Рик Риърдън
Знакът на Атина (36)

XXXVI. Анабет

Тунелът бе равен и вървеше все направо, но след падането си Анабет не смееше да поема рискове. Опираше се на стената и опипваше пътя пред себе си с патерицата, за да е сигурна, че няма капани. Докато напредваше, сладникавата миризма се засили и опъна нервите й. Звукът от течаща вода заглъхна зад гърба й. На мястото му дойде сух хор от шепоти като от милион тънки гласчета. Те сякаш идеха от вътрешността на стените и ставаха все по-силни и по-силни.

Анабет се опита да ускори крачка, но не можеше да го стори, без да загуби равновесие или да раздразни глезена си. Тя продължи да куцука напред, убедена, че нещо я следва. Гласовете приближаваха и се смесваха в един.

Тя докосна стената и ръката й потъна в паяжини.

Анабет изпищя, след което се прокле, задето е издала присъствието си. Това е само една паяжина — каза си тя наум, но бученето в ушите й не спря.

Бе очаквала паяците. Знаеше с кого трябва да се срещне. С уважаемата госпожа. С гласа в мрака. С тъкачката.

Паяжините обаче й напомниха колко близо е до целта си. Ръката й потръпна, докато я обърсваше в камъните. Какво си бе мислила? Не можеше да се справи сама.

Но вече бе късно. Трябваше да върви напред.

Продължи по коридора крачка по крачка — всяка една, изпълнена с болка. Шепотите са усилиха, докато не започнаха да звучат като милиони сухи листа, въртящи се във вихър. Паяжините станаха по-плътни и изпълниха тунела. Скоро тя ги махаше от лицето си, разкъсваше ги по пътя си, минаваше през тях като през завеси.

Сърцето й искаше да изскочи от гърдите и да избяга. Тя ускори ход, пренебрегвайки болката в глезена си.

Най-сетне коридорът свърши с портал. Старо дърво бе струпано пред него до височината на талията й. Изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да го барикадира. Това не предвещаваше нищо добро, но Анабет използва патерицата си, за да разбута дърветата, доколкото може. После пропълзя върху останалите дървета. Няколко трески се набиха в свободната й ръка.

От другия край на барикадата имаше зала с размерите на баскетболно игрище. Подът бе покрит с римска мозайка. Остатъци от гоблени висяха по стените. Две незапалени факли стояха от двете страни на портала. И двете бяха покрити с паяжини.

В далечния край на залата Знакът на Атина блестеше над друг изход. За нещастие, между него и Анабет имаше петнайсетметрова пропаст. Над нея имаше две греди, които бяха твърде далечни, за да можеш да стъпиш върху тях, но и твърде тесни, за да вървиш само по едната, освен ако не си акробат, какъвто Анабет не беше, и нямаш счупен глезен, какъвто тя имаше.

Коридорът, от който бе дошла, се изпълни със съскане. Мрежите се разтърсиха и затанцуваха, когато се появиха първите паяци. Те не бяха по-големи от желиран бонбон, но бяха дебели и черни. Пълзяха по стените и пода.

Анабет нямаше представа какви точно паяци са това. Знаеше само, че идваха за нея, а й оставаха само секунди, докато измислеше някакъв план.

На Анабет й идеше да заплаче. Искаше й се някой, който и да е, да е до нея. Лио с огнените си сили или Джейсън със светкавиците си. Или Хейзъл, която можеше да срине целия тунел. Но най-вече искаше Пърси. Винаги се чувстваше по-смела, когато той е наоколо.

Няма да умра тук — каза си тя. — Ще видя Пърси отново.

Първите паяци стигнаха вратата. Зад тях идваше останалата част от армията им — черно море от пълзящи гадини.

Анабет подскочи до една от факлите на стената и я взе. Краят й бе намазан с катран, за да се пали лесно. Чувстваше пръстите си като оловни, но успя да извади кибрита от раницата си. Драсна една клечка и подпали факлата, след което подпали с нея барикадата.

Старото дърво пламна мигновено.

Пламъците облизаха паяжините и се спуснаха по коридора, изпичайки хиляди паяци.

Анабет отстъпи назад от кладата. Беше си спечелила малко време, но се съмняваше, че е избила всички паяци. Те щяха да се прегрупират и да атакуват отново веднага след като огънят изгаснеше.

Застана до ръба на пропастта. Светлината от факлата не осветяваше дъното. Скокът щеше да е самоубийствен. Можеше да опита да прекоси по някоя от дъските, увиснала на ръце, но не вярваше, че ще има достатъчно сила за това, пък и нямаше начин и да се изтласка нагоре с пълна раница и счупен глезен, дори да стигнеше от другата страна.

