Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (6)

5

Сеансът на сензорна депривация, в който се случи най-важното събитие в живота ми, се запечата в паметта ми до най-малката подробност.

Всичко започна както обикновено. Близо четирийсет минути след като се потопих в солената вода, квасът на Добросвет започна да действа и аз напълно се слях с тъмната влажна тишина. Редките мисли, които се появяваха в главата ми, се струваха сами на себе си толкова тромави и непохватни, че сякаш засрамени от своята уродливост, изчезваха веднага щом отраженията им изникнеха в огледалото на неподвижния ми ум.

И изведнъж това равно огледало бе строшено като с парен чук от гръмналия в мозъка ми бас:

— О, ти, в пространството безкраен,

в материята с мощна власт,

правечен и недосегаем,

безлик и с три лица пред нас!

Дух вездесъщ и дух единен,

незрим за място и причина,

неразбираем в жизнен срок,

изпълва всичко и раздава,

гради, съдържа, съхранява —

наричаме го ние Бог!^[1]

С мазните си интонации четецът напомняше типичен говорител от някое московско FM радио. В ума ми веднага изплува образът на един такъв безмерно нагъл, хлъзгаво-развъртян и захитряло-пробивен субект на пазарните отношения, въоръжен с последен модел смартфон. Изглежда, помощниците на Шмига бяха решили да икономисат откъм актьори и бяха наели евтинко един от ония младоци, които усмърдяват ефира с рецитациите си за изгодни кредити и мигновена продажба на жилищна площ.

Аз обаче се отнесох — и се замислих за това, че московският радиобизнес заслужава истинско уважение за способността си да паразитира върху западните поп хитове, които сами по себе си са изцяло паразитни: все пак трябва да умееш не просто всекидневно да смучеш кръв от вампирите, ами наред с това и силно да тровиш въздуха над огромна територия…

Впрочем, мислех си аз, едно е самият ти да въртиш такъв бизнес, а съвсем друго — да слушаш радио. Това не бива да се прави никога, особено зад волана.

Седи си човек зад волана, гледа в предното стъкло, зад което ви е ясно какво става, и изобщо не забелязва какви заострени смислови харпуни се впиват в съсредоточения му в пътя мозък. То е, ще ме прощавате, като да стои разкрачен като рак без гащи в състояние на хипноза и даже да не вижда кой и в какъв ред му се намърдва отзад — а тук-таме на опашката да върти сделки търговският отдел на радиостанцията.

А пък освен реклама там има и песни. Те по принцип трябва да се анализират с психиатър куплет по куплет. Ей така като покараш кола един ден из Москва — и ставаш иззад волана остарял и помъдрял с десет години, с особен блясък в очите и с твърдото намерение още утре да теглиш кредит със смешна лихва… Да му се не види, та нали и всичко, което заобикаля човека в съвременния град, е практически от същото естество. Как изобщо да се замислиш за Бога.

Тогава осъзнах, че съм потънал твърде надълбоко в размисли за радиобизнеса — и всичко това защото такова стихотворение трябва да се рецитира от човек, който има най-малкото наченки на безсмъртна душа. Същевременно аз не пропуснах нито един ред от стиховете, защото моят освободен от тялото ум развиваше поразителна скорост: цялата тази върволица от мисли отне само миниатюрна частица от секундата.

— Не могат люде просветени,

от твоя сложен свят родени,

в делата ти да търсят блик:

когато мисълта ни дръзва

да те докосне, в миг замръзва

във вечността пред дух велик^[2]

Неочаквано мисълта ми дръзна да се възнесе към нещо безкрайно високо и прекрасно и тутакси, както беше обещано, замръзна. Но преди да замръзне, аз все пак успях да разбера, че такъв невъобразим полет нагоре е възможен и че това прекрасно наистина съществува във връхната му точка…

— Ти сам дълга си ще узнаеш

и сам от себе си сияеш,

от тебе светлина роси.^[3]

Когато блесналата ослепителна светлина, в която ме превърнаха тези редове, отново се смени с влажна тъмнина, аз проумях, че днес Добросвет ми е дал някакъв особено мощен коктейл — и е форсирал увисналия ми в безтегловност ум.

Налагаше ми се да преживявам смисъла на всяка дума с невиждана сила и яснота. Аз не просто се прониквах с чуждия мистичен опит — той ставаше мой. Обзе ме страх, защото осъзнах: само да се отпусна и тия агентурни изроди наистина ще ме накарат да позная Предвечния.

— Като искрици устремени

слънца ти раждаш и вселени…^[4]

Видях тези искри — или по-точно пак ги мернах. След кваса те започваха да се роят в тъмното горе-долу на четирийсетата минута от всеки сеанс, но можех да спра да им обръщам внимание и тогава те изчезваха.

— … пред твоя лик съм нищо аз.

Аз нищо съм! Но в мен оставаш

с величествена доброта,

в мен себе си изобразяваш

ти — слънце в капчица вода.^[5]

Стори ми се, че станах огромна капка и в нея се вля цялата свръхсолена вода от ваната, из която се носех. И в мен вече беше готово да се отрази нещо неизмеримо и ослепително, но му попречи проклетият четец — той като че ли обърка стиховете, излезе от ритъм и тутакси загъгна някак по-бързо:

— Но как съм толкова чудесен,

щом в кал роден съм — неизвестен!

Не мога сам в живота строг.

Аз телом сред прахта ще тлея,

но гръмотевици владея,

аз цар съм — червей — роб — и бог!^[6]

По-нататък ще се постарая да опиша точно споходилите ме преживявания по реда на появяването им — след предизвикалите ги думи.

