Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Форматиране в SFB
maskara (2016)
Източник
choveshkata.net

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Е, какво ще кажеш?

— Добро утро и на теб, Кристина, добре съм благодаря, че попита!

— Какво мислиш? Добър обрат нали?

— Не, историята ти куца на толкова места, че ако бях извънредно лош критик щях да си направя брашно от костите на автора. Но тъй като вече нищо не ме интересува, в книгата ти, ми е все тая.

— Просто не можеш да си признаеш, че съм надарен писател, нали така?

— През цялата книга се опитваш да ме убедиш в това, но истината е, че не ми пука. Ако малолетните идиотки те харесват, нека те четат. Пулицър[1] да ти дадат дано, все ми е тая, не ми дреме. Романът ти е зле, историите ти са зле, героите ти са зле. Това е положението, приеми го. Тази книга е пародия.

— Няма да ти се ядосвам, защото знам, че си разстроена, загуби годеника си и парите си…

— Те никога не са били мои. Аз не съм от книгата ти. Имам си работа, живот, приятели, които нямат нищо общо с този бълвоч. Кристина, или ме прати да си ходя, или ме остави на мира да си заспя след края. Когато се събудя като злата мащеха, може и да не ми е толкова скучно, но сега бих си прехапала вените, само и само тази велика простотия да спре!

Кристина не каза нищо, просто изчезна. Супер! И сега какво? Дали това бе епилогът на романа? В смисъл сега ще й се случи нещо лошо, за да може авторът да я накаже за всичко, а после лигавите щастливи сцени между Мистър Мускул и Мис Мокра Фланелка?… Най-вероятно.

За да не губи повече време Лидия слезе в трапезарията за закуска. В началото на книгата си яде разделно, за да не си развали диетата, но установи, че тук няма как да свали или качи нито грам. В любовните романи героите бяха или идеални или не. Главните нямаха проблеми с теглото си, пъпките или зъбите. Тъй като Лидия не бе положителен герой в целия този фарс, нямаше как да подобри тялото си, така просто не се правеше.

— Добро утро, лейди Лидия, добре ли спахте? — Тили я гледаше така все едно току-що са й ударили шамар. Лидия дори не си бе отворила устата още.

— Всъщност много добре, Тили, а ти? Как се чувстваш като златната кокошка?

— Не си изливайте злобата върху нея, Лидия! — Себастиян! Винаги притаен в някой ъгъл, че да може да спаси девицата от дракона.

— Не го казах със злоба…

— Не разбирам какво съм си мислел и какво съм намирал във Вас? За малко не ни разделихте с брат ми, а сега тормозите и жена му. Толкова ли не можете да се зарадвате на тяхното щастие? Всичко ли трябва да се върти около Вас?

— Първо на първо на тебе лично нищо не съм ти направила и да ти напомня ли, че не съм те съблазнила, ти ме опъна на прозореца, после ми шепнеше като влюбено дете? Откъде ти дойде тая омраза към мен, бе човек? Единият ден си един, после ставаш друг? Не си ли се замислял, че поведението ти се промени от нищото!

— Това, че си отворих очите относно Вас не означава, че съм различен… — Да, как да ти обясня, че трябва да си следваш сценария и независимо, какво кажа или направя това няма да се промени. Лидия още не разбираше как изобщо беше успяла да накара героите да започнат да мислят сами, но сега осъзна, че всичко е било моментно. Дори да се променят за малко, рано или късно трябваше да се върнат към великия замисъл на автора. Трябваше отново да си повтори, че не бяха хора, че това не е истина и че не е нужно да търси логика.

— Може ли да поговорим в кабинета ми, Лидия? — Ах, да, забрави за мачо-мен.

— Разбира се, милорд! — Лидия се ухили на Себастиян, направи нещо, което си мислеше, че е реверанс и тръгна с бившия си годеник към светата му обител.

Дежа-Ву, помисли си Лидия. Последния път, когато седяха един срещу друг в този кабинет Родерик предложи да правят секс. Лидия не се залъгваше, че сега ще й каже, че е направил грешка и всъщност иска нея. Това беше невъзможно. Той бе главен герой в любовен роман. Изгората му трябваше да е чистото дете, абсолютно беззащитно, доста нелогично и леко истерично, но само колкото да има малко драма във взаимоотношенията им. Нямаше как такъв тип човек, опа грешка той не е човек, а фантазия, да се чувства щастлив с жена, която знае какво иска и може и сама да напердаши лошите. Почувства се зле. Ако можеше да върне времето назад нямаше да се сближи с него толкова, та сега да се чувства като стара операционна система, която са я сменили с по-добра версия.

— Помолих баща ти да напусне дома ми тази сутрин. Заради миналото ни, двамата с Тили решихме да отпуснем на теб и семейството ти месечна издръжка за текущите Ви разходи. На теб ти отделяме зестра, за да можеш да встъпиш в добър брак, все пак ти нямаш вина затова, което сториха родителите ти! — Ама какъв си ми рицар само? Благороден до откат.