Анабет се наведе и разгледа гредите. Всички имаха железни кръгли куки от вътрешната си страна, разположени на няколко сантиметра разстояние една от друга. Може би това бяха останки от мост, чиято средна част бе премахната или унищожена. Но кръгли куки? Те не се ползваха за подпорки, а по-скоро за… Тя погледна към стените. Същите куки се използваха, за да придържат съсипаните гоблени.

Осъзна, че гредите не са били част от мост. Те бяха нещо като тъкачен стан.

Анабет метна факлата към другата страна на пропастта. Не вярваше планът й да проработи, но започна да вади конците от раницата си и да ги плете между гредите, образувайки мрежа, която минаваше от кука на кука, след което я удебеляваше веднъж, а после и втори път. Ръцете й се движеха с невероятна бързина. Спря да мисли за задачата си и просто започна да я върши, като бавно образуваше мрежа над пропастта.

Забрави за болката в крака си и за горящата барикада зад гърба си. Започна да напредва над пропастта. Мрежата издържа тежестта й. Бе минала половината път, без да усети.

Откъде се бе научила да плете така?

От Атина — реши тя. Майка й владееше всякакви полезни занаяти. Макар досега Анабет да не бе смятала тъкането за особено полезно.

Тя погледна назад. Огънят от барикадата догаряше. Няколко паяка бяха пропълзели през входа.

Анабет отчаяно продължи да плете и най-накрая мина от другата страна. Взе факлата и подпали плетената мрежа. Огънят обхвана конците. Дори гредите пламнаха, все едно бяха натопени в масло. За миг пожарът оформи две идентични сови. Дали Анабет наистина ги бе вплела в мрежата, или това бе някаква магия?

Не знаеше, но гредите паднаха в ямата, когато паяците се опитаха да минат по тях.

Анабет затаи дъх. Не виждаше пречка паяците да я стигнат, като се покатерят по стените или тавана. Ако пробваха това, щеше да й се наложи да бяга. А бе сигурна, че няма да им избяга.

По някаква причина обаче паяците не я последваха. Те застанаха на ръба на пропастта като злокобен черен килим, след което се разпръснаха и се върнаха назад по овъгления коридор, сякаш Анабет вече не им бе интересна.

— Или сякаш съм издържала някакъв тест — каза си тя на глас.

Факлата й угасна и я остави само на светлината от кинжала. Тя осъзна, че е оставила самоделната си патерица от другата страна на пропастта. Чувстваше се изтощена и без повече козове в ръкава си, но умът й бе ясен. Паниката й бе изчезнала с плетения мост.

Тъкачката — помисли си тя. — Сигурно вече съм близо.

Поне знаеше какво я очаква.

Мина по следващия коридор, подскачайки на куц крак, за да не натоварва счупения си глезен.

Не й се наложи да върви дълго.

След около шест метра тунелът се разшири в пещера — огромна като катедрала. Бе толкова величествена, че Анабет с мъка осъзнаваше всичко около себе си. Досети се, че това е помещението от кошмара на Пърси, но не бе тъмно. Бронзови мангали светеха с вълшебна светлина, подобна на тази, която боговете използваха на планината Олимп. Те осветяваха невероятни гоблени. Каменният под бе набразден от пукнатини, сякаш бе от лед. Таванът бе толкова висок, че се губеше в сумрака и огромните пластове паяжина.

Нишки от коприна, дебели като колони, се спускаха от тавана към стаята, придържайки стените и пода като кабели на мост. Мрежи опасваха и центъра на залата, който бе толкова заплашителен, че Анабет едвам дръзна да го погледне. Над нея имаше дванайсетметрова статуя на Атина с дрехи от злато, направена от блестяща слонова кост. В протегнатата си ръка Атина държеше статуя на Нике, крилатата богиня на Победата. Статуята изглеждаше мъничка от такова разстояние, но вероятно бе с размера на жив човек. Другата ръка на Атина почиваше върху щит с големината на билборд. Иззад него се подаваше змия, която, изглежда, бе закриляна от богинята.

Лицето й бе спокойно и мило… и приличаше на това на Атина.

Анабет бе виждала много статуи, които въобще не приличаха на майка й, но тази гигантска версия, направена преди хиляди години, я наведе на мисълта, че скулптурът вероятно бе виждал майка й. Беше я изобразил перфектно.

— Атина Партенос — прошепна Анабет. — Наистина съм тук.

През целия си живот бе искала да посети Партенона. Сега виждаше статуята, направила това място свещено. И от хилядолетия насам беше първото дете на Атина, което го правеше.

