Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (2)

Глава 2

Лидия отвори очи… за втори път днес. Главата й пулсираше. Огледа се.

Е, да, това вече е нещо. Намираше се в огромна, доста празна при това, стая. Лежеше на огромно и кораво легло. В миналото леглата не бяха ли меки? Нали богатите, а според Лидия бе в богаташка стая, спяха на кревати от гъши пух, или нещо подобно. Добре, не искаше да се вкопчва в тази мисъл за момента. Та, както изглежда, в стаята имаше само едно легло, тоалетка, с доста странно огледало и една ракла. И това върху всичките четиридесет квадрата на стаята. Добре-е-е… И сега какво?

Жената! Жената сутринта я беше разпознала, точно така. Супер! И какво от това? Нарече я и по име, говори й на английски, добре че нямаше проблеми с езиците…

Лидия се бе родила, а и цял живот расла в Италия. Майка й бе от Балканите, но откъде точно — не се знаеше. След като родила дъщеря си и й дала име, гореспоменатата особа просто „тръснала“ детето си на баща му, който пък не бил много сигурен дали наистина той е бащата. От там и за таткото. Богат! Джовани държеше поне три игрални зали в Мантова и още поне дузина из Европа. Извод — пари Бог дал.

Относно въпросната си дъщеря, беше й казал още в ранни детски години, че пари Лидия ще получи само за образованието си, всичко останало…

И всъщност така стана по-добре. Двамата: Лидия и Джовани Родари^[1] (да, да, баща й беше с фамилията на известния автор, често Лидия му казваше папа Родари) се разбираха перфектно. Бяха приятели, защото Джовани доста млад бе объркал наркотиците и легнал с майка й, та двамата както казахме бяха приятели. Излизаха заедно, пиеха и се шегуваха заедно… Просто Джовани не ставаше точно за баща. Но пък от това Лидия Родари имаше перфектно детство. Като тийнейджър започна работа и оттогава не бе спирала, но пък си знаеше цената и никой не посмя да я експлоатира, дори когато работи като сервитьорка, докато учеше математика в университета. А цената й не идваше от външността й, или пък от татко-паричко. Не, цената идваше от собственото й самочувствие.

В този ред на мисли Лидия можеше да ретроспектира живота си доста време, но в стаята отново влезе нисичката жена.

Господи на колко ли е години? Изглеждаше поне на шестдесет. За прислужница, защото Лидия не се съмняваше, че е точно такава, на тези години бе супер бързо движеща се. Странно! Като се съди по мебелите и дрехите, Лидия реши, че е в замъка Камелот^[2]. Жалко, че никога не бе добра по история и литература, математиката и физиката обаче винаги й споряха. Тоест, тя със сигурност не можеше да каже кога се намира, защото че вече не е в Канзас бе очевидно.

— Лошо ли Ви е, милейди? — попита ниската баба-стрела.

— Ами, вече не! — акцентът й беше потресаващ. Странният английски се лееше перфектно и от нейната уста. Супер!

— Първия път само ме погледнахте и пак заспахте и така цели четири часа и… а скоро ще дойде годеника Ви. Баща Ви иска Вие и братовчедка Ви да сте готови да тръгнете веднага и…

— Годеника ми, да… как му беше името? — Само не казвай Артур или Ланселот, защото няма да издържа да не се изсмея.

— Родерик, милейди…

Не успя. Лидия толкова високо се засмя, че чак й потекоха сълзи. Никога не е имала хубав смях. Смееше се високо и шумно и често накрая започваше да скърца като зле смазана панта. Дам, лейди от времето на Артур само се подсмихваше и червеше красиво, а наша Лидия се смееше с цяло гърло.

После обаче се сети нещо друго и млъкна на момента. Родерик? Родерик! Лидия отново започна да се смее, още по-шумно и от първия път, нямаше смисъл да си блъска повече главата, това поне вече беше ясно!

— А братовчедка ми, Кристи__я__на, готова ли е? — попита, през смях, Лидия.

— Да, милейди, знаете, че става рано и…

Лидия продължи да се смее, така че старицата само поклати глава и излезе от стаята, като промърмори едно „извинете“ и че ще прати камериерка да помогне с обличането.

