Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (2)

1

На маса в ресторант обядваха трима души. Двама бяха мрачни пълни хора с безизразни лица. Облечени бяха скучно — в евтина спортно-лятна ширпотреба. Третият, седнал между тях, беше тъкмо обратното, доста ярък — бакенбардите му придаваха сходство с развратна италианска маймуна, а карираното сако направо го превръщаше в някакъв дързък Пушкин, който вместо на стихотворения се е посветил на дребномащабна търговия на едро.

Нямаше звук, затова за разговора трябваше да се съди по мимиките. Говореше основно Пушкин и отначало ми се струваше, че виждам среща на съученици, единият от които се е намъкнал в президиума на живота и съдбата, а двама така и са си останали хигиенисти в колежа и сега пожъналият успех ги учи на ум и разум. Хигиенистите говореха кратко и едносрично, като гледаха в чиниите си, а Пушкин ораторстваше с всички сили и с един особено необуздан жест даже събори чаша с вино на масата.

Но постепенно разговорът прие странен обрат. Хигиенистите все по-често вдигаха мътни зли очи от чиниите, а Пушкин все по-дълго притискаше длан към сърцето си. И скоро ми стана ясно — той е уплашен до смърт и не учи приятелите си да живеят, а се оправдава, но не му вярват. А после се разбра, че това не са никакви приятели, защото приятелите не се държат така.

В някакъв момент Пушкин съвсем загуби апломба си, а двамата хигиенисти окончателно заприличаха на гангстери и аз изведнъж се досетих, че неугледните им дрешки са просто евтино работно облекло, което не им е жал да изцапат. Очевидно едновременно с мен до този извод стигна и екранният Пушкин: той се опита да стане от мястото си, но хигиенистите скочиха на крака малко по-бързо от него и устата му зина в безшумен вик.

Единият от хигиенистите метна Пушкин с лице надолу право върху чиниите. Вторият извади отнякъде чук и гвоздеи и двамата за няколко секунди кощунствено заковаха за масата ръцете на доскорошния член на президиума — макар да не чувах виковете му, те оказваха почти физически натиск върху ушите ми.

Всичко случило се по-нататък трая най-много половин минута.

Оказа се, че масата е на колелца — двамата с лекота я избутаха напред. Камерата се премести зад гърбовете им, двукрилната врата пред тях се отвори и те бързо повлякоха масата по коридора, както санитари бутат количка с болен.

Краят на коридора изглеждаше извънредно занемарен — като че ли в дъното правеха ремонт и бяха облепили стените с прокъсани парчета найлон. Там нещо трепкаше и блестеше и когато масата стигна до средата на коридора, аз изтръпнал осъзнах, че това е въртящ се диск на циркулярен трион.

Когато до него оставаха само няколко метра, единият от хигиенистите дръпна Пушкин за косата, та последният да вдигне лице и да види бъдещето. После масата мина над рамката на триона (явно височината му беше нагласена предварително) и се вряза в диска. Това, което последва, беше страшно и омерзително. Особено ме уплаши дърводелската ловкост, с която хигиенистът, хванал Пушкин за косата, отдръпна ръката си в последния момент.

Гледах ошашавен екрана и си мислех, че предположението ми относно евтиното работно облекло е излязло вярно — несъмнено убийците няма да тръгнат да го перат, а просто ще го изхвърлят. Още като дете бях забелязал, че нашият ум в стремежа си да се защити от сцени на непоносима жестокост гледа да се вкопчи в някой дребен детайл и захваща задълбочено да го анализира, докато всичко свърши.

Дотогава аз вече се бях опомнил и осъзнавах, че седя в тъмна зала и гледам филм, прожектиран с кинопроектор. И ето че екранът угасна.

Помъчих се да стана и разбрах, че не мога да го направя — бях впрегнат в сковаващ движенията ми хамут, подобие на усмирителна риза, закопчана за креслото на колелца, в което седях. Когато лампите светнаха, аз видях, че това кресло стои на пътека между празни редове. Но не се наслаждавах дълго на самотата си. На рамото ми легна лека длан. Аз потръпнах и понечих да се обърна, доколкото креслото ми позволяваше. Но човекът, сложил ръка на рамото ми, стоеше точно зад гърба ми и беше невидим.

