Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Форматиране в SFB
maskara (2016)
Източник
choveshkata.net

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Лидия бе в плътна нощница, не я бе срам от себе си, нито я бе срам от голотата, но трябваше първо да предупреди мъж си, че прилича на японски мафиот, преди да я опъне на задна. Не се вглъби в тази мисъл, пък и той вече подозираше за обецата й. Добре че нямаше навика, като повечето девойки, постоянно да си играе с нея, така всички отдавна щяха да разберат за какво става въпрос. Така, сега щеше да дойде мачо-мен да пийнат и да си легнат… ами не беше толкова лошо като за първи път, въпреки че напълно банално. Но какво от това? Поне щеше да си прекара добре.

Родерик влезе, без да чука, усмихна й се и седна до нея на килима срещу камината. Лидия не бе по романтиката, но така или иначе се намираше в любовен роман, защо да не го направи като хората — пред камината с виното и прочее. Тя също се усмихна, добре де — стана й драго, че ще го направят по този начин. Импулсът липсваше, като част от всичко, но пък от друга страна защо да не е мило?

— Притесняваш ли се? — попита той.

— В интерес на истината, да!

— Това ти харесвам, никога не увърташ и винаги казваш истината.

— Невинаги. — Не съм ти казала, че си плод на недоразвито съзнание.

— Както кажеш! За какво си ме лъгала, тогава?

— Не си спомням… но човек винаги казва поне по една лъжа, със или без да иска, това е сигурно. — Моля? Какви глупости дрънкаше пък сега? Ако беше друг тип човек, щеше да й стане криво, че му говори такива неща и го баламосва от самото начало, но на Лидия такива простотии не й действаха. Трудно бе да се почувства виновна, а пред такива същества, като тези тук — още по-малко.

Родерик се присламчи по-близо до нея и изпъна крака, наля по една чаша вино и запали една от пурите, след което я подаде на Лидия. Тя си опъна и въздъхна доволно. Камината не беше запалена, защото бе доста топло, а това я лиши да гледа огъня докато се чуди какво точно да каже и как да го каже.

— Аз имам да ти споделя нещо, преди да започнем… имам нещо на гърба — започна да пелтечи, също като Род в кабинета.

— Какво по-точно? — изгледа я подозрително. Кой знае какво си мисли в момента.

— Ами… дракон.

— Дракон?

— Татуировка, направена е много добре, струваше ми страшно много пари, красива е.

— Разбирам. И какво от това?

— Ако ти го бях казала като се срещнахме, как точно щеше да реагираш?

— Не точно така, уверявам те. Мисля си, че станах съвсем друг, откакто те срещнах. Дори не мога да си спомня как съм мислил преди теб. Все едно живота ми се дели на две: преди Лидия и след Лидия.

— Не говори така, надявам се да не е истина. — Ами ти преди не се живял, как искаш да се чувстваш? Родил си се в момента, когато влезе в къщата на чичо Скрудж и мисис Клаус. Което значи, че всъщност си девствен… ами да, мислил си си, че си правил секс, но всъщност никога не си го правил наистина. Аз ще съм ти първата, ще си те моделирам както аз си знам… това не е лоша идея.

— За какво мислиш, Лидия?

— Ами за глупости. — Как щях да ти обясня, ако имаше химена, защо има кръв, след като си мислиш, че си спал с половината курви в квартала?

— Аз ти харесвам като мъж, нали?

— Да, а аз харесвам ли ти като жена? — Боже, какви глупости говореха. Щом като са решили да правят секс, как да не се харесват? Държаха се като тийнейджъри, направо жалки. Лидия изпъна ръка и го погали по врата. По принцип не харесваше руси мъже, но пък това ги правеше по-малко космати, а както вече знаем тя не харесваше косматковци.

От своя страна той доближи лицето си до нейното и я целуна по устните, но без език, после се отдалечи малко и леко ги близна, тя отвори уста и тогава вече той й се натрапи. Веднага разбра, че отново се опитва да й извади сливиците и се отдръпна, но остави устата си до нейната и зачака. Тогава тя го целуна. Погали езика му със своя, той й отвърна и така двамата започнаха да се галят с езици.

