Очите на младия мъж не се откъсваха от Киров. Каза:

— Всъщност му нямаш доверие, нали?

— Повярвай ми, щях вече да съм мъртъв, ако беше от хората на Броган. Както и ти. — Дрискол отиде при сина си и развърза въжето около глезените му. — Успокой се, Чарли. Това е просто още един задник, който се опитва да ме наеме.

Чарли изсумтя.

— Още един от онези.

Киров повдигна вежди.

— Наистина ли получаваш толкова много предложения?

Дрискол вдигна поглед и се усмихна леко.

— Разбира се. Бях най-добрият.

Киров долови гордостта в тона му. Тя не го изненадваше. Дрискол бе превърнал кражбата в изкуство.

— Знам. Но очевидно никой не е съвършен. Ти отиде в затвора.

— Излежах присъдата си. Четири години и половина в затвора за единственото, което успяха да ми припишат. Беше ужасно, но ми даде повече свобода от всичко друго. Вече не се налага да крия тази част от живота си.

— Тази част от живота си…

Дрискол сви рамене.

— Всеки човек си има своите тайни. Предполагам, че и ти имаш една-две, мистър…

— Киров.

— Киров. О, предполагам дори, че това не е истинското ти име.

— За мен е истинско, макар да не е името, с което съм се родил. Но това е името, което използвам през последните няколко години. И името, което приятелите ми използват.

Дрискол кимна.

— Достатъчно е истинско, значи. Очевидно знаеш кой съм, а този млад човек е Чарли Диел.

Киров кимна поотделно на двамата. Чарли все още го гледаше гневно, като че ли искаше да му пререже гърлото. Може би щеше да се окаже труден. Щеше да бъде жалко, ако се наложеше да го елиминира.

— Ново начало? Само ме изслушай и ако не се заинтересуваш, ще си отида.

— Губиш си времето.

— Времето си е мое и мога да го използвам както пожелая. Имам нужда от помощта ти, Дрискол, и гарантирам, че предложението е различно от всички други.

— Искрено се съмнявам — усмихна се Дрискол. — Какво е? Да открадна бижута от някое семейно имение?

— Нищо подобно. Няма да те обиждам. Знам, че трябва да ти отправя предизвикателство.

Дрискол го гледаше замислено.

— Говори.

— Във въпроса са замесени две правителства, един от най-богатите хора в света и, твърде е възможно, милиони човешки животи? Ти се криеш в евтини хотели, защото се страхуваш някой да не те познае или да те издаде. Но знаеш така добре, както и аз, че убийците на Броган накрая ще те намерят. Ти си мъртвец. — Направи пауза. — А ако ти кажа, че мога да уредя проблемите ти с Броган? И ти дам достатъчно пари за околосветско пътешествие, след което ще се установиш като консултант в една от най-големите в света охранителни фирми?

Дрискол дълго го гледа втренчено, после бавно се отпусна в креслото.

— Ще кажа, че… те слушам.