Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (16)

15

Остана ми съвсем малко за разказване.

И досега не знам дали Шмига наистина е искал да ме убият кавказките бандити, на които така елегантно предаде хонорара за заличаване на обекта — или е знаел, че в най-добрите традиции на „Голямата игра“ МИ-6 ще ме откупи от тях. Второто ми се струва по-вероятно, защото той няма полза да се кара със западните специални служби. Нали колкото и пари да му донесе стаята на Гагтунгър след приватизацията, пак трябва някъде да ги крие.

Същевременно Шмита можеше да ме използва като рекламна брошура, с която да информира потенциалните партньори, че поръчките вече трябва да се правят чрез него. И това дори не може да се нарече сериозно предателство — след като Буш избута втория мандат, аз вече нямам никаква стойност за ведомството на Шмига.

Затова пък стана ясно, че все още представлявам интерес за някого.

Честно казано, не знам точно за кого работя сега. При мен постоянно има двама американци — страхотни момчета, с които ходим заедно на плаж. Не питам на кого се подчиняват — но мисля, че на ЦРУ.

Териториално се намираме в Израеловка, в малка база на брега на Мъртво море, което е много удобно — можем през ден, ако се наложи, да пълним депривационната ми вана с прясна вода. Но подозирам, че сме разположени тук по друга причина. Американците сигурно си мислят, че от Светите земи Божието слово ще звучи по-автентично — при тях го има този холивудски момент за етнографската достоверност. Не знам и не искам да знам подробности. Но се досещам за какво ме пазят.

Не, нищо подобно, не за да се намесвам в тихия шепот на Гагтунгър, който се лее от червения гранитен трон нейде из кремълските лабиринти. Не се съмнявам, че Шмига държи под строг контрол канала за връзка. Американците вече не могат да си върнат Гранитната стая, макар че Шмига спокойно може да им отстъпи част от ефирното време при същите условия, при които работи с другите клиенти. Само че акулите ще могат да се споразумеят и без мен. Аз им трябвам за съвсем друго нещо.

Там е работата, че религиозните десни в Америка не са се свършили с Буш. Все някой от тях може без проблем да дойде на власт. И ако шпионите на ФСБ не са успели да монтират в зъба му радиопредавател от съветско време, това не е толкова страшно. Сега технологията е стигнала такива висини, че необходимото устройство може да се постави при медицински преглед директно в слуховия нерв или дори да се предаде чрез кихане, след което да се самосглоби от наночастици в която и да е част на организма. Накратко, никакви проблеми с техниката. Проблемът е съвсем същият като със съвременната музика — какво да се слуша с помощта на цялата тази техника.

А аз вече съм доказал убедително в световен мащаб, че мога да работя като Йехова Саваот Адонай във всяка американска глава. Затова ако ви трябва истински професионалист, аз съм вашият брониран влак на страничен коловоз, благонадежден и с добри препоръки.

Вярно, отначало новите ми наематели мислеха, че без Добросвет няма да можем да възстановим моя богочовешки статут. С това на първо време наистина имаше проблеми. Но после фармаколозите им получиха прилична смес (знам само, че освен ЛСД-25 в нея се съдържат MDMA и някакви военни психотропни вещества на базата на южноамерикански алкалоиди) и Господ ми прости.

Да, той ми прости за всичко, защото знае, че аз паднах в бездната и съгреших не по своя воля. Но все пак онази неласкателна и нелицеприятна истина, която научих за себе си по време на последния сеанс с Добросвет, остави определен отпечатък върху нашите отношения. Затова дори след като постигна единство с Неизяснимото, аз избягвам да припарвам до Сърцето на Сърцата на прекалено интимно proximity^[1] — не знам как да го кажа по руски, защото такова понятие в рускоезичната култура просто не съществува.