— Мисля, че трябва да кажа благодаря…

— Виж, все още мисля, че се разбирахме добре, нали така? Не вярвам на това, че си користна и злобна жена, не мога да си представя да съм бил способен да бъда отново с такъв човек. Нека останем приятели, става ли? Да заровим томахавките?

— Кога точно сме били врагове, че сега ми предлагаш да се сдобрим?

— Мислех, че си ми сърдита заради Тили…

— Не е твоя вината, че да ти се сърдя!

— Не обвинявай и нея…

— И нейна не е. Още отдавна ти казах, че не съм за теб, но въпреки това си позволих да се сближим. Това си е лично моя грешка. Жена като мен никога не остава с човек като теб. Това е правило, нали така? Казах ти, че Кристияна е твоята истинска любов, но тъй като тя си отиде, преди да сте се нае… както и да е, ти намери друга подобна в лицето на Тили. Не виня нито нея, нито теб, единствено себе си, че си позволих да се направя на идиот.

Родерик се замисли. Не можеше да намери логика в мислите си, все едно откакто загуби паметта си и срещна Тили се прероди. Когато си спомни кой е, злобата към Александра се върна. Всичко, което беше споделил с Лидия се сля като в сън, все едно никога не е било. Знаеше какво са си казали и какво са правили, но не помнеше как точно се чувстваше, после дойде и осъзнаването на факта, че обича Тили. И въпреки всичко нещо му пречеше, нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Но горчивата истина за Лидия бе, че той искаше и беше лудо влюбен в жена си… така трябваше да бъде!

— Аз наистина смятам, че ти си един уникален човек, Лидия.

— Не си прави труда да ми говориш. Казваш го, защото трябва да си добър, не може да си злобен. Трябва и ти, като жена си, да виждаш хубавото у хората. В един прекрасен момент ще ме намразиш и ще си отвориш очите затова колко съм подла. Това дори и да не е истина така ще стане, при това много скоро. Не можеш да ме разбереш, няма как да ти обясня и аз, без да ме тикнат в лудница. Човекът, с когото бях близка, не съществува. Надявам се скоро да си ида и да те оставя да изживееш щастливо остатъка от дните си с любовта на живота си!

Лидия си тръгна. Какво още можеше да каже, чувстваше се като парцал. Винаги когато започнеше връзка мислеше как ще свърши. Макар че бе пределно ясно, че това няма да трае дълго, тя не мисли за края на отношенията си с него. Позволи си един-единствен път да помечтае и какво стана? Обявиха й в прав текст, че е негодна.

* * *

Минаха два дни, но мама-меца не искаше да си тръгне от Каза Ностра и нещата просто се закучиха. Явно се чакаше края, финалната развръзка, но може би автора още не бе я измислил. Докато Лидия броеше дупките в тавана на стаята си, се появи и Нейно Величество.

— Мога ли да си ходя вече?

— Да, но първо трябва да довърша историята, а съм в творческа криза.

— Ти кога не си била? Какво има, не можеш да измислиш финала ли?

— Ами-и-и… да.

— Убий ме тогава!

— Какво?

— Не буквално, ти ще ме върнеш у дома. Не е задължително да има тяло, за да съм умряла. Удавила съм се в реката и намират наметалото ми. Оставила съм и едно писмо, в което си признавам, че аз съм убила Кристияна, защото съм искала всичките пари за себе, не съм знаела за Тили, естествено. Признавам си всички злини и мачо-мен най-накрая прозира що за стока съм. Така, Ванеса нещо изостана в историята, не го закачай, все едно сме го забравили по пътя, но нещо трябва да стане с гадняра, нищо че в крайна сметка не е направил нищо лошо на никого.

— Сериозно ми говориш в момента, нали?

— Напълно, това трябва да спре и то сега. Още днес ще изчезна, и до няколко дни ще ме обявят за мъртва, после малко лигав епилог и край!

— Добре, слушам те! Какво ще стане с Форк?

— Трябва да стане нещо с него, нещо неприятно, но не чак толкова лошо, защото както казахме всъщност не е направил нищо наистина зло. Не може да го накажем прекалено, така ще стане жертва… сетих се!

— Така ли, какво?

— „Брулени хълмове“[2], създай свой собствен Хийтклиф.

— Добра идея, харесва ми. С брата какво ще правим?

— В първия ти вариант на книгата той просто си беше добре, защо тук да отделяме внимание на него?

— Права си, излишно е. Ами добре решено, веднага щом завършим ще се върнеш у дома. Благодаря, че ми помогна все пак!

Лидия не каза на Кристина, че го направи не защото искаше, или защото всичко това й харесва, напълно обратното. Направи го, защото й писна и ако девойката продължи да драска напосоки тази история можеше да се проточи прекалено дълго, така че пито-платено, време беше да се спуснат завесите!…

Бележки

[1] Пулицър — престижна американска награда за журналистика. Носи името на американеца от еврейски произход Джоузеф Пулицър — издател, редактор и журналист. — Б.авт.

[2] Брулени хълмове — роман на поетесата Емили Бронте и най-известното й произведение. — Б.авт.