Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (8)

Глава 8

— Трябва да поговорим — цял ден Себастиян мисли как да каже на брат си, че е спал с годеницата му и че тя поиска той да й направи бебе, а той пък искаше да я вземе за жена. Не знаеше дали Родерик я обича, но открито попита Лидия дали е спала с него и тя каза „не“. Не се ядоса, не започна да увърта, или каквото там правеха „пропадналите“ жени, неправилно обвинени. Прост въпрос с прост отговор. Да, искаше да се ожени за нея, но щеше да й постави няколко условия. Първо, когато са сами можеше да говори каквото си иска, ако са сред близки приятели също можеше да се отпусне. Но, важното но, не искаше да го излага пред хората. Трябваше да се държи на ниво, не само заради него, но и заради себе си. Щеше дълго да си поговори с нея. Преди обаче да направи това, трябваше да оправи нещата с брат си и да му каже истината. Не знаеше откъде да я подхване, но трябваше да се реши проблема, преди камбаните в църквата да зазвънят за него и Лидия.

— Какво искаш? — сигурно щеше да му наговори куп баналности за живота. В последно време това дразнеше Родерик, при това много. Мнението на брат му беше важно, разбира се, но винаги да го слуша му дойде до гуша.

— Лидия!

— Не искам да говоря с теб за нея точно сега!

— Не, ти ме попита какво искам и аз ти казах: „Искам Лидия!“

Родерик стана от стола си. Цял ден прекара в кабинета, спартански стил стая. По стените бяха облегнати лавици с книги, по средата голямо бюро, а зад него най-неудобния стол в историята на столовете. Но Родерик седеше тук, защото се подготвяше за сватба, а още не бе накарал булката да каже „да“. Сега пък и Себастиян се влюбил в неговата изгора. Няма как да стане, малък братко, тя е моя!

— Не може да я имаш! — каза твърдо Родерик. О, той бе убеден, че Лидия иска него самия, в това нямаше никакво съмнение. Както бе убеден, че пред брат му тя винаги щеше да го избере. Не знаеше защо е така, но бе сигурен в този факт.

— Ами, това вече стана… — погледна го право в очите Себастиян.

— Целунал ли си я?

— Не! — това бе истина, не я бе целувал, не я бе гушкал и не й бе шепнал утешителни слова. Вместо това я бе успокоявал, че другия път ще издържи повече. При този спомен Себастиян се ухили.

— Тя няма да те иска за нищо повече от приятел!

— Иска да й направя бебе и аз вече започнах с опитите…

Родерик бутна стола си назад и удари толкова силно брат си, че той падна и от носа му шурна кръв. Себастиян погледна нагоре и остана напълно спокоен. Не можеше да вземе решение, нито какво да каже, нито как да реагира, затова не направи и не каза абсолютно нищо.

През това време Родерик се извиси над него и го погледна с такава злоба, че се разтрепери. Нещо стана в него. Себастиян винаги бе на второ място, винаги бе до него и никога, ама никога, не взимаше нещо, което е на Родерик! Как стана така, че той иска жена му? Но не, не това е важното. Тя искаше Себастиян да й направи бебе… А на него каза, че не може да се целува. Това нямаше да го бъде, няма начин!

— Ако вече си спал с нея, станалото — станало — започна напълно спокойно баткото, — но това повече няма да се повтори. Моли се да не е бременна, защото тогава ще удавя копелето в реката. Ти напускаш къщата веднага и ще се върнеш, чак когато сватбата е факт, а на жена ми е дошъл цикъла!

— Не! — Не? Себастиян му отказва? На него? Себастиян?

— Как така не?

— Ако си тръгна, тя идва с мен.

— Ти си се влюбил! — изрева големия лош брат.

— Не, не съм, а и тя не е! Но пък си пасваме идеално и има страст. Харесва ми и аз й харесвам, може и един ден да се заобичаме, но до тогава ще сме заедно. Ако това не ти харесва, мен не ме вълнува. Дойдох да ти кажа какво съм решил, а не дали ти ще дадеш позволението си относно това!

