Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (12)

Глава 11

Хана отвори портата на наетата къща и видя Киров застанал на предната веранда.

— Придвижвам нещата — каза той.

И мина покрай нея, преди да е успяла да му отвори вратата.

— Влез.

Той не обърна внимание на сарказма в гласа й.

— Моите източници ми казаха, че Гадер ще се върне в страната до четирийсет и осем часа. Ще трябва да изпълним планираното утре.

Хана си пое дълбоко дъх.

— Дрискол готов ли е?

— Трябва да се увери, че връзката му в телефонната компания е готова, но всичко друго е вече уредено. Той е истински професионалист.

— Това е повече, отколкото мога да кажа за нас двамата.

Киров постави длан на ръката й, сякаш да я окуражи.

— Ще се справим.

Хана вдигна поглед към него изненадана. Гласът му бе дрезгав, но усмивката му бе почти успокоителна. Не виждаше много често тази негова страна.

— Щом казваш.

— Твърдя го с убеденост. Изглеждаш уморена. Спиш ли достатъчно?

— Въртях се неспокойно през по-голямата част от нощта. Мислех как да измъча корпорацията „Аква“.

Той се засмя.

— Цялата корпорация или някой специално?

— Всичките.

— Какво са направили, че да заслужат гнева на Хана?

Тя махна с ръка.

— Дълга история.

— Разбирам — каза той някак разсеяно. И смени темата. — Ще имам нужда от помощта ти, преди да сме привели плановете си в действие.

— Затова съм тук. От какво имаш нужда?

— От удивителната ти памет. Вчера ни прекъснаха, преди да съм успял да заснема лабораторията. Искам да я огледам отново… чрез теб.

— Добре.

Още от дете тя притежаваше фотографска памет, която й позволяваше да си спомня и най-малките подробности само след кратък поглед. Когато беше дете, тя много се забавляваше — например, беше убедила учителите си, че притежава рентгеново зрение, като им описваше видяното преди съдържание на дамска чанта или чекмедже. Но когато порасна, я пазеше в тайна от повечето си приятели и колеги. Ако знаеха за тази необичайна нейна способност, нямаше да ценят толкова високо постиженията й. Както беше казала на Мелис, предпочиташе да не я демонстрира.

— Ще помогне много.

Хана седна на дивана в дневната и направи знак на Киров да седне до нея.

— Ще направя всичко, на което съм способна.

— Имам вяра в теб — каза той тихо. — Виждал съм те да се справяш при много по-трудни обстоятелства.

— Помня. — Последния път, когато й се наложи да използва паметта си, искаха от нея да опише ужасната нощ, в която бе загинал Конър. Беше истински кошмар. Сега щеше да бъде много по-лесно.

Всичко щеше да е много по-лесно от онова.

„Не мисли за това. Концентрирай се върху настоящето.“

— Както знаеш, не мога веднага да я опиша. Трябва ми минута, за да се пренеса обратно през времето на самото място.

— Имаме всичкото време на света.

— Току-що ми каза, че това не е вярно. — Облегна се назад и си пое дълбоко дъх.

„Върни се назад. Виж местата, усети миризмите…“

Бяха влезли през вратата, оставяйки след себе си гласовете в коридора…

Тежката дървена врата се затвори със скърцане след тях…

Силна миризма. На сяра?

Стъпките им отекваха по пода, покрит с бели плочки. Нейните дори бяха проскърцали два пъти. А флуоресцентните лампи над главите им жужаха.

Тези лампи… едната премигна. Беше третата вляво.

И тази подробност изведнъж я накара да си спомни ясно цялото помещение.

Отвори очи.

— Добре. Там съм. Какво искаш да знаеш?

— Има ли отвори на отоплителната и климатичната инсталация? — запита той бързо.

Тя се усмихна.

— Не бързай, картината няма да изчезне, ей така изведнъж да се изпари. Странно, не виждам такива. Чакай. Ето ги. Ниско долу по протежението на всяка от страничните стени. Дълги редици отвори.

Киров поклати глава.

— Удивително.

— Какво друго?

— Хладилните камери имат ли екрани, на които е изписана температурата им?

