Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (5)

4

Досещах се, че заниманията едва ли ще се провеждат в класна стая. Но не очаквах, че ще се провеждат във вана.

Всъщност тя изглеждаше като сива цистерна с люк откъм късата страна. Цистерната стоеше в малка жълта стая, която приличаше на торпеден отсек на подводница. Това беше експериментално и както си му е редът, секретно изделие на военнопромишления комплекс, така наречената „камера за сензорна депривация“, същата, в която Добросвет някога беше извършил своите невидими за света подвизи. Сега я бяха пренесли в специално оборудвана база на свързочни войски, за която ще разкажа малко по-късно.

Устройството на камерата се оказа повече от просто — в изработената от композит цистерна беше налят свръхконцентриран солен разтвор с плътност приблизително като тази на водата в Мъртво море, загрят до телесна температура. Освен това там имаше вентилационни прозорчета и копчета „осветление“ и „тревога“. Ваната се наричаше „изделие «Самашки-1»“.

Ще избързам малко и ще кажа, че няколко години по-късно на пазара се появи търговска версия на тази камера с наименование „Самадхи-1“, но в нея не беше останала и следа от високотехнологичния военен шик — тя представляваше тесен пластмасов моливник от най-нискобюджетен вид.

— Ако се захванем да учим теория, Семьон — каза Добросвет при следващата ни среща, — това ще ни отнеме много години. Пък и съвсем не е сигурно, че ще има полза, тъй като по този въпрос има много теории и никой не знае коя от тях е правилната. Нещо повече. Всички религии и духовни учения спорят помежду си по много поводи, но са единодушни в едно — да се обясни на човек какво е Бог, е невъзможно. По-точно на човека може да се обясни концепцията за Бог и тя ще стане част от умствения му багаж. Но това не значи, че човекът ще познае Бога. Значи, че на гърба му ще се стовари още един куфар с вехтории, който той ще помъкне със себе си към гробищата. Бог може само непосредствено да се преживее.

— Вие имали ли сте такова преживяване? — попитах аз колкото може по-невинно.

— Не е там работата — отвърна с безметежна усмивка Добросвет — дали аз съм го имал. Работата е, че ти трябва да се сдобиеш с такова, и то в определените от ръководството срокове.

— А за какво ни е това?

— Семьон — каза Добросвет, — ти трябва да убедиш Буш, че си Бог. А пък Буш изобщо не е глупак. Как смяташ да го направиш, ако не можеш да влезеш в образ?

— В какъв образ?

— Точно това ни предстои да разберем.

И той опря длан в сивата стена на цистерната.

Заниманията протичаха, както се изрази веднъж Добросвет, „по класическата схема“, макар че аз не разбирах много-много какъв смисъл влага в тези думи.

В началото той лично ми даваше да изпия чаша квас с разтворени в него „катализатори на осъзнатостта“, както ги наричаше. Трябва да кажа, че аз не можех да понасям квас и всеки път го молех да го замени с някакъв сладък софт дринк, но Добросвет отказваше, като твърдеше, че квасът дава най-добър метаболичен ефект. Аз не му вярвах и предполагах, че причината тук е езическо суеверие, но нищо не можех да направя. Доколкото схващах, в квасната му психеделия нямаше постоянна рецептура и той през цялото време експериментираше, но една от работните съставки беше веществото ЛСД-25, което по негови думи при мен почти нямаше ефект.

Веднага искам да отбележа за любителите на психотропните средства — не се опитвайте да повторите нито един от тези опити! Нищо няма да ви се получи, защото специалистите, които се занимаваха с мен, разполагаха със секретни вещества, достъпни само на фармаколозите от специалните служби, и вие никога няма да успеете да създадете повторно онази формула, която водеше до описаните по-долу резултати. Само ще нанесете непоправима вреда на психиката и на здравето си — както в крайна сметка стана и с мен.

След като с отвращение поглъщах кваса, аз запушвах ушите си с гумени запушалки, пъхах се в цистерната, затварях след себе си люка, обръщах се с гръб напред и внимателно лягах в загрятата до телесна температура вода. Водата беше толкова обилно подсолена, че аз плувах в нея като поплавък — и след няколко минути съвсем преставах да я забелязвам.