Отначало тялото ми изтля в прах. То се разлагаше много дълго, сигурно сто години. После се разнесе оглушителен удар на гръмотевица, прахта се разсея като лек облак и аз осъзнах, че сега съм свободен ум, който може да стане каквото му хрумне.

И станах цар. Това беше неприятно и тревожно, защото знаех: скоро аз и семейството ми ще бъдем разстреляни в мазето от романтичните червени часовникари.

После станах червей. Беше особено унил момент — стори ми се, че времето е спряло и сега вечно ще обяснявам за мобилната тарифа „любимият“ в безкрайната ефирна пропаст между последния гег на Сидор Задорни и шансона „Братчедът сам занесе дюшека в кокошарника“.

Накрая се превърнах в роб. Беше като да дойдеш без нужда на курса Intermediate Advanced в осем и половина сутринта.

А после изведнъж станах Бог.

Как да предам този миг.

Знаете ли, всичките онези сладникави индийски метафори за това как Бог и търсещият го наподобяват влюбена двойка са си чиста истина. Тук, разбира се, любовта не е такава, която оставя след себе си дечица или поне песента Show must go on. И все пак няма с какво друго от човешкия опит да се сравни този миг.

Точно така замира сърцето пред приказната невъзможност на онова, което ей сега ще се случи, точно така побеждаваш смущението и срама, преди да се разкриеш напълно — само че в жалката земна любов след десет минути вече разбираш, че равнодушната природа просто те е използвала за своите цели, но тук… Тук обещанието за чудо наистина завършва с чудо. И това чудо такова, каквото е, не може да се опише. Тоест може, но думите няма да създадат даже бегла представа за описаното.

И все пак ще се опитам да кажа най-важното. Знаете, че в нашия свят често псуват Бога. Бензинът бил скъп, заплатата — малка, и изобщо светът гноясвал под петата на сатаната. И когато приказват такива неща, хората дълбоко в душата си мислят, че колкото повече мрънкат, толкова по-голяма лихва им дължи Бог по кредита на доверие — нали сега всички са отракани, хитри и разбират колко изгодно е да имаш скътан собствен, малък, международно признат гладомор. Самият аз, общо взето, разсъждавах приблизително по същия начин.

И изведнъж осъзнах, че Бог е единствената душа на света, а всички останали създания са само танцуващи в нея механизми, и лично той изпълва със себе си всеки от тези механизми, и той се побира цял във всеки един от тях, защото за него нищо не е дребно.

Разбрах, че Бог е приел формата на хиляда различни сили, които са се сблъскали една с друга и са сътворили мен — и аз, Семьон Левитан, с плешивината и очилата си съм целият създаден от Бог, и освен Бог в мен няма нищо, и ако това не е най-висшата любов, която изобщо може да съществува, то тогава кое е любов? И как мога да й отвърна? С какво? Защото, проумях аз, не съществува никакъв Семьон Левитан, а само неизмеримото, и в него е самата ми същност и ос — това, на което се намотава целият останал скучен свят. И цялата тази бясна въртележка, от която цял живот се оплакваме на себе си и един на друг, съществува само за да може да се въплъти непостижимата, прекрасната, поразителната, неприличащата на нищо любов — за която не може дори да се каже кой е субектът и обектът й, защото ако се помъчиш да проследиш края и началото й, ще разбереш, че всъщност освен нея няма нищо и самият ти и тя сте едно и също. И ето това, неописуемото, превъзхождащо всеки опит даже да се мисли свързано, то е Бог, и когато поиска, той те издига от омагьосания свят на тази височина, и ти виждаш всичко ясно и без съмнения, и ти и той сте едно.

Сякаш летях след вихър от искри и бях една от искрите и целият вихър, и се смеех и пеех с различни гласове… Това трая съвсем кратко, не повече от секунда, но за тази секунда аз познах толкова съкровени неща, че после не една и две години ме преследваха странни и необясними видения. Сякаш бях влязъл по друга работа в небесния дворец — макар че не се знае каква работа изобщо би могъл да има Сеня Левитан в небесния дворец — и случайно бях надникнал в ковчега на велика тайна…

Аз видях ангели, надарени със сила и слава. Усетих ги просто като възли от сила, могъщи закони и принципи, на които се крепи светът. Ако ви кажа например, че законът за всеобщото привличане е един от Божиите ангели, просто ще ми се изсмеете. А впрочем то си е точно така. Мислещият човешки ум, който подлага всичко на съмнение, също е един от ангелите, такива са и пространството и времето, раждането и смъртта.

Някои от ангелите са наистина страшни, особено Смъртта и Умът, и ако осъзнаем какво правят те с човека и как изглежда това в действителност, направо ще полудеем от страх. Но Бог винаги е в човека и не бива да се страхуваме от ангелите, защото именно от човека ги гледа Бог и се чуди, и се смее, и плаче като дете… И много други тайни видях аз в този момент, нямаше да ми стигне дълъг свитък да ги опиша всичките. А само като си помисля, че такива неща може да се записват с молив на хартия, даже ми става някак смешно.

После лежах в солената вода и сълзите бликаха като два ручея от очите ми, и вече знаех, че тази една секунда е изкупила и всичките мои беди, и всичките страдания на света.

— Господи — прошепнах аз, — ти ме порази право в сърцето…

— Хиляда седемстотин осемдесет и четвърта година — обади се в черепа ми мазният бас на радиоговорителя. — Гаврила Романович Державин. Ода „Бог“.