Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (15)

14

Смътно си спомням как завърши сеансът. Струва ми се, че трябваше да ме вадят от цистерната, защото не можех да изляза сам. Помня, че Добросвет и Шмига ме гледаха с някакво странно чувство, което приличаше на смесица от отвращение и страх.

Впрочем Шмига беше много доволен — той ми прошепна на ухо, че всичко се е получило както е било замислено и че още днес ще подпише предложение за награждаването ми с орден „За заслуги пред Отечеството“ четвърта степен. Колкото и да ми беше лошо, аз все пак се замислих: ако за това, което бях преживял току-що, се полага орден четвърта степен, тогава за какво в нашата страна дават трета, или — страх ме е да го изрека — втора?

После ме заведоха в лечебницата, където имаше малка стаичка изолатор, и ме сложиха на легло със скърцащи от чистота чаршафи.

Два дни сетивата ми блуждаеха в болезнен полусън — помня само, че подобна на мъж сестра, от която се разнасяше някаква сложна обущарска миризма, ме поеше с бульон. Тя не ми даваше да ходя по нужда, а ми слагаше подлога — и го правеше с такъв вид, сякаш извършва някакво съкровено свещенодействие, заради което е отгледана от човечеството.

На третия ден не я видях наоколо, но вече се чувствах много по-добре и без никакви проблеми стигнах сам до тоалетната — тя беше двайсет метра по-нататък по коридора, близо до стаята с депривационната камера. По пътя не видях никого, което идеално ме устройваше, защото бях с отвратителна пижама и филцови чехли.

След като излязох от тоалетната, аз известно време се колебах накъде да тръгна — назад към лечебницата или към своята стая — и реших да отида в лечебницата. Върнах се там и легнах да спя.

След няколко часа се събудих.

Беше нощ. Наоколо цареше тишина, но сърцето ми изведнъж се сви от силно усещане за опасност.

— Сестра! — извиках аз.

Никой не отговори. Стори ми се, че до обонянието ми достига едва доловима миризма на дим — сякаш горят някакви кабели.

Станах, излязох в коридора и тръгнах към депривационната камера.

Вратата с цифрова ключалка сега зееше отворена. Лампата зад нея светеше. В душата ми се обади лошо предчувствие, но аз все пак влязох.

Там всичко изглеждаше както обикновено — душкабината, цистерната, столовете, анемичните кактуси на прозореца със затворени капаци. Даже дрехите ми, съблечени преди последния сеанс — дънки, риза и маратонки, — все така си стояха на същото място.

Но палетът пред камерата, на който трябваше да стъпвам на излизане от цистерната, за да не се стича солена вода по пода, незнайно защо беше преобърнат и се въргаляше встрани. Кръглият люк, през който толкова пъти бях влизал в цистерната, беше притворен, което също ми се видя странно — съгласно инструкциите той трябваше да се затваря плътно.

Отворих люка и надзърнах вътре.

В цистерната плуваше мъртво тяло. В това, че тялото е на мъртвец, не можеше да има никакво съмнение — то беше обърнато с лицето надолу.

Обзе ме непоносим страх, защото в първия момент по някаква ужасяваща съновна логика — а всичко, което ставаше, много приличаше на сън — аз реших, че виждам собствения си труп.

Започнах да крещя и крещях доста дълго, струва ми се — даже след като осъзнах, че това не съм самият аз, а само Добросвет, когото познах по ленените къдрици на тила. После ми свърши въздухът в белите дробове и аз млъкнах.

— Виж ти — обади се тих глас зад мен, — а пък аз си мислех, че вече си непробиваем. Явно ти е рано за орден.

Обърнах се. Пред мен стоеше Шмига — с пистолет в едната ръка и алуминиево куфарче в другата.

Колкото и страшен да беше плуващият в солената вода труп на Добросвет, Шмига ме уплаши още повече. Проблемът не беше дори в пистолета със заглушител, какъвто дотогава бях виждал само на кино. Проблемът беше в облеклото му.

Той беше облечен с грозен анцуг от най-евтините, като на мрачните професионалисти от служебния филм, който ми бяха пуснали преди подписването на декларацията за поверителност — ширпотреба, която няма да му е жал да изхвърли, ако случайно я изцапа.

Всичко беше много сериозно.

— Владик — попитах аз, — какво става?

Шмига отвори широко очи, сякаш искаше на шега да сплаши досадно дете.

— Задават се големи проблеми — каза той. — Приблизително след двайсет минути базата ни ще бъде нападната от ислямски терористи. Вероятно от Карачаевско-Черкезкия джамаат. Или може би от Дербентския. Еба ли ги, на мен всичките зверове ми изглеждат еднакви.

— Ама какво ще търсят тук? — попитах с надеждата, че ако вляза в шеговития му тон, още може да ми се размине. — И откъде изобщо знаят за нас?

— По всяка вероятност следват инструкции на западните специални служби въз основа на информация, получена чрез предателство. Нали знаеш колко сериозна работа вършехме тук. Сигурно от разузнаванията са надушили нещо.

— И какво ще правим по-нататък?

— Ние ли? Ще издирим предателя в нашите редици — каза Шмига. — А виж, ти какво ще правиш… Не мога да си представя даже. Ти сигурно знаеш по-добре. Вече си бил навсякъде. И горе, и долу.

И той се усмихна — с една такава хубава, открита усмивка.

— Ще ме убиеш ли, Владик? — попитах аз.