В тъмната и леко задушна камера нямаше никаква разлика дали очите ми са затворени или отворени, защото виждаха едно и също — гъстокосместа чернилка. Скоро спирах да усещам тялото си и си спомнях за него само тогава, когато то в бавния си дрейф се натъкваше на някоя от стените. Но постепенно преставаха и тези редки сблъсъци и наоколо не оставаше нищо освен предвечна тъмнина. Общо взето, всичко ставаше досущ като преди сътворението на Земята — само Божият Дух не се носеше над водата.

И тъкмо това Добросвет се канеше да поправи.

Аз постепенно свиквах със случващото се и няма да досаждам на читателя с подробни описания на преживяванията си. Случваше се да ме спохождат и кошмари, когато се налагаше да натискам копчето „тревога“ (след това бързо ме измъкваха навън и ми даваха да пия силен чай), имаше периоди, когато чисто и просто заспивах и тогава ме събуждаха с леко почукване по цистерната.

Имаше и такива сеанси, когато изобщо нищо не се случваше — все едно не бях психонавт, легнал в камера за сензорна депривация, а копърка в доматен сос, постигнала абсолютно единство с мирозданието и не мислеща вече за нищо.

Но към края на третата седмица моите всекидневни сесии (всяка от които траеше около три часа) започнаха много да приличат една на друга.

Отначало аз потъвах в обичайните си мисли — и то толкова дълбоко, че съвсем забравях къде се намирам и защо. Случваше се да си спомням за Одеса от детските си години, мислено да си разчиствам сметките с някоя гадина от курсовете Intermediate Advanced или тъжно да размишлявам как накрая сигурно ще ме убият — все пак тия изроди не могат да пуснат човек, на когото са успели да разкажат толкова много.

Но приблизително след половин час (или час — точното време зависеше от състава) квасът на Добросвет започваше да действа и картината се променяше.

Напорът на мислите отслабваше, сякаш на тях им ставаше все по-трудно да ме настигат с кривите си черни крачета. После те съвсем се изгубваха и ставаше ясно, че аз не съм Семьон Левитан, за когото знам всичко, а някакво безименно присъствие, пронизано от припламвания на редки и много красиви светлинки. И за това безименно присъствие не знаех нищо, защото за него по принцип нямаше какво да се знае. В него можеше само да се пребивава, а започнеше ли да се мисли за него, мислите изцяло го засенчваха.

Тогава там, където то проблясваше допреди миг, отново се пръкваше опротивелият мислител и познавач.

Но не ми оставаше време да анализирам тези преживявания — щом квасът започнеше да действа с пълна сила, моят радиозъб оживяваше.

Когато за пръв път заговори монтираният в мен глас на Родината, аз щях да се удавя от уплаха. От първото ми събеседване с Шмига насам зъбът все мълчеше и никой не ме беше предупредил, че възнамеряват да го използват.

И изведнъж моята най-съкровена дълбочина заговори със звучен женски глас:

— Според Бердяев за Бога е неприложима нисшата човешка категория на господството. Бог не е господар и не господства. На Бога не е присъща никаква власт, несвойствен му е стремежът към могъщество, той не изисква робско преклонение от поробения. Бог е свобода, той е освободител, а не господар. Бог дава чувство за свобода, а не за подчинение…

И така нататък.

Онзи, който вижда тези думи на хартия, едва ли ще разбере какво се случваше в тъмната камера, където те действаха по съвсем различен начин от обичайната човешка реч. Думите сякаш прорязваха от край до край съзнанието ми, като изцяло го запълваха със значението си, и за времето, през което звучаха, се превръщаха в единствената и окончателна реалност.

Цялата работа се дължеше на кваса на Добросвет. Той постоянно експериментираше със състава му и ефектът беше ту по-слаб, ту по-силен — но всеки път ми се налагаше да осъзнавам взривяващите се в мозъка ми смисли с някаква задгробна необратимост. Аз пропадах в начертаната от тях бразда, за да умра мъчително в нея като зърно, на което тепърва предстои да покълне. Всеки път това беше агония, защото във влажния черен мрак изобщо нямаше къде да се скрия от звучащите в черепа ми гласове — и аз ставах плячка на всеки настигащ ме шепот.

