Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (10)

9

Сега вече ми е трудно да проумея как съм могъл да живея шест години в тази база и да не се побъркам. Че и нито веднъж не се опитах да избягам. Разбира се, работата не беше в обещания ми милион, защото по московския стандарт това не са кой знае какви пари даже за един лузър. Просто трансформацията, която ме издигаше нависоко, правеше всичко останало недотам интересно.

Сега разбирах защо монасите отшелници и пещерните съзерцатели проявяват такава липса на ентусиазъм, когато им предлагат да се върнат към светския живот. Какво да правят в него? Да мастурбират на свален от торент порнофилм, забранен в Австралия заради малките млечни жлези на актрисата? Да дъвчат пуканки, докато следят битките на кенефните гладиатори в блогосферата? Да седят насред обгазено задръстване в яркочервено порше?

А все пак аз изброявам само това, което се дава на хората като награда за всекидневния им унизително-безсмислен труд. Още след първите опити в депривационната камера всичко това ми стана безинтересно — макар че аз не се опитвам да се меря с истинските светци.

Цената, която плащах, беше висока. Редовните ми седмични, а понякога и всекидневни трипове бяха толкова изтощителни, че аз прекарвах извънредно много време в леглото, където си отспивах. Химията действаше зле на здравето ми — все по-бързо ми капеше косата и към средата на втория мандат на Буш станах толкова плешив, колкото беше покойният ми баща.

Вярно, хранеха ме добре и ми даваха много витамини. И дори ме караха да спортувам — с часове играех бадминтон с румените лейтенанти от охраната, които се сменяха веднъж на три месеца.

Базата, в която живеех, се състоеше от два допиращи се периметъра, всеки от които имаше свой пропускателен пункт.

В единия се помещаваше техническата част — цяла гора от антени, генератори и еднакви военни фургончета, съединени помежду си с черни кабели. Там постоянно сновяха офицери с емблемата на свързочни войски. До тях бяха бетонните бараки със студийните помещения, където откарваха говорителите, които работеха с мен, а също и ангелите. Край тях видях онова момиче с тенис ракетата, за което ви говорих. Но на тази територия съм бил само няколко пъти по битова необходимост — например когато ни спираха горещата вода, а при тях имаше. Всеки път ми издаваха пропуск.

В нашата половина единственото техническо помещение беше контролната стая, съседна на депривационния блок. Там имаше монитори и слушалки, за да може да се следи осъществяващата се връзка. По време на важни сеанси в нея седяха Добросвет, Шмига и военен синхронен преводач. Една от стените беше изцяло заета от стойка с черни електронни кутии — промеждутъчен ретранслатор, струва ми се. Цялото ключово оборудване беше дублирано като в ракетна база.

От другата страна непосредствено до депривационната камера имаше фармакологична лаборатория, която едновременно служеше за кабинет на Добросвет — но той не пускаше вътре никого, дори Шмига. За кабинета на Шмига вече говорих.

Моята стая, чиито прозорци гледаха към двора със спортната площадка, приличаше на капитанска каюта на съветски кораб. Тя беше голяма, имаше всички удобства, които бяха доста неудобни, и дразнеше с нелепите си претенции за разкош — подобно на кристален полилей от леко мътна пластмаса. Мислех си, че може би прекалено дълго съм живял в апартамента на покойния капитан на ледоразбивач и съм наследил неговата карма: всекидневно потапяне в солена вода и това плачевно жилище.

Затова пък имахме отлична сауна с басейн. Освен това разполагахме с просторна стая за почивка — с билярдна маса, огромен плазмен телевизор на стената и уютни меки фотьойли. На рафтовете там човек можеше да си намери книга или компактдиск с музика. Голямата колекция от филми постоянно се обновяваше. За желаещите имаше дори бар със студени напитки, но аз на практика никога не пиех.

Проблемът с женския пол се решаваше, да ви пошушна, значително по-добре, отколкото в цивилния ми живот — можех да си избирам момичета по интернет. При необходимост ми ги доставяха за сметка на службата. Началството явно разбираше и обичаше тази страна от човешкия живот.