В другите книги авторите все описваха целувката като секс с уста. Лидия се сети, как са изразяваха, че мъжа „имитирал акта в устата“ на горката девица. Ако така се целуваха по книгите, Лидия разбра защо Род не можеше да го прави досега.

— Това ми харесва — каза той, — може ли да ме погалиш, докато си говорим? — попита като се отдръпна от нея. Не бързаше, тя също, защо да го правят в крайна сметка? Лидия се облегна на него и започна да го търка през панталона. Сети се какви епитети слагаха авторите в своите литератури, сякаш ги бе страх, че ще си омърсят романа ако назоват анатомичните органи с истинските им имена. Например мъжете имаха: меч, достойнство, дърво, ствол, копие… всякакви глупави имена. Жените пък имаха: пещера (ха-ха, това бе един от любимите й тъпизми), листенца, бутони и не знам си още какви обекти, които описваха какво имат долу между краката. Моля те, Кристина, ако пишеш за тази вечер, не наричай вагината ми пещера, а пениса му меч и не ме карай да падам от леглото докато ме лиже, защото изобщо няма да се кача на него.

— Пак се замисли нещо?

— Знаеш ли, преди никога не ми се бе случвало да се отвея така, но откакто съм тук става почти постоянно. Мисля, че е заразно.

— От кого си се заразила?

— От всички. Може ли още вино?

— Да… — докато Лидия си отпи Родерик плъзна ръка от врата й и се спря на едната гърда. Обхвана я и установи, че пасва в ръката му. Гърдите й не бяха толкова малки, колкото изглеждаха. Помачка я малко, без да използва сила или да търка зърната й с пръсти, защото знаеше, че това не й харесва. Спусна се надолу към изпъкналото коремче и се спря на слабините й. Ръката му просто остана там, без да прави нищо повече.

— Знаеш ли, харесва ми да си говорим, това ми се случва за пръв път с жена. Знам, че исках да имаме дълга любовна игра и всичко останало, но ми се натрупа доста напрежение, докато те чакам, може ли да го направим сега, а после да повторим по друг начин?

— Мисля, че е добра идея.

— Ами, мисля, засега аз да съм отгоре, да го направим машинално, без да влагаме нищо в това, а после вече ще…

— Използваме фантазия?

— Да, точно това исках да кажа.

— Ами добре… — Родерик я натисна да легне на килима, повдигна нощницата й до пъпа и легна отгоре. Отвори си панталона и насочи пениса си към входа на влагалището й. Влезе бавно, погледна я в очите и започна да се движи леко и доста неуверено. Лидия също го гледа в очите, но някак си не чувстваше нищо.

— Ако завъртиш малко таза… да, така е добре. Чакай така… — Спусна ръката си надолу и започна да се стимулира сама, докато той си правеше своето. — Някак по-бързо не може ли, бавното темпо никога не ми е харесвало?

— Мога, да, но ще свърша доста бързо в момента. — Не можеше да повярва, че си говорят така спокойно докато правеха секс. Това никога не му се бе случвало, но истината бе, че много му хареса.

— Нищо, ако ме изпревариш ще ми помогнеш да свърша, става ли? — той кимна и започна да се движи точно както обичаше. Яростно и бързо. Хвана краката й за опора и даде напред. Лидия си помисли, че мина от първа на пета за секунда, но пък й хареса. След три минути тя се докара до оргазъм след още една и той изрева. Погледнаха се в очите и започнаха да се смеят.

Това бе неговият най-добър първи път с нова партньорка! Заспа след две минути до нея, ухилен. Лидия заспа след още две, също доволна, даже и не се впечатли от факта, че не продължиха за тази вечер… но сигурно друга едва ли щеше да има!

* * *

Кристина не закъсня, за жалост на Лидия. След вечерта прекарана с Родерик, той замина уж по работа, каква не й каза, но Лидия бе убедена, че Кристина стои зад това. Той трябваше да отсъства седмица, но изчезна яко дим за два месеца. Краят на книгата наближаваше и Лидия не знаеше, какво е замислила автора този път. Дали не е убила и главния си герой? Направи го с Крис, какво й пречеше да го направи и с него?