Добросвет и Шмига организираха моя тренинг с присъщия на ведомството им цинизъм. Те канеха в центъра за подготовка най-различни хора, настаняваха ги пред микрофон, уж за да участват в радиопредаване, и ги молеха да споделят нещо съкровено — да кажат нещичко за Бога. Обикновено от всекиго очакваха да запълни петнайсет-двайсет минути ефирно време.

Ако пред микрофона се озовеше свещеник, той най-често четеше свещени текстове на своето вероизповедание. Актьорите декламираха някой художествен откъс, посветен на Всевишния, обикновено стихове. Философите навлизаха в малко разбираеми за мен метафизични дебри.

Изглежда, всички тези хора предполагаха, че служат на добра кауза, а изреченото от тях ще стигне по някаква вътрешна радиомрежа на ФСБ до прозяващите се оперативни работници и ще ги направи малко по-човечни и добри. Те изобщо не можеха да си представят, че думите им принудително се трансформират в психична реалност в мозъка на един потопен в черна вечност човек, изцяло лишен от обичайния имунитет към чуждата реч.

Колкото и странно да прозвучи това, най-много ме радваше ислямската духовна образност — макар че предаващите я гласове, ако се съди по разбойническата им дрезгавост, принадлежаха на временно вписани във вертикала чеченски бандити, които сигурно биха ме заклали, без да им мигне окото: „Истина е, Всемогъщият Бог има вино за приятелите си и то е такова, че когато го пият, ги опиянява; опиянени, те се радват; възрадвани, те се отпускат; отпуснати, те омекват; омекнали, те се очистват; очистени, те постигат; постигнали, те се съединяват с божественото; съединили се, те губят различията…“. Не разбирах какво ми казват тези думи, но душата ми разбираше и се успокояваше, и се радваше от нещо.

За малко повече от два месеца подготовка през моя размекнат в тъмното ум преминаха разсъдливите хасиди на Мартин Бубер, прекрасното голо момче на Майстер Екхарт (той пък беше католик), Кришна от Бхагавад Гита, Парабрахман и Атман, Лотосът на Даниил Андреев, съкровеният човек на Якоб Бьоме и много други форми, чрез които човек прозира Вседържителя.

Но най-поразителното беше, че в този странен опит слушателят не бях точно аз. Гласовете се обръщаха не към Семьон Левитан, а към някакъв негов аспект, загадъчен и тайнствен за самия мен.

Излизаше точно като в онзи одески виц за дамата с кученцето, която се качва в такси. Таксиджията се обръща и пита: „Къде отиваш с кучката?“. Дамата, то се знае, казва: „Това не е кучка, а пес“. А таксиджията й вика: „Не говоря на вас, мадам“. Та така и в моя случай. Възвишените и велики умове говореха не с мен, а с някакво седящо на задната седалка на ума ми кученце, което единствено имаше смисъл и стойност за тях — а мен не ме и поглеждаха.

Беше ми малко обидно и от време на време започвах да размишлявам: а кой всъщност съм истинският аз? Семьон Левитан или това незнайно кученце? Но отговор нямаше. Общо взето, във великото „Аз и Ти“ на Мартин Бубер засега беше наличен само елементът „Аз“, а и за него ставаше все по-неясно в кой ъгъл на цистерната със солена вода трябва да се търси.

Няма да преразказвам чутото в онези дни. Тук няма тайна — свещените книги на човечеството са отворени за всички, световната философия и поезия — също. Естествено, научих много нови неща — но не може да се каже, че започнах по-добре да разбирам Бога. Напротив, за него ми беше ясно все по-малко и по-малко. И скоро аз се превърнах в листо, потрепващо от всеки смислов полъх — моята беззащитна душа се плашеше всеки път, когато отекващите в нея редове бяха страховито тъмни, и се радваше, щом те се окажеха добри, светли и прости.

А понякога ми рецитираха такива стихове, че тези чувства ме спохождаха едновременно:

В пътя ги спъва лукава кохорта.

Изтокът златен събужда полята.

Бог е невинен в смъртта и в живота.

Мъките само спасяват душата…^[1]

И постепенно разбрах какво се очаква от мен: точно така да гръмнат и моите думи, пълни с непостижима простота, в чуждото съзнание, да го оглушат и да го отвлекат, както се отвлича автобус или самолет.