Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (12)

Глава 12

— Господаря се върна — изкрещя Мария на Лидия, докато втората уж се приготвяше за сватбата си, която трябваше да се състои на другия ден. Днес Себастиян официално щеше да обяви брат си за мъртъв и утре щяха да се венчаят. Не си говореха, той винаги я подминаваше като я види. Ванеса и Форк я поздравиха за успеха й, като й казаха, че плана й е отличен. Какъв план бе хора?

Лидия се ухили, блудния син се завърна точно в правилния момент. Нито ден по-късно. Кристина, наистина благодаря, че не си го затрила, но това вече е прекалено. Какво ли щеше да стане сега? Дали в крайна сметка аз ще съм главната ти героиня и ще се взема с мачо-мен и ще заживеем дълго и щастливо? Себастиян ще ми се извини и всичко ще е прекрасно!

Най-вероятно това бе планът на автора, при липса на друг женски индивид. Да, добре, щом е така нека стартираме, но преди края на книжлето ми дължиш още една любовна сцена, че пак останах на сухо доста дълго време.

* * *

Лидия влезе, отново, в прословутия салон, където до преди месец се проведе „сериозния“ разговор относно нейната така наречена репутация. За изминалото време не се случи нищо интересно, но пък тя се забавляваше като наблюдаваше новите участници в пиесата — мама и тати. Те гледаха злобно всички, държаха се отвратително с персонала и Себастиян, но естествено бяха супер мили и загрижени за чедото си, което пък настрои всички позитивни герои срещу нея. Лидия не говори много тези дни, искаше й се да си вземе пуканки и по време на вечерите да седне пред масата и да си гледа сит кома. Започна тайно да се присмива на ситуацията и да се чуди какво е замислила авторката. Трябваше да се признае факта, че Кристина не я посети и не й каза какво ще стане, остави лек момент на изненада в съзнанието на Лидия.

В салона бяха мама-меца, червена като рак, явно силно развълнувана. Чичо Скрудж, с абсолютно същото лице като жена си. Себастиян, напълно спокоен и доволен. И как иначе? Главната роля отново му се отнемаше и той можеше да се върне на второ място, където се чувстваше най-добре. Родерик, който дори изглеждаше леко виновен… за какво ли? Лидия се зарадва като го видя, но разбира се, не се издаде. Кой знае какво щеше да си помисли Кристина като я види доволна? Тили? Тази пък гъска какво търсеше в стаята? Бе облечена доста добре, за разлика от началото, където си бе в дрехите на типична камериерка. Сега Лидия установи, че девойчето е доста хубаво, просто в началото на книгата тя не бе важна и освен циците, които вървяха пет минути пред нея, Лидия не забеляза нищо друго. Да, Тили беше красива, но както вече се знаеше, с мозък като грахово зърно, но сърце толкова чисто, че човек може да се огледа в него.

— Това е абсолютно неприемливо! — крякна Доналд Дък. Кое? Още изненади? Добре! Лидия се настани на канапето и зачака стоящите прави, Себастиян и Родерик, да обяснят какво ще стане сега. Течеше времето на развръзката. В момента трябваше да се терзае от въпросите: Къде бе той? Защо не се е върнал толкова време? Какво му се е случило?… И такива простотии. Макар Лидия да бе любопитна, всъщност бе насочила вниманието си към мачо-мен и въртеше в ума си каква втора любовна сцена ще имат за финал. Щеше да е дълга и страстна, точно така. Докато кроеше плановете си, какво да причини на мъж си, Родерик проговори:

— Лидия, толкова съжалявам за всичко, което стана, просто не мога да ти опиша с думи, колко много…

Изглеждаше гузен. Преиграно гузен. Господи, и той се беше върнал към първоначалната си роля. Дали можеше пак да го поправи? Себастиян изсумтя подигравателно, все едно Лидия не заслужаваше такива думи от страна на брат си. Лидия го погледна косо.