Караха ми основно две — една блондинка и една брюнетка. Ако се вярва на анкетите, те бяха на по двайсет и две години и за шест години този параметър официално не се промени, макар че според моите наблюдения и двете прехвърлиха трийсетака някъде по средата на запознанството ни.

Така и не ми станаха ясни истинските им имена, знаех само сценичните им псевдоними — Снежана и Фотошопа. Снежана, както обещаваше името й, беше пищна перхидролна блондинка, а Фотошопа бих могъл да определя като космическия архетип на продавачка в бюфет. Това не е сарказъм, бюфетчийките винаги са ме вълнували, макар че рядко са ми отвръщали с взаимен интерес.

Когато попитах Фотошопа откъде идва името й, тя каза, че така я нарекъл един от клиентите и че тази дума много й харесвала — в нея имало нещо нощно и бразилско, сякаш в тъмна гора шумоли и шепне горещият вятър на любовта.

С една дума, нямах битови грижи. Но ако все пак в града изникнеше някаква работа, аз можех да отида до апартамента си със съпровождащ офицер — ведомството на Шмига продължаваше да му плаща наема вместо мен. Рядко го правех, защото в базата си живеех много по-номенклатурно.

Ние с Добросвет често играехме билярд, докато обсъждахме детайлите от поредния ми трип — така разговорът вървеше по-добре, защото на фона на тракащите топки ми беше по-лесно да описвам тънкостите на преживяванията си. Шмига изобщо не се интересуваше от тях — за него беше важен само крайният резултат. Добросвет обаче вникваше във всички детайли и както ми се струваше, гледаше на мен с по-голямо уважение заради постигнатите от мен духовни висоти.

С тези двама души аз се виждах редовно в продължение на много години. Шмига идваше в базата по няколко пъти на седмица, а с Добросвет си говорех почти всеки ден. Мисля, че за това време ги опознах доста добре и мога накратко да кажа най-важното за тях.

Заради славянскоезическите си залитания Добросвет отначало ми се видя опасен националист, но после разбрах, че това е само модно постмодернистко лустро, а самият той е почтен и културен човек.

Не е като да нямаше недостатъци. Той обичаше понякога да си прави гаргара с еврейския въпрос. Можеше да каже „чифутремонт“ вместо „евроремонт“ или пък „чифутика“ вместо „еврика“. А когато го попитах за някакъв писател, той набързо го охарактеризира така: „вече нечифуторъкостискащ, но още путиноканен“.

И при все това той не беше антисемит. Защото типичният антисемит, да ви кажа, не е човек, който не внимава какви ги приказва, а такъв, който много усърдно внимава. И ако чуете от някого подмазваческата фраза „на мен всичките ми приятели са евреи“, можете да сте сигурни, че дълбоко в себе си този екземпляр гледа на вас като на тарантула или на стоножка и при възможност непременно ще се опита да ви затисне с вратата — особено ако е сигурен, че ще ви затисне окончателно.

Но, виж, Шмига наистина беше антисемит. И то такъв, който на всичкото отгоре не внимава какви ги приказва. Или по-скоро, ако трябва да бъдем точни, той беше антисемит в онзи смисъл, в който антисемит е всеки мизантроп. Но ако ни интересува изключително и само конкретният въпрос как се отнасяше той към евреите, тогава честно ще кажа — много, много зле.

Шмига можеше да каже нещо невинно на пръв поглед, но всъщност отровно, с двойно дъно:

— Ние разбираме, Семьон, тази вечна дилема, пред която е изправен всеки културен и образован евреин, независимо къде живее — в Москва или в Ню Йорк. Това е двойната идентичност, когато човек не може даже сам на себе си да отговори еднозначно на въпроса какъв е преди всичко — патриот на Израел или патриот на САЩ… Но ние, мамицата му, ще се постараем да ти създадем такива условия на работа, че този проблем да не те мъчи…

И все с усмивчица, с подсмихване, сякаш води някакъв лек светски разговор. Освен това обичаше да разказва гадни еврейски вицове — „за настроение“, както казваше. И то гледаше с чекистки инстинкт да подбира такива моменти, когато наблизо нямаше никого.