— Да. В десния горен ъгъл.

— Можеш ли да видиш температурите?

Беше й трудно, но се справи.

— Четирийсет и четири градуса, четирийсет и четири градуса, петдесет и един. Само това различавам. Не виждам онези в другия край на стаята от мястото си.

— Добре, а сензори за движение? Аз не видях, но трябва да бъдем сигурни.

— И аз не виждам отпред… — Хана си представи как се обръща. — Не виждам и отзад. Няма и видими алармени инсталации.

— Добре. И на всяко бюро има кранче за газова горелка, нали?

— Да. Във формата на буквата L.

— Предполагам, че някъде отпред има ключ за всичките?

Хана си представи как присвива очи.

— Има някаква кутия на бюрото на професора. И процеп за малък ключ. Вероятно е това.

— Отлично.

— Нещо друго?

Киров поклати глава.

— Не, само от това имах нужда. Притежаваш невероятна дарба, Хана.

Тя напусна мислено лабораторията и посвети вниманието си отново на Киров.

— Не съвсем. Това е като номер. Няма нищо общо с истинската интелигентност, въображение и творчество.

— Дарби, с които също си благословена.

Тя сви рамене.

— При тях трябва да работя повече, но и задоволството е много по-голямо.

— Виждам.

Хана се изправи и посочи кухнята.

— Искаш ли кафе? Мисля, че Евгения купи някакво ужасно силно френско кафе, а може да има и…

— Хана… — Киров взе ръката й и палецът му нежно я погали.

Заляха я горещи вълни.

— Не го прави.

— Не? — Изправи се и се приближи плътно до нея. — Време е. И двамата го искаме.

— Не правя всичко, което искам. Имам ум и воля.

— Красив ум — прошепна той. Ръката му се плъзна и погали тила й. Целуна я. — И прекрасна воля. — Целуна я отново. — Първото, което забелязах в теб и от което се възхитих. — Палецът му галеше тила й и вълнението й нарастваше с всеки миг. — Но оттогава започнах да ценя и много други неща. — Езикът му докосна нежно долната й устна. — Имаш прекрасни рамене. Гърдите ти са невероятни. — Дланите му се плъзнаха надолу и спряха на хълбоците й. — Мога да се възбудя само като те гледам да вървиш… свободна, смела, безкомпромисна…

Тя гореше. Не можеше да диша.

— Опитваш се да ме съблазниш.

— Да. Определено се опитвам. — Едрите му длани стискаха хълбоците й. — И се моля да успея. Успявам ли?

Това не беше умно. Защо не можеше да се отдалечи от него?

Направи движение, но долната половина на тялото й се изви към него.

Той си пое рязко въздух, заби пръсти в хълбоците й, притисна я към себе си.

— Какъв прекрасен отговор. Харесва ли ти?

Тя прехапа долната си устна, за да не извика.

— Разбира се, по дяволите. — Задъхваше се. — Това е секс. Което не означава, че…

— Шшш, тихо. — Целуна я отново. — Помниш ли какво ти казах веднъж? Винаги ще бъда до теб.

— Странни думи към жена, от която скоро ще си тръгнеш.

— Да, усещам иронията в ситуацията. Разбира се, по онова време мислех, че ще умра. Имам предвид емоционално.

— Благодаря, че се върна да ми изясниш нещата. — Господи, тялото й беше готово.

— Позволи ми да бъда по-буквален този път. — Целуна я отново. — Желая те, Хана.

— И затова трябва да скоча в леглото с теб?

— Това е най-искреното ми желание. — Дланите му галеха гърдите й. — Ще направя така, че да стане и твое най-искрено желание. Обещавам, Хана.

Гърдите й се издуваха под дланите му, мускулите на стомаха й се свиваха. Бузите й горяха. Чувстваше как постепенно престава да се съпротивлява. Защо въобще се опитваше? Нали го искаше? Желаеше го.

— Евгения ми каза, че ще се върне едва следобед — прошепна Киров. — Къде е спалнята ти?