— За какво точно съжаляваш, Род?

— Женен съм! — Ахам… Кристина заместила си ме! Гад!

— За кого? — Лидия погледна към Тили. Тили?! Гъската с гърди по-големи от акъла? Това ли е новата главна героиня на Кристина? Ами добре де, хубава е, с гъстата си, нетретирана коса, тъмни очи с овчи поглед, леко влажен, все едно всеки момент ще ревне, чиста и бяла кожа и зъби (това е задължително, нищо че няма хигиенни навици)… слаба… Как си носеше гърдите, без да се прегърби? Но естественото и най-важно нещо — невинна и онеправдана. Каква ли лоша съдба досега е имала новата Кристияна? Чия дъщеря е тя, защото няма начин да е обикновена слугиня вече, иначе няма как да вземе богатия принц, така просто не се правеше в такива истории… Добре, Кристина, печелиш, точно пък нея не я очаквах да изгрее на сцената.

— Нападнаха ме! Бях тръгнал към родителите ти, за да им кажа кога ще насрочим дата за сватбата и съответно да им кажа, че двамата се разбираме добре и че ти си добре. Нападнаха ме крадци. Паднах от коня си и съм загубил съзнание, явно крадците си помислили, че съм умрял, взеха нещата ми и ме оставиха така на пътя… — Да, тъпите крадци! Не се ли сетиха да му проверят пулса, тъпаците?

— … Тили ме намерила и ме лекувала в продължение на седмица, имах треска… — Как, за Бога, от удар на главата ще имаш треска? Сътресение, главоболие — да, но треска?

— … когато се събудих не знаех кой съм не помнех нищо… — Амнезия? Естествено, как иначе?

— … Тили не ме разпознала в началото и мислела, че съм обикновен човек… — Защо, сега Бог ли си?

— … Каза ми, че докато не се оправя, мога да остана при нея, тя работела в богаташка къща и имала средства засега, докато си възвърна паметта… — Бедна слугиня със собствен дом, как не!

— … Отначало не исках да изпитвам нищо към нея, защото не помнех кой съм, дали имам жена, деца… — Естествено, че в началото ще се опънеш!

— … Но нещата просто се случиха, и една вечер аз я обезчестих… — Ехо-о-о, слугините по това време си вдигат полите наляво и надясно. Каква чест? За какво бъбриш, бе човек?

— … Не можех да спра чувствата си, а и вече реших, че никога няма да разбера кой съм в действителност и затова й предложих брак. Виждах живота си с нея, щях да си намеря работа и двамата да живеем щастливо… — И каква работа точно щеше да работиш?

— … След сватбата, преди около десетина дни, паднах по стълбите… — Какво, къщата на бедната прислужница е двуетажна? Сериозно, Кристина?

— … И си спомних всичко… — Естествено, добре, че не те е ритнал кон, за да си спомниш! Щеше да е по-смешно, поне.

— … И веднага тръгнахме с Тили насам. Знам, че тя няма зестра и с брака си ще предизвикаме скандал… — Вече ми идва в повече, млъкни!

— … Както и факта, че и аз като нея нямам пари…

— Не се притеснявай, братко, все ще измислим нещо! — ухили се доволно Себастиян. Може ли да не изглежда като котка с купа сметана в момента? — Тили, добре дошла в семейството, сестричке! — разпери широко ръце.

Гъската, съответно се разрева и се хвърли в прегръдките на брата.

Лидия не каза нищо. Отново, за пореден път мълча като пън. Историята, която измисли автора, бе толкова банална и съшита с бели конци, че Лидия би трябвало да се разсмее на тъпия финал. Естествено не й бе до смях. Родерик отново приличаше на себе си. Човека, с когото говореха за какво ли не и когото учеше на формули за съкратено умножение, го нямаше. Дали наистина Кристина не може да влияе на героите си? Или просто на всеки е заложен точно определен начин на мислене и на поведение и дори да кривне от пътя се връщаше винаги на кота нула?