Може би заради новата фармакология (или защото сега ми четат малко по-други текстове) ние се сблъскахме с ефекти, каквито квасът на Добросвет не даваше. Ето най-интересния: по време на тренировъчните сесии започнах да се превръщам в горящ храст. Разбира се, не във физически аспект — просто така се чувствам насред мократа черна празнота. Случва се след такава трансформация да започна да виждам миналото — от някаква особена гледна точка, намираща се извън времето и пространството.

Когато стане нещо такова, тренировката продължава без никакви прекъсвания. Храстът си е храст, какво да се прави. Горя спокойно и солидно до кръстопътя на вековете. Покрай мен се изнизват армии от сенки — разните му там александровци, дариевци и тамерлани. Аз не влизам в контакт с тях — само си горя и толкова. Сенките от миналото може и да не разбират, че са сенки от миналото — но се досещат, че по-добре да не се бъркат, и ме подминават.

В редки случаи ме виждат хора, които са се надрусали с някакви боклуци. Особено много такива са заседнали в шейсетте години на двайсети век, но ги има и в другите пластове. Тези понякога идват да си поговорим. Е, тук реагирам според обстоятелствата. Случва се и да ги пръждосам. А ако човекът е възпитан, тогава и аз се държа възпитано. Ето, наскоро един симпатичен младеж ми поиска краставица на добър иврит. И аз му дадох — няма да се стискам, я. Общо взето, неочакваните неща не ме смущават, готов съм за всякакви задачи.

За завършек ще кажа, че освен мистичен и житейски опит от всички тези приключения аз получих още нещо — разбиране за нашето, човешкото, влияние върху историята.

Действителността е пластилин със стафиди. Човекът натиска с пръсти изникващата пред него пластилинова картинка на име „свят“, за да изчопли за себе си няколко вкусни трошици, а на тази картинка рухват кули, потъват кораби, загиват империи и цивилизации. Но това обикновено го виждат други.

И ето какво проумях аз в своята вана — не бива да обвиняваме човека за нищо. Защото ако тръгнем да я търсим с най-яркия фенер, ще разберем, че отделна личност не съществува, а има чисто и просто елемент от множество пластилинови картинки, изпомачкани от пръстите на други любители на стафиди, които преди това по същия начин са били мачкани от трети, и така от началото на времето — докато в крайна сметка всичко наоколо е станало точно такова, каквото е станало. И какво ще стане после, зависи от това как ще го мачкаме ние с вас. Но за плановете си в това отношение вие знаете много повече от мен. И точно затова съм такъв песимист.

И това е само най-розовият поглед върху нещата. Да не говорим, че освен със стафиди този пластилин е пълен с игли, а и самият той често наподобява съвсем друга субстанция.

Макар че чисто теоретично Русия има шанс. Все пак някой от богатите ни съотечественици, след като се насмърка с кокаин, е напълно в състояние да ръсне на Шмига луди пари и да въведе в страната ни разделение на властите. Или да уреди например собствениците на гранитния трон да вкарат в затвора за корупция някого от съседите си във вилната зона, а не поредния участъков терапевт. Ако се направи заявка чрез стаята на Гагтунгър, всички тези въпроси могат да се решат много бързо.

Само че кой ще плаща? Та нали в Русия пари имат само тези, които… Е, разбирате. Нали няма да почнат сами да си бръснат със сърп ташаците? Едва ли. А янките няма да платят на Шмига. Не защото са зли, ами просто Конгресът няма да им даде такива пари. И естествено, като си помисля за това, ми става тъжно. Все пак толкова години съм носил на гърдите си паспорта с двуличния руски орел.

Има и друга причина, поради която често изпадам в депресия. Работата е там, че американците отвориха зъба ми и го изследваха най-старателно — но не извадиха пломбата, а наново го циментираха, като решиха, че тази изпитана с годините технология ще бъде напълно подходяща и за техните цели. Устройството на руския артефакт предизвика голям интерес у тях, дори бих казал ентусиазъм. Отдавна не бяха виждали такова нещо.