Себастиян стана и си тръгна. Докато му гледаше гърба Родерик си помисли, колко лесно можеше да му забие ножа за писма между плешките… и тази идея му хареса!

* * *

Лидия и Себастиян седяха на каменната беседка, далеч от цветния прашец, и се държаха за ръце. Отново съм в първи клас, помисли си Лидия, но не го каза на глас. След като тя почисти кръвта от носа му и установи, че не е счупен. Себастиян й изчете плануваната си лекция, как трябва да се държи една дама в обществото. Лидия го слуша, без да го прекъсва, но не можеше да му каже истината. Как да го направи? Да му отговори, че може да води тих и нормален разговор, на теми, които той никога не би разбрал, че може да бъда и затворена и тиха, когато станеше въпрос за работа и ангажименти… служебни ангажименти… работата й липсваше. Да му каже, че се прави на идиот, само за да види реакцията на ограждащите я хора, защото бяха просто един модел в роман, написан от невръстно дете? Как да му каже, че докато не събере брат му с Кристияна, няма какво да прави и Лидия просто си играе. Играеше и с него. Не се влюби, колко банална дума. Да обичаш! Чувството идваше от навика. Виждаш някого, трепва ти под лъжичката и ако си паснете продължавате да сте заедно, всичко останало е навик, който хората възприемаха като любов. Истината за нея бе, че човек просто не може да остане без дребните неща, рутинните, които правеха заедно с половинката си. Това се загнездваше толкова дълбоко в мозъка, не в сърцето — в мозъка, че ако двойката се раздели, особено ако и сексът е бил на ниво, човек изпада в онова меланхолично състояние и започва да се самосъжалява и да си мисли, че е изгубил част от себе си. Този сценарий Лидия го бе играла неведнъж в живота си. За жена, която четеше литература, като тази на Кристина, Лидия бе абсолютен анти-романтик, но просто не можеше да промени мнението си.

От друга страна се уплаши не на шега, че може и да свикне със Себастиян. Като човек, не той не е човек, поправи се тя, като герой, който не би трябвало да изпъква и да мисли за себе си, а само за другите, той й хареса много. Беше умен, забавен, по един класически начин, без да става вулгарен. Сякаш едва сега той се разви като личност, при това пред очите й. Да, той наистина й хареса, откъдето дойде и проблема — щеше да свикне с него и като го остави щеше да се почувства зле, но тъй като Лидия си напомни отново, че той не е истински, а само фантазия, краят бе неизбежен…

— Лидия, слушаш ли ме? — Себастиян изглежда се подразни, че тя се отнесе. Не, не го слушаше, но за да не го прекъсне, докато той се вживяваше в монолога си за общо бъдеще, тя трябваше да отвлече вниманието си.

— Не особено.

— Родерик ще ни прави проблеми, нали ти е ясно това?

— Искам само едно — той и Крис да се харесат и влюбят. Брат ти има нужда да е влюбен. — Това е вярно, каза си Лидия. Така бе устроен от автора, той трябваше да бъде влюбен, иначе нямаше смисъл живота му. Крис също. Това им бе целта, затова са били създадени, ако не изпълняват предназначението си няма защо да съществуват. — Крис също. Те са един за друг, просто трябва да ги побутна малко.

— Вманиачила си се на тази тема. Остави ги намира, а и не мисля, че двамата си подхождат. — Но си подхождаха преди Кристина да ме прати при вас, помисли си Лидия.

— Това просто не е вярно, те са един за друг! — Дори и тя си призна, че не е така наистина. Родерик бе властен и арогантен, точно какъвто трябва да е главният в романа. Кристияна бе добра и свенлива, също такава трябваше да е… и ако всичко бе според замисления, от автора, план двамата се допълваха идеално. Проблема бе, че Крис не бе тиха и свенлива, просто не й бе даден шанс да се развие и оттам по-лесния начин бе да си остана свита. Родерик… той пък… честно, за него Лидия нямаше мнение. Нито го хареса, нито не го хареса. Той така и не се добра до централната платформа в мислите й. Какво да прави?