— Защо Евгения… — Замръзна, когато мисълта стигна до замъгления й от желание ум. — Не, знам защо го е казала. — Отстъпи назад и го отблъсна. — Евгения ти е приятелка. Помага да получиш от живота всичко, което искаш. Каза ми, че от нас двамата ти си по-важният. Така че, естествено, ще намери начин да те улесни, ако искаш да се търкаляш в леглото с мен.

— Глупости. Никой не е имал такъв замисъл. Може би е искала да ми даде възможност. Това не би ме изненадало. Но има ли значение какво иска Евгения? Важното е, че ние го искаме.

— Има значение, защото не искам да бъда манипулирана от нея или от теб. И двамата сте майстори на манипулацията, но не и с мен, Киров. Няма да мине.

— Тогава ще измамиш и двама ни. Защо не си съгласна? Искаш го, по дяволите.

— Да. — Господ да й беше на помощ, все още го желаеше. Трепереше само като го погледнеше. — Но ти ме съблазняваш, Киров. Призна го. А аз ти позволих да го направиш. Между нас все още има нерешени неща, все още ме боли, задето си тръгна така. — Поклати рязко глава. — Когато реша да легна с някого, това ще бъде по моя воля, мое решение, а не защото съм съблазнена, противно на здравия разум. Не съм толкова слаба. — Но беше на косъм да захвърли здравия си разум през прозореца. — Идваш тук, шепнеш ми романтични фрази, казваш ми, че означавам нещо за теб. Е, аз пък не те слушам.

— Това беше доста ясно — каза Киров. — И щом е така, ще е най-добре да си тръгна. Не съм… на себе си в момента. — Обърна се и закрачи към вратата. — Което означава, че се изкушавам да те съборя на пода и да те накарам да се подчиниш на инстинктите. Но съм цивилизован човек. — Като стигна вратата, се обърна с лице към нея. То беше зачервено, а очите му горяха. Не изглеждаше цивилизован. Излъчваше чисто мъжко желание. Никога преди не бе виждала нещо такова. — И като цивилизован човек, ще ти позволя да запазиш личното си пространство. Това все пак ще се случи, но ти ще накараш и двама ни да преминем през ада, докато стане. Ако ме пожелаеш, обади ми се. Обещавам, че няма да се опитвам да те съблазнявам. Податлив съм на сексуалното убеждаване. И ще се наслаждавам на всяка секунда. — Отвори вратата. — Ще се видим утре, Хана.

Тя гледаше вратата, която се затвори след него. Идиотка ли беше? Господи, искаше да легне с него. Тялото й все още беше подуто, болеше. Искаше й се да изтича след него и да му каже…

Гордостта и волята бяха хубави неща, но не можеха да й попречат да изгаря в треска за него.

Не беше идиотка. Ако имаше връзка с Киров, тя трябваше да започне с абсолютна честност и с яснота за това по какъв път ще поемат и къде ще се озоват. Трябваше да бъде вярна на себе си.

По дяволите.

 

 

Бержерак, Франция

Гадер шофираше по покрития с чакъл път, който щеше да го отведе до отдавна занемареното лозе, което принадлежеше на дядо му. Виното, произвеждано тук, беше посредствено в най-добрия случай, но дядо му беше достатъчно умен да подкупи местните туроператори, за да водят групите си във винарната и да го опитват. Там красивите и едрогърди жени сключваха сделки и поръчваха големи количества всеки ден. След смъртта на дядо му обаче никой не продължи инициативата и лозето бе обрасло с бурени.

Но ето, че сега, след всичките тези години, то отново щеше да изиграе някаква роля.

Гадер следваше пътя, който го отведе до задния вход на главната сграда. Паркира близо до малкото ремарке, в което имаше генератор. Слезе от колата и влезе в сградата през скърцащата врата, чиято боя бе олющена.

Доктор Тимъти Холис му извика от другия край:

— Радвам се да те видя, Гадер.

Холис беше слаб, с дълга до раменете черна коса. Вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите — навити до лактите, по ризата му имаше петна от пот и беше очевидно, че работа усилено от известно време. Гадер се запита какво ли ще помислят колегите му от Лувъра, ако го видят в този момент. Поклати глава.

