Рик Риърдън
Знакът на Атина (32)

XXXII. Пърси

При други обстоятелства разходката с Анабет в Рим щеше да бъде страхотна. Двамата вървяха, хванати за ръка, през криволичещите улици, като внимаваха да не бъдат блъснати от колите или откачените мотористи. Промъкваха се през тълпи от туристи и си проправяха път през океани от гълъби. Времето бързо се стопли. Веднъж щом се измъкнаха от задръстването по главните пътища, въздухът започна да ухае на прясно изпечен хляб и току-що набрани цветя.

Вървяха към Колизея, тъй като той се забелязваше лесно. Достигането му обаче се оказа по-трудна задача, отколкото Пърси бе предполагал. Градът бе дори по-оплетен и объркан, отколкото бе изглеждал от птичи поглед. Няколко пъти се озоваха в задънена улица. Случайно се натъкнаха на красиви фонтани и огромни паметници.

Анабет не спираше да говори за архитектурата, но Пърси си отваряше очите за други неща. По едно време забеляза греещ червеникав дух — лар, който ги гледаше втренчено от прозореца на един жилищен блок. После видя жена в бяла роба — може би нимфа, а може би богиня, — която държеше зловещ на вид нож и се промъкваше покрай руините на паднали колони в един обществен парк. Нищо не ги нападна, но Пърси чувстваше, че ги наблюдават.

Наблюдателите не бяха техни приятели.

Най-накрая стигнаха Колизея, където дузина момчета, навлечени в евтини гладиаторски костюми, се боричкаха с полицията и кръстосваха пластмасови мечове с палки. Пърси не бе съвсем сигурен за какво става дума, но с Анабет решиха да продължат по пътя си.

Понякога смъртните бяха дори по-странни от чудовищата.

Продължиха да вървят на запад, като по пътя питаха как да стигнат до реката. Пърси не бе съобразил, че в Италия хората ще говорят италиански — език, който той не владееше. Оказа се обаче, че това не е голям проблем. Всеки път, когато някой по улицата ги приближеше, за да пита нещо, той го поглеждаше объркано и другият минаваше на английски.

Второто откритие, което Пърси направи, бе, че италианците се разплащат с евро, каквото той не притежаваше. Съжали за това веднага след като намери магазинче за безалкохолни напитки. Вече бе станало пладне и горещината бе такава, че Пърси съжаляваше, задето си няма трирема, пълна с диетична кола.

Анабет обаче реши проблема. Тя започна да рови из раницата си и извади лаптопа на Дедал, след което написа няколко команди. От едната му страна изскочи пластмасова карта.

— Международна кредитна карта — размаха я триумфално Анабет — за спешни случаи.

— Как успя… — погледна втрещен Пърси. — Не, не ми казвай. Не искам да знам. Просто си остани все така страхотна.

Напитките ги разхладиха, но въпреки това пристигнаха изпотени и уморени край река Тибър. Брегът бе осеян с каменни укрепления, а покрай него цареше пълен хаос от складове, блокове, магазини и претъпкани кафенета.

Самата река Тибър бе широка, ленива и с цвят на карамел. Няколко високи кипариса бяха надвиснали над бреговете й. Най-близкият мост изглеждаше относително нов, направен от железни ферми, но до него имаше редица порутени каменни арки, които стигаха средата на реката. Бяха руини, вероятно останали от времената на цезарите.

— Това е — посочи Анабет стария каменен мост. — Познах го от картата. Какво обаче ще правим от тук нататък?

Пърси бе доволен, че тя говори в множествено число. Не искаше да я оставя. Не още. Освен това не бе сигурен дали ще успее да си наложи да го направи, когато моментът настъпеше. Думите на Гея долетяха неканени в главата му: „Единственият ти избор е в това дали ще паднеш сам…“.

Загледа се в реката и се замисли как ли биха могли да се свържат с Тиберин. Не искаше да скача вътре. Тибър не изглеждаше кой знае колко по-чист от Ийст Ривър у дома, в която няколко пъти бе попадал на сърдити речни нимфи.

— Време е за обяд — каза той и посочи към едно близко кафене, чиито маси гледаха към реката. — Защо не употребим твоята кредитна карта отново?

Мястото изглеждаше празно въпреки часа. Те застанаха на една маса до реката и към тях приближи келнер. Той изглеждаше изненадан да ги види и се изненада още повече, когато си поръчаха обяд.

— Да не сте американци? — попита той подозрително.

— Да — отвърна Анабет.

— Ще искам една пица — каза Пърси.

Келнерът изглеждаше така, все едно се опитва да глътне монета от едно евро.

— Разбира се, че ще искате, signor^[1]. Позволете ми да отгатна и остатъка от поръчката ви. Кола с лед, нали?

— Точно! — въодушеви се Пърси, без да разбира защо келнерът изглежда толкова кисел. Не си беше поръчал синя кола все пак.

Анабет си поръча панини с газирана вода. След като келнерът ги остави, тя се усмихна на Пърси.