— Аз пък мисля, че не са. Ако питаш мен и Форк не е за нея, но тя май повече го харесва от брат ми.

— И аз така ги виждам нещата. Ще говоря с Крис и ще го измисля. — Но каквото и да й каже малката, тя трябваше да е с Родерик. Така бе в романа, така трябваше да се случат нещата, другото не е важно. Ако това беше истинският живот, Лидия не би постъпила толкова егоистично и да настоява на своето толкова сляпо. Но тъй като това не бяха истински хора, така трябваше да е и точка. Да се сърдят на автора затова. През останалото време Лидия можеше и щеше да направи нещо за себе си.

— Себастиян, мислил ли си някога да се обезкосмиш. Аз обичам черна коса, но проблема й е, че е навсякъде и…

— Аз се бръсна! — той потърка буза.

— Но не навсякъде, нали така?

— Това, мила моя, просто няма как да стане! — каза категорично той, щом разбра за какво му говори Лидия.

— А, ако ти обещая награда?

— Това вече е тема за размисъл — усмихна се той. Да, лесен човек бе Себастиян. Не се ядосваше, не се сърдеше и не се цупеше като млада вдовица… Ако беше истински, Лидия щеше да е една много доволна жена.

* * *

Рано сутринта на другия ден Лидия почука на вратата на Кристияна. Никой не й отговори, затова тя натисна вратата, но тя не се отвори. Започна да блъска още по-ожесточено, но нищо. Зад нея мина Мария, която като видя Лидия, блъскаща с ръце и крака, се спря.

— Какво става, милейди?

— Крис е заспала като пън и не ми отваря вратата, това става!

— Но тя никога не заключва.

— Имаш ли ключ?

— Не точно! — Мария се усмихна по типичния си груб начин, застана пред вратата протегна един дълъг мускулест крак, ритна я и я събори от пантите. Ако Лидия бе типичен герой в този роман щеше да отвори уста и да пърха с мигли невярващо. Но тъй като й бе абсолютно все тая, просто сви рамене и влезе в стаята, където видя нещо, което щеше да се запечата в съзнанието й докато е жива. Красивата Кристияна бе завързана за леглото гола, очите й бяха широко отворени… както и проклетата рана на гърлото й. Лидия осъзна, че това не е истина, че това не е истински човек, че всичката тази кръв е плод на фантазията на Кристина, но точно в този момент не може да се стърпи и се развика толкова силно, че я чуха дори конярите отвън!

Щом главната героиня е мъртва, как за Бога, тя ще си иде вкъщи?

* * *

Лидия си седеше в стаята и се опита да не мисли затова, което стана днес. Дойдоха полицаите, всъщност детективи, зададоха й сто въпроса, но нито един смислен, ако питаха нея, след което си тръгнаха.

В началото Лидия си помисли, че е Форк, защото той в оригинал би трябвало да преследва главната, но напразно, да се озлоби, да почне да я напада и накрая мачо-мен му разбива физиономията. Да, ама не! Предната вечер Крис и Лидия си говориха. Установи се, че тя и Форк го играеха на „Петдесет нюанса“^[1]. Двамата разбраха, че си допадат изключително в грубата игра. Дали тя него или той нея… това нямаше значение за тях. Пляскаха се, хапеха се, връзваха се, но Крис й призна, че главно се смееха. Игрите, които тя й описа без никакъв срам, дори възбудиха Лидия. Кристияна се промени само за няколко нощи прекарани със злодея, а той пък стана толкова „сладък“ с другите хора, че Лидия можеше да получи зъбобол около него.