След като остави крякащите си лирически родители заедно с новобрачните в салона, Лидия тръгна към стаята си. Мария я погледна тържествуващо, все едно най-накрая са полели Зелената вещица^[1] с кофа вода и тя започва да се топи. Ехо? Нали ме харесваше?

Е, сега вече Лидия силно искаше или книгата да свърши, или да се прибере вкъщи!

* * *

Кристина я чакаше в стаята. Лицето й имаше толкова доволна гримаса, че Лидия си представи как потърква ръце пред картата на света, докато от едната й страна се хили Хитлер, а от другата Осама Бен Ладен.

— Е, какво ще кажеш?

— Скука… — придаде си естествен вид Лидия. Не искаше да й каже, колко разочарована е от факта, че първо я поставиха на второ място в пиесата и второ са й взели мъжа. По-добре да беше умрял.

— Не ти вярвам, казах ти да измислиш нещо, но ти отказа, затова го направих аз. Искам и да ти кажа, че беше права. Ти не ставаш за главна героиня. Читателят ще остане разочарован ако жена като теб, на тези години…

— Аз съм на двадесет и седем, не на шестдесет и седем, за Бога! — Лидия винаги бе леко емоционална, когато говореха за годините й.

— Както и да е! Мисля, че този път надминах себе си.

— С кое? Романите с амнезия и абсолютно същия сюжет са толкова много, че мога да ти изредя книгите, от които си преписвала. Относно Тили, тя какво, незаконна дъщеря на краля ли е?

— Ами… не се сетих затова, но съм й отредила друга съдба. Искам да ти кажа, че беше права от самото начало. Род не е за теб. Той трябва да има истинска и чиста любов.

— О, ще повърна, млъкни!

— Да не си бременна? От това Тили може да му се разсърди за малко… да, тогава той ще направи всичко, за да може тя да му прости и след като ти умреш, в родилни мъки, като признаеш, че не знаеш дали той или брат му е баща на детето… те ще отгледат сина ти…

Лидия отвори уста. О, да, тя зяпна толкова широко, че можеше да си удари брадичката в колената.

— Първо, не съм бременна! Второ, Род знае, че съм спала с брат му, дори и на смъртен одър да си призная греха, той вече е наясно! Трето, нали вече си имат вечната любов, защо да им докарваш още драма на хората?

Искам вкъщи!

— Да, добре права си. Както и да е, сега си точно там, където трябва да си.

— Къде е това по-точно?

— Ти си от страната на злодеите, но така и не успя да разделиш влюбените. Опита се да прелъстиш и двамата братя, но истината накрая излиза наяве, всички ще разберат колко си подла и коварна. Дори мисля, че ти си убила Кристияна, защото си подозирала, че Род започва да се влюбва в нея и затова си я заклала… опитала си се да я очерниш като я тикна в ръцете на Форк, но тя накрая ти признала, че е направила грешка и той не е за нея и е влюбена в Родерик. Но, тъй като вече не е чиста, трябваше да си иде, иначе читателя няма да е доволен, че главната героиня се е подхлъзнала. Така, след разговора ви, ти си я убила, получаваш парите, получаваш и мъжа, но плана ти все пак се осуетява…

— Ти си абсолютно побъркана!

— Чудя се какъв край да ти отредя… знам, знам! Форк е на твоя страна, засега, но той разбира, че ти си убила любовта на живота му и затова ти отмъщава… е какво мислиш?

— Че си напълно бездарен писател! — въздъхна Лидия. Обърна гръб на автора и седна на стола срещу прозореца. Сега отново чакаше. Чакаше да я пребият с камъни, защото явно отново се върна към коварната си роля и скоро трябваше да си получи заслуженото. Смешно, но в момента започна да оплаква Род. Не Родерик, този не го харесваше. Оплакваше нейния Род, който наистина бе умрял, убит не от крадци, а от дете-психопат с писалка в ръката.

