Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (14)

Глава 14

Откакто Лидия Омбре изчезна, Тили не можеше да си намери място. Чувстваше си виновна. Първо бе откраднала мъжа й, а после и парите й. Себастиян постоянно й повтаряше, че тя не е направила нищо лошо, но товара не падаше от раменете й. Виктория, майката на Лидия, плачеше постоянно, но полицията така и не разбрах, какво е станало с дъщеря й. Родерик се отчуждаваше с всеки изминал ден и тя се почувства нещастна. Ами ако още обичаше нея и сега, когато Лидия е в неизвестност, е осъзнал, че е допуснал грешка като се е оженил за Тили? Това не й даваше покой. Как щеше да протече живота й сега, какво щеше да прави с отдалечения си съпруг…

— Кристина спри да дълбаеш, моля те и дай по същество. Ако изпишеш пет листа със сополивите мисли на естествената Ферари^[1], ще си пръсна мозъка.

Седмица след като изчезна Лидия, дойдоха представителите на реда. Оказа се, че докато Лидия бе яздила, потънала в собствените си мисли, един заек стреснал коня й, тя паднала от него и се удавила в реката…

— И как тъпите полицаи разбрали, че точно заек ми стреснал крантата? Може да е бил… знам ли? Елф? Кристина, по-правдоподобно, моля те! Убий поне мен като хората!

Седмица след като изчезна Лидия дойдоха представителите на реда. Бяха намерили наметалото й в реката. Търсили тялото, но не могли да го намерят. Теченията по тези места били доста бързи и най-вероятно никога нямаше да се появи трупа й.

Тили плака дълго, защото въпреки всичко тя не мразеше Лидия. Напротив, знаеше, че има добро в нея. Родерик отказа да говори с когото и да било. Себастиян каза, че най-вероятно се чувства виновен и му е нужно време. Тили не се и съмняваше, обаче, че Родерик скърби по любовта на живота си, че съжалява…

— Кристина карай по същество, никой не го интересува какви мисли се въртят в главата на Овчия поглед.

Майката на Лидия си тръгна от имението с наметалото на дъщеря си. Жената се състари буквално за минути пред очите на хората. Каза, че иска да погребе останките й до родителите си, защото там Лидия щяла да е сред свои. Никой не й попречи да си иде.

Лорд Форк и лорд Сейнт Винсънт все още идваха да вечерят заедно. Тили не харесваше тези двамата. Единият я гледаше винаги похотливо, а другия винаги й се подиграваше за грубите движения. Но те бяха приятели на съпруга й, затова тя не каза нищо на Родерик. Сега той имаше нужда от подкрепа, а ако тези хора можеха да му я дадат още по-добре.

В една такава вечер, докато ядяха в тишина, случваше се доста често след смъртта на Лидия, Мария прекъсна напрегнатата обстановка.

— Милорд, най-накрая почистихме стаята на лейди Лидия, както наредихте тази сутрин. — Тили не можеше да отрече, че остана доволна. Тази стая бе като дамоклев меч^[2] над брака им. Въпреки това Тили никога не си позволи да помоли съпруга си да освободят стаята, знаеше, че той още скърби по Лидия и не можеше да му я отнеме.

— Мария, трябва ли да ни прекъсваш, за да ни кажеш, че си си свършила работата? — попита рязко лорд Форк. Той винаги се държеше надменно и лошо с останалите.

— Намерихме писмо, адресирано до лорд Родерик, дойдох да го донеса — Мария подаде писмото на Родерик. Той бързо счупи печата и се зачете. Лицето му се изкриви от гняв — гняв към Лидия и гняв към себе си, че не бе осъзнал що за жена е тя.

— Така стоп! Нека да помисля… Това не трябва да е писмо-самопризнание, откъде да знам, че ще се удавя, та да си излея душата. Не… защо е написано писмото… сетих се! В кабинета на Родерик съм открила документите за имотите му, точно така, после съм му оставила писмо, с което му казвам, как съм си играла играта и съм ги правила на глупаци и естествено съм заколила и девицата в бяло, и бла-бла-бла. Всичко смъртни грехове. Така, но истината, защо съм оставила писмото е, че го изнудвам, защото съм планирала да замина за континента, тъй като вече не мога да си покажа носа пред хората, заради всичко, което се случи, но ми трябват пари. Ако иска да си вземе документите обратно, трябва да предаде парите на мъжа, когото ще пратя и аз ще му върна книжата!