Така тя бързо зачеркна Форк от списъка си със заподозрени. Той дори още не знаеше, горкия… Щеше да му каже утре вечер, когато той и Ванеса щяха да дойдат за вечеря, но вместо това щяха да получат погребение. Себастиян й каза да внимава с тях, защото според него тя имаше най-голям мотив — парите на Кристияна остават за чичо Скрудж и мисис Клаус, което означаваше, че остават за Лидия след това. Прав беше и сто процента Форк щеше да я обвини, просто сега не й се мислеше затова. Фактът, че има алиби и че нищо не съвпада с вероятността тя да е извършителят, нямаше значение, защото в любовните романи криминалистиката бе под всякаква критика… Агата Кристи^[2] щеше да се пукне от смях. Всичко вървеше на зле, това поне е сигурно.

— Виж какво направи? Абсолютно ми съсипа книгата! — проплака Кристина.

— Защо не направи ти нещо, ти си авторът, нали така? Като си видяла, че я колят, защо не й помогна?

— Казах ти, че не мога да влияя на никого вече, тъй като книгата е завършена.

— Но ти си ги създала?

— Явно не много добре, защото никой не действа така както аз исках първоначално, всички се оказаха много по-различни от това, в което вярвах.

— Това е защото са карали в един коловоз, затова. Както и да е, кой е?

— Няма да ти кажа!

— Защо?

— Защото сега, когато нямаш цел, ти ставаш безсмислен герой. Трябва ти цел. Не постигна първата, но имам нова задача. Намери кой е бил и ще те пратя вкъщи.

— Аз не съм Вероника Марс^[3], луда ли си? Мразя детективски романи и криминални филми. Няма как да стане!

— Тогава ще се видим на сватбата ти с Родерик…

— Бих взела другия брат.

— Не може, не се прави така.

— Ако ме заплашваш да ме оставиш тук, поне мога да си избера с кого да си лягам.

— Ти не ме разбра, романа ще свърши в един момент, независимо ти докъде си стигнала. След което, ако не се върнеш вкъщи, всички просто ще спрете да съществувате, докато друг не тръгне да чете. Но тъй като ти разби надеждите ми за милионен тираж, никой няма да си купи книгата отново.

— Правила си подобни неща и преди, така ли е?

— Не, това ми е за пръв път, но мама постоянно си играеше с хората. Ако не беше ти, никога не бих направила такова упражнение, но ми се видя добра идея тогава.

— Тъй като ще ставам новия Шерлок Холмс^[4] трябва да попитам: Какво си ти?

— Човек, като теб и всички останали, но мама каза, че ни било зададено мозъка ни да работи в различна насока. Виж какво направих като се напънах — вкарах те в книгата си, в света, който аз създадох. Независимо дали ти харесва или не, аз го построих.

Лидия някак не се впечатли. Тя бе пълен атеист, но от друга страна беше толкова отворена за всичко, че дори се притесни да не би наистина да е леко луда. Ако видеше вампир щеше да го приеме за нормално, върколак, Джейсън Ворхис^[5]. Абсолютно се доверяваше на фантазията си и тази на другите. Тоест, когато чу обяснението на момиченцето с „различния мозък“, му повярва на сто процента и нищо от приказките й не й направи никакво впечатление.

— Мъчно ми е за Кристияна! — разтрепери долна устна Кристина.

— Тя не е истинска, така че какво да се прави… и на мен ми е мъчно за кифличката. Не заслужаваше да умре, да се ядосаш на автора чак.

— Аз нямам вина, нямаше какво да направя. Ако има виновник, това си ти, защото не правиш нищо като хората.

— Не, мила, не правя нищо както ти искаш. Има разлика. Така, сега от любовен роман, станахме фенове на Агата Кристи, така ли?

— Оправяй се, аз ще скърбя и скоро не искам да си говоря с теб. Прави каквото искаш, но помни, че нямаш много време.

— Колко време точно имам?

— Чела си книгата нали, сама си сметни.

Кристина изчезна. Разглезена малка лигла, ето това бе тя за Лидия. Така, докъде трябва да са стигнали в оригинала? Сигурно Родерик и Кристияна, която сега е храна за фантастични червеи, вече се бяха ударили и скоро трябваше да се оженят. После малко драми из семейния живот, раковия момент и хепиенда. Това показа на Лидия, че няма много време да се прави на детектив, а дома все по-силно започна да й липсва.