„Виж ти, тук имало потенциометър… Може би с една мъничка отвертка…“

И го отвъртяха. Дали случайно промениха настройките, или нарочно, за да отмъстят за това, че съм се будалкал с президента им, но сега зъбът ми понякога хваща радио „Хамас“. При това на руски език — тия ненормалните отскоро имат служба за имигранти от Русия. И най-страшното е, че там работи като говорител същият онзи мазен бас, който на два пъти изхвърли мозъка ми на бунището.

Разбира се, аз осъзнавам с разума си, че за това трябва да има рационално обяснение. Сигурно в Москва този човек се е препитавал със случайни поръчки, а после си е намерил постоянна работа чрез някой посредник в Дубай. Но въпреки всичко в такива моменти ме обзема чувството, че Бог все пак съществува.

Нещо повече, у мен се заражда неприятното подозрение, че Мартин Бубер е бил прав за диалога с Всевишния и че всъщност той още от самото начало е говорил с мен с мазен бас с фрикативно „г“. В някакъв висш смисъл нещата, разбира се, стоят точно така — аз знам по-добре от всеки друг, че на този свят и говори, и чува само Бог. Пък и какво изобщо знаем ние за него, та да разбираме пътищата му? Затова и не роптая.

Но когато точно по средата на моето огнено нажежаване в черепа ми изведнъж отекне омерзителният глас, за да обяви: „А сега хор на момчетата шахиди ще изпълни песента «Пълни пиро’хите с еврейско месо»“; сеансът, естествено, е безнадеждно провален. Много пъти молих американците да ме заведат при своя ЦРУ зъболекар, но те казват, че в зъба ми има електронна пломба и без заповед от началството не могат нищо да направят. Така че и те имат същата помиярска бюрокрация, само че с електронни пломби.

Като цяло обаче не е чак толкова зле. Веднъж месечно ходим с американосите при дилъра в Тел Авив. От него купуват голяма част от веществата, необходими за работната ми смес, за да не ги карат от Америка — тук субстанциите са по-евтини, а те напоследък започнаха да си правят сметката за всеки долар. Е, разбира се, взимат по нещичко и за себе си.

Нашият дилър е бивш артдиректор на списание „Птюч“, почти не говори английски и ми се налага да превеждам. По неволя чувам какво ли не. Ето на, наскоро им пробутваше един комплексен продукт — „среща на Елба“. Това, вика, е все едно ти да си на гъби, а пък мацката ти да е на екстази. Вземете ли ги в комплект, ще ви направя отстъпка. Та моите хора от ЦРУ взеха цяла чанта. Ех, младежи… За мен това може да е тежка работа, ама за тях е почивка.

Мога и да пътувам, но не ме влече особено. Наскоро ме пуснаха да отида до Гоа, за който бях слушал толкова много. Дадоха ми нов паспорт и рускоезичен спътник от Мосад — специално подбран да прилича на мен. Една седмица живяхме в Палолем, но не ми хареса там — някакви крави, цигани. В Одеса от детските ми години беше по-хубаво.

Веднъж отидохме на аюрведичен публичен дом, където специално си поръчахме масажистки за сутринта, за да не се натъкнем на бивши съотечественици. И какво мислите? Зад нас тутакси се нареди на опашка типичен руски терминатор. И ни гледаше толкова навъсено, че вече започнах да си мисля дали не е пратеник на генерал Шмига.

Решихме да не влизаме първи в конфликт. Но още щом ни пуснаха на интимната територия, моят спътник извади магнума си, свали предпазителя и докато онзи пандизчия се чукаше зад пердето, ние през цялото време го държахме на прицел. Момичетата седяха пребледнели в ъгъла, а ние стенехме на два гласа, все едно се кефим максимално, и чакахме да видим как ще свърши всичко. Добре че човекът от Мосад показа железни нерви. Общо взето, това ни развали почивката и макар че тогава ни се размина без стрелба, вече не ми се ходи в Гоа.