— Съжалявам, не съм Анна. Знам, че си разочарован. Тя е заета, има някаква работа извън страната. И вярвам, че спартанската обстановка не е затруднила особено работата.

— Тук е много спокойно. А повярвай ми, аз оценявам нуждата от усамотение. За мен е чест, че ми е дадена възможност да работя с нещо толкова ценно.

— Макар че никога няма да можеш да разкажеш за работата си?

Холис прокара бързо ръка през потната си коса.

— Тази рамка ми даде отговори, които отдавна търсим. Сега мога да открия много доказателства, които ги подкрепят. Когато свърша, вече няма да имам нужда от рамката.

Гадер кимна.

— Ще бъдеш с години пред Мелис Немид и всеки друг изследовател.

— Което означава повече пари и ресурси, за да продължа работата си. Повярвай ми, много е трудно да намериш кой да спонсорира изследванията ти върху Маринт, ако не се казваш Мелис Немид. Проектът може и да е тайна, но пак е удивителна възможност за мен.

— Добре. Нямам търпение да видя находките ти.

— Няма да бъдеш разочарован. — Холис направи знак на Гадер да го последва в другия край на огромното помещение. — Нека ти покажа какво съм свършил.

Отидоха в другия край на онова, което някога бе винарна. Гадер погледна няколкото плитки подноса, всеки от които бе пълен с различна на цвят течност. До всеки имаше и малки моделирани парченца в същия оттенък.

— Какво е това?

— От рамката липсват дузини парченца бижута, кварц и цветно стъкло. Работата по възстановяването им бе доста тежка. В някои случаи са останали достатъчно фрагменти, за да ми подскажат с какъв цвят точно да заменя липсващите парченца. В други случаи трябва да налучквам и да търся взаимодействие със заобикалящите парченца.

— Цветовете наистина ли са толкова важни?

— Да. Някои фигури в езика на жителите на Маринт могат да имат съвсем различно значение в зависимост от цвета, в който са изписани. Така че, да, цветовете са от съществено значение.

Гадер погледна подносите на пода.

— Значи ги използваш, за да правиш парченца, които да заменят липсващите?

— Да, от полиуретан. Възстановявам ги с абсолютна точност. И получих точна възстановка на рамката.

— И къде е тя?

Холис се усмихна.

— Тя трябва да се гледа навън, за да преминават през нея слънчевите лъчи. Мисля, че трябва да видиш пълния ефект.

Холис посочи портата, която водеше към заграден вътрешен двор, където някога туристите са опитвали виното под ласкавите слънчеви лъчи. Гадер го последва и видя, че рамката виси между две платформи, високи по два метра. Многоцветните квадрати бяха ярко осветени от следобедното слънце и блясъкът им бе такъв, че спираше дъха.

— Невероятно, нали? — Холис погледна Гадер, а после — рамката. — Точно така е изглеждала през последните дни на Маринт.

— Изумително — каза Гадер. Сведе поглед към белите плочки и дъхът му спря. — О, мили боже.

Гадер се бе втренчил в многоцветната мозайка, която слънцето и рамката образуваха по белите плочки, с които бе покрит вътрешният двор. Ярките цветове го караха да губи дар слово. Поклати удивено глава.

Холис посочи многоцветната мозайка.

— Такива рамки е имало из цял Маринт, но тази е специална. Работа е на учен, който твърдо рано открил какво е причинило упадъка на Маринт.

— Нещо по-определено?

Холис се усмихна и подаде на Гадер папка.

— Докладът ми. Всичко е записано в него. Има и снимки с висока резолюция на мозайката, както и преводът ми, символ по символ, на съобщението. Самата Мелис Немид не би могла да свърши по-добра работа.

Гадер разлисти набързо страниците, като обърна специално внимание на последните две. И вдигна рязко глава.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Без никакво съмнение. Точно това търсеше, нали?

Гадер отпусна ръце покрай тялото си.

— Резултатът е по-добър, отколкото си позволявах дори да мечтая.

— И аз реших, че ще бъдеш доволен.

Гадер се усмихна.

— Правилно си решил. Заслужаваш награда, доктор Холис.