Осъзна, че е зяпнала. Наложи си да преглътне. Можеше да изкара цял ден тук, взирайки се в статуята, но бе изпълнила само половината от мисията си. Бе намерила Атина Партенос.

Как обаче щеше да я измъкне от пещерата? Слоеве паяжина я бяха покрили като марля. Анабет подозираше, че без тях статуята щеше отдавна да е пропаднала през отслабения под. Когато пристъпи в залата, видя, че пукнатините под нея са толкова широки, че може да пропадне в тях. А под цепнатините не се виждаше нищо, освен тъмнина.

Усети как я побиват тръпки. Къде беше пазителката? Как можеше Анабет да измъкне статуята, без да събори пода? Не можеше да извлече Атина Партенос по коридора, от който бе дошла!

Тя разгледа залата с надеждата да види нещо, което може да й помогне. Очите й се спряха на гоблените, които бяха невероятно красиви. Един от тях показваше пасторална сцена, която бе толкова истинска, че напомняше на прозорец. Друга изобразяваше боговете в битка с гигантите. Трета — части от Подземното царство. До нея имаше изглед към съвременния Рим. А наляво…

Анабет затаи дъх. Това бе портрет на двама герои, целуващи се под водата. Анабет и Пърси — в деня, в който приятелите им ги бяха хвърлили в езерото. Беше толкова реалистичен! Сякаш тъкачката наистина бе била там.

— Как е възможно това? — попита тя.

От мрака над нея прозвуча глас:

— Векове наред те чаках, миличка.

Анабет потрепера. Внезапно се почувства отново на седем, скрита под завивките си в очакване паяците да я нападнат. Гласът звучеше точно така, както го бе описал Пърси — сърдит и жужащ, женски, но не и човешки.

В паяжините над статуята помръдна нещо — нещо огромно и тъмно. Анабет затаи дъх.

— Виждах те в сънищата си — продължи гласът, сладникав и зъл, подобно на смрадта в коридорите. — Трябваше да съм сигурна, че си достойна, че си единственото дете на Атина, способно да премине изпитанията ми и да достигне това място живо. Ти наистина си най-способното чедо на майка си. Точно затова моята стара съперница ще преживее особено болезнено пълния ти провал.

Болката в глезена на Анабет бе нищо спрямо леда във вените й. Искаше да побегне. Искаше да се моли за милост. Но не можеше да покаже слабост. Не и сега.

— Ти си Арахна — извика тя. — Тъкачката, превърната в паяк.

Фигурата се спусна, ставайки все по-ясна и ужасяваща.

— Прокълната от майка ти — каза тя, — отхвърлена от всички и превърната в отвратително чудовище… само защото бях по-добрата тъкачка.

— Но ти си изгубила състезанието! — каза Анабет.

— Лъжи, написани от победителката! — изпищя Арахна. — Погледни работата ми! Прецени сама за себе си!

На Анабет не й трябваше да го прави. Гоблените бяха най-хубавите, които бе виждала някога. По-добри от тези на магьосницата Цирцея и да, по-добри от някои от драпериите на планината Олимп. Замисли се дали майка й не бе загубила. Дали не бе преправила историята така, че да я запомнят като победител. Сега обаче това нямаше никакво значение.

— Пазиш тази статуя от древни времена — предположи Анабет, — но мястото й не е тук. Ще си я взема обратно.

— Ха! — каза Арахна.

Дори Анабет трябваше да признае, че заплахата й звучи глупаво. Как можеше едно момиче с увит в полиетилен глезен да премести огромната статуя от подземието?

— Опасявам се, че първо ще трябва да ме победиш, мила моя — процеди Арахна, — а това, уви, е невъзможно.

Съществото се появи иззад паяжините и Анабет разбра, че подвигът й е обречен. Щеше да умре.

Арахна имаше тялото на огромна черна вдовица с червеникав знак на корема и лепкави паечни жлези. Осемте й източени крака завършваха с криви шипове, големи колкото кинжала на Анабет. Ако паякът приближеше, Анабет щеше да припадне само от сладникавата му воня.

Но най-отвратително бе уродливото лице.

Някога Арахна може и да е била красива. Сега обаче черни мандибули излизаха от устата й като бивни. Другите й зъби бяха мутирали в тънки бели иглички. Тъмни мустаци покриваха бузите. Очите й бяха огромни, без клепачи и напълно черни. От слепоочията се подаваше втори чифт по-малки очи.

Съществото нададе странен тракащ звук, който вероятно бе чудовищен смях.

— Сега ще пирувам с плътта ти, скъпа моя — каза Арахна, — ала не се бой. После ще изтъка красив гоблен, изобразяващ смъртта ти.