Шмига се намръщи и недоверчиво поклати глава.

— Семьон… Ти сериозно ли си го помисли? Ами че ти си последният ми приятел от детинство. За какви ни вземаш, щом си мислиш, че аз мога да те…

И той направи характерен жест — килна глава и с крайчеца на устата си произведе звук, който приличаше на „кх-х-х…“.

— А какво ще правиш с мен?

— Ще ти дам два милиона долара — обидено каза Шмига. — Както се разбрахме. Аз никога не прецаквам приятелите си.

И той ми подаде алуминиевото куфарче. В първия момент аз дори не се реших да го поема.

— Какво, не ми ли вярваш? — попита Шмига. — Отвори го.

Взех куфарчето, сложих го на един стол и го отворих.

Беше пълно със зелени пачки, запечатани във вакуумирани найлонови опаковки. Отгоре им се мъдреше паспортът ми — в омазнената обложка от фалшива крокодилска кожа, която бях купил преди много години в Хургада. В паспорта бяха пъхнати рубли — няколко еднохилядни банкноти. Освен това към него бяха прикачени с кламер ключовете от Московския ми апартамент. Трогателно внимание към дреболиите.

— Владик — не вярвах на щастието си аз, — ти сериозно ли?

Шмига погледна часовника си.

— Имаш пет минути да се преоблечеш. После излизай през пропускателния пункт и тръгвай през гората директно към железопътната платформа. Ще пренощуваш на пейката, а сутринта ще се качиш на първия влак за Москва.

— Ами ти?

— Аз ще тръгна по друг маршрут — усмихна се той. — Не се тревожи за мен. Късмет в новия живот, Семьон. И помни, че декларацията за поверителност е валидна вечно.

— Аз… Кълна се в здравето на мама…

Шмига ме прекъсна с нетърпелив жест, сякаш ми забраняваше да тревожа всуе паметта на покойната.

— Побързай. Ислямските терористи няма да ни чакат.

Той скри пистолета под спортното си горнище и излезе в коридора. Когато се преоблякох и изскочих след него, вече го нямаше там. В тъмното зад прозореца запърпори потеглящ мотор. Едва тогава окончателно се уверих, че Шмига не се шегува.

След три минути бях вече при пропускателния пункт — малка къщичка до заключената желязна порта в оградата. Зад простреляното стъкло на КПП-то седеше мъртвият часови, облечен в същия евтин анцуг като този на Шмига. Аз, кой знае защо, му кимнах, промуших се между стената и металния турникет, бутнах вратата и се намерих на свобода. Тя ме посрещна с освежаващ нощен вятър и тайнствено скърцане на насекоми.

Тръгнах към тъмната стена от дървета — натам, където от пътя се отклоняваше пътечката, водеща към железопътната платформа. През главата ми мина дяволитата мисъл, че мрачната молитва от стиха на Сологуб — „помилуй, помогни“ — се е оказала най-въздействащата и Сатаната наистина ме е хвърлил в прогнилата си лодка с чифт весла, като към сивите платна е добавил съвсем холивудско куфарче с долари. Вдишах дълбоко нощния вятър и се засмях.

И в същия момент забелязах колите, паркирани накрай гората. Нито една лампичка в тях не светеше, затова отдалеч бяха напълно невидими.

А после дочух тих, но много убедителен глас:

— Ела насам…

Когато се приближих, без да усещам краката си, светна синкав фенер. Видях три еднакви джипа и няколко брадати мъже, облечени така, сякаш отиваха в нощен клуб. На рамото на най-близкостоящия висеше дебела тръба, в която по характерното удебеление под прицелната планка разпознах реактивния огнемет „Глагол М-1“ — съвсем наскоро ги показваха по телевизията.

После видях още няколко такива тръби, оставени в тревата до джипа.

Чифт силни уверени ръце ме освободиха от куфарчето. Сложиха го на капака на колата, отвориха го и старателно прегледаха съдържанието. После брадатият с огнемета на рамо доближи мобилния телефон до ухото си и произнесе:

— Потвърждавам гущерите. Какво? Добре, ей сега…

Той кимна към един от спътниците си, който вдигна дулото на автомата и изстреля кратък откос в небето.

— Очистихме куриера — каза брадатият. — Сега започваме.

Прибра телефона, потупа ме по бузата и прошепна:

— Не се плаши, момче. Намерихме ти нови мама и татко. Но на твоя командир не му трябва да знае това.

Той се обърна към своите хора и посочи колата. Същите груби и силни ръце вързаха китките ми зад гърба, залепиха устата ми с квадрат тиксо и сложиха на очите ми тъмен парцал, умирисан на бензин.

Преди да ме напъхат в багажника, във врата ме цапардоса мокър студ от пневматична спринцовка и аз веднага се вцепених като муха, в която паякът е пръснал течното си „аз“.

Чувах какво става край мен — близка стрелба и взривове, после шум на двигател, гласове, — но временните интервали бяха лишени от всякакъв смисъл и аз не можех да кажа колко дълго траят тези събития, нито дори в каква последователност се случват.

Няколко пъти ме прехвърляха от една кола в друга. От време на време чувах кавказка и руска реч. После дълго лежах на пода на транспортен самолет и тогава около мен говореха на английски.

Когато накрая свалиха парцала от очите ми, а от устата ми отлепиха тиксото, на всички по-нататъшни въпроси трябваше да отговарям вече на този език.