Понякога американците, които работят с мен, ме молят да им разкажа за божественото, как правилно да го почитат, worship. Какво са се хванали за това „почитане“. Аз обикновено се измъквам с някоя шега. А ако започнат вече много да досаждат, казвам, че Бог не иска да го почитаме в мрака на храмовете. Той иска да пътешестваме до разни интересни места, да се обичаме едни други и да броим звездите в нощното небе, а после час по-скоро да се връщаме при него — за това ни е създал. Не че наистина мислех така, но те точно това искаха да чуят, а пък пазарът си е пазар.

Понякога ме питат вярно ли е, че Бог е станал Исус Христос. Казвам, че е вярно. Но освен това е станал и Семьон Левитан, независимо дали на някого му харесва или не. Защото иначе просто нямаше да има никакъв Семьон Левитан — както и Бог.

Може би искате да научите с какво се разтоварвам аз? Ще ми се смеете — с медитация.

Отначало много се интересувах от тибетски будизъм, защото той има най-шумната реклама. Но старите мъдри евреи от тукашния медитационен център ме посъветваха да не се захващам. Семьон, казаха, помисли само. Там всеки лама е прероден някой си. А в частни разговори ме съветват да не гледам прекалено сериозно на тези неща — това е просто една културна традиция, нищо повече. Но ако в културната им традиция в основата на целия им, така да се каже, многовековен обичай лежи измама на доверието, как тогава да разчиташ на тях по важни въпроси?

А и самият аз успях да натрупам неприятен опит по тази линия. Будистите от тибетската традиция имат една такава практика — тонглен. Те вдишват въображаем дим, който символизира страданието на определена класа същества, и го разтварят в сиянието на сърдечния център. И при това издишват състрадание и любов. Правят го, за да отворят сърцето си за различните форми на живот, населяващи Вселената.

Та аз съм виждал с очите си в интернет как разни напредничави московски будисти, които правят тонглен за нагите и гялпо (а според някои сведения към последната класа спадат и руските православни бесове), безмилостно плюят във форума си евреите — без каквато и да било разбираема за мен причина. Изглежда, тези момчета вдишват добре и много, с дима на страданието нямат проблеми — но като че ли не разтварят докрай. Възниква въпросът могат ли такива будисти да направят тонглен за евреите. Силно се съмнявам — и ако бях на мястото на тибетските лами, точно така щях да проверявам тяхната искреност. Отвори ли ми се възможност, непременно ще пусна една директива по линията на ЦРУ.

За щастие обаче светът на Дхарма не е само процъфтяващ етнически бизнес и Стивън Сегал Ринпоче. Там е и благородната випасана, възвишеният път на всички буди и архати, отворен за всекиго. И тъкмо по него вървя аз през дългите вечери, когато янките окончателно се отрязват с мацките, които са свалили в Тел Авив, а през прозореца блести със страшен залез Мъртво море. За мен випасаната е занимание за душата и по този път аз нито веднъж не съм срещал ни Бог, ни дявол. Което безспорно ме радва, защото такива неща ми стигат в работата.

И макар че нямам представа какво ме очаква занапред в службата, тази нова страна от моя живот ми е напълно ясна. Ако всичко върви добре, скоро ще навляза в Потока и ще спра възникването на феномените. Менталните формации ще се разтворят в празнотата и аз ще престана да се питам какво е Бог — вълна на възбуда, която преминава по невронните мрежи на мозъка ми, или неизмеримият източник на всичко, от което са произлезли и мозъкът ми, и минаващите през него мисли.

А може би още приживе ще стана архат и никога няма да ми се наложи да се връщам в тази скръбна долина на емисиите и страстите. И ако това стане, аз с цялата си душа, с цялото си пронизано от край до край сърце вярвам, че Господ ще ми прости — както аз му прощавам.