В интерес на истината Лидия започна много да харесва мачо-мен, дори си призна пред себе си, че е хлътнала. Защо да не са заедно докато е тук, или докато не се превърне във вещицата? Притесняваше се за него, защото се убеди, че той най-вероятно вече е мъртъв. Това не я разстрои много, защото знаеше, че скоро всичко ще приключи, но не можа да отрече, че й липсва. Свикна с него!

Другият й проблем бе скуката. Сега Себастиян се вайкаше като стара баба за брат си и много се подразни от факта, че Лидия остана напълно спокойна. Така, сега проблем номер едно в романа бе къде се е дянал главния герой? Всички се тюхкаха и молеха, но никой не предприе абсолютно нищо интересно. Властите разпитаха цялата къща и се правеха, че търсят изчезналия Родерик, но Лидия знаеше, че просто няма да го намерят. Никога не ставаше така в книгите, полицаите никога не можеха да си свършат работата като хората. Авторите толкова подценяваха силите на реда, че човек можеше да си рече, че всички са идиоти. Ако полицията се състоеше и в реалност от такива глупаци, престъпниците щяха да управляват света… е, добре де може и така да бе в действителност.

Форк постоянно си говореше с нея, както и Ванеса, докато брата напълно я игнорира от живота си и започна да я гледа лошо. Прекарваше повечето време сама и се пънеше да измисли какъв ли сценарий й е приготвила Кристина. Липсваше й времето прекарано с мачо-мен, но не го показа, защото бе напълно убедена, че авторът ще й направи някоя мизерия, като разбере. Два месеца в нищото, дори и да искаше, сега не можеше да запълни времето си с нищичко. От една страна си помисли, че Кристина пак се е провалила в опита си да направи драма. Нямаше какво да се прави, говореха се едни и същи тъпотии относно съдбата на главния, но общо взето не се случваше нищо интересно, а книгата бе към финала. Скоро всичко щеше да свърши, поне с това се утешаваше Лидия.

— Ето къде си била, по цял ден седиш тук! — каза брата-вечен съпорт, докато сядаше до нея. Отново щеше да й говори за Родерик, това бе от ясно по-ясно, а Лидия вече много се дразнеше от такива разговори. Едни и същи, нищо ново под слънцето… — Дойде писмо от родителите ти, ще ни посетят тези дни, явно са разбрали, че брат ми липсва… — той замълча театрално. Откакто Родерик изчезна, всички се върнаха към първоначалните си образи. Форк стана злобен към всички, освен към нея естествено, Ванеса започна постоянно да се цупи и дразни, Мария вървеше като робот и само се вайкаше за господаря си, Себастиян приличаше на квачка, която не могла да си опази яйцата.

— Крайно време беше! — Два месеца? Пощата на Кристина е по-бавна и от самия й замисъл.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита намусено Себастиян. Как й беше писнало да се държи с нея така, сякаш тя собственоръчно е нарязала брат му на малки парчета и го е оставила в буркани долу в мазето.

— Нищо…

* * *

Чичо Скрудж и мисис Клаус дойдоха още на другия ден. Доста бързо според Лидия, но знаеше, че романа наближава края си, затова действието сега щеше да се развие малко по-динамично. Ако имаше някакъв замисъл, естествено. В любовните романи процедурата бе винаги една и съща. Начало, което уж да те грабне, а всъщност е повествование с малко история за героите… Средата — леко скучна, пълна с дълги разговори и никакъв екшън. Но като дойде края в две глави, се вършеха толкова неща, че човек не разбираше и половината от това, което става. И после „Гранд Финале“. Тъй като Кристина черпеше опит от най-скучните и банални автори, Лидия не се и съмняваше, че и тук нещата ще стоят по същия начин. Какво точно ще стане не знаеше, но не се и надяваше да е нещо оригинално.

Седяха в салона и я чакаха, така й каза Мария. Лидия всъщност се зарадва. От толкова време бе сред едни и същи хора, че вече й прилошаваше като ги види. В любовните романи нямаше много герои, защото това трябваше да накара автора да пише излишно за други хора, а не за любимците си — Върджин Мери и Конан[1]. Ако и се мяркаха други персонажи, не се спираше на тях, и те оставаха като дърветата в гората — просто пълнеж!