— Мисля, че италианците се хранят по-късно и не слагат лед в напитките си. Освен това приготвят пици само за туристите.

— Нима — сви рамене Пърси, — та това е най-добрата италианска храна. Не разбирам защо не я ядат.

— Не бих казала това пред келнера.

Двамата се хванаха за ръце през масата. На Пърси му бе достатъчно просто да гледа огряната от слънцето Анабет. То винаги правеше косата й да изглежда светла и топла. Очите й приемаха цвета на небето и калдъръма — ту сини, ту кафяви.

Поколеба се дали да не й каже за кошмара си, в който Гея бе унищожила лагера на нечистокръвните. Реши да не го прави. Тя нямаше нужда от още тревоги. Не и предвид това, което я чакаше.

Не можа обаче да не си зададе въпроса какво щеше да стане, ако не бяха успели да изплашат пиратите на Хризаор. Пърси и Анабет сега щяха да са в окови, отведени до слугите на Гея. Кръвта им щеше да е обагрила древните камъни. Вероятно щяха да са станали част от ужасно жертвоприношение към богинята на Земята в Гърция. Заедно с Анабет обаче бяха преживявали какво ли не. Може би щяха да намерят начин да се измъкнат, да спасят всички…

Може би Анабет нямаше да тръгне по обречения си път сама.

„Няма значение кога точно ще загинете“ — бе казала Гея. Пърси знаеше, че тези мисли са ужасни, но почти съжали, задето не бяха пленени в морето. Така с Анабет щяха да са заедно.

— Не бива да се срамуваш от това, което стана — внезапно каза Анабет. — Мислиш си за битката с Хризаор, нали? Не всякога можеш да решиш проблемите си с меча. Нали ни спаси в крайна сметка? Това е най-важното.

Без да иска, Пърси се усмихна.

— Как го правиш? Винаги знаеш за какво си мисля?

— Познавам те — отговори тя.

„И въпреки това ме харесваш“ — искаше да каже Пърси, но се въздържа.

— Пърси — каза Анабет, — трябва да разбереш нещо. Не можеш да носиш на плещите си цялата отговорност за подвига. Неслучайно сме седмина. Ще трябва да ме пуснеш да потърся Атина Партенос сама.

— Липсваше ми — призна той — месеци наред. Отнеха толкова много време от живота ни. Ако те загубя отново…

Обядът пристигна. Келнерът изглеждаше по-спокоен. Бе приел факта, че те са прости американци, и бе решил да им прости, отнасяйки се с тях любезно.

— Гледката е прекрасна — кимна той към реката, — надявам се да й се насладите.

Когато ги остави, хапнаха в мълчание. Пицата на Пърси бе безвкусна — квадрат, по който почти нямаше сирене. Може би затова римляните не ядаха пица, помисли си той.

Горките римляни.

— Трябва да ми се довериш — настоя Анабет. За момент Пърси реши, че тя говори на сандвича си, тъй като дори не го погледна в очите. — Трябва да вярваш, че ще се върна.

Той преглътна още една хапка.

— Вярвам в теб. Не в това е проблемът. Не знам обаче откъде трябва да се върнеш.

Прекъсна ги звук от мотопед. Пърси погледна към пътя по реката и едва не се задави. Скутерът бе стар, голям и светлосин. Караше го човек в лъскав сив костюм. Зад него седеше по-млада жена с кърпа на главата. Бе хванала мъжа през кръста. Те си проправиха път през масите и спряха до Пърси и Анабет.

— Здравейте — каза мъжът. Гласът му бе дълбок и почти дрезгав като на актьор. Косата му бе къса и пригладена назад, така че откриваше едрите черти на лицето му. Когато слезе от мотопеда си, стана ясно, че панталоните му са вдигнати много по-високо от нормалното, но въпреки това изглеждаше стилен и мъжествен, а не като някой селски типаж.

Пърси не можеше да прецени възрастта му. Трябваше да е около трийсетте, но маниерите му бяха като на по-възрастен човек.

Жената също слезе от мотопеда.

— Изкарахме прекрасна утрин — заяви тя, останала без дъх. Изглеждаше на около двайсет и една, но също бе облечена старомодно. Полата с цвят на невен се спускаше до глезените, а кожен колан, увиващ се около най-тънкия кръст, който Пърси бе виждал някога, я свързваше с бяла риза. Когато свали кърпата от главата си, късата й коса се намести в съвършена форма. Очите й бяха тъмни и игриви, а усмивката — блестяща. Пърси бе виждал наяди, които изглеждаха по-обикновени от тази жена.

Сандвичът на Анабет падна от ръката й.

— Богове. Как?

Изглеждаше толкова смаяна, че Пърси разбра, че от него се очаква да познава тези двамата.

— Изглеждате ми познати — каза накрая той. Реши, че ги е виждал по телевизията. Бяха като герои от стар филм, но това бе невъзможно, тъй като не бяха остарели и с година. Въпреки това той посочи мъжа и попита:

— Ти да не си пичът от „Момчетата от Медисън Авеню“?