— Слушай, Семьон… Абе, такова… Знаеш ли по какво се различават „Сохнут“ и „Аушвиц“? „Сохнут“ е място, където богатите евреи плащат за бедните. А „Аушвиц“ е място, където бедните евреи плащат за богатите, хе-хе-хе… Е, добре, посмяхме се, стига толкова. Хайде, на работа…

Впрочем той презираше и руснаците. Веднъж пък се изказа съвсем интересно:

— Ако погледнеш масата, днешният руски народ е само лайна и помия. Затова пък руските чекисти са доказали, че в еволюционно отношение стоят даже по-високо от евреите…

Ей такава каша му беше в главата на човека. И дълбоко в себе си той наистина мислеше така. Че чекистите еволюират отделно от народа си. Е, ами прав му път, както се казва. И дворяните са мислили така през деветнайсети век. И са плямпали помежду си на френски, докато децата на готвачките не са ги изправили до стената. И в крайна сметка кои, мислите, са излезли виновни? Правилно.

Общо взето, аз не се и опитвах да надникна в тъмната душа на генерал Шмига — макар да подозирам, че там щях да се натъкна на плитко тенекиено дъно, покрито с военен камуфлаж, имитиращ бездна.

Затова пък с Добросвет можех да си общувам с часове. Той доста бързо престана да говори на онзи сладникаво-неискрен език, на който чете уводната си лекция, и започна да казва това, което наистина мисли, без да подбира изразите.

Аз даже си записвах някои от изреченията му.

Ето какво каза например за информационното общество — ако това, разбира се, се отнасяше за информационното общество:

— Монархията, Семьон, ни е оставила храма „Василий Блажени“. А днешният ред ще ни остави в най-добрия случай блога на Василий Заборни. И това не е сигурно, защото сървърът, на който той се е разпасал, може всеки момент да бъде закаран в прокуратурата на обикновен мотор с кош.

А ето как се изказа за руската филологическа интелигенция:

— Всяко място, на което тия лайнари се задържат повече от десет минути, се превръща в помийна яма на историята. Тия властелини на словото нямат дупе даже да опишат честно наблюдаваната действителност, камо ли да я осмислят. Те могат само да копи-пействат чужди мухлясали умнотии, които отдавна вече са дотегнали даже на ония френски педали, които някога са ги измислили. Не, грешка. Могат освен това да преброят колко пъти в едно изречение се среща думата „които“…

Думата „умнотия“ му беше една от любимите и изобщо той обичаше необикновени думи.

Но макар и постоянно да критикуваше интелигенцията, Добросвет изцяло споделяше много нейни заблуди. Мислеше например, че ние, евреите, сме прецакали руснаците по време на перестройката и приватизацията, защото сме работили като сговорно и задружно ято, докато всички останали само стъписано са се пулили. Разбира се, аз не влизах в спор с него на тази тема. След като той не виждаше пред себе си живото опровержение на тази теория, защо ми беше да му обяснявам каквото и да било.

Но ако сега беше жив, аз все пак щях да му кажа това-онова.

Ние, евреите, имаме добро отношение към всички хора. Но имаме малко по-добро отношение едни към други, отколкото към останалите — а като се има предвид, че тези останали много пъти са се опитвали да ни изличат от лицето на земята, това е напълно обяснимо и простимо. Някои наричат това кръгово поръчителство. Майко мила, направо не знам. Излиза, че кръгово поръчителство се нарича липсата на национална традиция да се скупчвате на тълпа около някой талантлив сънародник и да го биете с тояги, докато не издъхне в праха до оградата, та пак да остане само сбирщина от пияни стражари, тикви и свине.

Някои представители на други народности сякаш искат да кажат: щом ние постъпваме така с най-добрите си синове, и вие трябва да правите същото със своите, иначе не е честно и това ви дава едностранни конкурентни предимства. Какво да отговоря? Ако слушахме такива съвети, едва ли щяхме да доживеем до олимпиадата в Сочи.

Ето, и Добросвет не доживя. Защото беше талантлив, честен и умен. А, виж, Шмига… Но няма да изпреварвам събитията.

Между другото, за всеки, макар и малко вероятен, случай, ако някога направят обиск у Шмига. Знам със сигурност къде трябва да се търсят най-големите му тайни, банкови пароли и номера на сметки. В чувала с мръсни дрехи между лепкавите чорапи. В най-важните неща такива хора никога не се променят.