* * *

По-лошото положение от скуката за Лидия дойде — пренебрежението. Положителните герои от романа я гледаха като прокажена и тя дори и да не правеше нищо лошо, постоянното очакване от тяхна страна да направи именно това, я дразнеше. Родерик се държеше толкова мило към нея, което съответно караше Тили постоянно да плаче. Защо, не се знаеше, но факт. Себастиян толкова й симпатизираше, че гледаше неодобрително към Лидия и постоянно пилеше на главата на брат си да „прозре“ каква вещица в действителност е Лидия. От своя страна Лидия се чудеше, защо, след като стана ясно, че главният е женен и тя и фамилията й нямат място в този дом, продължават да си стоят на мястото. Би трябвало да си грабнат чукалата и да напуснат, но не-е-е, Кристина реши да ги задържи.

Форк сподели на Лидия, че всъщност се е влюбил в Тили. Е, да, като новата Кристияна нямаше как да не го направи. Искаше я, което автоматично изтри Крис от главата му. Сподели й таен план, който Лидия знаеше от оригинала на книгата, как иска да отвлече Тили и да я опозори, за да накара Родерик да се откаже от нея и на клетото дете да не му остане нищо друго, освен да остане със злодея. В истинската книги, така де — в оригинала, точно така постъпваше той, така че идеята му не бе нещо ново. Та, д-р Злобюл отвлича девицата и я затваря… представете си във висока кула… но не си ляга веднага с нея, защото първо иска да види дали не е бременна от съпруга си. През това време се отделят цели три глави в размисли на главния, който си скубе косите къде ли е жена му. Преди това са се скарали и той си мисли, че тя всъщност най-накрая го е напуснала. Започва да се терзае от обидите, които й е нанесъл, докато още я е сравнявал с бившата си, дава си сметка, че всъщност е лудо влюбен и не всички жени са коварни лъжкини. Ехо-о-о! — на колко романа ви прилича това?! Когато съответно Главния разбира, какво е сполетяло неговата изгора за една глава я намира, естествено в последния момент преди изнасилването, пребива гадняра и си връща любовта на живота… и заживели дълго и щастливо!

Гадост! Лидия съответно изслуша плана на Форк, но нищо не каза. В книгата тя му помагаше да открадне девицата, но сега нямаше защо да го прави.

Е, тя всъщност започна да се озлобява малко или много. Чуваше как я изкарват вулгарна сред слугите, които разбира се клюкареха, така че да се чуе отдалеч какво си говорят. Когато Себастиян тръгнеше да налива акъл на батко, сякаш дебнеше Лидия да е наблизо, за да може тя уж случайно да чуе как я изкарва коварна проститутка, която на всичкото отгоре тероризира жена му. Но както е правилно, главния не може да повярва, че тя може да е толкова подла и не вярва засега на брат си, като пренебрегва чувствата на жена си.

Лидия не можа да си даде сметка с какво тероризира Принцесата с граховия мозък. Не й говореше, дори не я поглеждаше и общо взето я избягваше. Не като мама и тати, те вечно я нападаха. Но каквото и да правеше или по-скоро — да не правеше, в момента, в който Тили я виждаше, правеше физиономия на пребито куче и се разтреперваше, все едно Лидия я е пребила с пръчка. Това също я дразнеше и я направи рязка.

Рязка към всички — към Мария, която сега бе в отбора на девствениците. Рязка към Себастиян, който само й хвърляше злобни погледи и постоянно си шушукаше с главната. Рязка към Родерик, който я гледаше като бездомно коте. Рязка към родителите си, които постоянно я милваха по главата — буквално. Рязка към Форк, който все й разказваше безумните си планове. Ванеса нещо се покри, така че към него не беше рязка… Общо взето към цялата пасмина в драсканиците на Кристина.