— Ето какво става — каза назидателен женски глас, — когато човек много говори каквото не му е работа. Разбрахте ли, Семьон Исакович?

— Да — отвърнах аз, — всичко разбрах. Още като дете го разбрах.

— Тогава се подпишете.

На коленете ми падна клипборд със захванат за него лист хартия. Хартията беше изписана с текст, разделен на множество номерирани абзаци. Шрифтът беше много дребен и аз успях да различа само заглавието:

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПОВЕРИТЕЛНОСТ

Дори не попитах за поверителност на какво.

— Как да се подпиша — казах, — като ръцете ми са вързани.

— Можете да сложите кръстче — обади се женски глас и тънки пръсти поднесоха химикалка към устата ми.

Послушно я стиснах със зъби, жената вдигна клипборда и аз сложих криво-ляво нелепа разкрачена чавка срещу думата „Подпис“ — не се събра в графата, където бяха собственото и фамилното ми име, и отиде върху печатния текст. Това като че ли не притесни жената.

Тя прибра клипборда и аз усетих меко докосване по главата. Плътна черна превръзка покри очите ми. После креслото се премести.

Доколкото можех да съдя по косвени признаци, ние излязохме от залата, доста дълго търкаляхме колелцата по коридора, после се спуснахме с асансьор, в който освен нас се возеха и други хора (дочух тих разговор за футбол). Последва още един коридор и още един асансьор. Накрая минахме през прага, спряхме и превръзката от очите ми беше свалена.

Аз видях зъболекарски кабинет.

Но такъв, в който човек няма да го е срам да инжектира ампула с цианкалий в зъба на самия Хайнрих Химлер. В атмосферата му имаше нещо неописуемо мрачно — сякаш тук дълги години се беше трудил някой от занаята на мъченията, а след това, за да дадат рационално обяснение на просмукалата се в стените аура на страданието, на мястото на дибата бяха сложили зъболекарски стол. Всъщност с такова излъчване често са пропити скъпите московски и особено петербургски недвижими имоти — но за късмет на брокерите тия, които се нанасят там, понякога са още по-страшни от ония, които преди време са се изнесли.

Няма нужда да казвам, че според мен зъболекарят и асистентът му си приличаха като две капки вода с убийците от филма.

Нахлузиха на носа ми гумена щипка с висящ от нея маркуч и аз се сгромолясах в смътното пространство на газовата анестезия, където отначало си припомняш велика тайна, за която всички хора са се уговорили да мълчат, а после също така неизбежно я забравяш, когато сеансът е към края си. Потънал в съзерцание, аз дори не забелязах как са ме преместили от подвижното кресло на зъболекарския стол.

Лекарите и за миг не се поколебаха какво трябва да направят. Бръкнаха ми в устата и захванаха брутално да пробиват горен шести зъб отляво. Крайчецът на съзнанието ми бодърстваше и аз си помислих, че може би целта на неотдавнашната кинопрожекция е била просто да ме подготви за тази процедура: пред лицето на мъчителната смърт някак си преставаш да се страхуваш от болка в зъба. Това беше много изтънчено и аз даже започнах да муча в опит да обясня на докторите, че съм разбрал замисъла им и съм във възторг от него, но единият от тях размаха заплашително пръст и аз млъкнах. Стори ми се, че след това анестезиологът рязко увеличи процента на азотния окис във вдишваната от мен смес.

Когато упойката ме отпусна, аз вече бях отново вързан за своето кресло количка. Внимателно опипах с език зъбите си. Горният шести беше променен. В него имаше голяма прясно сложена пломба, за която, честно казано, аз отдавна трябваше сам да се погрижа — преди на това място имаше дупка и тя вече започваше да ме наболява.

— След час ще можете да се храните — съобщи на пространството единият от лекарите.