Лидия остана сама. Да, или е в наркоза, или е пияна… или е в малоумната еротична мелодрама на двадесет годишна писателка с псевдоним Кристина!

* * *

Лидия Родари слезе, в не особено добро настроение, по широките стълби.

Първо дойде едно девойче, с гърди по-големи от главата, да й помогнела да се облече. Лидия отказа, девойката настоя, Лидия пак отказа, девойката започна да пристъпва от крак на крак, буквално, сериозно? Кой човек, независимо от кое време, пристъпваше от крак на крак, като патка пред блато? Лидия дори си спомни името на въпросната гъска, защото според романа на Кристина, момичето беше супер добричко, но за да се придържаме към стандарта, много глупаво. Впрочем, това Лидия никак не я вълнуваше, но когато назова камериерката по име — Тили, тя още повече се разстрои и започна да мънка и гледа земята, все едно там се намираше центъра на света.

Лидия вече прецени, че играе отрицателната роля в романа, това й беше ясно. А като пълен антигерой трябваше да се държи зле с всички, да се харесва само на тези хора, които трябваше да й служат за нещо, трябваше още да бъде самовлюбена и адски красива, но душата трябваше да загрозява външната красота. Но колкото и симпатяга да го играе, главната героиня винаги трябваше да е по-красива от антигероинята.

Проблемът в цялата схема беше, че Лидия не харесваше историята и това означаваше, че няма да се придържа особено много към стереотипа си. Естествено нямаше да започне да тича и да крещи, че е от бъдещето… всъщност не от бъдещето, а от реалността, защото това тук не беше историята, а фантазия. Причината да не го прави бе от съобразителност. Не се знае дали Кристина нямаше да се ядоса, че й „съсипват“ сапунката и да не вземе да изгори Лидия на някоя клада. Ето това не биваше да се допуска.

Общо взето с много аргументи, които Тили не би могла да разбере, поради ограничения си умствен багаж, Лидия се отърва от нея.

След като остана сама, младата жена, нали така се изразяваха в романите, отиде до тоалетката със странното огледало. Ах да, сети се. В едно от описанията, едно от многото дълги и скучни описания на обстановката в книгата, Кристина бе написала, че огледалото е от сребро. Лидия не беше много сигурна дали навремето е имало такова „чудо“, но тя пък какво разбира?

И така погледна се в огледалото и какво да види. Ами себе си! И таз добра, как ще е „лошата мацка“ като прилича на себе си?

Първо, Лидия се изрусяваше, тоест косата й бе леко изтъняла и с изгорели краища. Беше си обещала да се подстриже в събота, но дотогава… както и да е. Няма такъв цвят на косата, поне не и естествен.

Второ, Лидия бе леко пълна, не дебела… добре де, бе НЕприятно закръглена и то не на точните места. Не че това я стресираше… добре де, много й действаше на нервната система, цял живот гладна и дебела. Това не я направи непривлекателна за мъжете, почти нямаше такъв, който тя да поиска и да не си легне с него. Проблема бе, че нямаше добър вкус за мъжете. Поради феминистките си възгледи все едни такива си ги намираше…

Трето, Лидия си проби езика още на петнадесет. Не трябваше да си отваря много-много устата май… Няма шанс.

Четвърто — какво да прави с гърба си, целия татуиран?

И не на последно място — ОТКЪДЕ ДА СИ НАМЕРИ ГЪРДИ ЗА НИСКИТЕ ДЕКОЛТЕТА?

Бе чела не един роман, а там винаги деколтета бяха до пъпа, тя с какво да запълни роклята?

Огледа се. Добре че мина на лазерна депилация, за косми нямаше да се сеща доста време. Много ги мразеше и при мъжете и при жените. Косми, брада и мустаци… Не, това никога. Мина се с лазер навсякъде… НАВСЯКЪДЕ!!!

И сега как точно да си облече роклята без цици, и с изрисуван гръб? Едва ли в романа на Кристина бяха чували за якудза^[3]…

Мина доста време, но явно добрата авторка се е сетила за проблемите на героинята си, та Лидия успя да намери една рокля с толкова висока яка, че ако някой я стиснеше отзад щеше да се обеси за норматив.