Каквото и да направеше Лидия, тя бе лошата и това не можеше да се промени.

* * *

Така изминаха още няколко дни. Лидия се носеше из къщата като буреносен облак и вече разбра защо лошите са винаги вкиснати. Като целия свят те гледа все едно си Сталин как да се ухили човек? Дойде време за вечеря и този път къщата бе пълна. Фамилия Омбре и всички останали.

Лидия си седеше на мястото и изобщо не говореше. Всеки път като погледнеше главната и главния си представяше как правят секс и това никак не й допадна. В главата й се въртяха изрази като: „И той разтвори листенцата на нейната женственост“; „Тя го обгърна като стегнат юмрук“; „Сякаш милион звезди избухнаха пред очите й, когато свърши в ръцете му“… честно жените, които пишеха такива глупости дали някога са получавали оргазъм? В този си ред на мисли Лидия не забеляза как Мария доведе един нисък човечец, със сива коса и кръгли очилца.

— Добър вечер, аз, ъ-ъ, исках да говоря с господарите на къщата… — Сега пък какво? Ах, да, сигурно това е човекът, който ще открехне на света колко заможна е всъщност Тили. Лидия се подсмихна, остана още съвсем малко преди да се прибера у дома.

Тъй като поканиха човечеца на масата, всеки… освен Лидия… започна да се чуди кой е и за какво е дошъл. Като го гледаше, най-вероятно е някой адвокат, който съответно в последния момент е решил да се появи със завещанието на дядо Рокфелер^[2] в полза на Кравешкия поглед. Мама и тати изглеждаха пребледнели. Да, сигурно знаеха кой е този господин и най-вероятно имаха някаква страшна тайна, която сега щеше да се разкрие. Лидия веднага разбра, че това няма да е добре за нея. Сто процента е намесена в тази тайна. Ясно като бял ден е, че сега Родерик ще си даде сметка колко лош, лош човек е тя. Добре, Кристина, да приключваме филма и да пуснем надписите.

След вечерята, минала съответно в пълна тишина, цялата гилдия от книгата се пренеса в кабинета. Ако сега отнякъде се появеше и духа на Кристияна Лидия нямаше да се учуди. Щеше да посочи Лидия с пръст и да каже: „Ти ме уби!“ Тогава сигурно Форк щеше да я удуши, докато Себастиян престорено го дърпаше за ръцете да спре, но разбира се, без да си дава зор. Кристина, не ти давам идеи, не искам да ме душат и последното нещо, което да видя, са падащите от орбита очи на г-н Гадняра.

Така… настаниха се в кабинета. Времето се протакаше, това сега трябва да напрегне читателя и той да се зачуди какво ли става? Да бе, как не!

— Искам първо да се представя, аз бях адвокат на Лорд Хубърт… — Ъ? Кой? Явно се е споменало в книгата, но ако е било само веднъж, Лидия не помнеше кой ще да е бил тоз човечец.

— Бащата на Кристияна! — ахна театрално мама-меца. Лидия се досети, че го направи не заради нещо друго, а за да подскаже на читателя за кого иде реч.

— Да, милейди, точно така. Дълго време мълчах затова, което става, но съвестта ми вече не ми позволява… повече няма да се оставя да ме заплашват и тероризират, наскоро загубих жена си и това ми отвори очите. — Лидия се намръщи. За нея ли говореше? Тя ли го е заплашвала и тероризирала? Най-вероятно, че кой друг? — Когато лорд Хубърт почина, ми остави ново завещание. Тогава лорд Омбре, неговият по-малък брат, дойде при мен в кантората и тъй като разбра, че дъщеря ми е много болна, реши да ми предложи пари, за да мълча относно истинската и последна дума на добрия човечец… — Е, поне не бе тя, това е добре!

— Какво си въобразявате, като ме клеветите така?… — чичо Скрудж стана и започна да пръска лиги. Малките му очички толкова бързо започнаха да се движат, че Лидия не можа да разбере накъде точно гледа. Ако сега се хванеше за гърдите и припадне, като овца пред касапин, Лидия щеше да се разсмее.