* * *

Когато Форк научи какво е станало с любимата му не показа никаква емоция, просто стана и си тръгна. Ванеса седна до Лидия и започна да гали ръката й. Братята седяха на канапето срещу тях и си гледаха в краката.

Сега бе моментът да се подхване темата за убиеца. Можеше да е всеки, можеше и да е никой от тях. Дори след прочитането на романа Лидия не познаваше истински никого от тях. Пък и в самата книга бяха много по-различни от реалността. Реалност, каква ти реалност? Така, какво би направил г-н Холмс в този момент? Сигурно щеше да провокира събеседниците си да покажат най-лошата си страна, или пък щеше да привлече симпатията им към себе си? Да си признаем, Лидия не ставаше за тази работа. Много по-забавно й бе да се опитва да вкара Крис в леглото на мъж й, но поради липсата на единия от двамата, сега нещата седяха различно. Вече не й бе смешно, това поне го установи. Нямаше такъв объркан сценарий, от любовна мелодрама минаха на комедия, сега го удариха на трагедия с елемент на криминалистика… оставаше само и на ужас да го докарат. Всъщност и защо не? На село са, какво му пречи на някой психопат с брадва да изскочи от дърветата и да вземе да ги коли наред?… Като е почнал от пропадналата девственица, разбира се.

— Какво казаха властите? — попита Ванеса.

— Нищо умно! — намръщи се Лидия. Тъй като сюжета не бе развил такъв тип герои, те бяха просто интериор. Ходеха, говореха и действаха като роботи, защото всъщност бяха точно като къщата, просто фон.

— Какво мислите е станало? Знам, че Кристияна хареса Форк, но нали е била вързана, а за него съм чувал разни истории и… — Сейнт Винсънт млъкна.

— Но на нея й харесваха тези истории, Ванеса, не е той!

— Нима? Тя ти е разказвала, така ли? Кога?

— В нощта, преди да я разфасоват, дойде при мен, за да си поговорим. Беше решила да се оженят, а и искаше да ми разкаже как върви връзката й. — Погледна към Родерик. Не показа никаква реакция към новината, че Крис и Форк се забавляваха. До там ли се е намесила Лидия, че уби идеалната им любов още преди да стартира?

— Скърбиш ли много, любов моя? — попита Ванеса. Той просто не можеше да помълчи.

— Да, нормално, но няма да се затворя в стаята си за месеци наред от мъка. Пък и съм твърдо решили да разбера кой го е направил! — Ето, свалих си картите, сега знаете, че ще ви дебна.

— Надявам се да успееш.

— Сейнт Винсънт, знаете ли, че Лидия и Себастиян си лягат заедно? — от нищото попита Родерик.

Двамата — Лидия и брат му, го погледнаха едновременно. Какво му става на този човек? И тогава Лидия я осени! Ами ако той е нарязал девицата в бяло? Причини много, а тъй като той е най-малко вероятния извършител, най-вероятно е той. Ами да, ще стартира от него.

— И какво, ако мога да попитам, ме интересува този факт? — Ванеса нацупи устни, съвсем като лейди, помисли си Лидия. Да, Ванеса харесваше брата на мъж й, но нямаше как да ревнува, защото знаеше, че те двамата просто не могат да бъдат заедно. То и Лидия харесваше Брат Пит, но не го ревнува от Джоли.

— Родерик, съжалявам, че ще ти го кажа, но двамата с Лидия сме заедно и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Братко, ето тук грешиш. По договор и споразумение с нейните родители тя е моя годеница, дори смъртта на братовчедка й няма да спре сватбата, така че аз съжалявам да ти го кажа, но просто двамата приключихте.

— Всъщност, дори по ваш… закон съм пълнолетна от доста време насам, което означава, че не ми трябва разрешението на родителите ми, за да правя каквото си искам.