— Няма да откажа, ако ми предложиш такава. — Усмихна се. — Макар че щеше да ми достави по-голямо удоволствие, ако ми беше поднесена от прекрасната Анна.

— Прекрасна е, нали? И толкова се интересува от теб. Няма да повярваш колко задълбочено обсъждахме успешното ти завършване на проекта.

Лицето на Холис грейна.

— Наистина ли? Какво каза тя?

— Нямам време да ти разкажа всичко. — Гадер бръкна в джоба на якето си. — Но, повярвай ми, щеше да се радва да ти даде сама наградата.

Извади полуавтоматичния си пистолет и стреля четири пъти в гърдите на Холис.

 

 

Стадион „Авива“

Дъблин, Ирландия

Дрискол и Чарли седяха в караваната на две пресечки от стадиона. Играеше се мач и нощното небе бе прорязано от светлините на лампите.

Дрискол се засмя, когато Чарли разви схемата на охладителната камера.

— Ако вече не си я научил наизуст, сме в беда.

— Знам я, не се тревожи. Само се надявам приятелят ти да е успял да вкара вируса в захранващата система на стадиона.

— Каза, че се е погрижил още снощи, и му вярвам. Досега не ме е разочаровал.

— Винаги има първи път.

— Прав си, синко. Но ако се обградиш с добри хора, увеличаваш шансовете си. Повече се тревожа за човека, който отговаря за телефона. Всички автоматични алармени сигнали към обслужващия център трябва да бъдат уловени и пренасочени към мен тук. Ако не се получи, можем да се срещнем с истинския екип по поддръжката. Ситуацията ще бъде доста неловка.

— Имам въпрос. — Чарли вдигна поглед от схемата. — Защо, за бога, си избрал тази кариера? Предполагам, че повечето крадци се занимават с това, защото са мързеливи. Но ето, че това е по-трудно от всичко, което съм правил в живота.

Дрискол се усмихна.

— Не се занимавам с това, защото е лесно. Прав си, не е. И ако не се справиш, ще прекараш години в затвора.

— Защо, тогава?

Дрискол дълго гледа през предното стъкло.

— Когато си израснал в Брей като мен, хората те гледат надменно. Собственици на магазини, банкери, почти всички. Предполагам, че това ме накара — поне в началото — да се чувствам по-умен от тях. Колкото и да се опитваха, не можеха да ме спрат да взема това, което искам. Кара те да се чувстваш силен.

Чарли кимна.

— Да.

— Но не си. Забавно е, има предизвикателство. Но накрая се оказваш просто паразит. Щом го осъзнаеш, вече не е толкова забавно.

— Ти обаче дълго време си се занимавал с това.

Дрискол сви рамене.

— Бях много добър. Което не означава, че винаги ми е харесвало. — Потупа Чарли по ръката. — Идеята ми за това, кое е забавно сега, е работата в охранителната фирма.

Парите са добри и ще помагаме за залавянето на паразитите.

— Няма ли да се чувстваш като плъх, обърнал се срещу своите?

— Своите? Повечето са истински мръсници и не го забравяй. Всичко е част от играта, момчето ми. Колкото сме по-умни, толкова по-умни трябва да бъдат и те. Имам една тайна — повечето от тях никак не са умни.

Мобилният телефон на Дрискол звънна и той погледна екрана.

— Това е. Охладителната камера на Гадер докладва за повреда. — Усмихна се на Чарли. — Вътре сме.

Дрискол запали двигателя на караваната и спря пред входа за охраната на стадиона. Заговори на човека в будката:

— „Сигурни системи“. Тук сме по сигнал. Трябва да поправим охладителната камера на един от собствениците на апартаменти. Охраната знае за пристигането ни.

Младият човек в будката вдигна телефона и говори с някого няколко секунди. Започна да попълва пропуска им още преди да е затворил.

Протегна ръка и остави пропуска на таблото пред Дрискол.

— Добре, качете се по рампата, завийте надясно и карайте, докато видите знака за паркиране на служебни автомобили. Качете се на третото ниво, четвърти апартамент. Охраната ще ви чака и ще ви пусне в апартамента.