След цялата тази инспекция Лидия Родари слизаше, както вече споменахме, в не особено добро настроение, по широките като на хотел от двадесети век, стълби и се мръщеше. Нещо, което главната девствена героиня никога, ама никога не би си позволила.

Долу я чакаха. Баща й — според историята — дърт и злобен скъперник. Лидия го огледа. Да, прототипа на Кристина е бил чичо Скрудж^[4], но не от романа, а по-скоро от Дисни. Баща й, лирическият й баща, приличаше едно към едно на патока Доналд… ха-ха. Това леко я развесели. Типичен злодей. Дори малките му очички бягаха непрекъснато насам-натам из стаята. Чудно!

Жена му, трябваше това да е смешно според автора, пък бе висока и дебела, с червени бузи и нос на дядо Коледа. Тя също е злодейка, но приличаше толкова много на мисис Клаус, че направо да не ти се вярва. Но като типичен гадняр, беше стиснала устни и гледаше лошо. Как успяваше?

И накрая прословутия Родерик Еди-кой Си от Еди-къде Си син на Еди-кой Си. Да, батките долу във фитнеса ряпа да ядат. Рус, със сини очи, леко набола брада, два метра висок и бла-бла-бла. Толкова пъти чела за такива хора Лидия едва не се прозя. Изобщо не стана и да го изучава, със скръстени на гърдите ръце и физиономия тип „кой съм аз“… пфу.

И да, братовчедката Кристияна! Кравешки поглед, черна като абанос коса, гладка бяла кожа… Добре де, по това време, не, всъщност в тази книга, няма ли акне? Естествено героинята е толкова красива, добра и до болка наивна, че не ползва нито кремове нито почистващи средства за кожата… И как става така? А зъбите? Как остават бели и прави вовеки веков?

Добре де, призна си Лидия, тези мисли са от завист.

И така, според историята на Кристина, Лидия беше злобната братовчедка на Пепеляшка, която я сгодяват за някакъв си рицар, с помощта на краля (няма значение кой крал), не че тя се дърпа много, щото рицарят бил богат. Проблема е, че взима братовчедка си със себе си, за да посетяла героя месец преди сватбата. Отначало той мисли, че девойката е камериерка на наш’та злодейка, прелъстява Главната и като разбира, че е от знатен род се жени за нея, уж ядосан от този обрат. Каква роля имаше капризната братовчедка в случая Лидия не помнеше много, май само фон го раздаваше…

— Добър ден! — Ако Лидия можеше да го направи искаше да изсумти както в романите, но не знаеше какво всъщност представлява въпросния звук.

— Добре ли си, патенце мое? — попита мама-мечка.

Патенце? Ама наистина ли?

— Да, може да се каже — отговори Лидия.

— Притеснихме се за теб…

— На теб кой ти даде право да говориш, момиче? — попита чичо Скрудж, доста рязко. Ох, какви типажи само, Боже опази!

— Добре съм, Кристияна, не се притеснявай, само съм малко в ПМС!

— ПМС? — попита учудено момичето. Но не само думата й бе непозната. Капризната й братовчедка, която Кристияна естествено обичаше безрезервно нищо, че другата от своя страна вечно я унижаваше и обиждаше и… общо взето превръщаше живота на девицата в ад, но въпреки всичко това чисто и добро дете не можеше да мрази. Няма как да може, иначе авторът няма да й даде: И живяла дълго и щастливо!

— Предменструален синдром, мила! — каза високо и ясно Лидия. Мразеше хората, които мънкат и си говорят на краката. Тя винаги говореше така, че всички да я чуят.

— Моля… — заекна мама Цоцолана.

— Нищо интересно, мамо, само малко физиология! — ухили се доволно Лидия. — Тръгваме ли?

— Да, каретата е отвън, чака ни, милейди. Вас и вашата… — погледна въпросително Родерик. Ох, това име! Не, Лидия нямаше как да го произнесе на глас, щеше да припадне от смях.

— Братовчедка, милорд! — При зяпналите, отново този театър, усти на мама и тати, Лидия се почувства на седмото небе. ХА-ХА! Шах и мат, Кристина! Интригата до средата на книгата току-що пропадна. На ти!

И така без много приказки, защото героите сега не знаеха какво да кажат, делегацията се качи в каретата и потегли…