Приближилата се зад мен жена завърза очите ми и подкара креслото ми навън.

Пак дълго пътешествахме из лабиринта от коридори, а след това се качихме нагоре — вече с по-съвременен и бърз асансьор, който изобщо не скърцаше. Вкараха ме в някаква стая и креслото спря.

Леки женски пръсти развързаха възлите на притискащия ме към креслото хамут и го свалиха. Помогнаха ми да стана и да облека собственото си сако, което познах по одраскалата ме по дланта значка на ревера (тя представляваше кръстосани американско и руско знаме — простима волност за учител по английски език).

После ме преместиха на стол и жената, която ми асистираше, излезе от стаята, като откара креслото със себе си. След като скърцането на колелцата утихна, аз доста дълго седях в тишината с вързани очи и този глупав спектакъл вече започна да ми омръзва, когато някой влезе в стаята.

— Ето че дойде приятелят ми от детинство Семьон! — пропя до мен Шмига и свали превръзката от очите ми.

Едва тогава разбрах, че отдавна съм могъл да направя това и сам — но кой знае защо, не съм се решил.

Стаята, в която се намирах, напомняше кабинет на пътешественик — и то не само в пространството, но и във времето.

Най-напред биеше на очи окачен над бюрото размит импресионистичен портрет на Дзержински с тенис ракета в ръка. Около него бяха разположени азиатски оръжия — мечове, алебарди и някакви млатила. В ъгъла се чернееше манекен за уин чун с къси огризки вместо ръце, който приличаше на останки от изгорял летец.

Страничните стени бяха украсени с няколко снимки на Шмига, сложени зад стъкла. На една от тях той в униформа на генерал стоеше до известен банкер, който се усмихваше малко смутено, на друга беше сложил ръка на рамото на не по-малко известен бандит, вече покойник. И което ме порази, бандитът беше старателно ограден в траурна рамка с процеп, оставен специално, за да може Шмига да пъхне ръка в отвъдното.

На пода на кабинета имаше персийски килим — истински и сигурно доста скъп.

— Другарю гене…

— Владик — прекъсна ме Шмига. — За теб винаги съм просто Владик. И на „ти“.

— Добре — казах аз, — Владик. Ужасно ме радва срещата с приятел от детските години. И особено това, че твоите гвардейци ме оставиха жив.

— Ама какво е станало? — ококори очи Шмига.

Разказах му накратко за досегашните си преживелици и той недоверчиво поклати глава.

— Ама че измет — каза намръщен. — Изроди. Наредих им да ти дадат да подпишеш декларация за поверителност. А преди нея при нас винаги се прожектира такъв филм, та човекът не просто да драсне един подпис на хартията, а ясно да разбере какво ще стане при разгласяване. А те нищо ли не ти обясниха? И значи ти ей така, на сляпо, си се подложил на специалната процедура? Магарета мизерни… Е, нищо, ще потърсим и ще накажем виновниците. Ще видят те, мамка им, тринайсета заплата в твърда валута…

Шмига взе от бюрото бележник с профила на Данте Алигиери на корицата и известно време съсредоточено драска с химикалка върху хартията, при което аз веднага се досетих, че рисува в него същите профили на Данте, само че малки. Тези хора, кой знае защо, си мислят, че за целия дълъг двайсети век ние не сме изучили методите им на работа.

Той остави бележника и направи крачка към мен, сякаш със закъснялата си прегръдка възнамеряваше да изцери всичките ми душевни рани, но тогава звънна телефонът на бюрото му. Шмига изруга и вдигна слушалката. Слуша няколко секунди, а после лицето му стана мрачно и внимателно.

— Тъй вярно — каза той и затвори.

Вдигна очи към мен и виновно разпери ръце.

— Виждаш ли какво става. Днес няма да мога — бойна тревога. Хайде да се срещнем вдругиден и всичко ще ти обясня. Моля те, имай малко търпение и не се впрягай. Сега ще те закарат у дома. Не се тревожи, аз сам ще те намеря…