— Благодаря.

Последваха указанията, паркираха и разтовариха нещата си от караваната. И двамата носеха огромни кутии с инструменти, а Чарли дърпаше зад себе си и малък куфар на колела.

— Дотук — добре — прошепна Чарли.

— Още не сме свършили. — Дрискол се огледа, докато тълпата викаше радостно, защото отборът беше отбелязал гол. — Нека главата ти остане на раменете.

Наближиха входа на апартамента на Гадер точно когато пристигна охраната, облечен в синя униформа.

— Ще ви бъдем благодарни, ако отстраните повредата бързо — каза. — На мистър Гадер не му харесва някой да има достъп до апартамента, когато не е тук.

— Няма да бъде проблем — каза Дрискол. — Камерата ни изпрати диагностичен доклад, затова знаем какво точно трябва да бъде направено.

Влязоха в тъмния апартамент и охраната включи осветлението. Лампите не светнаха.

— Чух, че имало някакви проблеми със захранването — каза. — Надявам се, че нещата няма да се объркат за вас.

Дрискол поклати глава.

— Не би трябвало. Камерата има акумулатор и може да издържи двайсет и четири часа на акумулаторно захранване. — Посочи офиса на Гадер. — Вярвам, че е някъде там. Да започваме.

— Трябва да остана с вас.

— Разбира се. Ще ни покажете ли пътя?

Дрискол хвърли поглед през рамо и видя, че синът му е облян в пот. Не беше нещо ново за новак в занаята, но не бе добре за имиджа, който искаха да постигнат. Дрискол дръпна синята лента за коса, която беше в джоба на Чарли, и безмълвно му посочи челото. Докато вървяха към офиса на Гадер, Чарли сложи лентата на главата си.

— А, подобрен модел — каза Дрискол, като видя камерата. — Красива дърворезба. Тези се изработват единствено с врати от стъкло или неръждаема стомана. — Сведе поглед към цифрите под дръжката. Моментът на истината.

— Разполагате ли с комбинацията? — запита охраната.

— Щом има повреда, можем да я отворим с кода за обслужване.

Чарли му хвърли нервен поглед.

— Успокой се, хлапе. Лицето ти трябва да е безизразно като на играч на покер.

Дрискол набра шестцифрения код за обслужване, който бе видял да използват служителите при камерата в аптеката.

Нищо не се случи.

Не смееше да диша. Полазиха го тръпки. Най-лошият му страх се превръщаше в реалност. Как, по дяволите, щяха…

Ключалката щракна и на малкия екран се появи: „Отворено“.

Успех!

Бяха вътре.

 

 

Анна Деверо, която шофираше собственото си „Ламборгини“, се вля в съседната лента, като позволи на бизнесмена в близката кола да го огледа добре. Автомобилът й винаги караше мъжете да се заглеждат, макар Анна да знаеше, че всъщност не могат да откъснат поглед от нея.

Усмихна му се. Като тийнейджърка и в началото на двайсетте си години често играеше тази игра, а сега беше време да провери дали все още притежава магията.

Телефонът й звънна и тя извърна поглед от бизнесмена, на когото едва ли не му течеше слюнката. О, добре. Разбира се, все още притежаваше магията.

— Анна Деверо.

— Мис Деверо, тук е Чарлс Еймс, от охраната.

— Разбира се, Чарлс, познавам гласа ти. — Говореше тихо и с интимна нотка. Еймс й беше правил много услуги. — Всичко наред ли е?

— Да, няма за какво да се тревожите. Казаха ни, че трябва да ви информираме за всичко необичайно, тъй като мистър Гадер е извън града. Току-що ни се обади охраната от стадион „Авива“. Повредила се е охладителната камера в офиса на мистър Гадер и охраната ни се обади, че техниците вече работят по отстраняването на повредата.

По дяволите.

— Как е станало?

— Токов удар. Не е кой знае какво. Ситуацията е под контрол.

Тя поклати глава. Идиотът вероятно мислеше, че Винсънт я използва единствено да охлажда виното си. Разбира се, че за него не е голяма работа.