Никак не си учуди на факта, че всички я чакаха толкова нацупени, че чак бяха смешни. Тати въртеше очи, мама-меца сви още повече и без това свитите си устни, а Себастиян си придаде ядосан и дори раздразнен вид. Лидия отново се почувства като в третокачествен филм, където героите постоянно гледаха в камерата и правеха физиономии според сценария, които трябваше да минат за талант. Отново в началото, помисли си Лидия. За момент всички започнаха да се държат някак по-естествено, но това бе до времето, в който главния изчезна.

— Искам да поговорим, дъще! — каза тържествено и злобно чичо Скрудж.

— За какво, папа? — дали така се обръщаше към баща си Лидия в романа? Не знаеше, но и без това не я вълнуваше!

— Репутацията ти е напълно съсипана, този път мина границата напълно. След като се е случила трагедията с Кристияна, Господ да дава мир на праха й, ти е трябвало веднага да се прибереш вкъщи и да дочакаш деня на сватбата в дома на родителите си, а не да останеш в дома на ерген, който живее единствено с брат си.

О-о-о, я си гледай работата! А ти защо не дойде да ме прибереш досега, Доналд? Лидия се усмихна, но никой не разбра защо… как да им каже всъщност? Това, което каза баща й, лирическия й баща, никак не я учуди. Кристина вече го намекна веднъж. Да, изсмукваше проблемите от пръстите си, това е ясно. Как автора щеше да обясни на читателя, че родителите бяха заебали отрочето си за толкова време и сега изведнъж са се сетили, че имат дъщеря? Може би наистина Лидия трябваше да измисли сюжет за края, а не да оставя подрастващата авторка да прави каквото си иска. Отново!

Минута мълчание. Себастиян гледаше все по-зле Лидия. Какво ли се въртеше с ограниченото му съзнание?…

— За да не разрушим тотално репутацията на лейди Омбре, единствения вариант, който в момента ми идва на ум е двамата с нея да се венчаем…

— А ако брат Ви се завърне?

Себастиян почервеня. Това трябва да представлява гняв. За какво ли се ядосваше пък сега? Лидия гледаше ту единия, ту другия и отново се почувства като на първия ред на лоша пиеса.

— Това какво общо има с положението?

— Брат Ви е наследника на всичко това, като първи син. За жалост едва наскоро разбрахме, че сте затънали в дългове и затова той е предложил брак на дъщеря ни — за да се докопа до зестрата й. Ако нещата седяха по друг начин, никога не бихме разрешили този брак, но тъй като доброто име на Лидия е опетнено не виждам друг вариант, освен да се сродим.

— Аз все още не разбирам какъв Ви е проблемът?

По мълниите, които хвърляха очите му, Лидия разбра, че той много добре знае какъв е проблемът. Драмата е пълна.

— Проблемът е, че ако брат Ви се върне, дъщеря ми става жената на втория син, абсолютно неприемливо.

— И какво предлагате, милорд?

— Ако брат Ви не се появи до месец, Вие и дъщеря ми ще се венчаете, но преди това официално ще обявите, че е мъртъв! — Та-та-та-дам!

Да, сега всички се погледнаха един друг в очите, всеки мътещ нещо в мозъчето си и отправил втренчен поглед в някого. Лидия се ухили като идиот, Себастиян естествено го прие, все едно тя е целяла точно това, още от самото начало. Тати отправи изцъкления си поглед към нея.

Не можеше повече! Тази сапунка й дойде на нагорно. Стана и си тръгна от стаята, без дори да каже дума. Кристина, сега какво, а? Ще взема брата за мъж и той ще ме намрази до края на живота си или точно обратното — ще разбере накрая, че всъщност ме обича лудо? Не, книгата стана от банална по-банална. Добре-е-е, както искаш, само по-бързо го привършвай, защото накрая наистина ще нарежа някого на парчета, та поне да има малко динамика… мога да убия иконома примерно…

Бележки

[1] Конан — Конан Варварина е герой, който присъства в произведенията на няколко писатели. Той е варварин с необикновена сила от суровата северна страна Кимерия. Дълги години той скита по света, живеейки като крадец, наемник, бандит и пират. Накрая със силата на меча си завладява великото царство Аквилония и се възкачва на трона му. — Б.авт.