— Но няма да получиш и една стотинка от парите им, ако ме прескочиш…

— Дреме ми! Ако брат ти не ме иска без пари — негов проблем, но аз пак няма да ти стана жена. Какво? И Кристияна ли ти пречеше на плановете, че толкова исках да сте заедно? Или факта, че има повече пари от мен, които щеше да гушне Форк, те подразни? Ти ли я уби? — Право в целта! И ти да си бил, няма да си признаеш нали? Но ще ти стане ясно, че те подозирам.

— Не съм, но сигурно ако се бях замислил над всичко, което каза преди малко щях да го направя. Но нямаше да го направя така, щях да я бутна по стълбите или нещо такова или…

— Да, да… — Как ли пък не! Сега Лидия имаше заподозрян, имаше мотив, само ако знаеше и откъде да започне с разследването и какво да търси щеше да е много добре. Ясно като бял ден е, че Крис бе убита с нож, ножове имаха всички и навсякъде… какво да търси? Какво щеше да направи Хорейшио^[6]? Нищо полезно в случая.

* * *

След като Ванеса си тръгна, Лидия се качи в стаята си и помоли Мария да не я занимава. Тъкмо щеше да си легне, когато се почука на вратата.

Себастиян, какво ли иска? А, да, това…

— Кажи!

— Мога ли да вляза?

— Ще ме ръгаш ли с нож?

— Не, с нещо друго.

— Тогава — да, може да влезеш! — той затвори вратата, протегна ръце, хвана тила й и естествено я целуна. Не я лигави като брат си, но пък направо й смаза лицето. Да, явно той бе привърженик на доминантното, това поне е ясно като бял ден. Другото откритие на Лидия бе, че езика ме е грапав като на котка. За пръв път срещаше такъв. Какво ли можеше да причини на други части от тялото й?

— Какво имаш на езика?

— Обеца.

— Как и кога?… Знаеш ли, не ме интересува, ти не си като никого, когото познавам, така че сигурно това не е единствата карта в ръкава ти, криеш и други. Нещо друго по тялото, което трябва да знам?

— Да, имам татуировка.

— Като циганите в катуните ли?

— Не, от професионален художник.

— Къде?

— На гърба…

— Добре.

— Добре? Просто така? Хората като теб не приемат нормално такива неща.

— Хората като мен? Като кой. Какъв съм според теб?

— Правилен!

— А правилно ли е да кажа, че в момента те искам на колене и да ти стискам косата докато ти вършиш други работи?

— Направи ли това, което те помолих?

— Да, затова дойдох, да си взема наградата.

Лидия се усмихна и веднага падна в желаната поза. Почти нямаше нещо, което да не е правила в сексуалния си живот, за да може да разбере какво й харесва и какво не. Оралният секс й харесваше определено много. Тъкмо свали панталона му и го пое, когато вратата се отвори и в стаята влетя брата. Себастиян се обърна, като продължаваше да държи Лидия за главата притисната в слабините му.

— Можеш ли да ни дадеш малко уединение, братко? — попита Себастиян, като не я пусна. Супер! Двамата щяха да се карат, а Лидия буквално имаше пишка в устата и не можеше да отговори на никого от тях. Размърда език, пръстите на Себастиян я стиснаха по-силно, за да й покаже, че няма нищо против.

— Пусни я, а ти — пусни го! — изрева мачо-мен.

— Не, тя е там, където искам да е, ти си този, който пречи, братко, така че напусни!

Ако сега Родерик удареше брат си, Лидия се уплаши, че има вероятност да му отхапе нещо, докато той лети към земята. Опита се да си дръпне главата, но Себастиян не я пусна. Започна да се задъхва и отново се размърда назад, но той упорито държеше главата й притисната.

Родерик отиде до тях, хвана ръката на брат си, издърпа я от косата й, заедно с два-три кичура, после изгледа Себастиян злобно. Изви му ръцете зад гърба и го изхвърли от стаята. Обърна се към Лидия на изхода:

— Вашата няма да я бъде, така че свиквай. Ако пак Ви хвана заедно ще те заключа!

Лидия се намръщи. Този човек не разбираше от дума, това поне е сигурно! Родерик си тръгна.

Какво им става на всички в тази къща?