— Отиди веднага там — каза рязко, забравила за интимната нотка. — И вземи двама от хората си.

— Моля?

— Погрижи се за защитата на съдържанието на камерата.

— Но там е охраната на стадиона. Обаче щом искате…

— Не губи време. Отиди веднага. — Анна сложи край на връзката. По дяволите.

Каза си, че трябва да се успокои. Вероятно наистина не беше голяма работа. Но все пак…

Натисна педала на газта и се понесе към стадион „Авива“.

 

 

„Тринити колидж“

Дъблин, Ирландия

20:40

Киров и Хана стояха в сенките на висок бор и гледаха малобройните студенти, които прекосяваха тъмното студентско градче. Хана потупа джобовете на якето си.

— Проверяваш ги за четвърти път — каза Киров. — Не си нервна, нали?

— Разбира се, че съм. Не ми харесва да се разхождам с тези неща.

— Само още две минути. Докато получим съобщението на Дрискол.

Хана гледаше Киров, който наклони часовника си така, че светлината на лампата да попадне върху него. Беше спокоен, както винаги, а отношението му към нея бе почти безлично. Не беше сигурна как ще се държи с нея след бурната им среща. Но Киров бе същият човек, когото вече започваше да опознава — уверен, властен и авторитетен, командващ всяка ситуация. Тя не беше и наполовина така спокойна като него, но се опитваше да прикрие този факт. Не беше типично за нея. Непрекъснато си представяше лицето му, излъчващата се от него сексуалност… да, съблазняването на сетивата.

„Забрави. Изчисти ума си от всичко. Мисли единствено за предстоящата работа.“

Телефонът на Киров звънна. Той погледна малкия екран и се усмихна.

— Дрискол е.

Хана въздъхна облекчено.

— Алилуя. Да вървим.

— Желая ти късмет.

— На теб също.

Киров затича нататък, а Хана тръгна бързо към сградата на ботаническата градина. Адреналинът изпълваше вените й. Усещането бе така силно, че й бе почти чуждо — сякаш обитаваше чуждо тяло.

„Стегни се. Концентрирай се.“

Затича към задния вход, от който щеше да попадне в коридора, водещ към офисите. Вратата се заключваше през нощта, но Киров я беше отключил по-рано с шперца си.

Дръпна я и, за нейно облекчение, тя се отвори. Влезе и затича по стълбището. След три площадки, отвори друга врата и излезе на покрива, където бучеше огромното външно тяло на климатична инсталация.

Съблече якето си, извади две тежки торбички, пълни с течност, и ги остави внимателно върху покрива. Разпра подплатата на якето си и извади алуминиев тиган за еднократна употреба. Разгъна го до първоначалната му правоъгълна форма.

Изля в него съдържанието на торбичките. Още преди да е изляла цялото им съдържание, от сместа започна да се издига дим.

Хана се усмихна. Само ако татко й бе тук да види. Това беше домашно приготвена версия на течността, която използваха при любителските влакови модели. Познатата миризма донесе със себе си и прилив на спомени за баща й, за богатата му колекция от влакове и стотиците метри железопътни линии.

Истинското забавление щеше да настъпи, когато сместа се влееше в отворите на климатичната инсталация.

Хана вдигна тигана и изля течността в тях.

 

 

Стадион „Авива“

Дъблин, Ирландия

Охраната сграбчи Чарли за ръката.

— Какво правиш?

— Трябва да преместя всичко в хладилната чанта.

— Наистина ли е необходимо?

— Собственикът вероятно щеше да възрази, ако ги оставя отвън — каза Дрискол. — Сигурно има причина да държи тези неща в хладилна камера. Но вратата трябва да е отворена, за да извършим ремонта. Затова ще ги преместя в хладилната чанта. Ако си съгласен да поемеш отговорността, мога да ги оставя и отвън.

Охраната поклати глава.

— Не, всичко е наред. Остави ги вътре.

Чарли постави в хладилната чанта още няколко шишенца с лекарства и две бутилки шампанско. И затвори капака.

Дрискол отвори кутията с инструменти и се усмихна на охраната.

— Няма да отнеме много време.