Родерик предаде съдържанието на писмото на околните. Разказа и как Лидия нарочно бе натикала Кристияна в ръцете на Форк, като й говорила, че той е правилния човек за нея. Но Кристияна й споделила, ужасена от неговите наклонности, признала, че не може повече да живее така, била потресена и се страхувала. Затова и Лидия я убила. Направила го така, че да прилича на работа на лорд Форк, но тъй като той имал алиби за същата вечер, не успяла да му го препише, а глупака винаги й вярвал. Но Лидия надхитрила всички, тя била по-умна от тях.

Родерик не каза нищо повече. Всички го гледаха втрещени. Тили отправи умолителен поглед към мъжа си. Надяваше се това да не върне спомените за бившата му жена и придобитото щастие, което намериха, преди тези трагедии, да се изпари…

— Защо винаги се връщаш към гъската? Стига, край с тази сцена. Давай към историята за Форк и сие, акцентирай върху него, другите между другото ги спомени.

Минаха два месеца от злочестата вечер. Родерик продължаваше да мълчи, дори вече не я докосваше вечер, все по-често седеше сам в кабинета си и пиеше. Слугите от дома на лорд Форк се преместиха при тях. Макар да нямаха нужда, Тили не можа да откаже да ги наеме. Те разказаха как лорда се е разболял от мъка. Постоянно го преследвал призрака на Кристияна, говорела му и не му давала мира. Спрял да яде, пиел постоянно и говорел единствено с духа на истинската си любов. Винаги се извинявал затова как я наранил и я молел да му прости и да го вземе при себе си.

Себастиян реши да се върне на бойното поле. Тили не искаше да я оставя, но той й каза, че трябва да реши проблемите с мъжа си, а затова трябва да останат сами. Тя знаеше, че е прав, но я беше страх да се изправи срещу съпруга си. А ако разбиеше сърцето й, като й каже, че единствената любов на живота му е мъртва и тя не значи нищо…

— Престани да се отплесваш в глупави дилеми и давай нататък.

Мина още седмица. Себастиян го нямаше, а Тили седеше в градината сама и оплакваше нещастната си съдба. Щеше да остане вечно така — влюбена в човек, който не я обича. Разбра и че носи дете. Какво щеше да му каже? Защо баща му не го иска, защо е дистанциран…

И тогава Тили взе решение. Тя имаше щастливо детство, докато майка й бе жива. Те се обичаха. Нямаше да позволи на мъжа си да съсипе детството на детето й. Щеше да отиде в някое от именията, наследени от баща си и там да роди и отгледа сина си. След като взе, с много болка в душата, това решение Тили се изправи и гордо тръгна напред.

Спря за момент пред кабинета му. Почуди се само миг преди да почука и без да дочака отговор влезе в стаята.

— Какво искаш? — попита полупиян Родерик.

— Дойдох да поговорим…

— Не ми се говори сега!

— Не, но ще ме изслушаш! — Тили се опита да покаже смелост, която всъщност нямаше и преди да я прекъсне проговори: — Знам, че ти е тежко. Загуби любовта на живота си, но аз не мога повече така, любов моя. Много те обичам, та чак ме боли, но ти ме пренебрегваш заради една мъртва жена. С това не мога да се боря. Искам да отида в едно от именията на баща ми. Ще те оставя сам. Когато решиш, че можеш да си простиш, и ако още искаш да сме семейство, можеш да ме потърсиш. Но ако продължаваш да се държиш както в момента, няма да се върна.

— Искаш да ме напуснеш…

— Не, това е най-трудното нещо, което някога съм правила, но ако продължаваме така ще се намразим и нараним. Аз те обичам, но не мога да се меря с духа на Лидия…

— Обичам теб, Тили, не ме оставяй имам нужда от теб…

— Така, Кристина спри, допиши си евтината мелодрама сама, как се целуват прегръщат и прочее.

„КРАЙ!“

— Добре, мога да си ходя вече, нали?

— Да, но няма да си спомниш нищо от това, което стана. Не мога да го позволя, нали разбираш?

— Няма нищо, не ми и трябва!