— Пърси? — погледна го ужасена Анабет.

— Какво? — отвърна той. — Не гледам много телевизия.

— Та това е Грегъри Пек^[2]! — Очите на Анабет се бяха разширили, а устата й бе зяпнала. — И… богове! Одри Хепбърн^[3]! Гледала съм този филм! „Римска ваканция“, нали? Но той е от 50-те години. Как е възможно…?

— Ах, миличка! — Жената се завъртя като въздушна нимфа и седна на масата им. — Опасявам се, че си се припознала. Аз съм Рея Силвия, майката на Ромул и Рем, и съм на хиляди години. Но е много мило, задето смяташ, че съм едва от 50-те години на миналия век. Това тук е съпругът ми…

— Тиберин — представи се Грегъри Пек и стисна по мъжки ръката на Пърси, — бог на река Тибър.

Мъжът миришеше на автършейв. Пърси прецени, че ако той бе река Тибър, също щеше да иска да замаскира миризмата си с парфюм.

— Здрасти — каза той, — вие двамата винаги ли изглеждате като филмови звезди?

— Така ли изглеждаме? — намръщи се Тиберин и погледна към дрехите си. — Честно казано, нямах представа. Преместването на западната цивилизация има двупосочно влияние. Рим повлия на света, но и светът повлия на Рим. Напоследък американското влияние се засилва. Но му изгубих края през всичките тези векове…

— Добре — каза Пърси, — но сте тук да ни помогнете, нали?

— Наядите ми казаха, че сте тук — отвърна Тиберин и погледна към Анабет с тъмните си очи. — Картата е в теб, нали, мила? Както и препоръчителното писмо?

— Ами… да — Анабет му подаде писмото и сребърния диск. Зяпаше към речния бог така, че Пърси усети как го жегва ревност.

— Ами — заекна отново тя, — вие сте помагали на другите деца на Атина, нали?

— Разбира се, миличка — отвърна Рея Силвия и постави ръка върху рамото на Анабет. — Тиберин е винаги готов да помогне. Той спаси моите синове, Ромул и Рем, и ги отведе при вълчицата Лупа. После, когато старият цар се опита да ме убие, Тиберин ме съжали и ме взе за своя жена. Оттогава съм владетелка на царството му, а той… той е просто страхотен!

— Благодаря ти, скъпа — усмихна се Тиберин. — И да, Анабет Чейс, през вековете съм помогнал на много твои братя и сестри… поне в началото. Срамота е, че всичките загинаха в мъки. Документите ти обаче са наред. Трябва да тръгваме. Знакът на Атина те очаква!

Пърси стисна ръката на Анабет може би прекалено силно.

— Тиберин, позволи ми да я придружа. Поне още малко.

— Сладък си, но не може, глупачето ми — засмя се Рея Силвия. — Ти трябва да се върнеш на кораба и да помогнеш на приятелите си. Бий се с гигантите! Те ще се появят в кинжала на твоята приятелка Пайпър. Пътят на Анабет обаче е друг. Тя трябва да остане сама.

— Точно така — каза Тиберин. — Анабет трябва да се изправи сама срещу пазителката на статуята. Това е единственият начин. А ти, Пърси Джаксън, имаш по-малко време да спасиш приятеля си в делвата, отколкото мислиш. Трябва да побързаш.

Пърси усети пицата да натежава като цимент в стомаха му.

— Но…

— Всичко е наред, Пърси — стисна ръката му Анабет, — трябва да свърша това сама.

Той понечи да възрази, но изражението й го спря. Тя бе ужасена и се мъчеше да прикрие страха си заради него. Ако тръгнеше да спори с нея, щеше да я затрудни още повече, или по-лошо — да я убеди да остане. Тогава тя щеше да се терзае цял живот, задето бе отстъпила от най-голямото предизвикателство…

Стига да оцелееха, разбира се. Рим щеше да бъде изравнен със земята, а Гея щеше да се пробуди и да унищожи света. Статуята на Атина бе ключът към победата над гигантите. Пърси не знаеше защо и как, но Анабет единствена можеше да я намери.

— Права си — каза той насила, — пази се.

— Да се пази? — засмя се Рея Силвия, все едно беше казал голяма глупост. — Това ще й бъде трудничко! Но и необходимо. Хайде, скъпа ми Анабет. Ще ти покажа откъде започва пътя ти. След това обаче оставаш сама.

Анабет целуна Пърси, а след това се поколеба, все едно имаше да казва още нещо. Накрая взе раницата си и се покатери на скутера.

Пърси мразеше този момент. Предпочиташе да се изправи срещу най-страшното чудовище на света, да кръстоса меч с Хризаор. Въпреки това си наложи да остане на стола си.

Изпрати с поглед Анабет, която тръгна по улиците на Рим заедно с Грегъри Пек и Одри Хепбърн.