— Моля, не ме прекъсвайте, милорд! — застана като мъж хобитът^[3]!

— Седнете, за да не Ви накарам! — отряза мачо-мен.

— Отначало парите ми трябваха и скрих завещанието, но не го унищожих, както ми нареди лорд Омбре. Дъщеря ми се оправи и реших да кажа истината, но тогава той ме заплаши, че може да се случи нещо със семейството ми, ако не си държа устата затворена. Споделих на жена си и тя се съгласи, че за да се предпазим трябва да си мълчим. Жена ми почина наскоро и на смъртния си одър ме помоли да кажа истината.

— И каква е тя? — попита строго Родерик. Седеше напълно спокойно като крал. Господи, на Лидия й се повдигна от цялата тази простотия.

— Лорд Хубърт имаше две дъщери, милорд. Разбрал за втората едва няколко месеца преди да се спомине. Майка й била икономка в дома му и веднъж той й посегнал… но много обичал жена си и затова помолил жената да си иде. Не искал да наранява съпругата си като държи любовницата си у дома. Тя си отишла, но чак после разбрала, че носи дете. Момичето и майката живеели в къща, наследена от бащата на жената. Когато девойката пораснала, заела мястото на майка си като камериерка в един дом. Не след дълго майката на момичето починала от пневмония и то останало само… Преди да умре жената изпратила писмо на лорда и му казала истината, че има и друга дъщеря, но тя от гордост никога не го потърсила за пари. Но сега, когато виждала, че краят е близо, той трябвало да се погрижи за нея.

— И какво станало после? — Всички ли са природно тъпи? Как може да зададат такъв въпрос? Девойката е Тили и всички пари са нейни, а ние злодеите си оставаме с пръст в уста.

— Лорд Хубърт завещал всичко на двете си дъщери по равно. Тъй като лейди Кристияна я сполетя тази нелепа съдба, да си отиде толкова млада, всичко остава в ръцете на сестра й… — Бу-ху, колко изненадващ обрат, не го очаквах, Кристина, наистина! Ха! Как не!

— Коя е сестрата на Кристияна, мистър? — попита, естествено брата-съпорт. Коя може да е, дръвник?

— Тили, милорд. Сестрата на Кристияна е Тили, жената на…

Чичо Скрудж стана и започна да души хобита. Лидия започна да се смее толкова високо, че всички се обърнаха към нея, а не гледаха боя между гремлини^[4]. На всичкото отгоре, Лидия започна и да ръкопляска. Сега сигурно щяха да я обявят за истеричка, плюс всичко останало. Когато се насмя и спря да се тресе, каза през сълзи:

— Господи, някой да помогне на човечето на Толкин, и да спре баща ми, преди да си е счупил ръцете в опит да го умъртви!

— Добре ли си, дъще? — попита мама-меца, докато избърсваше, пресилено, несъществуваща сълза от крайчеца на окото си.

— Защо да не съм?

— Загубихме всичко… — А-а-а, да. Някакъв си идва, на края на книгата, разказва си приказката и вече всичко е решено. Няма оспорване в съда и процеси.

— Много важно! Накарайте дребосъка да остави мъника, ако позеленее още малко ще заприлича на жаба. Тили спри да ревеш, сега си наследницата на Мидас^[5]! Род, поздравления, официално си проститутката на филма. Себастиян, спри да ме гледаш все едно съм те ритнала отзад! Стига вече! Омръзнахте ми всички, всичко е ясно, нали така. Тили е богата, аз съм бедна и зла, лека вечер и приятни сънища на всички!

Лидия излезе от салона и отиде в стаята си. Легна на леглото и отново започна да се смее. Смя се докато не заспа, с усмивка на уста. Кристина, може ли да си толкова лош писател?